РЕШЕНИЕ
№ 326
гр. Пловдив, 01.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Весела П. Кърпачева
при участието на секретаря Каменка Т. Кяйчева
като разгледа докладваното от Весела П. Кърпачева Гражданско дело №
20215330112259 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба от Г. Н. Н. от гр. ***** против „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК: *********, с която е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 100 лв. – недължимо платена по нищожна клауза за възнаградителна
лихва по договор за потребителски кредит № *****, ведно със законната лихва от
датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.07.2021 г. до окончателното
изплащане на вземането.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит на дата № *****, по силата на който ищецът получил в заем
сумата от 1350 лв. Била уговорена договорна лихва от 29,73 %, или сумата от 184,42
лв. Общо дължимата сума по кредита била в размер на 2469,70 лв., която следвало да
се върне на 45 седмични вноски за периода от 20.09.2016 г. до 25.07.2017 г. Сочи, че за
периода 27.09.2016 г. – 06.04.2017 г., ищецът заплатил на ответника сумата от общо
2254,24 лв. Излага доводи за недействителност на процесния договор за кредит, поради
нарушение на изискванията на чл.11, ал.1, т.9, т.10 ЗПК и чл.10а ЗПК. Твърди, че с
влязло в сила решение № 261730/ 14.06.2021 г. по гр.д. № 14940 по описа за 2020 г. на
РС Пловдив, XIX гр.с. ответникът бил осъден за заплати на ищеца недължимо
платените от него суми по двете клаузи за заплащане на такса „Оценка на досие“ и
такса „Кредит у дома“. В решението било прието, че клаузите от договора били
нищожни, като нищожността произтичала от цялостна недействителност на договора.
1
Поради това счита договора за кредит за недействителен на основание чл.22 ЗПК,
поради което се дължала само чистата стойност на заетата сума, но не и начислената
лихва. Предвид изложеното предявява настоящия осъдителен иск, с който претендира
връщане на недължимо платената договорна лихва в размер на 100 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното
изплащане на вземането. Моли за уважаване на иска и за присъждане на сторените
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Файненшъл България“ ЕООД – гр. София е
депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск.
Възразява срещу сочените пороци за недействителност на договора по смисъла на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Твърди, че ГПР е ясно посочен в договора за заем, а именно
49 %. Сочи, че нормата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не предвижда в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляване на ГПР. По отношение на цитираното от ищеца решение, постановено по
предходен спор между страните, счита, че същото не следва да обвързва страните,
доколкото въпросът за недействителността на договора бил предмет на мотивите на
решението, които не били част от него. Предвид изложеното моли за отхвърляне на
иска и за присъждане на сторените по делото разноски.
В откритото съдебно заседание, проведено на 25.01.2022 г. ищецът, чрез
процесуалния си представител е направил изменение на размера на иска, на основание
чл.214, ал.1 ГПК. В протоколно определение от 25.01.2022 г. така заявеното изменение
е прието от съда, като искът се счита предявен за сумата от 162,24 лв., представляваща
платена от ищеца договорна лихва по договор за потребителски кредит от 13.09.2016
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда, до
окончателното изплащане на вземането.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са
се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането,
а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на 13.09.2016 г. е сключен процесният договор
за потребителски кредит, по силата на който ответникът, в качеството на заемодател, е
2
предоставил на ищеца заемател сумата от 1350 лв., която следвало да се върне на 45
броя седмични плащания. Освен главницата ищецът следвало да върне и сумата от
57,50 лв. – такса за оценка на досие, както и фиксирана лихва от 184,42 лв. Било
уговорено и заплащането на такса за услугата „кредит у дома“ в размер на 867,78 лв.
Сборът от всички дължими суми по кредита възлизал на 2469,70 лв.
От представената по делото справка за извършени плащания по процесния
договор за потребителски кредит (л.40 от делото), се установява, че за периода от
27.09.2016 г. до 06.04.2017 г. по процесния договор за кредит ищецът е заплатил на
ответното дружество сумата от общо 2245,24 лв. С посочената сума са погасени
следните вземания: главница в размер на 1350 лв., лихва в размер на 162,24 лв., такса
за оценка на досие – 67,50 лв., такса за услуга кредит у дома – 665,50 лв. Справката за
извършени плащания не се оспорва от ищцовата страна, поради което съдът приема за
установено, че извършените от заемополучателя плащания са в посочения размер и
дати на погасяване. Ищецът е заплатил на ответното дружество по договора за кредит
лихва в размер на 162,24 лв., както твърди. Поради това, фактът на плащането се
установи по делото.
За да е основателен предявеният иск, следва също така да се установи, че
плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие
на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК или
защото уговорената договорна лихва е нищожна като противоречаща на добрите
нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно
която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за
нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания,
когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по
чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да
провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в
следните хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на
ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС,
решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г.
по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение
№ 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017
г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване
на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204
3
от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г.
по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. №
1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на
настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за
недействителност на договора за потребителски кредит, а също и да извърши проверка
налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които
съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи
служебно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и
общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР
на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От
изложеното следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите
разпоредби същите следва да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната
Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и
относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те
могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна
прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази
информация следва да включва по-специално годишния процент на разходите,
приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за
кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник
или не.
Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на
потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение
на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК
ще е налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато
формално е налице такова посочване, но това е направено по начин, който не е
4
достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в Договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. И в трите хипотези е налице еднотипно нарушение на чл.
11, ал.1, т.10 ЗПК, доколкото потребителят се явява реално лишен от информация за
действителния размер на приложимия ГПР, което право Директивата и ЗПК му
признават и гарантират.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата
хипотеза, а именно дали посоченият в раздел VI от договора годишен процент на
разходите в размер на 49 % отговаря на действително приложимия между страните
ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит.
В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО, съгласно което
общите разходи по кредита за потребителя следва да включват всички разходи,
включително лихва, комисионни, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит, с изключение на нотариални разходи.
В чл. 19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите:
1. които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит;
2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят
дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането
се извършва в брой или чрез кредит;
3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
В същия смисъл са и разпоредбите на чл. 19, т.1-3 от Директива 2008/48/ЕО.
В конкретния случай с процесния договор за кредит за ищеца възниква
задължение за заплащане на сумата в размер на 867,78 лв., представляваща такса за
услугата кредит у дома, която също е разсрочена на 45 броя седмични погасителни
вноски и е включена в общата дължима от кредитополучателя сума в погасителния
5
план. Съгласно договора кредиторът предоставя на потребителя допълнителна услуга,
представляваща домашна доставка на заетата сума в брой по негово местоживеене и
седмично домашно събиране на вноските по кредита, наричана „услуга Кредит у
дома“. Така описаната услуга „Кредит у дома“ се предоставя срещу такса управление
на услугата „кредит у дома“ в размер на 867,78 лв. Така описаните допълнителни
услуги попадат в приложното поле на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, а именно –
възможността кредиторът да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съгласно § 1, т.1
от ДР към ЗПК в общия разход по кредита се включват всички видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, каквито са и уговорените „допълнителни
услуги“. Поради това този разход по кредита, следва да се включи в ГПР, което не е
сторено в случая. Налице е разминаване между посочения в Договора ГПР и
действителния размер на ГПР, което както вече бе изяснено по-горе представлява една
от трите хипотези на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, водеща
до недействителност на договора. При извод за недействителност на договора
съобразно чл. 23 ЗПК потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита,
а именно 1350 лева. Заплатената договорна лихва в размер на 162,24 лв. е недължимо
платена, поради което на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД подлежи на
възстановяване. Поради това предявеният от ищеца иск следва да се уважи изцяло.
Като законна последица от уважаването на иска в посочения размер е
присъждането на законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда –
27.07.2021 г., до окончателното изплащане на вземането.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има на основание чл.78, ал.1 ГПК
има ищецът в размер на 50 лв. за ДТ. Претендира се от процесуалния представител на
ищеца присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв. В полза на
*****, с което е сключен договорът за правна защита и съдействие, следва да се
присъди адвокатски хонорар в размер на 360 лв. с ДДС, на основание чл.38, ал.2 ЗАдв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46 да
заплати на Г. Н. Н., ЕГН: **********, адрес: гр. ***** по предявения иск с правно
основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, сумата от 162,24 лв. (сто шестдесет и два лева и
двадесет и четири стотинки) – недължимо платена по недължимо платена по нищожна
клауза за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № *****, ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.07.2021 г.
6
до окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК
сумата от 50 лв. (петдесет лева) – разноски пред районния съд за заплатена държавна
такса.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на *****,
БУЛСТАТ: *****, адрес: гр. ***** на основание чл. 38, ал.2 ЗА сумата от 360 лева с
ДДС (триста и шестдесет лева), представляваща адвокатски хонорар за процесуално
представителство в производството по делото.
Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от
съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7