Р Е Ш
Е Н И
Е № 260416
23.11.2020г.,
град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД
- VII граждански състав
На 10.11.2020г.
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
Секретар: Ангелина Костадинова
като разгледа докладваното от съдия Ст.Михова в.гр.дело №2269 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
по въззивна жалба на „Ай Тръст“ЕООД,ЕИК-*********, гр.София, против решение № 2349/10.07.2020г.,постановено
по гр.д.№ 17622/2018г. на РС-Пловдив,19-ти гр.с.,с което е отхвърлен като
неоснователен предявеният иск от жалбоподателя , да бъде прието за установено, че Д.П.И., ЕГН **********, му дължи сумата в размер
на 1421.89 лева – главница, 393.21 лева – договорна лихва за периода 21.03.2017
г. до 20.05.2018 г., 214.83 лева – наказателна лихва за периода от 21.04.2017
г. до 12.07.2018 г. и 62.64 лева – административни разноски, всички произтичащи
от договор за кредит № 827538 от 16.02.2017 г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД и
заплатени от „Ай Тръст“ ЕООД , като поръчител по договор за предоставяне на
поръчителство от 16.02.2017 г., както и сумата в размер на 331.08 лева
възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство от 16.02.2017 г.,
сключен с „Ай Тръст“ ЕООД, ведно със законна лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното
плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. № 12780/2018
г. по описа на ПРС. В жалбата се излагат подробни
съображения за твърдяната неправилност,незаконосъобразност и необоснованост на
решението и се иска отмяната му.Претендират се разноски за всички инстанции.
Въззиваемият
Д.П.И., ЕГН **********, изразява
становище за неоснователност на въззивната жалба по съображения,изложени в
писмено становище и аналогични на
възраженията,изложени в писмения отговор
на исковата молба по чл.131 от ГПК.
ПдОС намира
жалбата за процесуално допустима.Подадена е в законоустановения срок от легитимирана
страна,имаща правен интерес от обжалване на отхвърлителното спрямо нея решение.
При
разглеждането на въззивната жалба по същество ПдОС намира за установено
следното:
Производството
пред първоинстанционния съд е започнало като заповедно по реда на чл.410 от ГПК.В полза на „Ай Тръст“ЕООД е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№12780/2018г.
по описа на ПдРС против Д.П.И., ЕГН **********, за сумите,подробно
индивидуализирани в заповедта,произтичащи от договор за предоставяне на
поръчителство от 16.02.2017г.,сключен между „Ай Тръст“ЕООД и Д.И.,с който е обезпечено
вземането по договор за кредит от същата дата между „Кредисимо“ЕАД и Д.И..По
така издадената заповед е постъпило в срок възражение от длъжника за
недължимост на претендираните суми.От заявителя е предявен установителен иск по
чл.422 във вр.с чл.415 от ГПК за признаване дължимостта на сумите,за които е
издадена заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Ищецът
твърди,че
на 16.02.2017 г. между третото лице „Кредисимо” ЕАД и ответника е сключен
договор за кредит № 827538 по реда на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, неразделна част от
който са Приложение № 1 към него, съдържащо погасителен план, стандартен
европейски формуляр и Общи условия. При сключването на договора с „Кредисимо”
ЕАД, ответникът избрал да обезпечи задълженията си по договора за кредит
посредством поръчителство от трето одобрено от „Кредисимо” ЕАД юридическо лице,
а именно ищецът, който се съгласил да отговаря солидарно с кредитополучателя за
изпълнението на всички негови задължения по договора за кредит, срещу което от
своя страна ответникът се задължил да му заплати възнаграждение в размер на
96.12 лева на месец за периода на действие на договора за кредит, като след
запознаване на ответника с предложените му услуги, той подписал и договора с
ищеца за предоставяне на поръчителство от 16.02.2017 г. чрез разменяна на
електронно волеизявление съобразно ЗЕДУУ. На същата дата отново между ищеца и
третото лице „Кредисимо” ЕАД се сключил и договор за поръчителство, по силата
на който ищецът, като поръчител, се задължил да отговаря пред кредитора
солидарно с ответника за всички негови задължения по договора за кредит.
Ответникът изпълнил частично задълженията си по договора за кредит, като
извършил едно плащане на 08.04.2017 г. със сума в размер на 245 лева. С оглед
извънсъдебно уреждане на отношенията посредством сключване на споразумение,
„Кредисимо” ЕАД направило административни разноски в размер на 62.64 лева,
които се дължат съгласно т. 2.7 от Раздел 8 от Общите условия неразделна част от договора. Поради
неизпълнение на задълженията на ответника по договора, неговият кредитор
изпратил на 16.07.2018 г. искане за плащане до ищеца, като поръчител, който
от своя страна на 20.07.2018 г. погасил
всички задължения на ответника по договора за кредит възлизащи на: 1421.81 лева
главница, 393.21 лева договорна лихва,
214.83 лева наказателна
лихва и 62.64 лева сторени
административни разноски за извънсъдбено погасяване на задължението, за което
уведомил ответника. За тези вземания,
както и за дължимото му възнаграждение за поръчителство в размер на 331.08
лева, ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 12780/2018 г. по описа на Районен съд - Пловдив, І бр.
с., срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение, поради
което дружеството е предявило настоящата искова молба за установяване на
вземанията си по заповедта.
Ответникът не
оспорва сключените договори за кредит и поръчителство и получаването на
заемната сума от заемодателя. Направено е възражение, за погасяване на поръчителството по смисъла
на чл.147 от ЗЗД,оспорена е дължимостта на претендираната такса административни
разноски в размер на 62.64 лева, като се твърди, че макар и наречени
административни разноски, същите се в противоречие с разпоредбата на чл. 10А,
ал. 4 от ЗПК. Отделно от това, въпреки че е наречена разноски, тази такса е
обвързана с неизпълнение на задължение по договор, което по същество
противоречи на разпоредбата на чл. 33
ЗПК. Твърди се също така, че уговореното възнаграждение за поръчителство
по своето същество е заобикаляне на ограниченото на императивната норма на чл.
32 ЗПК. Твърди се още, че уговореното възнаграждение по договора за
поръчителство е в противоречие на добрите нрави, тъй като по договора на
ответника е предоставен заем в размер на 1500 лева при уговорен годишен лихвен
процент в размер на 41.24% и ГПР в размер на 50%. Изчислено за целия срок на договора за 15 броя вноски
дължимата сума при погасяване на кредита е в общ размер на 3386.55 лева от общо
усвоени 1500 лева или повече от 120%, с оглед на което уговорката за
възнаграждение за поръчителство противоречи на добрите нрави. Направено е и
правопогасяващо възражение относно
уговорената възнаградителна лихва.
След
преценка на събраните по делото доказателства районният съд е постановил
обжалваното решение,с което е отхвърлил изцяло исковете.За да постанови този
резултат,съдът е приел,че договорът за поръчителство, на който ищецът основава
претенциите си, е недействителен на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19,
ал.4 ГПК и на допълнително основание чл.26, ал.4 ГПК, поради което същият не е породил действие между страните и ответникът
няма задължение по силата на този договор да връща платеното от „Ай Тръст“ ЕООД на „Кредисимо“
ЕАД.
Настоящата
инстанция намира,че като краен резултат решението на първостепенният съд е частично
неправилно, поради следното:
В случая претенцията на ищеца „Ай Тръст“ ЕООД се
основава на сключен между дружеството и ответника договор за
предоставяне на поръчителство,по който дружеството е поело задължение да сключи
договор за поръчителство с „Кредисимо“ и да отговоря пред него солидарно с
потребителя за изпълнение на задълженията му.
От
представените писмени доказателства се установява, че между ответника и трето
за спора лице- „Кредисимо“
ЕАД е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем от 16.02.2017г.,по
силата на който дружеството предоставило на заемателя парична сума в размер от
1500 лева под формата на потребителски кредит,срещу задължението за връщането й
в срок, при съответна лихва.Според съдържанието на договора е уговорено между
страните погасяването на кредита да се извърши на 15 месечни вноски в размер на
129,65 лв.Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент по заема от 41,24%.Посочен
е общ размер на всички плащания от
1944,75лв.,както и годишен процент на разходите в размер на 50%.Установява
се и сключването на договор за предоставяне на поръчителство между Д. И. и „Ай Тръст“ЕООД от същата дата,като в
приложение № 1 към договора за кредит в погасителния план не фигурира в
месечната вноска предвиденото с договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение за поръчителя в размер на 96,13 лв. месечно.Тази сума фигурира в
самия договор за предоставяне на поръчителство,като с възнаграждението за
поръчителя месечната вноска по договора за кредит нараства на 225,77 лв.,за което ответникът е
уведомен по електронен път на 16.02.2017г.
, след сключването на договора за кредит,като му е предоставен „обединен
погасителен план“,включващ вноските по договора за кредит и по договора за
предоставяне на поръчителство.
Въззивната
инстанция счита,че при извършване на преценка досежно действителността на
договорите за кредит и предоставяне на поръчителство, съдът не е обвързан само
от посочените от ответника възражения,доколкото нормите,уреждащи нищожността са
от императивен характер и за тях съдът следи служебно-както в първоинстанционното,така
и във въззивното производство.Предвид на това въззивният съд счита,че следва да
се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност не само на договора за предоставяне на
поръчителство,но и на договора за кредит,която
проверка се обхваща от пределите на чл.22 от ЗПК.
По отношение на договора за кредит съдът намира,че е
налице нарушение на чл.19,ал.2 от ЗПК.Параграф 1,т.1 от ДР на ЗПК дава
легална дефиниция на понятието "общ разход по кредита за
потребителя".Това са всички разходи по кредита,включително
лихви,комисиони,такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи,пряко свързани с договора за потребителски кредит,които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително
разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит,и по-специално
застрахователните премии в случаите,когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита,или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия.В чл.4 от договора е посочено,че усвояването на
сумата,предмет на кредита,е обусловено от предоставяне на поръчителство от
одобрено от Кредисимо ЕАД юридическо
лице,вследствие на което между ответника и „Ай Тръст“ЕООД е сключен
договор за предоставяне на поръчителство срещу
уговорено възнаграждение.В изпълнение на този договор е сключен и договор между „Ай Тръст“ЕООД и „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който първото
дружество се е съгласило да обезпечи задълженията на ответника.Това е
мотивирало кредитора („Кредисимо“
ЕАД) да включи в изготвения
„обединен“ погасителен план към определената погасителна вноска и
възнаграждението за предоставеното поръчителство.При служебно извършена справка
в Търг.регистър по партида на кредитора и поръчителя се установява,че същите са
свързани дружества-едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст“ЕООД е именно „Кредисимо“ АД,което е индиция за знание у
кредитора за наличието на допълнителни такси по договора под формата на
уговорено възмездно поръчителство още към момента на сключването му.Ето защо
настоящата инстанция намира,че компонентът „вноска гарант“ от последващия
погасителен план е следвало да се включи към ГПР по кредита,тъй като се обхваща
от легално дадената дефиниция в §1,т.1
от ДР от ЗПК за общ разход.
Доколкото в чл.19,ал.1 от ЗПК е предвидено, че годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство, кредиторът е предвидил възнаграждение за поръчителство,което по своята
същност представлява разход,пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита
представлява заобикаляне на забраната на чл.19,ал.2 от ЗПК.
При включването на този допълнителен разход в
общия размер на разходите,ГПР по сключения договор за кредит,който в
стандартния европейски формуляр,предоставен на кредитополучателя и в
самия договор за кредит е определен на
50%, значително ще надхвърли законово определения
максимален размер на ГПР,поради което и договорът на това основание следва да
се счита за нищожен.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него.
Следователно, в настоящия случай ответникът не дължи възнаградителна и
наказателна лихви, както и възнаграждение за поръчителя, тъй като последното се явява "друг разход по кредита".
Според чл. 138, ал. 2 от ЗЗД, поръчителство може да съществува само за
действително задължение. Следователно, след като договорът за кредит е
недействителен, за поръчителя не се поражда задължение да обезпечи кредитора.
Или в настоящия случай поръчителят – ищецът по делото, е изпълнил едно
"чуждо задължение". Съгласно чл. 74 от ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо
задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на
кредитора. Въпросът за незнанието за нищожността на сделката и обосноваването
на правния интерес по чл. 74 от ЗЗД с факта на това незнание е свързан, от една
страна, с вида на недействителността, а от друга – с опасността от настъпване
на неблагоприятни имуществени последици за изпълняващия чуждото задължение – в
този смисъл е определение № 212/19.12.2008 г. на ВКС по т. дело № 635/ 2008 г.,
I т. о. Недействителността на договора за кредит не е очевидна, тъй като към
момента, когато заемодателят е получил изпълнение от поръчителя, последният не
е знаел, че договорът за кредит е недействителен, съответно, че договорът за
поръчителство не е породил действие.
Безспорно поръчителят има правен интерес да
изпълни, защото ако договорът за кредит е действителен, респективно, е
възникнало задължение за обезпечаване на кредита, той е солидарно отговорен с
длъжника – чл. 141, ал. 1 от ЗЗД, т. е. имуществените му права са застрашени
от бездействието на последния да изпълни на падежа. Следователно, ищцовото
дружество встъпва в правата на кредитора, включително и в правото му да получи
чистата стойност на кредита /чл. 23 от ЗПК/, или в случая – сумата от 1500 лева главница, намалена с направените плащания от страна на ответника, които са общо в размер на 245 лева според признания на ищеца в исковата
молба или ответника е задължен към
ищеца за сумата от 1225 лева, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното плащане. Претенциите
за възнаградителна и наказателна лихви, за възнаграждение на поръчителя, както и за административни такси, следва да се отхвърлят като неоснователни.
С оглед изложеното решението на ПРС следва да се отмени и то само в частта му, в която е отхвърлен
предявения иск за сумата от 1225 лева - главница.
С оглед резултата от настоящото производство
следва да се присъдят на ищеца разноски в заповедното , исковото и въззивно производство, като за база
се вземе предвид това, че искът е основателен за сумата от 1225 лева. В заповедното производство ищецът е направил разноски за държавна
такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер от общо 98,48 лева. В първоинстанционното производство направените разноски са в размер на 208,40 лева за заплатена държавна такса.За въззивното производство страната е направила
разноски за заплатена държавна такса в размер от 128,44 лева. Съразмерно с
уважената част от исковете ищецът има
право на разноски съответно: за заповедното производство в размер на 49,78 лева, за исковото производство – в размер на 105,33 лева и за въззивното производство в размер на 64,92
лева. На основание чл. 78, ал.8 от ГПК, във вр. с чл. 37 от ЗПП във вр. с чл. 25, ал. 1 от НЗПП, в полза на жалбоподателя следва
да бъдат присъдени и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева, от по 100 лева за двете
съдебни инстанции.
Ответникът не е направил и не е поискал разноски .
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
2349/10.07.2020г., постановено по гр.д.№ 17622/2018г. на РС-Пловдив,19-ти
гр.с., в частта му, в
която съдът е отхвърлил като неоснователен
предявеният иск от „Ай Тръст“ЕООД, ЕИК ********* , да бъде прието за установено, че Д.П.И., ЕГН **********, му дължи
сумата в размер
на 1225 лева – главница, по договор за кредит № 827538 от 16.02.2017 г., сключен
с „Кредисимо“ ЕАД и заплатена от „Ай Тръст“ ЕООД като поръчител по договор за
предоставяне на поръчителство от 16.02.2017 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. П.И., ЕГН **********, дължи
на „Ай Тръст“ЕООД, ЕИК
********* , сумата в размер на 1225 лева – главница, по договор за кредит № 827538 от
16.02.2017 г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД и заплатена от „Ай Тръст“ ЕООД като
поръчител по договор за предоставяне на поръчителство от 16.02.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 06.08.2018 година до окончателното плащане, за което
вземане е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. д. № 12780/2018 г. по описа на ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2349/10.07.2020г.,постановено по
гр.д.№ 17622/2018г. на РС-Пловдив,19-ти гр.с. в останалата му част.
ОСЪЖДА Д. П.И., ЕГН **********, да заплати на „Ай Тръст“ЕООД, ЕИК ********* , сумата от 49,78 лева - разноски за заповедното производство, сумата от 105,33 лева- разноски за
първоинстанционото производство, сумата от 64,92 лева - разноски за въззивното производство, както и сумата от
200 лева- разноски за юрисконсултско възнаграждение
за двете съдебни инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1./
2./