Решение по дело №778/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Делото е образувано въз основа на касационна жалба от „МОНИКС СТОРИДЖ“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], срещу решение № 55/18.05.2022 г. на Районен съд – Девня /ДРС/, постановено по АНД № 20223120200041/2022 г., с което е потвърдено наказателно постановление № 501001-[рег. номер]/24.03.2020 г., издадено от началника на отдел „Оперативни дейности“ – Варна в Централно управление /ЦУ/ на Национална агенция по приходите /НАП/, с което за нарушение на чл. 118, ал. 6 от Закона за данък върху добавената стойност /ЗДДС/, на основание чл. 185, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДДС, на дружеството е наложена имуществена санкция в размер на 1000 лева.

Релевират се доводи за незаконосъобразност на оспореното решение поради постановяването му в нарушение на закона и при явна несправедливост на наложеното наказание – касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от Наказателно-процесуалния кодекс /НПК/, вр. чл. 63в от ЗАНН. Твърди се, че в хода на административно-наказателното производство са допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като в акта за установяване на административно нарушение /АУАН/ и в наказателното постановление липсват съществени реквизити – дата и описание на нарушението, което води до невъзможност за неговата индивидуализация. Сочи се, че административно-наказващият орган /АНО/ е изложил общи констатации, като не е установено по категоричен начин извършването на нарушението. Оспорват се изводите на районния съд за липса на основания за квалифициране на случая като маловажен по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. Отправя се искане за отмяна на съдебното решение и на издаденото наказателно постановление, както и за присъждане на разноски за две съдебни инстанции. В съдебно заседание жалбата се поддържа изцяло чрез представител по пълномощие.

Ответникът – Началник на отдел „Оперативни дейности“ – Варна в ЦУ на НАП, в депозирано чрез процесуален представител писмено становище, оспорва касационната жалба и моли за отхвърлянето й като неоснователна и за оставяне в сила на решението на ВРС. Счита, че нарушението е доказано като размерът на наложената имуществена санкция е съобразен с обстоятелствата по чл. 27, ал. 1-3 от ЗАНН с оглед установените значителни количествени разлики в отчитаното гориво /бензин/. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на НАП. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Представителят на контролиращата страна – ВОП, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и пледира за оставяне в сила на оспореното решение.

Касационната жалба е подадена в предвидения за това преклузивен срок и при наличието на правен интерес, от страна в административно-наказателното производство, за която решението е неблагоприятно, и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и се дължи нейното разглеждане по същество.

Обжалваното решение е валидно, като постановено в необходимата форма и от съдията, разгледал делото. Правният спор е подсъден на районния съд и местно подсъден на Районен съд – Девня като първа съдебна инстанция, а решението е постановено от едноличен съдебен състав, съгласно правилата на ЗАНН. Проверяваният съдебен акт е и допустим, тъй като съдът е бил надлежно сезиран с редовна и допустима жалба срещу подлежащ на обжалване акт на правораздаване.

Административен съд – Варна, като разгледа делото по реда на чл. 217 и следващите от АПК, прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните, както и след извършената на основание чл. 218 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие на атакувания съдебен акт с материалния закон, и предвид посочените в касационната жалба пороци на решението, намира същата за ОСНОВАТЕЛНА.

С оспореното пред районния съд наказателно постановление „МОНИКС СТОРИДЖ“ ЕООД, стопанисващо търговски обект – бензиностанция, находяща се в [населено място], обл. Варна, [улица], в който е въведена в експлоатация ЕСФП, е санкционирано за нарушение на чл. 118, ал. 6 от ЗДДС – за това, че при направена справка в информационната система на НАП е установена разлика между доставеното количество на горивото /бензин/ по 4 броя доставки, извършени през периода 01.11.2019 г. – 30.11.2019 г., и изпратените съобщения към НАП от „нивомерната система“ общо в размер на 15237,36 литра. Счетено е, че предаваните данни по дистанционна връзка към НАП не дават възможност да се определи наличното количество гориво в резервоара на ЕСФП, съгласно чл. 118, ал. 6 от ЗДДС.

Въз основа на събраните по делото доказателства ВРС приел от правна страна, че АУАН и наказателното постановление са издадени от компетентни органи и при спазване на регламентираните в ЗАНН срокове и процедури като нарушението е описано достатъчно точно и ясно, поради което не е налице нарушение на чл. 57, ал. 1, т. 5 от ЗАНН. По приложението на материалния закон първостепенният съд е изложил аргументи за доказаност на административното нарушение, както и за правилно определяне от административно-наказващия орган /АНО/ на квалификацията на деянието и на приложимата санкционна норма. Счел е за справедлив размерът на наложената имуществена санкция. Констатирал е, че не са налице основания за приложението на чл. 28 от ЗАНН.

Решението е неправилно, поради изтекла в хода на касационното производство абсолютна погасителна давност спрямо административно-наказателната отговорност на наказаното дружество.

Тоест, касационната инстанция счита, че към настоящия момент възможността за реализиране на административно-наказателната отговорност на „МОНИКС СТОРИДЖ“ ЕООД е погасена поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност.

Съгласно Тълкувателно постановление № 1 от 27 февруари 2015 г. по ТД № 1/2014 г. на Върховния административен съд на Република България – ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС, разпоредбата на чл. 11 от ЗАНН препраща към уредбата относно погасяване на наказателното преследване по давност в Наказателния кодекс /НК/ и по-конкретно приложение следва да намерят чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН. Съгласно чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК наказателното преследване се изключва по давност, когато то не е възбудено в продължение на три години, а според чл. 81, ал. 3 от НК независимо от спирането или прекъсването на давността наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора срока, предвиден в предходния член. От анализа на цитираните разпоредби се налага извод, че в случая възможността касационният ответник да бъде санкциониран се изключва с изтичане на давностен срок от 4 години и 6 месеца, като по аргумент от чл. 80, ал. 3 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН, същият тече от извършване, респ. довършване на деянието.

Видно от съдържанието на процесното наказателно постановление „МОНИКС СТОРИДЖ“ ЕООД е санкционирано за нарушение на чл. 118, ал. 6 от ЗДДС, извършено в периода 01.11-30.11.2019 г., във връзка с извършени 4 броя доставки на гориво, последната от които е осъществена на 28.11.2019 година. Оттук следва, че административно-наказателната отговорност на сочения като нарушител субект е погасена по давност с изтичане на четири години и шест месеца от извършване на последното нарушение, съответно на 28.05.2024 година. При погасена административно-наказателна отговорност на дееца е безпредметно наказателното преследване срещу него, като същото се явява и недопустимо съгласно чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК. Изтичането на абсолютната давност /чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, вр. чл. 11 от ЗАНН/ за административно-наказателно преследване води до погасяване на възможността да се наложи административно наказание/имуществена санкция на дееца.

Към датата на постановяване на обжалваното съдебно решение № 55/18.05.2022 г. на Районен съд – Девня давността не е била изтекла, поради което същата не е съобразена от въззивния съд. Към момента на постановяване на настоящия съдебен акт обаче абсолютният давностен срок е изтекъл, поради което е дължима отмяна на решението на ДРС и постановяване на ново такова, по съществото на спора, с което да се отмени издаденото от началника на отдел „Оперативни дейности“ – Варна в ЦУ на НАП наказателно постановление № 501001-[рег. номер]/24.03.2020 г. поради зачитане последиците на изтеклата абсолютна погасителна давност по отношение на преследването на санкционираното нарушение.

Разноски – от касационния жалбоподател се претендират разноски за адвокатско възнаграждение за двете съдебни инстанции, както следва: 300 лева за касационната инстанция и 240 лева за въззивното производство. Разноските пред районния съд са доказани чрез приложения на л. 30 от АНД № 4971/2021 г. по описа на Районен съд – Варна договор за правна защита и съдействие, съгласно който договорената сума за осъщественото от адвокат П.-Т. процесуално представителство пред РС – Варна по обжалване на НП в размер на 240 лева е заплатена в брой. За доказване на извършените разноски пред АС – Варна на л. 25-27 от делото са приложени фактура за сумата от 300 лева с ДДС, с основание касационно обжалване на решение по АНД № 41/22 г. на РС – Девня и месечно извлечение по разплащателната сметка в „Банка ДСК“ АД на адвокат Д. П.-Т.. Не е приложен договор за правна защита и съдействие за производството пред касационната инстанция, а представеният такъв пред районния съд е само за въззивното производство. Представеното в хода на въззивното производство пълномощно е за водене на делото по обжалване на наказателното постановление до окончателното му приключване с влязъл в сила съдебен акт пред всички съдебни инстанции.

Договорът за правна защита и съдействие, сключен между адвокат и страна по делото, е с характер на договор за поръчка по смисъла на чл. 280 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/. С т. 1 от решението по т. д. № 6/2012 г. на ВКС е тълкувана хипотезата на наличен между страната и надлежно упълномощен адвокат писмен договор за правна защита и съдействие, в който размерът на адвокатското възнаграждение и начинът на плащане са договорени, като при плащане в брой приложеният към делото писмен договор има характер на разписка. Нито Законът за адвокатурата, нито друг нормативен акт изискват този договор да бъде в писмена форма, за да бъде действителен (да породи целените с него права и задължения). Принципната дължимост на това възнаграждение е законово регламентирана. В тази насока са напр.: Определение № 7892 от 29.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 6617/2016 г., II о.; Определение № 163 от 13.06.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2266/2016 г., I г. о., ГК (" не установява изискване за писмена форма за действителност на договора за адвокатска услуга …"); Определение № 236 от 16.05.2016 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1714/2016 г., IV г. о., ГК ("…съгласно ТР № 6/6.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, писмената форма не е за действителност, а за доказване, поради което липсва пречка в случая договорът да е сключен устно, като изпълнението му - валидно извършеното плащане на сумата да се установи с друг документ , напр. с платежното нареждане и фактура"); Определение № 731 от 9.10.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5256/2014 г., III г. о., ГК ("При договорът за правна помощ писмената форма не е такава за действителност, нито липсата на писмен договор между адвокат и клиент препятства упражняване на правото по чл. 36, ал. 2 от ЗА…") и др. Дори и да не е уговорено възнаграждение, то на основание чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата при липса на договор, по искане на адвоката, адвокатът от Европейския съюз или клиента, адвокатският съвет определя възнаграждение съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет.

В случая обаче, очевидно е налице както изрична макар и устна договорка и писмено упълномощаване, така и изпълнение посредством така направеното плащане по банков път. С т. 1 от решението по т. д. № 6/2012 г. на ВКС е тълкувана хипотезата на наличен между страната и надлежно упълномощен адвокат писмен договор за правна защита и съдействие, в който размерът на адвокатското възнаграждение и начинът на плащане са договорени, като при плащане в брой приложеният към делото писмен договор има характер на разписка. Тоест, писмената форма на договора за правна защита и съдействие има значение, доколкото негова клауза играе ролята на разписка за плащане на дължимото адвокатско възнаграждение.

Поради гореизложеното, съдът счита, че следва в полза на наказаното дружество да бъде присъдено адвокатското възнаграждение в размер на 300 лева, което то е заплатило по банков път на адв. П.-Т. за процесуалното й представителство пред касационната инстанция, макар и да липсва писмен договор за правна защита и съдействие в касационната фаза на съдебното производство.

Съдебните разноски на дружеството трябва да бъдат възстановени от бюджета на юридическото лице – Национална агенция за приходите.

По изложените съображения, на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ от АПК, вр. чл. 63в от ЗАНН, Шести касационен състав на Административен съд – Варна

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 55/18.05.2022 г. на Районен съд – Девня, постановено по АНД № 20223120200041/2022 г., и вместо него постановява:

ОТМЕНЯ наказателно постановление № 501001-[рег. номер]/24.03.2020 г., издадено от Началника на отдел „Оперативни дейности“ – Варна в ЦУ на НАП, с което за нарушение на чл. 118, ал. 6 от ЗДДС, на основание чл. 185, ал. 2 вр. ал. 1 от ЗДДС, на „МОНИКС СТОРИДЖ“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], е наложена имуществена санкция в размер на 1000 лева.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на „МОНИКС СТОРИДЖ“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], сумата общо от 540 лева (петстотин и четиридесет), представлява разноски по касационно административно-наказателно дело № 778/2024 г. по описа на Административен съд – Варна и по административно-наказателно дело № 20223120200041/2022 г. по описа на Районен съд – Девня.

 

Решението е окончателно.