Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09.09.2021
г.
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и
шести май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 13200 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 182587 от 01.08.2019 г., постановено
по гр.дело № 2000/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 175 състав, са отхвърлени
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с
адрес на управление:*** срещу П.Г.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, установителни искове по реда на чл.422 от ГПК с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 835,78 лева
представляваща стойност на потребена без правно
основание топлинна енергия за небитови нужди за периода от 01.01.2015г. до 30.04.2017 г. за имот в гр.София, ул.“ ******,
магазин, ведно със законната лихва от 07.02.2018 г. до изплащане на вземането,
както и сумата от 131,52 лева представляваща мораторна
лихва за периода от 03.03.2015 г. до 31.01.2018 г. за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 19.09.2018 г. по гр.дело № 8531/2018 г. по описа на СРС, I Г.О., 175
състав. С решението на съда е осъдена „Т.С.“ ЕАД да заплати на адв.В.В.Т., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, офис-партер, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на П.Г.П. в заповедното производство. С решението на съда е
осъдена „Т.С.“ ЕАД да заплати на адв. С.А.К., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, ет. 1, офис-партер, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от 300 лева, представляваща възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на П.Г.П. в исковото производство.
Срещу
решението на СРС, 175 с-в е постъпила въззивна жалба
от „Топлофикация София“-ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.М.К.,
с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо това да бъде постановено
друго, с което бъдат уважени предявените установителни
искове. Във въззивната жалба се излагат доводи, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни разпоредби на закона, по съображения изложени в жалбата. Претендира
присъждане на направени разноски по
делото
Въззиваемата
страна- ответник П.Г.П., чрез пълномощника си адв.Р.Р., оспорва жалбата, като неоснователна по съображения
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
съда жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Не претендира присъждане на направени разноски по делото.
Третото
лице – помагач „Т.С.“ ЕООД, ***, не взема становище по подадената въззивна жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е
подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените установителни
искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд
в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата
на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146
от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си
върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон.
В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор.
Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото
доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
Настоящият съдебен
състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно неоснователност на предявените установителни искове
с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.59,
ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, са правилни
и законосъобразни, в съответствие
на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго,
дължи да му върне онова,
с което се е обогатил, до размера
на обедняването. За да бъде
уважен иск с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД, следва да бъде доказан
следния фактически състав: увеличение на имуществото на ответника за
сметка на имуществото на ищеца, липса на
друга правна възможност за ищеца
да защити интереса си, обедняването
на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат
от едни и същи факти. Така
посочените елементи от фактическия състав на посочената правна норма са
подробно обсъдени в мотивите на обжалвания
съдебен акт, които настоящият състав споделя и изцяло препраща към тях.
В настоящия случай, първоинстанционния съд е прецизирал предпоставките, при които би
било налице неоснователно обогатяване на ответника по
смисъла на чл.59, ал.1 от ЗЗД, а от друга страна
е съобразена доказателствената
тежест в процеса по така заявеното спорно право.
С разпоредбата на чл.59, ал.1 от ЗЗД е предвидена възможност за ангажиране отговорността
на всеки правен субект, който се е обогатил
за сметка на другиго, като
определените от законодателя граници на отговорността са съизмерими с обогатяването, но до размера на
обедняването. Съгласно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 и т. 5 от Постановление № 1 от 28.05.1979
г. на Пленума на Върховния съд,
при хипотезата на чл.59,
ал.1 от ЗЗД неоснователно обогатилият
се за сметка
на другиго дължи да му
върне онова, с което се е обогатил,
но само до
размер на обедняването, като от значение е не
причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването
на ответника, а наличието на общ
факт, или обща група от
факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Следователно общата хипотеза за неоснователно
обогатяване по чл.59 от ЗЗД е налице, в случаите когато е увеличено без основание имуществото
на едно лице
за сметка на имуществото на друго лице
- обеднелият, като обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, следва
да произтичат от един общ
факт или от обща група
факти. В конкретния случай тези предпоставки
не са налице.
Безспорно
е по делото обстоятелството, че ответника е собственик на процесния
топлоснабден недвижим имот- магазин, находящ се в гр.София, ул.“****** по силата на
постановление за възлагане на недвижим имот, издадено на 28.06.2012 г., считано
от 11.07.2012 г. Спорно е по делото обстоятелството, дали и кога ответникът е
влязъл във владение на процесния недвижим имот. От
събраните по делото доказателства съдът приема, че не се установява по несъмнен
начин обстоятелството, ответникът да е влязъл във владение на процесния недвижим имот, след влизане в сила на
постановлението за възлагане на същия. По делото не са ангажирани доказателства от страна
на ищеца в тази насока.
От друга страна спорното по делото
обстоятелство, че ответникът е влязъл във владение на процесния
недвижим имот, респективно че е установил фактическа власт върху имота е правопораждащо, тъй като
обуславя спорните по делото права и доказването му е следвало да бъде пълно
/т.е., да създаде сигурно убеждение у съда в истинността на твърденията в
исковата молба/ и главно /защото има за предмет факти, за които ищецът носи доказателствена тежест/. От изложеното и в приложение на правните
последици от тежестта на доказване, съгласно които недоказаният факт се приема
за неосъществил се, което съдът отнася във вреда на този, върху когото тежи
тежестта на доказване – на ищеца, исковете за установяване на вземането за
главница за стойността на доставена топлинна енергия и обусловения иск за
заплащане на мораторна лихва за забава
са неоснователни и подлежат на отхвърляне. В настоящия случай, недоказването на релевантните факти и на приложимия
фактически състав следва да бъде
отнесено във вреда на ищеца,
който съгласно принципа за разпределяне
на доказателствената тежест, дължи установяване
на фактите, които твърди, че
са се осъществили
и които обосновават претендираното
в настоящето
исково производство вземане.
С оглед на
така изложените съображения, предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД се явяват
неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били отхвърлени от първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с
нея решение, включително и в частта на разноските, като правилно и
законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
С оглед
изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция.
При липса на направено искане за присъждане на разноски, такива не
следва да се присъждат и на въззиваемата страна- ишец по делото.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 182587 от 01.08.2019 г., постановено по гр.дело № 2000/2019 г. по описа на
СРС, І Г.О., 175 състав.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване по арг. на
чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Т.С.“ ЕООД, ***, като трето лице– помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.