№ 10752
гр. София, 22.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 87 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА
при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА
като разгледа докладваното от ЦВЕТЕЛИНА АЛ. КОСТОВА Гражданско
дело № 20211110158866 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 от ЗЗД.
Производството е по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК и е образувано по подадена от
/фирма/ искова молба насочена против Б. Г. Б., с която е предявен установителен иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 от ЗЗД, с искане да се постанови решение, с
което да се признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
57,48 лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договор с клиентски
номер ... от дата 29.03.2017 г., заедно с Допълнително споразумение от 03.04.2017 г. и от
03.08.2017 г., сключени между ответника и мобилния оператор /фирма/, и която сума е сбор
от трикратния размер за месечните такси на всяка абонаментна услуга от сключения
договор, за което е издадена Фактура № **********/15.11.2017 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 03.02.2021 г. по ч.гр.д.
61753/2020 г. по описа на СРС, 87 състав.
В исковата молба се твърди, че процесното вземане е придобито от ищеца на
съгласно Договор за цесия от 01.10.2019 г. от /фирма/, което дружество от своя страна е
придобило вземането от /фирма/ на 16.10.2018 г. Излага, че ответникът е ползвал
предоставяните от дружеството мобилни услуги, като потреблението било фактурирано под
клиентски номер на абоната № .... Сочи, че между /фирма/ и ответника е сключен договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги с клиентски номер ... от 29.03.2017 г. за
ползване на телевизионна услуга при условията на тарифен план ...., с месечна абонаментна
1
такса 22,99 лева /с ДДС/ за срок от 24 месеца. На 03.04.2017 г. ответникът сключил и
Допълнително споразумение, с което е продължил срока на действие на договора с още 24
месеца. Поддържа, че за периода на потребление от 15.07.2017 г. до 14.10.2017 г. са
издадени следните фактури: Фактура № **********/15.08.2017 г., Фактура №
**********/15.09.2017 г. и Фактура № **********/15.10.2017 г., които били на стойност
76,39 лева. Излага, че поради неплащане в срок на издадените фактури мобилният оператор
е прекратил едностранно договора на абоната, че е издадена крайна фактура №
**********/15.11.2017 г. с начислена обща сума за плащане на неустойка в размер на 197,48
лева, от която ищецът претендира само част, а именно 57,48 лева – сбора от трикратния
размер за месечните такси /без ДДС/ на всяка абонаментна услуга от сключения договор,
включително и сумата за потребените мобилни ускуги от предходните четири отчетни
периода. Заявява, че датата на деактивация на абонамента е 31.10.2017 г., с оглед на което
ответникът бил в неизпълнение на договорите си и не е спазил крайният срок за ползване
на абонаментите до 03.08.2019 г. Твърди, че с уведомление към договор за цесия от
16.10.2018 г., /фирма/ е прехвърлило вземането си към ответника на /фирма/, като
впоследствие бил сключен и договор за цесия от 01.10.2019 г. между /фирма/ и /фирма/, с
предишно наименование /фирма/, в резултат на което ищецът има качеството на кредитор
спрямо ответника. Прилага към исковата молба уведомление за двете цесии от /фирма/, с
което дружеството уведомява длъжника от името на мобилния оператор за цесията от
16.10.2018 г. и от свое име в качеството си на цедент съгласно Договор за цесия от
01.10.2019 г. С тези доводи отправя искане до съда за признаване за установено между
страните, че ответнкът дължи процесната неустойка в размер на 57,48 лв. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК от ответника не е постъпил отговор на исковата молба.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
По предявения по реда на чл. 422 ГПК иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр.
чл. 99 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнение, без да е необходимо те да се доказват.
Ето защо, за основателността на претенцията в тежест на ищеца е да установи
следните обстоятелства: наличието на облигационни правоотношения между цесионера и
ответника по договор за телекомуникационни услуги, прекратяването на договора поради
виновно неизпълнение от страна на ответника, наличието на валидна писмена уговорка за
неустойка за прекратяване на договора и нейния размер, както и че вземането е прехвърлено
първоначално в полза на /фирма/, а впоследствие от /фирма/ в полза на „ЮБЦ“ ЕОД по
силата на валидно сключени договори за цесия, за които ответникът е надлежно уведомен.
При установяване на горепосочените обстоятелства в тежест на ответника е да
2
установи плащане.
При така разпределената доказателствена тежест, съдът намира иска за
неоснователен.
От представените писмени доказателства се установява, че между /фирма/ и
ответника се е породило валидно облигационно правоотношение, произтичащо от сключен
между тях Договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги с клиентски номер
********** от 29.03.2017 г. за ползване на телевизионна услуга при условията на тарифен
план ...., с месечна абонаментна такса 22,99 лева /с ДДС/ за срок от 24 месеца, като е
сключил и Допълнително споразумение, с което е продължил срока на действие на договора
с още 24 месеца.
Ищцовото дружество се легитимира като носител на вземанията, предмет на
настоящото производство, като излага съображения, че същите са прехвърлени с два
договора за цесия, а именно: договор за прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на
16.10.2018г. между /фирма/ и /фирма/, по силата на който вземането за неустойка, предмет
на настоящото производство е прехвърлено на цесионера, като на следващо място се твърди,
че от своя страна /фирма/, в качеството му на цесионер, прехвърля същото на ищеца с
договор за цесия, сключен на 01.10.2019г. Настоящият съдебен състав намира, че от
представените по делото писмени доказателства от ищцовото дружество не се установява,
че вземането, предмет на настоящото исково производство, е прехвърлено от /фирма/ на
/фирма/. По делото е представено копие на сключен между /фирма/ и /фирма/ Договор за
прехвърляне на вземания /цесия/ № **********/16.10.2018г. В раздел „Предмет, цени и
плащане“, т. 2 е уговорено между страните, че цедентът прехвърля възмездно по силата на
този договор на цесионера вземанията произтичащи от договорите, описани в Приложение
№ 1 към договора, срещу цена, която ще бъде определена в Приложение № 1. Процесното
Приложение № 1 не е представено към исковата молба, като от страна на ищеца е
представено единствено извлечение от същото, обективирано в представеното
Потвърждение за прехвърляне на вземания по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Така представеното
извлечение обаче не може да формулира категоричен извод, че предмет на цесията са били и
вземания, произтичащи от процесния Договор за предоставяне на далекосъобщителни
услуги за клиентски номер ********** от 29.03.2017 г., доколкото липсват каквито и да
било индивидуализиращи данни за източника на вземането /договор за предоставяне на
мобилни услуги/, страните по същия, предмета и т.н. Видно от процесното извлечение, в
същото са посочени трите имена и единен граждански номер на длъжника, размер на
прехвърлено вземане, страните по договора за цесия, както и обстоятелството, че
процесното извлечение представлява част от Приложение № 1. Извлечението обаче не
съдържа каквато и да било информация за това прехвърленото вземане на какво основание
се дължи /не е индивидуализиран договорът за мобилни услуги/. Процесното „извлечение“
има характер на частен свидетелстващ документ, който се ползва с формална
доказателствена сила, но същият не съдържа никаква доказателствена информация.
Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се преценява от съда по
3
вътрешно убеждение, с оглед на всички обстоятелства по делото – така Решение № 136 от
14.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6554/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 23.04.2014 г. на
ВКС по гр. д. № 4766/2013 г., III г. о., ГК.
Когато по делото не са сочени, респ. не са събрани други доказателствени средства и
вземанията са оспорени, то това е достатъчно, за съда да направи извод, че твърденият факт
не се е осъществил пълно и главно в обективната действителност.
На следващо място съдът намира за необходимо да акцентира и върху факта, че се
представя извлечение от процесното Приложение № 1 към договора за цесия, което е
индикация за евентуално скриване на неизгодна за страната информация с оглед
избирателно представени части от процесния частен документ. Не на последно място,
следва да се акцентира и върху обстоятелството, че от съдържанието на приложеното
Извлечение от Приложение № 1 към Договор за цесия от 01.10.2010 г., се установява, че
между мобилния оператор и ответника е имало повече от един договор, доколкото се говори
за договори за мобилни услуги, респективно не става ясно което точно вземане, по кой
точно договор се прехвърля с договора за цесия от 16.10.2018г., сключен между /фирма/ и
/фирма/.
За пълнота и правна прецизност, съдът намира да изложи и следното:
Цесията има действие спрямо длъжника от момента, в който последният е уведомен
за нея от цедента – чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. От тогава спрямо длъжника титуляр на
вземането е цесионерът, поради което старият кредитор след съобщаването на цесията по
чл. 99, ал. 3 ЗЗД не може да иска от длъжника изпълнение. В резултат на което цесията да
може да прояви действие по отношение на длъжника. Няма данни уведомлението за
извършените цесии да са получени от длъжника, така че същите не са произвели действие по
отношение на него. Ищецът релевира искане цесията да се счита съобщена на длъжника с
връчване на исковата молба. Няма пречка уведомяването да бъде заместено от връчване на
исковата молба, въпреки че това е документ, съставен от цесионера, тъй като се приема, че
последният също има право да уведоми длъжника за настъпилата цесия. Уведомлението,
направено от страна на цесионера, следва да има идентични правни последици като това от
цедента. За уведомлението, направено от цесионера, не е нужно последният да бъде изрично
упълномощен от стария кредитор на вземането. Поради това следва да се приеме, че
получаването на препис от исковата молба и приложенията към нея има характер на
уведомление за цесията и от тогава последната има действие спрямо длъжника.
По делото, обаче, е назначен особен представител на длъжника при условията на чл.
47, ал. 6 ГПК. Но възниква въпросът може ли уведомяването за извършената цесия да се
отправи до длъжника чрез особения му представител. Без съмнение нормата на чл. 99, ал. 4
ЗЗД е императивна правна норма, която предвижда, че за да произведе действие цесията е
необходимо уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. Законодателят не е
предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен, специален начин, поради
което същото следва да се счита надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с
исковата молба. В съдебно производство, обаче, в което на ответника - длъжник е назначен
4
особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, длъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника всички
относими към спорното право факти, включително знанието за извършената цесия.
Връчването на особен представител не би могло да се приравни, нито на връчване на
ответника (поради невъзможност за извършване на фактически действия от страна на
особения представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията), нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия, доколкото
връзката с клиента му се предполага. Представителната власт на особения представител
спрямо отсъстващата страна произтича от акт на съда, с който е назначен той, като
приложение намират правилата на разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, която се свързва с
общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК (В този смисъл са мотивите на т. 6 на ТР № 6 от
06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС), която представителна власт е
ограничена (арг. чл. 29, ал. 5 ГПК), което води до извода, че особеният представител не
притежава пасивна представителна власт да приема волеизявления, свързани с промяна в
материалното правоотношение. Освен това в мотивите на т. 7 на посоченото ТР е направено
ясно разграничение на фигурата на особения представител и страната, която той
представлява, като се посочва, че таксата се дължи от страната, в чиято полза се предприема
процесуалното действие по защита на правата , тъй като процесуалните представители
упражняват нейните процесуални права. Поради това, задължението за внасяне на държавна
такса при обжалване не може да бъде възлагано на други лица, които нямат качеството
страна в процеса. Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл. 47,
ал. 6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която представлява.
Следователно не особеният представител е задължен за заплащането на такси и разноски, а
представляваната от него страна, която не е освободена от заплащането им. Направено е
ясно разграничение между особения представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, и
страната, която той представлява, като се извежда извода, че не би следвало той да бъде
задължен да заплаща дължимата от страната държавна такса – задължена е страната, а не
особеният представител, който има едно по-особено положение на процесуален
представител. Поставя се въпросът как би могъл особеният представител да доведе до
знанието на страната съобщението за цесията и съответно как цесията ще породи действие
за длъжника (в този смисъл и Определение № 567 от 18.09.2018 г. по т. д. № 3153/2017 г. на
ВКС).
Поради изложеното съдът намира, че цесиите не следва да се считат за съобщени на
длъжника с връчване на препис от исковата молба, доколкото в производството длъжникът
се представлява от назначен от съда особен представител и не може да бъде уведомен лично
за тях съобразно законовото изискване.
По гореизложената аргументация съдът намира, че предявеният по реда на чл. 422
ГПК иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен
изцяло като неоснователен.
По разноските:
5
С оглед изхода на делото право на разноски има ответника на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, но доколкото същият не е направил такива, то не следва да му бъдат присъждани.
Ищецът няма право на разноски за настоящото производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422 ГПК от /фирма/ (....), ЕИК ...., срещу Б.
Г. Б., ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99 от
ЗЗД за признаване за установена дължимостта на сумата от 57,48 лв., представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договор с клиентски номер ... от дата 29.03.2017 г.,
заедно с Допълнително споразумение от 03.04.2017 г. и от 03.08.2017 г., сключени между
ответника и мобилния оператор /фирма/, и която сума е сбор от трикратния размер за
месечните такси на всяка абонаментна услуга от сключения договор, за което е издадена
Фактура № **********/15.11.2017 г., което вземане е прехвърлено на /фирма/ с Договор за
цесия от 16.10.2018 г. и с Договор за цесия от 01.10.2019 г. от „ /фирма/ в полза на ищеца,
за която сума е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
03.02.2021 г. по ч.гр.д. 61753/2020 г. по описа на СРС, 87 състав.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6