РЕШЕНИЕ
№ 379
гр. Благоевград, 17.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юли през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Георги Янев
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241200500607 по описа за 2024 година
съобрази следното:
З. Л. П., ЕГН **********, адрес с. З., общ. П., обл. П., ул. „***“ № **, обжалва
решение № 92 от 19.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 801 от 2023 г. на
Районен съд Гоце Делчев. В жалбата се твърди, че атакуваният с нея съдебен акт е
неправилен и незаконосъобразен. Той бил постановен в противоречие с
материалния и процесуалния закон. Районният съд стигнал до изцяло неправилни
изводи за неоснователност на двата предявени иска. Ищцата безспорно доказала
фактите, от които произтичал нейният правен интерес от предявения отрицателен
установителен иск. Тя посочила, че е наследница на собственика на имота - М. Д.,
** на нейната ** Л.. Като такава, ищцата притежавала, на основание наследствено
правоприемство, 1/10 идеална част от процесния по делото недвижим имот. При
положение, че имотът не бил разпореден по законен начин от наследниците на М.
Д., което се установило категорично в процесния случай, ищцата се явявала
носител на вещното право на собственост върху поне такава /1/10/ идеална част от
имота. Ищцата сочела в исковата си молба, че би искала да установява в
нотариално производство своето право на собственост, за което обаче било
необходимо да се отмени титулът за собственост в полза на ответницата, след като
съдът констатира, че последната не е придобила процесния недвижим имот на
посоченото в нотариалния й акт /или на друго някакво/ законно основание. Това в
никакъв случай не представлявало твърдение на ищцата, че тя притежава - точно и
само - ½ идеална част от имота, нито че иска съдът да признае в текущото дело
1
такова нейно право, както неправилно възприел първоинстанционният съд.
Цитираното в обжалваното решение определение № 75 от 15.02.2019 г.,
постановено по гр. д. № 3888/2018 г. на ВКС, касаело казус, различен от
настоящия. Твърдението на ищцата сега било, че ответницата не притежава
правото на собственост върху целия процесен имот и, в частност, не го притежава
на основание давностно владение /на каквото основание й била призната
собственост с оспорения нотариален акт/, най-малкото защото тя, като наследник,
притежава 1/10 идеална част от него, а също и защото ответницата никога не
владяла имота, нито по начин, годен да я направи собственик на посоченото в
нотариалния й акт основание. Това, че ищцата е собственик на 1/10 ид. ч. от имота,
било безспорно за съда и той следвало да го съобрази. Оттам насетне съдът
следвало да се произнесе по въпроса дали ответницата е собственик на целия
процесен имот на основание давностно владение /или на друго някакво, каквото в
случая ответницата и не сочела/. Изцяло неправилно първата инстанция
заключила, че ищцата била длъжна да докаже правното основание, на което твърди
да е станала собственик на ½ ид. ч. от процесния имот. Ищцата била длъжна
единствено да докаже своето правно основание да води отрицателен установителен
иск, а съдът - да установи правата на ответницата, след преценката на събраните по
делото доказателства. При преценката на доказателственото значение на
констативния нотариален акт, издаден в полза на ответницата, решаващият съд
следвало да съобрази легитимиращото /по принцип/ действие на акта по
отношение на собствеността, но да вземе предвид и да направи правни изводи за
собствеността на ответницата на база събраните доказателства /писмени и гласни/,
и да постанови, че признатото от нотариуса право на ответницата не съществува.
Странно и необяснимо било как, след като съдът посочил, че, сам по себе си,
фактът на осъществяване на фактическа власт върху имота от един от
наследниците не е достатъчен да се приеме, че е налице владение като основание
за придобиване по давност на идеалните части на останалите сънаследници,
доколкото такъв наследник е владелец само на собствената си идеална част от
имота и държател на идеалните части на останалите наследници, приложил това
/принципно вярно съждение/ единствено спрямо ищцата по делото, но не и спрямо
ответницата. Последната също била само един от наследниците на М. Д. и също не
била придобила по давност процесния имот. По неясни мотиви съдът коментирал
основанието, на което ищцата притежава идеална част от процесния недвижим
имот, като имащо значение за произнасянето му по съществото на установителния
иск. Ищцата имала правен интерес да иска да бъде установено от съда, че
ответницата не притежава цялото право на собственост върху процесния
недвижим имот, защото самата тя /ищцата/ притежава идеална част от него и
защото поддържа, че ответницата не е имала владение върху него. Нямало никакво
значение нито каква точно идеална част притежава З. П. от процесния недвижим
имот, нито на какво основание я притежава, важното било само и единствено, че тя
има собственост върху идеална част от имота и, съответно, има безспорното право
и интереса да иска отмяната на нотариалния акт на ответницата над действително
притежаваното от последната право на собственост, за да се снабди с документ за
своята собственост на едно или на друго основание. Ответницата по делото се
снабдила с титул за собственост върху целия процесен недвижим имот и - дори
само с това свое действие - тя вече оспорила и смутила правото на ищцата.
2
Поддържаното от ответницата становище по иска, изразено в отговора на исковата
молба, също така недвусмислено показвало, че тя отрича правото на ищцата, което,
и само по себе си, било достатъчно да обоснове правния интерес на последната от
насочването на отрицателен установителен иск против ответницата. Отделно от
това по делото се заявило, че ответницата има намерението да продаде процесния
имот. Всичко това било доказателство за наличен правен интерес за ищцата да води
избрания от нея съдебен иск. През цялото време в хода на настоящото дело
ответницата продължила да претендира отричаното от ищцата право на
собственост, а била налице съдебна практика, според която правният интерес при
предявен отрицателен установителен иск най-пълно се разкривал от подобно
процесуално поведение на ответника. Единствено ответницата била длъжна да
доказва съществуването на отричаното от ищцата право на собственост, защото
само нейното право на собственост се обхващало от предмета на спора, докато
ищцата можела да се задоволи само с възраженията си, че такова право не е
възниквало или е било погасено. Районният съд, при всички събрани по делото
доказателства, следвало да констатира, че ответницата не е доказала своето право
на собственост. Безспорно се установило, че процесният имот е бил на М. Д.. След
нейната смърт пенсионираните й дъщери Л. и Л. започнали да идват най-редовно в
имота и да остават в него по цяло лято. Те идвали със съпрузите си. Едното
семейство ползвало втория етаж на къщата, а другото ползвало първия етаж.
Същите хора идвали и по друго време, освен през лятото, като, когато си тръгвали,
оставяли ключа от къщата при кметската наместница, за да го вземат отново от нея
при следващо идване. Не намирала никаква опора в събраните доказателства и
била невярна констатацията на съда, че според показанията на разпитаните
свидетели в годините имотът е бил заключен и ключът се е давал при поискване на
всеки наследник. Заедно със своята майка или сама, в имота идвала и ищцата,
която също отсядала в него за продължително време. Свидетелите посочили, че
никой не е спорел и пречел на посочените от тях лица /Л., Л., А. и З./ да стоят в
процесния недвижим имот и че никога не са виждали да идва в имота нито един
друг човек от наследниците на М. Д.. Те изключили възможността да дойдат в
селото хора, да отседнат в него и това да не стане достояние на местната общност,
поради ноторния факт, че последната е твърде малка /около 30-40 души/.
Свидетелските показания на Д. и Й. следвало безрезервно да се кредитират като
верни и обективни. И от разпита на свидетелите на ответната страна се
потвърдило, че ответницата нито един ден не е отседнала в процесния имот и не е
преспала там. Безспорно и категорично се установило, че ответницата не е
собственик, на основание давностно владение, на процесния недвижим имот и се е
снабдила неправомерно с документ за собственост, която не притежава. При липса
на каквито и да било доказателства, че спорният имот е бил придобит от
ответницата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състав на
предвиден в закона придобивен способ - осъществено давностно владение, на
каквото основание е издаден нотариалният й акт, представеният констативен
нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност - чл. 587,
ал. 2 от ГПК - не бил в състояние да легитимира В. Б. като собственик на
процесния имот. Процесният нотариален акт не можел да обуслови извод за
установеност на правото на собственост на ответницата при липсата на проведено
пълно и главно доказване от нея на реализирано давностно владение. Доказало се
3
от събраните гласни доказателства, включително тези на **та на ответницата, че
последната не е владяла процесния имот нито ден и не е било възможно да го
придобие на основанието, посочено в нотариалния й акт. Моли се за отмяна на
обжалваното решение и уважаване на предявените искове.
Подаден е отговор на жалбата от В. Т. Б., ЕГН **********, адрес гр. П., ул. „***“ №
*. В него се изтъква, че атакуваното решение е законосъобразно, правилно и
обосновано. При предявен отрицателен установителен иск, когато ответникът се
легитимирал като собственик на спорния имот с констативен нотариален акт,
ищецът носел тежестта да оспори констатациите на нотариуса, тъй като правният
извод на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост се считал
за верен до доказване на противното. Нотариалният акт по чл. 587 от ГПК можел
да бъде оспорван от всяко лице, което имало правен интерес да твърди, че
титулярът на акта не е собственик. Оспорването можело да се изразява както в
доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в
опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание.
За да отпадне легитимиращото действие на акта, било необходимо да се докаже, че
титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик, което не било сторено от
ищцата. Нито от писмените доказателства, нито от събраните гласни такива се
установило ищцата да е упражнявала давностно владение върху процесния имот.
Не се установило в какво се е изразявало твърдяното от същата давностно
владение, в кой период е упражнявано, имайки предвид, че ищцата нито се е
грижила за имота, нито е извършвала подобрения в същия, нито е отсядала в
къщата, нито е заплащала данъци за процесния имот /доказателства в тази насока
не били представени, нито събрани по друг ред/. Единствената, която полагала
някакви грижи, посещавала имота, интересувала се от същия, заплащала данъци и
т. н., била ответницата, като тези обстоятелства били известни на всички останали
наследници. По безспорен начин било установено, че ищцата никога не е отсядала
в процесната къща, в която твърдяла, че е отсядала, нито някога е пребивавала там.
Тази къща наистина била посещавана от майката на ищцата - Л. Т., с която обаче
ищцата не била в добри отношения и за която не полагала никакви грижи. Ищцата
се появила в с. Ковачевица след смъртта на майка си с единствената цел да се
снабди с документ за собственост за процесния имот. Къщата никога не била
заключвана. Ищцата никога не била водила разговори с кмета на селото относно
обстоятелството, че къщата е заключена и никога не се интересувала през годините
от процесния имот, нито пребивавала в същия. Тя никога не била притежавала
ключ от процесната къща, защото такъв не е имало. Ищцата не ползвала земята и
жилищната сграда. В редките случаи на нейно пребиваване в селото с цел
гостуване, същата отсядала при близки и познати от същото село, а понякога и в
хотел в селото. Единственият наследник, който се интересувал и наглеждал
процесния имот, била ответницата, която пътувала от гр. П. до с. Ковачевица, за да
наглежда имота и в случай на някои необходими ремонти, да предприеме действия
по извършването им. Поради тази причина и всички останали наследници се
обърнали към В. Б., когато разбрали, че ищцата иска да се снабди с нотариален акт
по давностно владение за процесния имот. Въпреки твърдението за упражнявано
от ищцата давностно владение върху процесния имот и двуетажна полумасивна
жилищна сграда, и твърдението й, че майка й и тя са отсядали на първия етаж от
4
сградата, същата не била наясно, че първият етаж от сградата е обор, както било
установено от събраните по делото гласни доказателства. Ищцата не била наясно и
с това, че в процесната жилищна сграда липсват условия за живеене - липсвал
какъвто и да е санитарен възел, липсвало захранване с електрическа енергия и
липсвала течаща вода. Тези обстоятелства се установили от разпита на свидетелите
в съдебно заседание. Първоинстанционният съд обсъдил събраните писмени и
гласни доказателства и стигнал до правилния извод, че исковата претенция на
ищцата е останала недоказана. Ищцата се позовавала на придобивна давност върху
½ идеална част от процесния имот, но без да доказва, че са налице законовите
предпоставки за това - тя да е владяла такава част от имота явно, непрекъснато и
необезпокоявано в продължение на най-малко 10 години след като е
демонстрирала на другите наследници, че счита тази част от имота за единствено
своя. Ищцата, завеждайки отрицателен установителен иск, била с очакването, че
като се разпредели доказателствената тежест и бъде указано на ответната страна да
докаже фактите, от които произтича правото й, ответната страна ще установи
давностното владение на ищцата. Позовавайки се на давностно владение върху
цитираната идеална част от имота, ищцата следвало да си установи с всички
допустими от закона доказателствени средства, че е владяла цитираната идеална
част от имота явно, непрекъснато и необезпокоявано в продължение на
предвидения от закона срок /най-малко 10 години/, като следвало да демонстрира
това и на другите наследници. Моли се за потвърждаване на обжалваното
решение.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Не се събираха нови доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата.
Окръжната инстанция констатира, че решението на Районен съд Гоце Делчев е
валидно. Същото не е постановено при нарушение на правните норми, които
регламентират условията за редовност на съдебните актове по съществото на
спора. Решението е издадено от съд с правораздавателна компетентност, в законен
състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. То се явява и
допустимо. Не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във
връзка със съществуването и упражняването на правото на иск.
След като анализира приобщения от първата инстанция доказателствен материал,
Окръжен съд Благоевград достигна до фактически и правни изводи, които са
различни от направените от Районен съд Гоце Делчев.
В производството по предявен отрицателен установителен иск, с правно основание
чл. 124 от ГПК, ищецът следва да докаже фактите, от които произтича правният му
интерес, а в тежест на ответника е установяването, при условията на пълно, главно
и пряко доказване, на фактическите обстоятелства, от които произтича отричаното
право /Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г.,
ОСГТК, докладвано от съдиите Лидия Иванова и Стойчо Пейчев/.
В случая ищцата безспорно е доказала фактите, от които произтича нейният правен
интерес за предявяване на отрицателен установителен иск. Тя е посочила, че е
5
наследница на собственика на имота - М. Д. /** на нейната ** Л./. Като такава,
ищцата притежава идеална част от процесния по делото недвижим имот. Ако се
признае по съдебен ред, че ответницата не е единствен собственик на имота и се
отмени нейният констативен нотариален акт, пред ищцата ще се отвори пътят за
снабдяването й с нотариален акт по давностно владение, алтернативно - по
писмени документи, за съответната идеална част, която й се полага в качеството на
наследник. Ищцата сочи в исковата си молба, че би искала да установява в
нотариално производство своето право на собственост, за което обаче е необходимо
да се отмени титулът за собственост в полза на ответницата, след като съдът
констатира, че последната не е придобила процесния недвижим имот на
посоченото в нотариалния й акт правно основание.
Предмет на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост е
правото на собственост на ответника, а не на ищеца, и за уважаването на иска е
достатъчно да се установи, че ответникът не е собственик, а не че ищецът е такъв.
В процесния случай твърдението на ищцата е, че ответницата не притежава
правото на собственост върху целия процесен имот и, в частност, не го притежава
на основание давностно владение /на каквото основание й е призната собственост
с оспорения нотариален акт/, най-малкото защото тя, като наследник, притежава
1/10 идеална част от него, а също и защото ответницата никога не е владяла имота,
нито по начин, годен да я направи собственик на посоченото в нотариалния й акт
основание. Оттам насетне съдът следва да се произнесе по въпроса дали
ответницата е собственик на целия процесен имот на основание давностно
владение, или на някакво друго основание, каквото, обаче, в казуса ответницата не
сочи.
При преценката на процесуалното значение на констативния нотариален акт,
издаден в полза на ответницата, решаващият съд наистина трябва да съобрази
легитимиращото действие на същия по отношение на собствеността, но да вземе
предвид и да направи правни изводи за собствеността на ответницата на база на
събраните доказателства /писмени и гласни/.
Ответницата по делото се е снабдила с титул за собственост върху целия процесен
недвижим имот, с което свое действие е оспорила и смутила правото на ищцата.
Поддържаното от ответницата становище по иска, изразено в отговора на исковата
молба, също така недвусмислено показва, че тя отрича правото на ищцата, което, и
само по себе си, е достатъчно да обоснове правния интерес на последната от
насочването на отрицателен установителен иск против ответницата. Отделно от
това по делото е заявено, че ответницата има намерението да продаде процесния
имот. Всичко изложено действително говори за наличен правен интерес за ищцата
да предяви избрания от нея съдебен иск.
Интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице,
когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, без при това да предявява
и положителен установителен иск за собственост, както и при евентуалната
конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.
Сега, по настоящото дело, единствено ответницата е длъжна да доказва
съществуването на отричаното от ищцата право на собственост, защото само
нейното право на собственост се обхваща от предмета на спора, докато ищцата
6
може да се задоволи само с възраженията си, че такова право не е възниквало или е
било погасено. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск
за собственост е налице и тогава, когато ищецът има възможност да придобие
права, ако отрече правата на ответника.
Окръжният съд констатира, че от събраните от първата инстанция доказателства не
се установява ответницата да е придобила правото на собственост върху имота на
поддържаното от нея основание - давностно владение.
Според утвърдената правна доктрина - „Придобиване по давност на недвижими
имоти“ от Цветалина Петкова, Нов български университет, София, 2015 г., стр. 68-
77 - придобиването по давност е един от предвидените в чл. 77 от ЗС способи за
придобиване на правото на собственост /titulus acquirendi/. То е институт на
вещното право. Фактическият състав на придобивната давност включва
упражняването на владение - анимус и корпус. Той се осъществява с извършването
на активни, външно обективирани действия, от които може да се направи изводът,
че едно лице упражнява фактическата власт върху конкретен имот като свой
собствен. Придобиването по давност е оригинерен придобивен способ. Владелецът
придобива правото на собственост не от друг правен субект и независимо дали
вещното право е принадлежало на трето лице. Придобиването по давност следва да
се определи като правомерно юридическо действие. Фактическият му състав
включва владение, изтичане на определен срок и позоваване пред съд или
нотариус. В този смисъл същият може да бъде определен като смесен
/хетерогенен/. Обект на придобиване са само вещни права. Функцията на
придобивната давност, най-кратко казано, е да приведе правното положение в
съответствие с фактическото, като придаде правно значение на фактическите
отношения заради общественото, публичното благо /bono publico/. От гледна точка
на собственика следва да се съобрази липсата на интерес от негова страна към
вещта, която, в крайна сметка, съчетана с владението на трето лице, има за правен
резултат намаляването на имуществото му. Що се отнася до владелеца, функцията
е възнаградителна, защото законът му признава и зачита интереса към вещта,
положените грижи и направените разходи. Чрез придобиването по давност се
избягва и т. нар. „probatio diabolica“, което би направило невъзможно доказването
на правото на собственост.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012
г., ОСГК, докладвано от съдията Камелия Маринова, придобивната давност е
способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда
вещ чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от
закона срок от време. Нормативната й уредба е в глава VIII от ЗС, наименувана
„Придобиване и изгубване на вещни права“ и обхващаща разпоредбите на чл. 79-
86 от ЗС. Нормата на чл. 79 от ЗС регламентира фактическия състав на
придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно владение, включващ
като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по
смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС - в хипотезата на чл. 79, ал. 1 от ЗС, и
добросъвестност и юридическо основание - в хипотезата на чл. 79, ал. 2 от ЗС.
Правната последица - придобиване на вещното право - е нормативно свързана само
с тези юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно
определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно
7
изискващото се от чл. 120 от ЗЗДог вр. чл. 84 от ЗС волеизявление - позоваване, не
е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС. Това
обаче не означава, че правната последица - придобиване на правото на собственост
или на друго вещно право - настъпва автоматично с изтичане на установения в
закона срок. Да се приеме, че придобивната давност има действие ex lege, означава,
че с оглед разглежданата от общата теория на правото класификация на
юридическите факти, като юридически факт придобивната давност да е
юридическо събитие, в чийто фактически състав по определение нормативно да се
включват събития от физическия свят или психични състояния без участие на
активни съзнателни преживявания на човека.
Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, включва както
обективният елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективният
елемент вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то
следва, че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на
правомерните юридически действия, които по определение обхващат като свой
елемент както наличието на представи и желания, насочени към установяването,
придобиването, прехвърлянето, изменението и погасяването на права и
задължения /представляващи субективният елемент от предметното им
съдържание/, така и тяхното обективиране чрез волево изявление, насочено към
сетивното му възприемане от други, с цел да се разкрият тези преживявания и
представи /представляващо обективният елемент от предметното им съдържание/.
Съгласно чл. 77 от ЗС, вещните права се придобиват чрез правна сделка, по
давност или по друг начин, определен в закона. Принцип в гражданското ни
законодателство е, че вещните права се придобиват въз основа на обективирано
волеизявление за това. Целта на този принцип е както зачитане на волята на
правните субекти, така и защита на обществения интерес чрез създаване на яснота
по отношение на субектите и обектите на вещните права, с оглед правната
сигурност.
Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт -
съвпада с този при държането. Субективният елемент определя упражняването на
фактическа власт върху имот като владение. Чл. 69 от ЗС предполага наличието на
намерение да се свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на
упражнявана фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно
право, в самото вещно право, е необходимо потвърждаване на наличието на
намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност.
Разпоредбата на чл. 120 от ЗЗДог вр. чл. 84 от ЗС урежда волевото изявление на
субективния елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на
иск или възражение при наличие на спор за собственост, или чрез снабдяване с
констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка, с цел легитимиране на
придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на
административни процедури по попълване на кадастрална карта и т.н. До момента,
в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез
волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие
на позоваване правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от
момента на изтичане на законово определения срок съобразно елементите на
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 или ал. 2 от ЗС.
8
Нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС изисква упражняване на фактическа власт с
намерение за своене в продължение на 10 години. Упражняваното владение трябва
да е било спокойно - да не е установено с насилие, явно - фактическата власт да е
упражнявана така, че всеки заинтересован да е имал възможност да научи за това,
постоянно - упражняването му да няма случаен характер, а да е израз на воля
трайно да се държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други
лица, непрекъснато - да не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-
дълъг от 6 месеца /чл. 81 от ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл. 83 от ЗС,
и несъмнено - да няма съмнение, че лицето е държало вещта, както и че я е
държало за себе си /Решение № 144 от 02.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1650/2014
г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гергана Никова/.
По конкретното дело не е спорно, че процесният имот е бил на М. Д.. След нейната
смърт, пенсионираните й дъщери Л. А. К. и Л. А. Т. са започнали редовно да идват
в имота и да остават в него по цяло лято. Двете жени са идвали със съпрузите си.
Семейството на Л. е ползвало втория етаж на къщата, а другото /на Л./ е ползвало
първия етаж. Същите хора са идвали и по друго време, и когато са си тръгвали, са
оставяли ключа от къщата при кметската наместница С. Д.а, за да го вземат отново
от нея при следващо идване. Не намира опора в събраните доказателства
констатацията на районния съд, че според показанията на разпитаните свидетели, в
годините имотът е бил заключен и ключът се е давал при поискване на всеки
наследник. Свидетелите, доведени от ответницата, твърдят, че имотът е бил
постоянно отключен, а свидетелите на ищцата сочат, че ключът се е давал само на
двете сестри - Л. и Л., на съпруга на последната и на ищцата. Тъй като Л. е
починала преди своя съпруг, последният е продължил да идва в имота и след
нейната смърт. Л. е починала през 2019 г. По спомените на свидетелите, идванията
на Л., Л. и А. и тяхното отсядане за продължителни периоди от време в процесния
имот, са продължили почти до тяхната смърт. Заедно със своята майка или сама, в
имота е идвала и ищцата, която също така е отсядала в него за продължително
време. Свидетелите сочат, че никой не е пречел на Л., Л., А. и З. да стоят в
процесния недвижим имот, както и че никога не са виждали да идва в имота нито
един друг човек от наследниците на М. Д. и дори не познават последните, като
изключват възможността да дойдат в селото хора, да отседнат в него и това да не
стане достояние на местната общност, поради ноторния факт, че последната е
твърде малка /само около 30-40 души/. Житейски логично е, ако са идвали други
наследници на М. Д. да отсядат в имота, това да ги направи познати на
свидетелите, особено на свидетеля Д., който цял живот живее в населеното място,
и да се чуе, че такова нещо се е случило. Свидетелските показания на Д. и Й.
следва да се кредитират като верни и обективни, защото са на лица, които имат
непосредствена представа за процесния имот и хората, които са го обитавали през
годините, но също така и защото не противоречат на показанията на свидетелите
на ответната страна, които признават, че нито В. Б., нито членове на нейното
семейство някога са отсядали в процесния имот и са преспивали в него. Въпреки
това ответницата се е снабдила с нотариален акт, с който е била призната за
собственик на целия имот на основание давностно владение. Последното
предполага поне 10 години тя да е владяла спокойно, явно, безспорно и без
прекъсване процесния недвижим имот, в него да не са влизали други лица без
9
нейното съгласие и тя да е имала ключ от имота и постоянен достъп до него. Нищо
такова не се установява от свидетелските показания, депозирани по делото.
Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда
поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства,
които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или
обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните
доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по
вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или
предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с
целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички
обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката
/ден, нощ, виелица, дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта
му към онзи момент, физиологични особености - зрение, слух, възраст,
заболявания; паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при
възпроизвеждането - възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда,
образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на
свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите
съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и
възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са
възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по
различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, доколко
показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото
доказателства. При оценката на разказаното от тях следва да се изхожда от: а/
степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, б/ степента на
обоснованост, в/ степента на разностранност и г/ степента на автентичност
/„Разпит на свидетели в гражданското производство“ от Цеко Цеков, „Сиела“,
София, 1997 г., стр. 48/.
В случая, както вече се изтъкна, трябва да се кредитират показанията, дадени от
свидетелите, доведени от ищцовата страна. Съобщеното от тях следва да се приеме
за характеризиращо се с висока степен на достоверност, защото не се опровергава
от останалите елементи на доказателствената съвкупност. Разказаното от тези
свидетели е и вътрешно хармонично, последователно и изчерпателно /водещи
критерии за оценка на свидетелските показания според „Разпит на свидетели в
гражданското производство“ от Цеко Цеков, „Сиела“, София, 1997 г., стр. 55/. И
двамата свидетели подробно описват имота и ситуацията около него през
годините. Показанията им не оставят съмнение, че те са били очевидци на това,
което обрисуват, и имат необходимите пълни, преки и непосредствени впечатления
за осъществяваната фактическа власт. Не са налице основания за некредитиране на
разказаното от същите.
Безспорно и категорично се установява, че ответницата В. Б. не е собственик, на
основание давностно владение, на процесния недвижим имот и неправомерно се е
снабдила с документ за собственост, която не притежава. Решението на първата
инстанция, което е в обратна насока, следва да бъде отменено. Отрицателният
установителен иск подлежи на уважаване. Констативният нотариален акт на
ответницата трябва да бъде отменен за претендираните с исковата молба идеални
части. На жалбоподателката се следват направените разноски за държавна такса и
10
адвокатско възнаграждение и в двете инстанции.
Воден от изложените съображения, доводи и аргументи, окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 92 от 19.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 801
от 2023 г. на Районен съд Гоце Делчев.
ПРИЗНАВА за установено по отношение на З. Л. П., ЕГН **********, адрес с. З.,
общ. П., обл. П., ул. „***“ № *, че В. Т. Б., ЕГН **********, адрес гр. П., ул. „***“
№ *, не е собственик, на основание давностно владение, на УПИ VIII,
планоснимачен № 82, квартал 7 по плана на с. Ковачевица, общ. Гърмен, обл.
Благоевград, утвърден със заповед № 14 от 1990 г., с площ от 195 кв. м., при
граници: УПИ VII и от три страни улица, заедно с построената там полумасивна
сграда със застроена площ от 34 кв. м.
ОТМЕНЯ нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по
давност - чл. 587, ал. 2 от ГПК, № 25, т. I, рег. № 254, дело № 2 от 2023 г. на
нотариус Е.Л., за 9/10 идеални части от УПИ VIII, планоснимачен № 82, квартал 7
по плана на с. Ковачевица, общ. Гърмен, обл. Благоевград, утвърден със заповед №
14 от 1990 г., с площ от 195 кв. м., при граници: УПИ VII и от три страни улица,
заедно с построената там полумасивна сграда със застроена площ от 34 кв. м.
ОСЪЖДА В. Т. Б., ЕГН **********, адрес гр. П., ул. „***“ № *, да заплати на З. Л.
П., ЕГН **********, адрес с. З., общ. П., обл. П., ул. „***“ № *, сумата от 1550
/хиляда петстотин и петдесет/ лева, представляваща направени разноски в
производството пред районната инстанция за държавна такса и адвокатско
възнаграждение, и сумата от 1225 /хиляда двеста двадесет и пет/ лева,
представляваща сторени разноски в производството пред окръжната инстанция за
държавна такса и адвокатско възнаграждение.
На страните, чрез адвокатите, да се връчат копия на настоящия съдебен акт, който
може да бъде обжалван от В. Б. в едномесечен срок, считано от връчването, по
реда и при условията на чл. 280, ал. 1 и 2, чл. 281, чл. 283 и чл. 284 от ГПК, пред
Върховния касационен съд на Република България, с касационна жалба, подадена
чрез Окръжен съд Благоевград.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11