Р Е Ш Е Н И Е № 26
16.01.2020г., гр. Стара Загора
Административен съд – Стара Загора, седми състав, в закрито заседание на шестнадесети
януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Кремена Костова-Грозева
разгледа докладваното от съдия
Костова-Грозева адм. дело №843 по
описа за 2019 година.
Производството по делото е било образувано
по повод на жалба Н. М. Н. *** чрез пълномощник адв. П.К. *** с правно
основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, като ищецът претендира сума в размер на 300.00
(триста) лева, представляваща обезщетение за причинени му имуществени вреди -
платено адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство
по АНД № 1755/2019г.
на Районен съд – Стара Загора, по което било отменено като незаконосъобразно
Наказателно постановление №19-1228-001120/17.05.2019г. на Началник група към
ОДМВР Стара Загора, сектор „ПП“.
С Решение №505/06.12.2019г. Съдът е уважил изцяло исковата претенция на Н.Н., като е постановил осъждане на ОДМВР Стара
Загора да заплати исканата сума от 300 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 01.10.2019г.
Със същото решението съдът е осъдил
ОДМВР Стара Загора да заплати в полза на ищеца и разноски по настоящото делото
по чл.78, ал.8 от ГПК, вр. с чл.144 от АПК, като е уважил направено от
процесуалния представител на ответника възражение за прекомерност по чл.78,
ал.5 от ГПК, вр. с чл.144 от АПК на уговореното и заплатено възнаграждение от
360 лв. /с ДДС/ и редуцирал същото до размера от 200 лева, по изложени от
съдебния състав правни и фактически доводи.
Решение №505 е било съобщено на страните, като на ищеца,
съобщаването е извършено чрез пълномощника адв. К. на 17.12.2019г. На
19.12.2019г. от пълномощника на г-н Н. е подадена молба, вх. № 6905, с която се
прави искане за изменение на решението в частта на неговите разноски, където се
излагат няколко съображения и доводи за неправилност на решението в тази му
част, като се претендира в заключение неговото изменение и присъждане на пълния
претендиран размер на възнаграждението за един адвокат от 360 лв. с включено
ДДС.
Съдът, като съобрази данните по делото,
намира молбата по чл.248, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.144 от АПК за процесуално допустима,
като изходящ от активно легитимирано лице, чрез надлежно упълномощен представител
и в срока по чл.248, ал.1 от ГПК. Решение № 505 е съобщено на молещата страна
на 17.12.2019г. /вж. съобщението/, а молбата за неговото изменение е направена
на 19.12.2019, което е в 14 дневния срок за обжалване на съдебния акт.
Разгледано по същество, Съдът го намира за
частично основателен по следните съображения:
Не се спори, че пред съда е удостоверено по
несъмнен начин, че между ищеца и АД „К. и Стоянова“, представлявано от
Управителя П.К. е сключен договор за правна помощ и процесуално
представителство от дата 29.10.2019г., с предмет на делото, посочен в чл.1, за
изпълнението на който е договорено възнаграждение от 360 лв. с включено ДДС.
Също безсъмнено се удостоверява, че на 01.11.2019г. въпросната сума е била
изплатена по банков път /л.8/, за което е била издадена и данъчна фактура
/л.7/.
Едно от възраженията на молителя е, че не
било вярно, че възнаграждението било над минимално установения минимум от 300
лева, именно такъв бил и уговореният между страните, предвид процесния материален
интерес. На следващо място се сочи, че неправилно Съдът уважил възражението,
което било да се намали до установения минимум в наредбата. Цитира се практика
на ВАС, която следва да подкрепя съображенията на молителя, че макар съдът да
има възможността да намалява възнаграждението за един адвокат, то това следва
да е до предвидения минимум.
На трето място се възразява и относно
тълкуването на съда на решения по съединени дела С-427 и С-428 от 2016г. на
СЕС, което се счита за превратно тълкуване. В тази насока се изброяват и
действията на адвокат К. в насока, че същият е проявил процесуална активност по
делото. В заключение се сочи, че в случая била налице национална регламентация,
че размерът на адвокатските възнаграждения не можел да бъде по – нисък от
определения в наредбата минимум за съотв. вид помощ и че съдът не можел да
присъжда под този минимум, а и последният не бил мотивирал защо именно се
следвало възнаграждение от 200 лева. На четвърто място се коментира и
неправилно приложение на закона, тъй като претендираното възнаграждение от 360
лв. било със сключено ДДС, предвид регистрацията на изпълнителя на услугата по
ЗДДС.
Съдът намира за основателен единствено
довода , че неправилно не е начислил върху
определеното от него възнаграждение от 200 лева съотв. ДДС в размер на 20 %.
Съдът поддържа доводите си, че конкретният
административно-правен спор не се отличава с никаква правна и фактическа
сложност. Налице е изобилна практика по такъв род дела, като за защитата по тях
изцяло във волята на ищеца е той да се представлява от правоспособен юрист,
както и изцяло негова /на ищеца/ е волята какъв размер на възнаграждение ще
предвиди и заплати за този адвокат.
Съдът поддържа и изводите си, че спорните
360лв. с ДДС, като възнаграждение по договора за правна защита са заплатени за
дейностите по изготвяне и подаване на исковата молба и за процесуално
представителство, както и че от тези дейности реално осъществена е единствено
дейността по изготвяне на исковата молба, но липсва реално изпълнение на
другата договорена дейност – тази по процесуално представителство, което според
този съд не се изразява единствено в дейността по прилагане на писмени бележки.
Съдът споделя довода на молителя, че
същият претендира минимума от предвиденото в националното ни законодателство
възнаграждение за оценяем иск, но не споделя доводите му, че национален съд не
може, поради национална правна забрана, да определя възнаграждение под този
минимум и че прави превратно тълкуване на решения на СЕС.
В
Решение №9273 от 27.07.2016г. на ВАС по а. д. №3002/2015 г., III о. на ВАС се
приема, че“минималните размери на адвокатските възнаграждения биха били
справедливи и обосновани, ако цената на адвокатския труд представлява
кумулативно изражение на два критерия – обема
и сложността на извършената дейност и величината на защитавания интерес“.
Пак там се сочи, че в Наредба № 1 от 9.07.2004 г., „вместо
съчетаното прилагане на тези два критерия единственият, ползван за оценката на
труда, критерий е този за величината на материалния интерес /в
решението се коментира нормата на чл.7, ал.2, т.4 от наредбата/. Сочи се също
така, че
„при положение, че минималните размери на адвокатските възнаграждения се
гарантирани с правна норма, не може да се приеме, че те са обосновани и справедливи и съответстват на целта на закона,
щом се определят само от защитавания материален интерес. Правото на
самоуправляващата се адвокатска общност да определи сама цената на своя труд,
при което нивата на минималните възнаграждения получават нормативна сила, следва
да се балансира с обществения интерес, така че, от една страна, високо отговорният
труд на адвоката да не бъде подценен и поставен в зависимост от пазарни
механизми, а от друга, неоправдано високата му стойност да не препятства
достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ или да
бъде средство за икономически натиск при воденето на делата на едната над
другата страна, което влияе негативно върху законността.
Съгласно Решение от 23.11.2017 г. по
съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016
Съдът на ЕС приема, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС, във връзка с чл. 4,
параграф 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на
България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат
– под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от
професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от
друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава
конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1
ДФЕС.
Следователно след постановяване на въпросното решение на СЕС и като се има
предвид предимството на първичното общностно право – чл.101, пар.1 от ДФЕС пред
националното законодателство разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК в частта,
предвиждаща минимален размер, под който намаляване на прекомерното адвокатско
възнаграждение не може да бъде извършено („…но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата“), не следва
да се прилага по начин, който е бил до този момент. Т.е.,
следва по всяко дело, по което има направено възражение по чл.78, ал.5 от ГПК,
националният съд задължително наред с величината на защитавания интерес, трябва
да извършва преценка на правната и фактическа сложност на делото, на
реално извършените дейности от пълномощника, като Съдът не следва да се
ограничава от определените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. минимални размери на
конкретните видове правна дейност. Съдът следва да съблюдава и легитимната цел
на националния норматив, която е да се гарантира, че присъденото възнаграждение за труда
на адвоката няма да бъде подценен и поставен в зависимост единствено от пазарни
механизми, което да води до някакъв отрицателен резултат, като влошаване
качеството на предоставяните правни услуги и/или ограничаване достъпа до
квалифицирана правна помощ.
Именно
при съобразяване на това тълкуване и като се отчита както ниския материален
интерес на делото, това, че исково производство не се отличава с каквато и да правна
и фактическа сложност, както и че адв. К. проявява процесуална дейност
единствено в насока изготвена жалба до съда и представяне на писмени бележки,
Съдът потвърждава извода си, че справедлив размер на адвокатското
възнаграждение е този от 200 лева.
Единствено
основателен се явява доводът, че съдът неправилно и в нарушение на ЗДДС не е начислил
върху тази основа дължимия се ДДС, предвид безспорно установения по делото
факт, че доставчикът на услугата е регистрирано по ДДС лице. Ето защо върху така
определеното възнаграждение от 200 лева, с оглед регистрацията на процесуалния
представител на ищеца по ЗДДС, се дължи и ДДС в размер на 20 %, т.е. сумата,
която следва да се присъди е 240 лева с ДДС. Това налага изменение на решението
в частта на присъдените на ищеца разноски, като в полза на същия се постанови
присъждане на сумата от 240 лева с включено ДДС.
Водим
от горното и на осн. чл.248, ал.3, вр. с ал.1 от ГПК, вр. с чл.144 от АПК,
Съдът
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ Решение
№505/06.12.2019г., постановено по исково адм. д. № 843/2019г. по описа на
Административен съд – Стара Загора, в частта на разноските, както следва „ОСЪЖДА
Областна
Дирекция на МВР – Стара Загора да заплати на Н.М.Н. ***, ЕГН-********** ***, разноски
по делото в размер на 250 (двеста и петдесет)
лева, от които 240 лева възнаграждение за един адвокат, с вкл. ДДС и 10лв.,
платена ДТ.
Настоящото решение
подлежи на касационно обжалване пред Върховен административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
Административен
съдия: