Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 78
гр.Русе, 24.04.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Окръжен съд Русе, Гражданска колегия, в публичното заседание
на дванадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАТАЛИЯ ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
АГЛИКА ГАВРАИЛОВА
АНТОАНЕТА АТАНАСОВА
при секретаря Мариета Цонева като разгледа
докладваното от съдия Атанасова в. т. дело № 83 по описа за 2019 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от адв. З.П. *** като пълномощник на Ю.Н.Н. против решение № 3/11.01.2019 г., постановено по гр. д. №
477/2018 г. на Беленския районен съд, с което е уважен предявеният против нея
иск с правно основание чл. 422 ГПК - за установяване на вземането в размер на 2309,59
лв. – главница по договор за потребителски паричен кредит
PLUS-01740205 от 15.01.2013г., посочена в заповед за изпълнение по ч. гр. дело
№ 270/2018г. по описа на PC Бяла, ведно със законната лихва върху
претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК в съда - 26.02.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и
сумата от 107,25 лв. - договорна лихва, начислена за периода от 15.01.2013 г.
до 05.01.2017 г. по Договор за потребителски паричен кредит PLUS-01740205 от
15.01.2013 г., посочена в заповедта за изпълнение по ч. гр. дело № 270/2018г.
по описа на PC Бяла. Излага оплаквания за неправилност
на решението и иска неговата отмяна и постановяване на ново, с което
предявеният против нея иск бъде отхвърлен.
Ответникът по жалбата „ЕОС
МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр. София счита жалбата
за неоснователна по съображенията, изложени в отговора по чл. 263 ГПК. Иска същата да бъде
отхвърлена, а решението потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски
пред настоящата инстанция.
След преценка доводите на страните, доказателствата по
делото и съобразно правомощията си, визирани в чл. 269 ГПК, въззивният съд
приема следното:
Жалбата е подадена от
процесуално легитимирано лице - ответник, имащ процесуално право на жалба,
в законоустановения в чл. 259, ал.1 ГПК
срок и срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което е допустима.
Жалбоподателят е навел
доводи за нищожност на обжалваното решение
поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца. Изложените от
жалбоподателя доводи обаче са свързани с активната материално правната
легитимация, което касае съществото на спора и рефлектира на правилността на
решението, но не обуславя неговата нищожност.
Процесуалната
легитимация е свързана с носителя на правото на иск за разрешаване на правен
спор - предмет на исковия процес. Активно процесуално легитимиран е този правен
субект, който претендира, че притежава материалните права, засегнати от правния
спор.
В случая ищец е „ЕОС
Матрикс“ ЕООД гр.София, което е юридическо лице и притежава изискуемата
процесуална правосубектност. Търговското дружество се е снабдило със заповед за
изпълнение по приложеното ч. гр. д. № 270/2018
г. по описа на БРС срещу длъжника - жалбоподател в настоящото производство. С
оглед на тези факти въззивният съд приема, че ответникът по жалбата /ищец в
първоинстанционното производство/ е активно процесуалноправно легитимиран по
иска за установяване на вземането му по реда на чл. 422 ГПК и правилно спорът е
разгледан по същество.
Производството по делото
е образувано по предявен от ответника по жалбата против жалбоподателя иск с
правно основание чл. 422 ГПК - за установяване на вземане по издадена заповед
за изпълнение.
Предявяването на
специалният установителен иск по чл.422 ГПК предпоставя наличие на издадена в
полза на кредитора - ищец заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, която е
оспорена от длъжника с възражение в срока по чл. 414 ГПК. Подаването на
възражение поражда правния интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния
едномесечен срок по чл.415, ал.1 от ГПК с цел да установи със сила на пресъдено
нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила
на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за реализиране на
вземането срещу длъжника / арг. от чл.416 ГПК/. Правният интерес е абсолютна
процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта на иска, за наличието на
която съдът следи служебно. Същата следва да е налице, както към момента на
предявяване на иска, така и към момента на постановяване на съдебното решение.
В конкретният случай са
налице горепосочените процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта на
предявеният иск. Налице е издадена в полза на ищцовото дружество заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, жалбоподателката е оспорила с
възражение заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 ГПК, което е породило и
правният интерес от претендираната защита. Искът е предявен в преклузивният
срок, регламентиран в чл. 415 ГПК, поради което е допустим и правилно е
разгледан по същество.
При проверка на
правилността на съдебното решение по общото правило на чл. 269 ГПК съдът е
ограничен от наведените в жалбата пороци. От това правило са налице изключения,
свързани с прилагането на императивна правна норма, дори ако нейното нарушение
не е въведено като основание за оплакване.
Производството по делото
е образувано по предявения от „ЕОС Матрикс“ ЕООД гр.София против жалбоподателката
иск за установяване на вземане в размер на 2309,61 главница и 107,25 лв. договорна
лихва по издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 270/2018
г. на БРС.
От
събраните в първоинстанционното производство доказателства е установено, че на на
15.01.2013 г. „БНП Париба Пърсънал Файненс” ЕАД от една страна и от друга жалбоподателката
са сключили договор за потребителски паричен кредит PLUS-01740205 за срок от
три години, по силата на който на въззивницата е отпуснат кредит в размер на 4 500,00
лв. който същата се задължила да възстанови чрез 48 месечни погасителни вноски,
47 от които в размер на 190,74 лева и последна - в размер на 190,92 лева.
Съгласно погасителен план към договора за кредит, първата погасителна вноска е
дължима на 05.02.2013 г., а последната - на 05.01.2017 г., т. е. задълженията
по процесния договор са окончателно падежирали на 05.01.2017 г.
За установяване
на материалноправната си легитимация ищецът е представил договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 02.06.2015г., с който „БНП Париба ” ЕАД е прехвърлило на
ищеца „Еос Матрикс“ ЕООД свои парични вземания ,произтичащи от просрочени и неизплатени договори за кредит, които
вземания са описани в Анекс 1А към протокол №13 към Рамков договор
за цедиране на задължения, в който
е вписан дълг на длъжника Ю.Н.Н., вкл. главница
2309.61 лв., лихва 257.41 лв. и неустойка
99.84лв.
С представено
по делото пълномощно с нотариална заверка на подписите изпълнителният директор
на „БНП Париба“ ЕАД е предоставил на „Еос Матрикс“
ЕООД, в лицето на неговия управител представителна власт, включително и с правото да уведоми длъжниците, както и с права да преупълномощава
за това и трети лица, в т. ч. адвокати
и адвокатски дружества. От представеното
по делото пълномощно – л. 34 от
делото се установява,че управителят на
ищцовото дружество е упълномощила „Иванов и Денев-Адвокатско дружество“, представлявано от
адвокат Ж.Д. с правото да връчва на
негови длъжници съобщения и уведомление за извършени цесии, с които
упълномощителят е придобил вземанията си спрямо
тези длъжници.
Представено е и адресирано до
ответницата уведомление за
извършената цесия, изходящо от адвокат
Ж.Д., като пратката
е останала непотърсена.
От приетото
и неоспорено от страните заключение на вещото лице
по извършената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че договорът за
заем е усвоен на 15.01.2013 г. Размерът на
внесените вноски е 6 709,06лв., като с тази
сума са погасени
от 1 до 31 вноска и част от
32. Видно от
констативно - съобразителната
част на приложеното
заключение, по сметка на „Еос Матрикс“ ЕООД е постъпила сумата от 250 лв., както
следва: на 20.07.2016 г. - 50 лв., на 19.08.2016 г. - 50лв. и на 15.11.2016 г. - 150 лв., с която е покрита част
от задължението и договорната лихва. В т. 4 от
заключението вещото лице сочи, че размерът на
непогасеното задължение е главница – 2 309,59 и лихва
107,27лв.
При така установеното от фактическа страна,
съдът прави следните правни изводи:
Правилно
първоинстанционният съд е приел за неоснователно възражението на въззивницата за
липса на надлежна материалноправна легитимация на ищеца – въззиваем в
настоящото производство. Безспорно е установено според въззивния състав, че
преди подаване на заявлението, уведомлението за цесията реално не е достигнало
до длъжницата. Доколкото обаче искът по чл. 422 ГПК се счита предявен от датата на подаване на заявлението, а приложение
към исковата молба е и уведомлението за цесията, то с оглед трайната съдебна практика
следва да се приеме, че цесията е надлежно съобщена на длъжницата. Настоящият
състав напълно споделя и се позовава на решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. II ТО на ВКС, според което уведомление, изходящо от цедента, но
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата,
съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.
99, ал. 4 ЗЗД. Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл.
235, ал. 3 ГПК. В този смисъл е и решението по т. д. № 2352/13 г. II ТО,
ТК. На следващо място, задължението на цедента, визирано в чл.
99, ал. 4 ЗЗД да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането
има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т.е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Не
на последно място, в производството по чл. 410 ГПК, при установяване на частното правоприемство в лицето на заявителя, не
е необходимо установяване на изискуемост /арг. от чл.
418, ал.3 ГПК/, а единствено съобщаването на цесията на длъжника, което на
общо основание може да бъде сторено и с исковата молба /арг. т.4г и т.11 ТР №
4/18.06.2014 г. по т. д.№ 4/2013 на ОСГТК на ВКС/.
Неоснователно е и оплакването във
въззивната жалба, че първоинстанционния съд не е разгледал наведено възражение
за изтекла погасителна давност.
Възражението на ответницата за изтекла
погасителна давност по отношение на процесните вземания /главница и лихви/ е
релевирано за първи път с молба от 2.10.2018 г., което следва изтичането на едномесечния срок
по чл. 131 ГПК. Препис
от исковата молба е връчен на ответницата по делото лично на 18.05.2018 г. като
в предоставения й едномесечен срок същата не е подала писмен отговор по чл. 131 ГПК и респ. не
е релевирала възражения срещу основателността на иска, включая правопогасяващо
възражение за изтекла давност по отношение на процесните вземания за главница и
лихви или за част от тях. Независимо, че е получила указания за съдържанието на
писмения отговор и за последиците от неподаването му - чл. 133 ГПК, ответницата
не се е възползвала от предоставената от ГПК процесуална възможност при
реализиране на защитата си по същество да изложи конкретни възражения срещу
основателността на иска и да заяви конкретно становище
по твърдените от ищеца факти и
обстоятелства /чл.131, ал. 2, т. 4 ГПК/, включително поддържайки и възражение
за погасяване на процесните вземания по давност. Поради това и възражението за
погасителна давност, което не е свързано със служебното приложение на закона, е
преклудирано /чл.133 ГПК/. Тъй като и в подаденото в заповедното производство възражение по чл. 414 ГПК, приложено
по настоящото дело /ведно с цялото дело по заповедното производство/, ответницата
- длъжница по издадената заповед за изпълнение, не се е позовала на последиците
на изтекъл давностен срок, не може да се приеме в случая, че съдът е сезиран
своевременно с разглеждането на такова правопогасяващо възражение. Изложеното
налага приемането на извод, че погасяващото спорното право възражение за
давност е преклудирано, в какъвто смисъл е и даденото от ВКС в Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. на ОСГТК - т.4 разрешение.
Поради това и същото като процесуално недопустимо правилно не е разгледано по
същество от първоинстанционния съд и не подлежи на разглеждане и от настоящия
въззивен състав.
По отношение на твърденията
на въззивницата, че в договора за кредит има клаузи, които
са нищожни, съдът намира за
необходимо да отбележи следното. Няма спор,
че по силата
на сключен договор за отпускане
на паричен заем на ответницата
е била предоставена определена парична сума, като е уговорено
разсрочено плащане на месечни вноски
и са посочени начисляваните лихвени проценти. Кредитополучателят не оспорва подписа си под
договора, нито пък собственоръчното изписване на имената
си, поради което съглашението поражда своите правни последици. В договора са били уговорени съответните права и задължения на страните,
като с подписването му ответникът се
е съгласил с всички от тях и е обвързан
да ги изпълнява
според уговореното. Към настоящия момент
крайният падеж на дълга отдавна
вече е настъпил и доколкото не е налице хипотеза на предсрочна изискуемост,
длъжникът не следва изрично да бъде канен,
за да изпълни,
поради което е допустимо директно да се ангажира
неговата договорна отговорност като неизправна страна по съглашението.
Вярно е, че съдът следи служебно
за нищожността на договора, но
в случая, не се констатира несъответствието
му с императивна материална норма. Действително, около година и половина след датата на сключване на
процесния договор за кредит, са създадени
разпоредбите на ал.4 и ал.5
на чл.19 от ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., според които
годишният процент на разходите не
може да бъде
по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени
задължения, а клаузите в договори, надвишаващи този размер, се
считат нищожни. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) тези разпоредби не се
прилагат за договори за кредит,
сключени преди датата на влизане
на закона в сила, но това
не означава, че те не
могат да бъдат използвани за ориентир по
отношение на господстващите в обществото морални норми, претворени по-късно в закон. В същото
време съдът взема предвид и обстоятелството, че задълженията по договора за кредит
не са обезпечени
и че пазарът на подобни кредитни
продукти е високорисков като за кредитора
съществува реалния риск от пълно
неизпълнение на задълженията от страна на заемателите,
което би довело до неминуеми
загуби за него. Ясно е, че този риск е калкулиран и в по-високата цена на ползване на
предоставения в заем капитал.
Няма нарушение на добрите
нрави. Накърняването им по смисъла на чл.
26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен
принцип, който може и да не
е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Те не са нарушени
чрез договора.
Съдът съобрази цялостно съглашението, както и клаузите, които касаят отговорността за погасяване на
главницата, остатък от която се претендира и не констатира нарушаване на принципа за
справедливост. Заплащането й не може да доведе до
неравностойност на престациите, тъй
като се цели единствено връщане на получената като
заем сума.
С оглед изхода на спора, право на
разноски има въззиваемата страна. В постъпилия писмен
отговор се прави искане за присъждане на разноски без обаче по делото да има
доказателства за реално сторени такива от въззиваемата страна пред настоящата
инстанция, поради което въззивният съд счита, че заявената в този смисъл
претенция е неоснователна като недоказана.
Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.2
от ГПК въззивното решение не подлежи на касационен контрол.
По изложените съображения Русенският
окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3/11.01.2019 г., постановено по гр. д. № 477/2018 г. на Беленския районен съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: