Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 26.07.2017г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГO, III – В състав, в публично съдебно заседание на двадесет и
трети март две хиляди и седемнадесета година, в състав
Председател: Николай Димов
Членове: Велина Пейчинова
Яна Филипова
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Филипова в.гр.д.
№ 10195 по описа на Софийски градски съд за 2016 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 1099661/27.06.2016г.
от ответника „С.Р.“ ЕООД против Решение
№ I –
043 – 7805/06.06.2016г.,
постановено по гр.д. № 5735/2015г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 43 състав, с което е уважен предявеният от „К.“ ООД
установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД.
Въззивникът чрез процесуалния си
представител поддържа, че ищецът не е изпълнил задълженията произтичащи от
процесния договор за посредничество и консултантски услуги, поради което не му
се дължи възнаграждение. Жалбоподателят поддържа, че осчетоводяването на
процесната фактура не доказва изпълнение на възложената работа. Въззивникът намира, че ищецът не е ангажирал
доказателства в подкрепа на наведените в исковата молба твърдения, а напротив
от съвкупния им анализ се налага извода, че „К.“ ООД не е изправна страна по
договора за посредничество. Предвид наведените оплаквания е направено искане за
отмяна на атакувания съдебен акт, като вместо него бъде постановен друг, с
който исковата претенция бъде отхвърлена.
В законоустановения срок за отговор на въззивна жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемият чрез процесуалния си представител излага съображения за
неоснователност на релевираните съображения за неправилност на обжалваното
решение.
Софийски градски съд, след като прецени събраните
по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Обжалваното
решение е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите на първоинстанционния съд. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Основателността на иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД е
обусловена от наличие на следните предпоставки – съществуване на валидно
възникнало между страните по спора правоотношение, елемент от съдържанието, на
което да са задълженията за посредничество и консултантска дейност срещу
заплащане на парична възнаграждение, настъпила изискуемост на задължението,
което предполага приемане на работата от възложителя и релевирано неизпълнение
на задължението му да заплати дължимото възнаграждение.
Страните не спорят, а и от
представения по делото договор от 11.04.2013г. се установява, че „К.“ ООД се е
задължило да осъществи посредничество и да консултира „С.Р.“ ЕООД относно
придобиване на право на строеж върху подробно описан в съглашението недвижим
имот, като възложителят се е задължил да заплати на изпълнителя възнаграждение
за предоставените услуги в размер на 60000 лева. Неоснователни са оплакванията
на жалбоподателя, че ищецът не е извършил възложената му работа. От представеното
и неоспорено от ответника извлечение от регистъра на нотариус Б.К., с рег. № 290, с район на действие Районен съд Бургас между „С.Р.“
ЕООД и Всестранна земеделска кооперация „Христо Ботев“ на 13.06.2013г. е
сключен предварителен договор за учредяване на право на строеж върху описания в
процесния договор имот.
Неоснователни са
оплакванията на жалбоподателя, че от представения по делото констативен
протокол от 13.06.2013г. не се установява ищецът да е изпълнил възложената му
работа. В действителност в споразумението е посочено, че се отнася до договор
за посредничество „при покупко – продажба на недвижим имот“, но доколкото документа
препраща към договор сключен на същата дата като процесния и касае идентичен
подробно описан недвижим имот въззивният съд намира, че възложителят е приел
работата в какъвто смисъл е и изричното изявление на страната по т.2 от
протокола.
От приетата и неоспорена от
страните съдебно – счетоводна експертиза се установява, че издадената от ищеца
фактура № **********/13.03.2013г. на
стойност 60000 лева с включено ДДС, с основание „възнаграждение по договор за
посредничество от 11.04.2013г.“ е осчетоводена от ответника, като „С.Р.“ ЕООД е
ползвал данъчен кредит по процесната фактура в размер на начисления ДДС. Вещото
лице сочи, че ответникът заплатил частично сумата в размер на 36000 лева.
Правилно първоинстанционният съд при съобразяване на задължителната съдебна
практика е приел, че отразяването на процесната фактура в счетоводството на
ответното дружество, включването й в дневника за покупко – продажбите по ДДС и
ползването на данъчен кредит по същата – представляват недвусмислено признание
на задължението и доказват неговото съществуване.
Обективираното в споразумение от 13.06.2013г. приемане
на възложената работа, осчетоводяване на фактурата за дължимото съгласно
съглашението възнаграждението и извършените частични плащания сочат
недвусмислено, че възложителят е приел без възражение работата, поради които и
дължи незаплатения размер на уговореното задължение.
Предвид изложените съображения, въззивният съд намира,
че релевираните оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт са
неоснователни, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на жалбоподателя – ответник следва да бъдат възложени сторените от
въззиваемия – ищец съдебни разноски в настоящото производство в размер на 1250
лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на страната.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № I – 043 – 7805/06.06.2016г., постановено по гр.д. № 5735/2015г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 43 състав.
ОСЪЖДА „С.Р.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от управителя Ю.С.М.да заплати на „К.“ ООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, представлявано от управителя И.Ж.И.на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 1250 лева, представляваща
сторени съдебни разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване при условията на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчване на съобщението пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: