№ 760
гр. София, 06.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в закрито
заседание на шести декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100508025 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.02.2021 г. по гр.дело № 48818/20 г., СРС, ГО, 76 с-в е
признал за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415 от
ГПК, във вр. с чл.150 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД по исковете, предявени от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„******* представлявано от Изпълнителния директор А.А. срещу М. АЛ. М.,
ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със съдебен адрес:
гр.София, ул.“******* чрез адвокат Б., че ответникът М. АЛ. М. дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******* следните суми:сумата от 98 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от
01.2017г. до 02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 12.02.2020г. до
окончателното й изплащане като е отхвърлил иска за горницата до пълния
предявен размер от 99,61, като неоснователен и сумата от 16,58 лева-мораторна
лихва за периода от 18.03.2017г. до 31.01.2020г. Осъдил е на основание чл. 78,
ал. 1, ал. 8 и ал. 3 от ГПК, М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул.
„******* със съдебен адрес: гр.София, ул.“******* чрез адвокат Б. да
заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „******* представлявано от Изпълнителния директор А.А.
1
сумата от 73,96 лева, разноски, сторени в заповедното производство, съобразно
уважената част от исковете. Осъдил е е на основание чл. 78, ал. 1, ал. 8 и ал. 3
от ГПК, М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със
съдебен адрес: гр.София, ул.“******* чрез адвокат Б. да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„******* представлявано от Изпълнителния директор А.А., сумата от 661,50
сторени деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение в исковия
процес, съобразно уважената част от иска и направена компенсация.
С решение от 07.06.2021 г. по гр.дело № 48818/20 г., постановено по
чл.250 и чл.248 от ГПК, СРС, ГО, 76 с-в е оставил без разглеждане искането
на М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със съдебен
адрес: гр. София, ул. „*******. чрез адвокат Д., за допълване на решението,
постановено на 17.02.2021г. по гр.д. № 48818/2020г. по описа на СРС, ГК, 76
състав. Оставил е без уважение искането по чл. 248 от ГПК на М. АЛ. М., ЕГН
**********, с адрес гр. Банско, ул. „******* със съдебен адрес: гр. София, ул.
„*******. чрез адвокат Д.. за изменение на постановеното решение в частта за
разноските.
Решението от 17.02.2021 г. е обжалвано с въззивна жалба от ответника
М. АЛ. М., ЕГН **********, с адрес гр. Банско, ул. „******* чрез
пълномощника по делото адвокат В. Д., със съдебен адрес: гр. София, ул.
„******* в която съдът е признал за установено по исковете, предявени от
„Т.С." ЕАД, ЕИК ******* срещу М. АЛ. М., ЕГН **********, че ответникът М.
АЛ. М. дължи на „Т.С.“ ЕАД, следните суми:сумата от 98 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от
01.2017г. до 02.2017г., ведно със законната лихва, считано от 12.02.2020г. до
окончателното й изплащане и сумата от 16,58 лева-мораторна лихва за периода от
18.03.2017г. до 31.01.2020г., както и в частта на присъдените разноски в
полза на ищеца, с мотиви, изложени в жалбата.
Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде
обезсилено. Това е така, защото предявеният иск на „Т.С.“ ЕАД е недопустим
поради наличие на друго, по-рано заведено и висящо дело между същите
страни и за същото искане, а именно гр.д. № 34802/2020 г. по описа на СРС,
ГО, 34 състав, образувано в срока по чл.414 ГПК на 03.08.2020 г. по искова
молба на ответника, който е предявил срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
2
установителен иск, че не дължи претендираните в това производство суми.
Цитира и съдебна практика, а именно определение № 318 от 09.07.2019 г. по
ч.гр.д. № 2108/2019 г., което според въззивника е в пълна подкрепа на
твърдяната от него недопустимост на първоинстанционното производство.
Излага подробни съображения в тази насока.
По същество счита, че обжалваното решение е неправилно, защото е
постановено при съществени нарушения на процесуалните правила,
необосновано и накрая неправилно, тъй като страните по делото не са
обвързани от валиден договор за продажба на ТЕ, противно на приетото от
съда, че не е доказано реално доставяне на ТЕ, че е неправилен изводът на
съда за дължимостта на лихва за забава, че липсва покана по смисъла на
чл.84, ал.2 ЗЗД, че публикуването на месечните дължими суми за ТЕ по чл.32,
ал.1 от ОУ и на стойността на фактурите по чл.32, ал.2, което според него не е
доказано, не представлява покана по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД и не може да
постави длъжника в забава. Счита за неправилен и изводът на съда, че
претенцията на ищеца за доставена ТЕ за периода от 01.01.2017 г. до
31.01.2017 г. не е погасена по давност. Сочи, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 12.02.2020 г., като твърди, че
необхванати от погасителната давност се явяват задълженията, чиято
изискуемост е настъпила, респ. които са възникнали след 12.02.2020 г.
Предвид гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да
обезсили процесното като недопустимо, а при условията на евентуалност, да
го отмени като неправилно. Претендира присъждане на сторените разноски в
първоинстанционното и въззивното производтва.
Въззиваемото дружество „Т.С." ЕАД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“*******, представлявано от
Изпълнителния директор А.А., чрез пълномощника по делото юрисконсулт
С.С. оспорва въззивната жалба.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по
делото доказателства и становища на страните, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
надлежна страна и е процесуално допустима.
3
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно, не е постановено в нарушение на
правните норми, които уреждат условията за валидност на решенията-
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече
смисъла му. Ето защо, съдът следва да се произнесе по неговата правилност.
От фактическа страна:
Предявени са искове по реда на чл.422 ГПК с правно основание чл.79,
ал.1, пр.1, вр. чл.149 от ЗЕ и чл.86 от ЗЗД от „Т.С.” ЕАД срещу М. АЛ. М.,
ЕГН ********** за признаване за установено, че ответникът в качеството си
на потребител на топлинна енергия дължи заплащането за потребената ТЕ за
следните суми: 99,61 лева - главница, представляваща стойност на
незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода от 01.2017г. до 02.2017г.;
16,58 лева - мораторна лихва за периода от 18.03.2017г. до 31.01.2020г., ведно
със законната лихва от 12.02.2020г. - датата на депозиране на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане на сумите.
Ищецът „Т.С.” ЕАД твърди, че е налице облигационно отношение,
възникнало с ответника въз основа на договор за продажба на топлинна
енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват
потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Съгласно тези
общи условия е доставил за процесния период на ответника топлинна
енергия, като купувачът не е заплатил дължимата цена, формирана на база
прогнозни месечни вноски и изравнителни сметки, изготвени по реда за
дялово разпределение, като не е заплатил и дължимата такса за дялово
разпределение. Твърди се, че ответникът е изпаднал в забава.
Ответникът М. АЛ. М., ЕГН ********** е оспорил исковете по
основание и размер с твърденията, че искът е недопустим, че липсва
облигационна връзка между страните. Направено е възражение за давност.
От правна страна:
Преди всичко следва да бъде отбелязано обстоятелството, че обжалваното
решение не е недопустимо и съдът не се е произнесъл по недопустим иск.
4
Въззивникът/ ответник, а и съдът са се позовали на една и съща съдебна
практика, а именно определение № 318 от 09.07.2019 г. по ч.гр.д. № 2108/2019
г. на ВКС, ГК, IV ГО, което е относимо към настоящето производство. В
конкретния казус, по повод подадено заявление за издаване на ЗИ на
12.02.2020 г. от „Т.С.“ ЕАД срещу М. АЛ. М. било образувано гр.д. №
7299/20 г. на СРС, ГО, 76 състав, като по него била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 18.02.2020 г. В срока по
чл.414 ГПК, длъжникът подал искова молба на 31.07.2020 г., с която е
предявил срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен установителен иск за недължимост
на същите суми/ главница и лихва/
Както е посочено в цитираното по-горе определение на ВКС, отрицателният
установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК е средство за защита на длъжника
по вземането в случаите, когато той твърди, че не дължи, докато заповедното
производство е средство за защита на кредитора по вземането и чрез него се
дава възможност на същия да се снабди с изпълнителен титул за
принудително реализиране на това вземане. Двете производства -
заповедното и това по отрицателния установителен иск, са различни и се
развиват самостоятелно едно от друго. Кредиторът разполага с възможност за
избор на пътя, по който да реализира вземането си-по исков път или по пътя
на заповедното производство, ако са налице предвидените в закона
предпоставки за провеждането на такова. Обстоятелството дали е налице спор
между страните по правоотношението относно съществуването на вземането
не задължава кредитора да прибегне непременно до пътя на защита на
правата си чрез исково производство, доколкото при наличието на оспорване
от страна на длъжника съществува възможността заповедното производство
да бъде трансформирано в исково такова по чл.422 ГПК, във вр. с чл.415 от
ГПК. В случаите, когато кредиторът е избрал пътя за защита на правата си по
реда на заповедното производство, както е в настоящата хипотеза, то
предвидените за това производство процесуални правила определят
действията, които следва да бъдат извършени от страните до приключването
му и последиците от тези действия. Доколкото следва да бъдат взети предвид
действия на страните, извършени извън заповедното производство, това
следва да бъде изрично предвидено в закона. Разпоредбата на чл.414 от ГПК
определя действията, които длъжникът в заповедното производство следва да
предприеме, за да защити правата си, като последиците от пропускането на
тези действия са посочени в чл.416 и чл.424 от ГПК. От посочените
разпоредби следва, че в случаите, когато длъжникът не подаде възражение в
срока по чл.414, ал.2 от ГПК, заповедта за изпълнение влиза в сила като
удостовереното с нея вземане не може да бъде оспорвано по исков ред, освен
в случаите, когато се намерят новооткрити обстоятелства или нови писмени
доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат
известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с
които не е могъл да се снабди в същия срок. Доколкото предявяването на
отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК става в отделно
производство, различно от заповедното такова, то заповедният съд няма как
5
да разполага с информация за съществуването на такова производство,
поради което, за да се избегне настъпването на последиците по чл.416 и
чл.414 ГПК в заповедното производство, длъжникът следва да подаде и
възражение по чл.414 от ГПК в предвидения за това срок. В този случай
обаче, по силата на чл.415, ал.1 ГПК, заповедният съд е длъжен да укаже на
кредитора да предяви иск за вземането си по чл.422 ГПК. Непредявяването на
такъв иск от страна на кредитора има за последица обезсилване на заповедта
за изпълнение по силата на чл.415, ал.5 ГПК. Поради тази причина, за да
запази правата си по вече издадената заповед за изпълнение, кредиторът е
задължен да предяви установителен иск като по силата на чл.422, ал.1 ГПК
този иск ще се счита предявен от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповедта за изпълнение, в случая това е 12.02.2020 г.
Ето защо предявеният от „Т.С. ЕАД срещу М. АЛ. М., ЕГН ********** иск
по чл.422 ГПК, се счита предявен от 12.02.2020 г., а предявеният на
31.07.2020 г. от М. АЛ. М. срещу „Т.С. ЕАД отрицателен установителен иск
по чл.124, ал.1 ГПК, се явява по-късно предявен и производството по него
подлежи на прекратяване по силата на чл.126, ал.1 ГПК, а не обратното,
както неправилно се твърди във въззивната жалба.
От представеното по делото писмено доказателство нотариален акт за
учредяване на право на ползване и продажба на недвижими имот № 79, дело
№ 73 от 2017 г., че ответникът М. АЛ. М., на 16.02.2017 г. е продал
описаните недвижими имоти, сред които и процесният на Л.Н.А. и е учредил
възмездно на Н.Л.А. вещно право на ползване върху тези имоти. На
22.02.2017 г. било подадено заявление-декларация от Н.Л.А., чрез
пълномощника Любчо Н.А. до „Т.С.“ ЕАД за промяна партидата на
процесния топлоснабден имот на негово име съгласно ОУ за продажба на ТЕ
за битови нужди. По делото няма данни ответникът М. АЛ. М. да е извършвал
разпореждания с този имот в полза на друго лице преди 16.02.2017 г.
Ето защо, следва да се приеме, че ответникът, като собственик на процесния
имот за процесния период м.01 и м.02 2017 г., се явява потребител на
топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ в редакцията след
изменението с ДВ, бр. 54 от 2012 г., По смисъла на тази норма, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл.140, ал.1, т.2 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл.36, ал.3.
Съгласно § 1, т. 2а. (нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от ЗЕ
"Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ / обн. ДВ 107/2003г./ и
действалата преди нея норма на чл. 106а ал. 1 от ЗЕЕЕ /отм./ продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на
6
топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР. Следователно между страните за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни Общи условия за продажба, съответно одобрение с Решение ОУ-
026/11.05.2002г. на ДКЕВР и Решение № ОУ-067/12.12.2005г. на ДКЕВР.
Този договор за търговска продажба се счита за сключен с конклудентни
действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, като топлоп‐
реносното предприятие задължително публикува одобрените от комисията
общи условия най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване, като общите условия влизат в сила 30
дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите - арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Следователно, между
страните е възникнало правоотношение по договор за покупко-продажба
(доставка) на топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на
топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършва по система за
дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е
регламентиран в ЗЕ /чл.139 -чл.148/ и в действалите към процесния период
Наредба за топлоснабдяването / отм./, Наредба № 2 от 28.05.2004 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 год., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 год. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването
/Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на
сграда-етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и
топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ и
съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда-етажна собственост,
при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
По делото е било установено, че в конкретния казус е била въведена
системата за дялово разпределение. От заключението на приетата по делото
комплексна експертиза, техническа част се установява, че през разглеждания
период в СЕС топлинен счетоводител е „Т.С.“ ЕАД, който е извършвал
разпределение на ТЕ за отопление и БГВ между абонатите в блока. За
отчитане на ТЕ за ап.А-5 е монтиран индивидуален топломер, а за отчитане
7
топла вода-водомер, които са били отчетени през м.05.2017 г. Вещото лице е
посочило как са били формирани сумите за отопление, за БГВ и ТЕ за сградна
инсталация на имота, последната начислена на абоната за обем 190 м3.
Вещото лице е посочило, че на 22.02.2017 г. Н. А. е подал до „Т.С.“ ЕАД
заявление-декларация за откриване партида на негово име, но не е подал
молба за извършване на междинен отчет и изготвяне на две изравнителни
сметки-за продавача и за купувача. На база доставена ТЕ в СЕС и дялово
разпределение на ТЕ, вещото лице е посочило месечното потребление на ТЕ,
начислена на аб. № 445386 за процесния период м.01.2017 г.-м.02.2017 г.,
като сумата за ТЕ е в размер на 93,65 лв. Вещото лице от комплексната
експертиза-счетоводна част установява същата стойност на ТЕ 93,65 лв., като
изчислява лихвата за забава по фактурата за м.01. 2017 г., която е начислена
за периода 03.03.2017 г.-30.01.2020 г. и лихвата за забава плащането на
фактурата за м.02.2017 г., начислена за периода 01.04.2017г.-30.01.2020 г.
Вещото лице сочи, че по делото няма данни за извършени плащания, нито са
представени документи в тази насока. Съдът е коригирал посочения от
вещите лица размер по реда на чл.162 ГПК, като е извършил съответното
изчисление .
Купувачът дължи цената на реално потребената енергия, като при
определяне дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на
прогнозния дял /по фактури/, а тези, които се формират в резултат от
изравняване, т.е сумите по изравнителните сметки, които намират
окончателна стойност в общи фактури, издадени за всеки отоплителен сезон.
Всяка изравнителна сметка съдържа топлинна енергия за отопление, която
включва топлинна енергия отдадена от сградна инсталация и топлинна
енергия за загряване на топла вода, както и топлинна енергия за отопление на
имота /отдадена от отоплителните тела/. При определяне стойността на
действително потребената през процесния период топлинна енергия, следва
да бъдат взети предвид резултатите от изравнителните сметки в края на
отчетния период, които показват дали фактурираните през този период суми
са били завишени или занижени, като отразяват реално доставеното
количество енергия, след проверка на място на показанията на
индивидуалните уреди за измерване. В настоящия казус това се установява от
приетата комплексна експертиза.
Относно дължимостта на лихвите, то и съгласно ОУ, в сила от 11.07.2016
г., по-точно според чл.33, ал.2, „Клиентите са длъжни да заплащат стойността
на фактурите по чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество ТЕ за отчетния
период, в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят“, а не
от поканата по смисъла на чл.84, ал.2 ЗЗД в какъвто смисъл са развитите
доводи във въззивната жалба.
Направеното възражение за погасяване по давност на задълженията,
настоящата инстанция също намира за неоснователно. Става въпрос за
кратката погасителна давност. Предвид датата на подаденото заявление за
издаване на ЗИ на 12.02.2020 г., претенцията за м.01. и м.02 2017 г. не е
погасена по давност. Броенето е назад от подаване на заявлението, а не
съгласно посоченият във въззивната жалба неправилен начин.
Водим от гореизложеното, съдът
8
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.02.2021 г. по гр.дело № 48818/2020 г. на
СРС, ГО, 76 с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9