Р Е Ш
Е Н И Е №304
гр. Сливен, 23.10.2020г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и първи октомври през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ
БЛЕЦОВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Соня Василева,
като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №596 по описа
за 2020 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по две
въззивни жалби, подадени от двете страни в производството, против Решение
№774/30.07.2020г. по гр.д.№1307/2020г. на Сливенски районен съд, с което е
осъдено „Напоителни системи” АД, клон „Средна Тунджа” – Сливен да заплати на Д.Л.П.
сумата от 70000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и
страдания, следствие трудова злополука на 20.02.2019г., при която е настъпила
смъртта на Л. П. П., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 20.02.2019г. до окончателното й
изплащане, като иска в останалата му част до пълния претендиран размер от
120000лв. е отхвърлен като неоснователен. С решението са присъдени по
съразмерност разноски на ищеца в размер на 2292,50лв. и ответното дружество е
осъдено да заплати държавна такса в размер на 2800лв.
Първата въззивна жалба е подадена от
ответника в първоинстанционното производство - работодателя „Напоителни
системи” АД, клон „Средна Тунджа” – Сливен, който обжалва първоинстанционното
решение в частта, с която иска е уважен над
размера от 40000лв.
Втората въззивна жалба е подадена от ищеца в
първоинстанционното производство Д.Л.П. чрез пълномощника адв. З. *** и с нея
се обжалва посоченото решение в неговата
отхвърлителна част над присъдения размер от 70000лв. до пълния претендиран
размер от 120000лв.
Във въззивната си жалба, въззивникът
– работодател „Напоителни системи” АД,
клон „Средна Тунджа” – Сливен чрез пълномощника адв. Ю.К. посочва, че решението
на СлРС в неговата обжалвана част, с която иска е уважен над размера от 40000лв. е неправилно, незаконосъобразно и
необосновано. Посочва, че не оспорва факта на трудовата злополука, качеството
си на работодател спрямо починалия наследодател на ищеца и отговорността, която
носи за заплащане на обезщетение, но в размер от 40000лв. Посочва, че съдът е
надценил обстоятелствата, оформящи размера на обезщетението, в резултат на
което е нарушил принципа на справедливостта. Без да се игнорират обичайните
отношения и чувства между бащата и сина, счита, че е надценено обстоятелството,
че починалият е подпомагал и издържал семейството на ищеца и личната
отговорност на последния спрямо своето семейство. Посочва, че ищецът е във
възраст, когато привързаността към родителя и емоционалната и духовна нужда от
него не е с интензитет, какъвто обичайно
се наблюдава в детска и младежка възраст. Поради това, работодателят моли съда
да отмени първоинстанционното в неговата обжалвана част и да постанови ново, с
което да отхвърли исковата претенция над размера от 40000лв., като коригира и
присъдените лихви и разноски. Претендира присъждане на направените по делото
разноски.
С въззивната жалба не са направени искания за
събиране на доказателства пред въззивната инстанция.
Във въззивната си жалба,
въззивникът Д.П. чрез пълномощника адв. Ж.З. посочва, че
първоинстанционното решение, в неговата обжалвана отхвърлителна част, е
неправилно и незаконосъобразно. Счита, че районният съд е установил правилно и
в пълнота фактическата обстановка, като безспорно злополуката е трудова,
призната за такава с нарочно разпореждане на НОИ. Посочва, че
първоинстанционният съд правилно е установил причинените му неимуществени вреди
и причинната връзка между тях и настъпилата от трудовата злополука смърт на
неговия баща. Въпреки това обаче заявява, че районният съд е присъдил
обезщетението в силно занижен размер, който не може да репарира по адекватен
начин понесените от него болки и страдания от внезапната загуба на единствен
родител. Намира за неправилен извода на съда относно размера на присъденото
обезщетение, несъобразен с принципа за справедливост и съдебната практика в
тази насока. Счита, че претендираното от него обезщетение от 120000лв. е
напълно адекватно с оглед преживените болки и страдания. С оглед изложеното,
въззивникът моли съда да постанови решение, с което за отмени
първоинстанционното такова в неговата отхвърлителна част и да постанови ново, с
което за уважи в пълен размер исковата му претенция. Претендира присъждане на
направените по делото разноски пред двете инстанции в пълен размер.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на доказателства пред
въззивната инстанция.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба, подадена от „Напоителни системи” АД, клон „Средна Тунджа” –
Сливен, отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК от насрещната страна - Д.Л.П..
С отговора на тази
въззивната жалба, подаден от Д.П. чрез
пълномощника адв. З., се оспорва жалбата на работодателя като неоснователна. Излагат се
контрааргументи на посочените във въззивната жалба съображения, като се
анализира фактическата обстановка и свидетелските показания. Ищецът в
първоинстанционното производство излага съображения за неоснователност на
възраженията на работодателя за прекомерност на присъденото обезщетение. Посочва,
че съдът е взел предвид всички, изложени от работодателя в жалбата му
обстоятелства при преценката си относно справедливия размер на обезщетението. Напротив,
посочва, че същият е занижен, в която насока е и подадената от него въззивна
жалба. По делото се установило, че не се касае за обичайната връзка между баща
и син, а починалият е бил единствен родител за ищеца през целият му съзнателен
живот, като са поддържали непрестанно контакти, разчитали изключително един на
друг. Именно тези обстоятелства останали недооценени от районния съд при
определяне размера на обезщетението, което намира за силно занижено. С оглед изложеното, молят съда да остави без
уважение въззивната жалба, подадена от „Напоителни
системи” АД, клон „Средна Тунджа” – Сливен.
На въззивната жалба, подадена от Д.Л.П. не е подаден
отговор от насрещната по жалбата страна.
В с.з. дружеството въззивник
„Напоителни системи” АД, клон „Средна
Тунджа” – Сливен,
редовно
призовано, не се представлява.
В с.з. въззивникът Д.Л.П., редовно призован не се явява. Представлява се
от процесуален представител по пълномощие адв. Златанов от АК – Стара Загора,
който посочва, че поддържа подадената от доверителя си въззивна жалба и оспорва
жалбата, подадена от насрещната страна. Моли съда да обърне внимание на факта,
че Д.П. е отгледан изключително от своя баща, тъй като майката е починала при
раждането на брат му, поради което има изградена много силна връзка между баща
и син, развиваща се в годините. Моли съда да отмени обжалваното решение в
неговата отхвърлителна част и да постанови ново, с което да уважи исковата
претенция в пълния претендиран размер. Претендира присъждане на направените
пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният съд намира
въззивните жалби за допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261
от ГПК, същите са подадени в законовия срок, от процесуално легитимирани субекти,
имащи интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед обхвата на обжалване – допустимо
в обжалваните части.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху обжалваното първоинстанционно
решение, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния и въззивния
съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща
с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА
своята към нея.
Въззивният съд СПОДЕЛЯ и
ПРАВНИТЕ ИЗВОДИ на районния съд.
Първоинстанционният съд,
въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и
обстоятелства, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал
съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на
предявения иск. Направил е
доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е
пълна и равна възможност за защита в производството.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявен от Д.Л.П. против „Напоителни системи” АД, клон „Средна Тунджа” – Сливен иск за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на баща му Л. П. П., в резултат на трудова злополука на 20.02.2019г., в размер на 120000лв.,
ведно със законната лихва от датата на увреждането, намиращ правното си основание в чл.200 от КТ.
Съгласно разпоредбата на чл.200, ал.1 от КТ,
работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука или професионална
болест, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена
работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работник или служител,
независимо от това дали орган на работодателя или негов работник или служител
има вина за настъпването им.
За да възникне отговорността
на работодателя за обезщетяване на вреди, настъпили вследствие на трудова
злополука или професионална болест е необходимо да са налице следните
кумулативни предпоставки: 1. наличие на трудово правоотношение между страните; 2.
увреждане на здравето на работника, настъпило в резултат на трудова злополука,
приравнените на нея случаи или на професионално заболяване – временна или
трайна неработоспособност или смърт; 3. наличие на претърпени вреди –
имуществени и неимуществени и 4. причинна връзка между трудовата злополука или
професионалното заболяване и настъпилите вреди за пострадалия работник.
В случая между страните не
се спори по отношение на обстоятелството, че наследодателят на ищеца Л. П. П. е работил по трудово правоотношение при ответното
дружество „Напоителни
системи” АД, клон „Средна Тунджа” – Сливен, като е заемал длъжността „ел.
техник – енергийно осигуряване, БЗР и ППАБ“ към момента на злополуката – 20.02.2019г.
Между страните не се спори,
че на 20.02.2019г. е настъпила трудова злополука в Помпена станция
с.Червенаково, собственост на ответното дружество – работодател, при която е
настъпила смъртта на работника Любомир П.
Панайотов, по време на изпълнение на служебните му задължения. Злополуката е призната с нарочно, влязло в
сила, Разпореждане №23146/08.05.2019г. на НОИ, за трудова по чл.55, ал.2 от КСО.
Не се спори по въпроса, че
смъртта на Любомир Панайотов е настъпила именно в
резултат на трудовата злополука от 20.02.2019г.
Работодателят - въззивник
не спори по въпроса, че са налице предпоставките на чл.200, ал.1 от КТ и той
следва да носи отговорност за обезвреда по чл.200 от КТ спрямо ищците –
наследници на починалия работник. Основният спор, всъщност единствен, въведен
като предмет на въззивното производство и с двете въззивни жалби, подадени от
двете насрещни страни, е относно справедливия паричен еквивалент на
претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на баща му Любомир Панайотов, настъпила в резултат на трудовата злополука.
Следва само да
се отбележи, че няма спор по въпроса, че ищеца – син
на починалото в резултат на трудовата злополука лице, е безспорно от
кръга лица по смисъла на ТР №
1 от 21.06.2018г. по тълк. д. №1/2016г. по описа на ОСНГТК на ВКС, които имат
право да претендират обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта
на близък и е измежду лицата, посочени в Постановление
№4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума на Върховния
съд.
Претендираните от ищеца в първоинстанционното
производство вреди са неимуществени, като тяхното предназначение е да възмездят
мъката, душевните страдания, усещането за празнота в личния му живот, за липсващата морална подкрепа, която създава
смъртта на близкия.
Обезщетението за неимуществените вреди се определя от
съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. В ППВС №
4/23.12.1968г. са дадени разяснения в тази
насока, като са очертани задължителните критерии, които следва да бъдат
съблюдавани от съдилищата при прилагане принципа за справедливост, като при
причиняване на смърт от значение са възрастта на увредения, общественото му
положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за
неимуществени вреди. Върховният съд е приел, че от значение са и редица други
обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да
заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени
вреди. При смърт са специфични обстоятелствата във всеки конкретен
случай, които съдът следва да прецени, за да определи размера на обезщетението:
напр. възрастта на децата на загиналия, продължителността на брачния живот с
преживелия съпруг, емоционалната привързаност между съпрузите, респ. между починалия
и неговите низходящи и др. Целта на законовата разпоредба е да се репарират в
относително пълен обем претърпените болки, страдания и неудобства, които с
оглед характера си, са трудно оценими.
В случая, въззивният съд
прецени, че събитието,
обективирано в процесната трудова злополука, се характеризира с внезапната
загуба на изключително близък на ищеца човек – неговият баща. От
доказателствата, събрани в първоинстанционното производство, се установява
факта, че от ранна детска възраст ищеца Д.П. е загубил майка си /починала при
раждането на по-малкия му брат/ и от този момент основните грижи за него са полагани от единственият
останал жив родител – неговия баща Любомир П..
Съдът взе предвид възрастта на починалия
към момента на злополуката – 62-годишен, т.е. в трудоспособна възраст и възрастта
на сина му /37-годишен/.
Съдът прецени отношенията, които са
съществували между баща и син – една силна връзка, основана обич, уважение,
разбиране, взаимност, подкрепа. Със загубата
на бащата, ищецът бил лишен от подкрепата, която последният е давал, която е
очаквана и за в бъдеще, лишен от силната духовна и материална подкрепа. Макар и
от продължителен период от време /неустановено по делото колко/, синът Д.П. да
се е установил със семейството си да живее и работи в гр.София, то той е
продължавал да разчита на подкрепата на баща си, който често го посещавал и му
помагал в работата, свързана със строителния бизнес. Смъртта на бащата се отразила много негативно на ищеца,
мъката от загубата била голяма, продължавала и към момента в силна степен.
Заявявал, че му е много тежко, защото като дете загубил майка си, а сега – баща
си. И до момента ищецът не е преодолял загубата. Установените
отношения предпоставят значителните негативни последици за сина на починалия.
От една страна безспорно следва да бъде
отчетено обстоятелството, че синът – ищецът Д.П. е пълнолетен и има собствено
семейство, установил се е да живее и работи в гр.София, но от друга страна, при
установените привързаност, обич и взаимопомощ между него и починалия му баща не
може да се счита, че страданията от смъртта му са незначителни и не следва да
се омаловажават.
Съдът съобрази всички по-горе посочени
обстоятелства, като прецени последиците за ищеца от смъртта на баща му, която е
голяма и тежка загуба и свързаните със събитието болки и страдания, подробно
описани от свидетелите, разпитани в първоинстанционното производство,
последиците за ищеца, свързани с лишаването му от силна бащина подкрепа –
духовна и физическа, която починалият му е давал и която е очаквал за в бъдеще
и които последици безспорно променят живота му. Поради това намира, че обезщетение
от 70000лв. отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Възраженията в тази насока и от двете
страни в производството са неоснователни и въз основа на събраните по делото
доказателства – свидетелските показания, не може да се направи друг извод.
Освен това размерът на обезщетенията е съобразен и с икономическата обстановка
в страната, с обществено-икономическите отношения към момента на деликта.
С оглед всичко изложеното, настоящият състав намира,
че съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, сума от 70000 лева представлява
справедливо обезщетяване на неимуществените вреди на ищеца от смъртта на баща
му, настъпила в резултат на процесната трудова злополука.
Претендираното обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата следва да се присъди считано от датата на
увреждането, на основание чл.86, вр. с чл.84, ал.3 от ЗЗД.
Щом като районният съд е
достигнал до същите крайните правни изводи, въззивната жалба се явява
неоснователна, а атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден в обжалваните
му части, като правилен и законосъобразен.
С оглед изхода на спора,
правилно районният съд е присъдил на ищците
по съразмерност направените от тях в първоинстанционното производство
разноски.
По отношение на
отговорността за разноски за въззивното производство, следва да се отбележи, че
претенции за присъждане на разноски са направили и двете страни, но с оглед
изхода на въззивното производство – неоснователността и на двете въззивни
жалби, съдът няма да присъди разноски на никоя от тях, като всяка една от
страните следва да поеме разноските си, така, както ги е направила.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение
№774/30.07.2020г., постановено по гр.д.№1307/2020г. по описа на Сливенски
районен съд в обжалваните части, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ с
касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на страните при условията
на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.