Р
Е Ш Е
Н И Е
№…...
гр.
София, ……
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично заседание на единадесети
март през две хиляди двадесет и първа година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ
: Цветомира Кордоловска
мл. с. Роси Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от мл. съдия Михайлова въззивно гр. д. № 6275/2020 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба, депозирана от ищеца в първоинстанционното производство М.С.Б.,
чрез адв. Р. И., упълномощена за всички инстанции, срещу решение от 27.07.2018
г., постановено по гр. д. № 21149/2017 г. по описа на СРС, 28 състав, в частта,
с която е отхвърлен предявеният от ищеца срещу „Б.П.Б.“ АД
/с
универсален правоприемник „Ю.Б.“ АД/ осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата над 1062, 05 евро до пълния предявен размер от
5155,18 евро, като заплатена без основание в периода от 28.03.2012 г. до
28.03.2017 г. по договор за кредит с ипотека № 1769/R/2007
г. от 18.05.2007 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда /28.03.2017 г./ до окончателното плащане.
В
жалбата се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
постановеното решение, тъй като неправилно била установена фактическата
обстановка от решaващия спора съд
и били разгледани преклудирани възражения на ответника. Навеждат се оплаквания
за необсъждане на доказателства и твърдения на ищеца, както и за несъобразяване
със задължителната практика на ВКС, относима към случая. Жалбоподателят
поддържа, че клаузите на чл. 14, ал. 3, изречение второ и ал. 4 от договора са нищожни като
неправомерни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, както и поради противоречието им с
добрите нрави. Иска от съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната
част и да уважи иска за разликата над 1062,05 евро до пълния предявен размер от
5155,18 евро, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното
плащане. Претендират се разноски за двете инстанции, съобразно изхода на
производството.
Подаден
е отговор на въззивната жалба от „Ю.Б.“ АД, чрез адв. А., представляваща
упълномощеното АД „А. и Ш.“, с който съдът се уведомява, че на 13.11.2019 г. в
ТР и РЮЛНЦ е вписана промяна в правния статус на „Б.П.Б.“ АД – преобразуване
чрез вливане в „Ю.Б.“ АД и се иска конституиране на правоприемника на основание
чл. 227 ГПК, във връзка с което е постановено Определение № 12422 от 03.08.2020
г. на СГС, ГО, IV-Д състав по
делото, с което е конституирана „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, като правоприемник на
мястото на прекратената чрез преобразуване „Б.П.Б.“ АД, ЕИК ********С отговора
жалбата е оспорена с доводи за неправилност и необоснованост, като въззиваемата
страна моли да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено
първоинстанционното решение в обжалваната от ищеца част по изложените подробни
съображения. Релевирани са доводи за неправилност и необоснованост на
изложените във въззивната жалба аргументи, че от страна на първоинстанционния
съд не е установена правилно фактическата обстановка по делото. Посочва се, че противно
на твърдяното във въззивната жалба, в договора за кредит е предвидена такса при
рефинансиране на кредита, която се дължи, само ако рефинансирането стане преди
петата година от погасяването на кредита. Изложени са аргументи, за
необоснованост на застъпените във въззивната жалба твърдения за допуснати
процесуални нарушения, за липса на обсъждане от първоинстанциония съд на всички
аргументи на ищеца и всички доказателства по делото и за несъобразяване на
първоинстанционното решение с практиката на ВКС. Претендират се разноските за
въззивното производство. Въззиваемата страна, чрез процесуалния си
представител, прави възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението и по допустимостта му – в обжалваната
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото във въззивната
жалба. Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което следва да се
обсъдят доводите относно неговата законосъобразност. Тъй като СРС е обсъдил
пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка, въззивният
съд не намира за необходимо да я преповтаря, а препраща към нея на основание
чл. 272 ГПК. Съдът ще обсъди само доказателствата, относими към въззивното
оспорване.
Неоснователни са изложените в жалбата доводи за
неправилност на констатацията, че през процесния период, считано от 30.07.2014
г., е имало намаление на лихвения процент, прилаган от банката, за което между
страните е подписан нов погасителен план. Същият е приложен по делото
(л.31-л.35) и от съдържанието на същия е видно, че е подписан от жалбоподателя.
Като съобрази изложените в жалбата и становищата на
ответниците доводи относно законосъобразността на оспореното решение,
въззивният съд намира по съществото на спора следното :
Според разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ГПК
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.
Процесните клаузи от договора за кредит от 18.05.2007
г. не са индивидуално уговорени, доколкото същите са били изготвени
предварително и ищецът не е могъл да влияе върху тяхното съдържание. Като
такива клаузите биха били нищожни, ако същите са неравноправни по смисъла на
чл. 143 от ЗЗП и договорът не попада в изключенията по чл. 144 от ЗЗП.
Съобразно текста на разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя при хипотези, посочени неизчерпателно в цитираната разпоредба. Предпоставките
за определяне на клаузи като неравноправни са те да не са индивидуално
определени, да са уговорени във вреда на потребителя, да не отговарят на
изискванията за добросъвестност, респективно на добросъвестната търговска
практика; уговорката да води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя.
С процесния договор е постигнато съгласие между
страните за променлива годишна лихва в размер на базовия лихвен процент за
банката за жилищни кредити в евро, като за първите 6 месеца е налице гратисен
период, през който не се дължи лихва.
В чл. 14, ал. 3 от процесния договор е предвидено, че
базовият лихвен процент на банката се определя от тримесечния ЮРИБОР плюс
надбавка от 3,8 %. Във второто изречение от същата клауза е предвидено, че за
изчислението на лихвата по този договор за тримесечния ЮРИБОР е приета стойност
от 2,5 %.
В чл. 14, ал. 4 от процесния договор е предвидена
възможност банката едностранно да измени размера на приложимата лихва в случай,
че стойността на тримесечния ЮРИБОР се увеличи с повече от 0.25 пункта от
посочените в договора в рамките на един месец.
От съдържанието на тези клаузи се обуславя извод,
че по същество банката е обезпечила за себе си едностранно да увеличава размера на
възнаградителната лихва – по своя преценка (без прилагане на съответна методика
и без посочване по какъв начин ще се измени възнаградителната лихва при промяна
на обективния формиращ „цената“ на кредита показател- ЮРИБОР), като е
определила минимален праг на променливата величина в размер на 2,5 %, без
значение дали променливата величина (ЮРИБОР)
обективно намалява своята стойност – предвидената възможност само за
повишаване несъмнено води до „значително
неравноесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя“ съгласно
чл. 143 ЗЗП.
Първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод,
че изменението на тримесечния ЮРИБОР е фактор, който е извън контрола на
банката, поради което и клаузата в договора, която оправомощава банката да
прави изменение на надбавката при обективно настъпване на условията не е
едностранна клауза и сама по себе си не може да бъде нищожна. Същевременно,
след като страните са постигнали съгласие, че размерът на възнаградителната
лихва ще се определя от стойността на ЮРИБОР, за да е налице равнопоставеност,
рискът от промяната в него следва да се носи и от двете страни. За да е налице такава
равнопоставеост между страните, следва да бъде съобразена възможността всички
страни да се ползват от изменения на съответния пазарен индекс, а не само едната
от тях, както е в настоящия случай. Липсата на възможност да бъде изменен
годишният лихвен процент, когато индексът на ЮРИБОР се понижи поставя
потребителя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за когото е
договорена такава възможност. Предвидената в договора възможност единствено за
повишаване на лихвата несъмнено води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. От изложеното се обуславя извод, че
обсъжданата договорна клауза е неравноправна такава по смисъла на чл. 143 от
ЗЗП, противоречи на добрите нрави и като такава е нищожна. Доколкото по делото
се установява, че в хода на действието му са настъпили изменения в приложимия
по договора лихвен процент, които са обуславяли както увеличаване, така и
намаляване на дължимата лихва, първоинстанционният съд е направил правилна
констатация, че с оглед равнопоставеността между страните измененията в
лихвения процент трябва да следват измененията на ЮРИБОР, поради което за
процесния период от 5 години поради бездействието на банката се е стигнало до
значително имуществено разместване.
В случая са налице и предпоставките на чл. 143, т. 12,
предл. 2 от ЗЗП, съгласно който е налице неравноправна клауза, когато същата
предвижда възможност на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора. В процесния сключен между страните
договор не е предвидена подобна възможност за прекратяване при значително
увеличаване на цената. Във всички случаи на погасяване на договора при рефинансиране
преди настъпване на договорения срок в чл. 17, ал. 2 от сключения между
страните договор е предвидено, че кредитополучателят следва да заплати такса
върху предсрочно погасената част от главницата в размер на 5 %.
Първоинстанционният съд е достигнал до неправилна фактическа констатация, че за
ищеца съществува възможността да направи частично предсрочно погасяване на
кредита или рефинансиране от друга банка без да дължи лихва или обезщетение за
това.
Настоящият състав не споделя извода на
първоинстанционния съд, че клаузата на чл. 14, ал. 3, изречение второ от
сключения между страните договор, според която за изчислението на лихвата по
този договор за тримесечния ЮРИБОР е приета стойност от 2,5 %, не е
неравноправна. В чл. 14, ал. 3, изречение първо, е предвидено, че базовият
лихвен процент на банката се определя от тримесечния ЮРИБОР плюс надбавка от
3,8 %. Във второто изречение от същата клауза е предвидено, че за изчислението
на лихвата по този договор за тримесечния ЕУРИБОР е приета стойност от 2,5%. По
този начин се стига до неяснота по отношение на базовия лихвен процент.
Разпоредбите на чл. 147, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП предвиждат задължението договорните
клаузи да бъдат изготвени по ясен и недвусмислен начин и в случай на съмнения
относно смисъла на определено условие то да се тълкува по благоприятен за
потребителя начин. Доколкото в настоящия случай е налице противоречие между
първото и второто изречение на чл. 13 от сключения между страните договор,
изречение първо, което предвижда, че компонентата е променлив пазарен индекс
тримесечния ЮРИБОР, се явява по-благоприятно за потребителя. От заключението на
изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че
посоченият в договора измерител – тримесечният ЮРИБОР, драстично е намалял.
Определянето на годишен лихвен процент, който не може да се променя, лишава
потребителя от възможността да бъде намален размерът на годишния лихвен процент
и облагодетелства банката да получава високи годишни лихвени проценти,
несъответстващи на пазарната действителност.
От изложеното до момента се обуславя извод, че
разпоредбите на чл. 14, ал. 3 изречение второ и на ал. 4 от процесия договор са
нищожни и не следва да се прилагат при определянето на годишния лихвен процент
по договора. Следователно годишният лихвен процент следва да се определя като
сбор от тримесечния ЮРИБОР плюс твърда надбавка от 3,8 %.
С оглед заключението на приетата по делото ССчЕ
възнаградителната лихва при годишен лихвен процент в размер на тримесечния ЮРИБОР
плюс надбавка 3,8 % (без спазване на клаузата за минимален праг на тримесечния ЮРИБОР
от 2,5 %) за процесния период от 28.03.2012 г. до 28.03.2017 г. е 7 602,43
евро, от които са заплатени 13 398,59 евро. Според заключението на същата
експертиза размерът на разликата между заплатената договорна лихва за този
период и изчислената договорна лихва по гореописания начин е 5 796,16 евро.
От изложеното се обуславя извод, че тази разликата от 5 796,16 евро се
явява платена без основание. Експертизата е обоснована, ясна, обективна,
изготвена от специалист в съответната област, поради което следва да бъде кредитирана.
Доколкото допълнителната ССчЕ е направила изчисления, при спазване на клаузата
за минимален праг на тримесечния ЮРИБОР от 2,5 %, която настоящият състав
приема за нищожна, то изводите в настоящия съдебен акт следва да се базират на
заключението от основната ССчЕ, която е изчислила дължимите лихви с оглед
измененията на ЮРИБОР без приложението на чл. 14, ал.3 от договора, предвиждащ
минималната стойност на ЮРИБОР за целите на договора.
Доколкото от доказателствата по делото се установява,
че в хода на делото е възстановена от ответника на ищеца сумата от 819,34 евро,
което възстановяване не е отчетено от вещото лице при определянето на сумата от
5 796,16 евро, то първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод,
че възстановяването на тази сума следва да бъде съобразено. В частта, в която
предявеният иск е отхвърлен за сумата от 819.34 евро, първоинстаниото решение
не се обжалва, поради което същото е влязло в сила. Разликата между заплатената
от въззивника-ищец възнаградителна лихва и действително дължимата лихва за
периода от 28.03.2012 г. до 28.03.2017 г е в размер на 4976.82 евро, като доколкото
с предмет на обжалване е отхвърлителната
част на първоинстанционното решение за сумата над 1062, 05 евро до пълния предявен
размер от 5155,18 евро, а именно за сума в размер на 4093.31 евро,
претендираният размер, предмет на въззивно обжалване, се явява дори по-малък от разликата между
заплатената договорна лихва за този период и изчислената в заключението на
експертизата договорна лихва, при приспадане на уважената част от иска от
242,71 евро, в която му част първоинстанционното решение е влязло в сила.
С оглед изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която е отхвърлен като неоснователен иска
за сумата над 1 062.05 евро до пълния предявен размер от 5155,18 евро,
като предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД следва да
бъде уважен за сумата над 1 062.05 евро до пълния предявен размер от
5155,18 евро.
В останалата му необжалвана част, в която искът е уважен като основателен
за сумата от 242.71 евро и е отхвърлен за разликата над 242.71 евро до 1062.05
евро, решението е влязло в сила.
По разноските пред СРС:
С оглед изхода на спора, представените доказателства за направени разноски
в хода на първоинстанционното производство и исканията за присъждане на такива
в полза на М.С.Б. се дължат разноски в размер на сумата от 1726.99 лева, а в
полза на „Ю.Б.“ АД се дължат разоски в размер на сумата от 199.46 лева. С оглед
изложеното първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, в
която М.С.Б. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на „Ю.Б.“ АД
разноски по делото за разликата над 199.46 лева до присъдения с
първоинстанционното решение размер от 998.84 лева, а „Ю.Б.“ АД следва да бъде
осъдено да плати на М.С.Б. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от още 1303.96
лева за разноски, сторени в първоинстанционното производство.
По разноските пред СГС : С оглед изхода от спора, право
на разноски има въззивникът-ищец на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Направено е от
М.С.Б. искане за присъждане на разноски и са представени доказателства за заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 1 300 лв. и заплатена държавна такса
в размер на 160,11 лева. С оглед направеното от въззиваемата страна възражение
по чл. 78, ал. 5 от ГПК, при констатацията, че при обжалваем интерес от 4093,31
лв. минималният размер съгласно Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения от 2004г. е 730 лв. и при съобразяване фактическата
и правна сложност на делото, настоящият състав намира, че адвокатският хонорар
следва да се намали на 900 лв., като заедно с доказаните разноски на въззивника
за заплатена държавна такса, „Ю.Б.“ АД следва да бъде
осъдено да плати на М.С.Б. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 1060,11
лева за разноски във въззивното производство.
Въззивният съд констатира допусната в първоинстанционното решение
очевидна фактическа грешка при изписването на фамилното име на ищеца – погрешно
е изписано „Багрев“ вместо правилното „Б.“. Констатираната очевидна фактическа
грешка може да се поправи от СРС по реда на чл. 247 ГПК безсрочно.
Така мотивиран съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение от 27.07.2018 г., постановено по гр. д. №
21149/2017 г. по описа на СРС, 28 състав, в частта, с която е отхвърлен
предявеният от ищеца срещу „Б.П.Б.“ АД / с универсален правоприемник „Ю.Б.“ АД/
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата над 1062,
05 евро до пълния предявен размер от 5155,18 евро, като заплатена без основание
в периода от 28.03.2012 г. до 28.03.2017 г. по договор за кредит с ипотека №
1769/R/2007 г. от 18.05.2007 г., ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба в съда /28.03.2017 г./ до
окончателното плащане, както и в частта,в която М.С.Б. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
да заплати на „Б.П.Б.“ АД разноски по делото за разликата над 199.46 лева до присъдения
с първоинстанционното решение размер от 998.84 лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД ответника „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***/ да заплати на М.С.Б., с ЕГН **********,
от гр. София, със съдебен адрес:*** сумата от 4093.13 лева – заплатени без
основание суми в периода 28.03.2012 г. – 28.03.2017 г., по договор за кредит с
ипотека № 1769/R/2007 г. от
18.05.2007 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда /28.03.2017 г./ до окончателното плащане.
РЕШЕНИЕТО е влязло в частта, в която „Б.П.Б.“ АД /с
универсален правоприемник „Ю.Б.“ АД/ е осъдено да заплати на М.С.Б. на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 242,71 евро - заплатени без
основание суми в периода 28.03.2012 г. – 28.03.2017 г., по договор за кредит с
ипотека № 1769/R/2007 г. от
18.05.2007 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба в съда /28.03.2017 г./ до окончателното плащане, както и в частта, в
която е отхвърлен искът за разликата над 242,71 евро до 1062,05 евро като
погасен поради плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***/ да заплати на М.С.Б., с ЕГН **********, от
гр. София, със съдебен адрес:*** сумата от още 1303.96
лева за разноски, сторени в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание
чл. чл. 78, ал. 1 от ГПК „Ю.Б.“ АД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***/ да заплати на М.С.Б., с ЕГН **********, от
гр. София, със съдебен адрес:*** сумата от 1060,11
лева за разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.