Р Е Ш Е Н И Е
№ .....
гр. Враца, 09 юли 2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, четвърти граждански
състав, в публично заседание на 11.06.2020 г. в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
при участието
на секретаря А.П.
като разгледа докладваното от съдия Иванов гражданско дело № 3046 по описа за 2019 г. на Врачанския районен съд,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството се движи по общия исков ред на чл. 124 и
следващите от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Теленор България” ЕАД с ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Младост 4“,
Бизнес Парк София, сграда 6 срещу А.А.С. с ЕГН ********** ***, с която
са предявени обективно кумулативно съединени
искове по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, предложение 1 и чл. 92 от Закона
за задълженията и договорите (ЗЗД) за признаване за установено по отношение на
ответника, че дължи на ищеца общата сума 1 015,48 лева, формирана по
следния начин: сумата 146,60 лева-главница, представляваща незаплатена
далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителна услуга от
22.07.2016 г., договор за далекосъобщителна услуга от 27.07.2016 г. и договор
за далекосъобщителна услуга от 12.09.2016 г., за периода от 01.05.2017 г. до
31.07.2017 г.; сумата 69,00 лв.-главница, представляваща неплатени лизингови
вноски по договор за лизинг от 12.09.2016 г. за пълната стойност на
предоставената по силата на договора вещ; сумата 799,88 лева, представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга от
22.07.2016 г., договор за далекосъобщителна услуга от 27.07.2016 г., договор за
далекосъобщителна услуга от 12.09.2016 г. и договор за лизинг от 12.09.2016 г.,
за които вземания са издадени следните фактури: № **********/01.06.2017 г.; №
**********/01.07.2017 г., № **********/01.08.2017 г. и № **********/01.10.2017
г. Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че между страните е съществувало
валидно облигационно отношение въз основа на договор
за далекосъобщителна услуга от 22.07.2016 г., договор за далекосъобщителна
услуга от 27.07.2016 г., договор за далекосъобщителна услуга от 12.09.2016 г. и
договор за лизинг от 12.09.2016 г. В
срока на действие на двата договора били издадени следните фактури: №
**********/01.06.2017 г.; № **********/01.07.2017 г., № **********/01.08.2017
г. и № **********/01.10.2017 г., с които били начислени следните задължения:
сумата 146,60 лева-главница, представляваща незаплатена далекосъобщителна
услуга; сумата 69,00 лева-главница, представляваща неплатени лизингови вноски;
сумата 799,88 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
договорите за далекосъобщителна услуга и договора за лизинг.
Поддържа се, че поради
неизпълнение на задълженията на ответника да заплати главницата, представляваща незаплатена далекосъобщителна
услуга, ищецът е упражнил правото си да
прекрати договорите за далекосъобщителна услуга и договорите за лизинг и да начисли сумата 799,88
лева-неустойка. Твърди се и че
ответникът не е изпълнил задълженията си да заплати на ищеца сумата
69,00 лева-главница, представляваща неплатени лизингови вноски. Сочи се, че съгласно договорите ищецът има
право да получи в срок всички начислени суми за мобилни услуги и лизингови
вноски.
Тъй като ответникът не изплатил процесните задължения, на 08.03.2019 г. ищецът подал срещу ответника
заявление по чл. 410 от ГПК за процесните суми, било образувано ч. гр. дело №
851/2019 г. на Врачански районен съд, като съдът уважил заявлението и издал
заповед за изпълнение от 12.03.2019 г., която била връчена на длъжника по реда
на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Видно от служебно изготвената от съда справка, ответникът
няма действащи трудови договори, поради което е предявен настоящият иск.
Ответникът А.А.С., чрез особения си представител по чл. 47,
ал. 6 от ГПК адв. Ц.М., е подал писмен отговор, с който е оспорил исковете като
неоснователни и недоказани по следните съображения: договорите за мобилни услуги и за лизинг
между страните съдържат неравноправни по смисъла на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) и нищожни клаузи, включително клаузите за неустойка и за
обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията. Направено е изрично
възражение за прекомерност на неустойката, както и възражение в смисъл, че от
представените по делото доказателства не следва извод, че ищецът действително е
доставял процесните мобилни услуги на ответника, съответно че действително е
предоставил на ответника вещ по договор за лизинг.
В заповедното производство-ч. гр. дело
№ 851/2019 г. на Врачански районен съд липсва подадено от длъжника А.А.С. писмено
възражение, тъй като исковата молба по настоящото дело е подадена на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК-след
залепване на уведомление по чл. 47, ал. 1 от ГПК на постоянния и настоящ адрес
на длъжника.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и исканията и
възраженията на страните, приема за установено следното:
От фактическа страна.
Представен е договор за далекосъобщителна услуга от
22.07.2016 г. между „Теленор България“ ЕАД и ответника А.С. за мобилни услуги
по абонаментен план „Нонстоп” за SIM карта
89359050000100926768 със стандартна месечна абонаментна такса 29,99 лв. за срок от 24 месеца. Представено е и подписано от ответника приложение към
договора за мобилни услуги, имащо характер на ценоразпис, което не установява
конкретно съдържание на облигационна връзка между страните.
Приложен е и договор за далекосъобщителна услуга от 27.07.2016
г. между „Теленор България“ ЕАД и ответника А.С. за мобилни услуги по
абонаментен план „Нонстоп” за SIM карта
89359050000100767436 със стандартна месечна абонаментна такса 29,99 лв. за срок от 24 месеца, както и съответното приложение към него с характер на
ценоразпис.
Представен е и договор за далекосъобщителна услуга от
12.09.2016 г. между „Теленор България“ ЕАД и ответника А.С. за мобилни услуги
по абонаментен план „Интернет 3500” за SIM карта
89359050000101769076 със стандартна месечна абонаментна такса 14,99 лв. за срок от 24 месеца, както и съответното приложение към него с характер на
ценоразпис.
От допълнително споразумение от 27.10.2016 г. към договор
за мобилни услуги от 27.07.2016 г. се установява, че е променен абонаментния
план на ответника А.С. по договора от 27.07.2016 г., както и че на ответника е
предоставено мобилно устройство – „Telenor M200 Black“ със
сериен номер 355596070184922.
Представен е и договор без номер от 12.09.2016 г. между
„Теленор България“ ЕАД и ответника А.С. за лизинг за таблет „Prestigio wize 3508 4G 8
Blue“ за срок от 23 месеца и месечна лизингова
вноска 3,00 лв., като за таблета се прилагат условията по договора за
далекосъобщителна услуга от 12.09.2016 г.
От горепосочените договори се установява, че страните са
били в облигационни отношения въз основа на сключените между тях договори за далекосъобщителни
услуги, допълнително споразумение за промяна на абонаментния план по един от договорите
за далекосъобщителни услуги и по договор за лизинг, като ответникът е декларирал,
че е получил копие от общите условия на мобилния оператор, относими към
предоставените услуги и към договора за лизинг и е запознат с разпоредбите им.
По делото не са представени приложимите към договора общи
условия на „Теленор България” ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни
телефонни услуги и общи условия на „Теленор България” ЕАД по договори за лизинг,
но същите са публикувани на интернет страницата на ищцовото дружество, поради
което съдът приема, че ищецът е установил тяхното съдържание. Съгласно общите
условия: Заплащането на услугите се извършва въз основа на месечна фактура,
която се издава на името на абоната, като плащането следва да става в 18-дневен
срок от издаването на фактурата. Неполучаването на фактурата не освобождава
абонатите от задължението им за плащане на дължимите суми. В случай, че това
задължение на абоната не бъде изпълнено, доставчикът на далекосъобщителни
услуги има право да прекрати договора, както и да получи неустойка, като уговорката
за неустойка-чл. 76 от общите условия е
отменена с решение № 240 от 10.02.2016 г., постановено по търг. дело № 3678/2014
г. по описа на Софийски апелативен съд по иск на Комисията за защита на
потребителите.
Представени са фактури, както следва: №
**********/01.06.2017 г.; № **********/01.07.2017 г., № **********/01.08.2017
г. и № **********/01.10.2017 г. и приложенията към тях, в които е начислено
потребление на далекосъобщителни услуги по клиентски номер ********* на обща
стойност 146,60 лв. (в това число абонаментни такси), лизингови вноски в общ
размер на 69,00 лв., както и неустойка в размер на 799,88 лв.
От правна страна.
По иска за главница за мобилни
услуги.
За да бъде основателен иска за
реално изпълнение, следва ищецът да докаже както сключването на договора, така
и изпълнението на собствените си задължения, произтичащи от него. В тежест на ищеца е да установи твърдените от него факти, включително
изпадането на ответника в забава и нейния начален момент, както и размера на
претенцията си, като в същия смисъл е разпределена доказателствената тежест с
определение от 16.03.2020 г. по делото. В разглеждания случай е доказано сключването между
страните на три договора за мобилни услуги, като ответникът, чрез пълномощника си адв. Ц.М.,
своевременно е навел възражения, че исковете са неоснователни и недоказани.
По делото липсват
доказателства относно изпълнението на задължението на ищеца за предоставяне на
уговорените услуги на ответника. Такива доказателства не представляват и представените по
делото фактури: № **********/01.06.2017
г.; № **********/01.07.2017 г., № **********/01.08.2017 г. и № **********/01.10.2017
г. и съответните приложения към тях, тъй като фактурата не е източник на
задълженията на получателя по нея, а само ги конкретизира по основание и размер,
с цел внасяне на яснота в договорните отношения, както и за целите на данъчното
облагане. Фактурата като частен писмен документ не притежава обвързваща съда
доказателствена сила за удостоверените в нея вземания. При наличие на изрично
оспорване от страна на ответника чрез особен представител, както е в случая, в
тежест на ищеца е да докаже основанието на посоченото във фактурата вземане,
което както се посочи ищецът в настоящия процес не стори.
Поради изложеното
съдът намира, че ищецът не доказа в настоящото производство, че е предоставил
на ответника далекосъобщителните услуги, посочени в исковата молба, както и че
е начислил правилно дължимата стойност за тях съобразно договорите за
предоставяне на далекосъобщителни услуги и съобразно общите условия.
По делото не бе установен
обема на предоставените услуги чрез мобилен телефон, съответно извършването на
разговори, техния брой и продължителност. Представените фактури бяха оспорени
от ответника и тяхната вярност не бе доказана от ищеца. Ето защо съдът намира,
че ответникът следва да заплати единствено и само месечната абонаментна такса по
трите договора за далекосъобщителни услуги, съответно от дати 22.07.2016 г.,
27.07.2016 г. и от 12.09.2016 г., тъй като липсва оспорване на обстоятелството,
че през процесния период съответните СИМ карти са били активни.
Месечната такса по трите
договора за трите процесни месеца (периода от 01.05.2017 г. до 31.07.2017 г.) е
224,91 лв. (3 х 29,99 лв.+3 х 29,99+3 х 14,99). Тъй като по иска за главница се
претендира сумата 146,60 лв., именно в този размер установителният иск за
главница за мобилни услуги следва да бъде уважен.
По иска за главница за лизингови
вноски.
От приетите
по делото три договора за лизинг се установява, че между ищцовото дружество от
една страна, като лизингодател, и ответника от друга, като лизингополучател, е
сключен договор за лизинг за таблет „Prestigio wize 3508 4G 8 Blue“ на
изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в размер на 3,00 лв. всяка,
съгласно съгласно уговорения погасителен план по договора за лизинг. В чл. 4 от
договора е посочено, че с подписване на договора лизингополучателят декларира и
потвърждава, че лизингодателя му предава устройство във вид годен за употреба,
функционира изрядно и съответства напълно на договорените технически
характеристики и е комплектован с цялата документация, включително гаранционна
карта.
Относно наличието на основание за начисляване на посочените суми съдът взе предвид уговореното в договора за лизинг
(чл. 12) за това, че в случай на неизпълнение на задължението за плащане на
лизингови вноски лизингодателя има право в съответствие с разпоредбите на
договора, общите условия и действащото законодателство, да обяви месечните
вноски за предсрочно изискуеми, както и всички други суми, посочени в договора
за лизинг, дължими и платими.
Следва също да се отбележи и че задълженията по договора за лизинг са с
настъпил падеж, което съдът е длъжен да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК.
При това положение съдът приема, че между страните е сключен договор за
лизинг на горепосочения таблет, по който ответникът не е изпълнил задължението
си да плати лизингови вноски и задълженията са обявени за предсрочно изискуеми.
Ето защо искът за заплащане на суми на основание този договор се явява
основателен и доказан до пълния предявен размер от 69,00 лв. и ответникът
следва да бъде осъден да плати на ищеца тази сума.
По възражението на ответника за наличието на неравноправни клаузи в
договорите за далекосъобщителни услуги и договора за лизинг.
Трите договора за далекосъобщителни услуги, допълнителното споразумение и
договора за лизинг са сключени в периода
от 22.07.2016 г. до 27.10.2016 г., като съгласно всеки от договорите,
съответно допълнителното споразумение: „В случай на прекратяване на настоящия
договор през първоначалния срок за която и да е СИМ карта/номер, посочен/а в
него по вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за
съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до
края на този срок.“
С оглед горепосочените уговорки за
неустойка съдът намира, че е налице неравноправен характер и нищожност на
тези уговорки, тъй като при прилагането им ищецът би получил при прекратен
договор същата престация, която би му се следвала, ако изпълнява задълженията
си по договора.
Искът за неустойка се явява
неоснователен и поради следното:
Както бе посочено,
неустойката е формирана при условията на разваляне на договора от страна на
мобилния оператор. В този смисъл по аргумент от Тълкувателно решение №
7/13.11.2014 г. по т.д. №7/2013г. на ОСГТК на Върховния касационен съд,
претенцията за неустойка е принципно съвместима с преобразуващия ефект на
развалянето. Надлежното упражняване на потестативното право на разваляне обаче
е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй
като е уговорена именно за този етап от развитието на облигационното
правоотношение.
Доколкото не е уговорено
друго следва да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се
подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. Писмените договори
подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. Писмената форма за
доказване произтича както от изричната регламентация в чл. 87, ал. 1 от ЗЗД,
така и по аргумент от чл. 164, ал. 1, т. 5 от ГПК, предвиждащ забрана за
установяване прекратяването на писмени съглашения с гласни доказателства. С
оглед уговорените особености на начина на изчисляване на неустойката,
установяването на факта на получаване на писменото предизвестие от абоната е от
значение не само доказването на основанието, но и на размера на иска.
В разглеждания случай по
делото не се установява операторът да е връчвал надлежно на абоната писмено
предизвестие, с което му предоставя подходящ срок за изпълнение, като
представеното удостоверение с изх. № 104/02.06.2020 г. на „Тип-Топ Куриер“ АД
не установява надлежно връчване по правилата на ГПК, във вр. със Закона за
нотариусите и нотариалната дейност.
По изложените съображения
съдът намира, че след като кредиторът не се е възползвал от правото си да
прекрати договора по посочения по-горе начин, в неговата правна сфера не е
възникнало вземане за неустойка при предсрочно прекратяване на договора.
Наред с това ищецът не проведе пълно и главно доказване на
твърдяното от него обстоятелство, че е предоставена услуга на ответника през
исковия период, която не е заплатена в срок, за да обоснове, че е възникнало
право да бъде претендирана неустойка. В конкретния случай ищцовото дружество
основава претенцията си на твърдения, че разполага с вземане, представляващо
дължима неустойка по договор за мобилни услуги. Съдът намира, че от събраните
по делото доказателства не е проведено доказване за възникнало право на
доставчика на мобилни услуги да претендира неустойка. Съгласно чл. 92 от ЗЗД задължението
за неустойка възниква при неизпълнение на конкретно задължение за едната страна
по договора, като страните следва да са уговорили начина, по който да бъде
начислявана неустойката. В конкретния случай от общите условия на дружеството
доставчик се установява, че при неплащане в срок на задължения за предоставени
услуги, доставчикът има право едностранно да прекрати договора, а същевременно
договорът, сключен между ответника и „Теленор България” ЕАД съдържа уговорка за
неустойка в размер на дължимите месечни такси до крайната дата на договора.
Предвид обстоятелството, че в хода на производството не е проведено доказване
кога и от кого е прекратено договорното правоотношение, по какъв начин
страната, която упражнява правото си да прекрати договора е уведомила другата
страна, нито са изложени обстоятелства за формирането размера на неустойката,
съдът приема, че исковата претенция подлежи на отхвърляне.
Останалото съдържание на договорите, извън
уговорката за неустойка, обвързва страните и същите са длъжни да се съобразяват
с него.
По разноските:
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и съгласно задължителното разрешение, дадено с
т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на
Върховния касационен съд, съдът в исковото производство по чл. 422 от ГПК
разпределя отговорността за разноските.
При този изход на делото за ищеца възниква право на
разноски, съразмерно на уважената част от исковете. Ищецът е представил
доказателства, че е направил следните разноски: сумата 385,00 лв. – разноски за
внесена държавна такса и заплатено адвокатско възнаграждение по ч. гр. дело № 851/2019
г. на Врачански районен съд, от които му се следва сумата 81,74 лв. и сумата 735,54
лв. – разноски за внесена държавна такса (225,00 лв.), заплатено адвокатско
възнаграждение (360,00 лв.) и внесен депозит за особен представител (150,54
лв.) по гр. дело № 3046/2019 г. на
Врачански районен съд, от които му се следва сумата 156,16 лв.
Ответникът не претендирал разноски и не е представил
доказателства за направени такива, поради което съдът не му присъжда разноски.
Така мотивиран, Врачанският районен съд
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 от ГПК,
че А.А.С. с ЕГН ********** *** дължи на „Теленор България” ЕАД с ЕИК
*********, гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6 общата
сума 215,60 лева, формирана по
следния начин: сумата 146,60 лева-главница, представляваща незаплатена
далекосъобщителна услуга, дължима по договор за далекосъобщителна услуга от
22.07.2016 г., договор за далекосъобщителна услуга от 27.07.2016 г. и договор
за далекосъобщителна услуга от 12.09.2016 г., за периода от 01.05.2017 г. до
31.07.2017 г.; сумата 69,00 лв.-главница, представляваща неплатени лизингови
вноски по договор за лизинг от 12.09.2016 г. за пълната стойност на
предоставената по силата на договора вещ, за които вземания са издадени
следните фактури: № **********/01.06.2017 г.; № **********/01.07.2017 г., №
**********/01.08.2017 г. и № **********/01.10.2017 г., ведно със законната
лихва върху общата сума от 08.03.2019 г.,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК № 570 от 12.03.2019 г. по ч. гр. дело № 851/2019 г. на Врачански районен
съд, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен и недоказан иска по
чл. 422 от ГПК за сумата 799,88 лева, представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за далекосъобщителна услуга от 22.07.2016 г., договор
за далекосъобщителна услуга от 27.07.2016 г., договор за далекосъобщителна
услуга от 12.09.2016 г. и договор за лизинг от 12.09.2016 г.
ОСЪЖДА на основание 78, ал. 1 от ГПК А.А.С. с ЕГН ********** *** да заплати
на „Теленор България” ЕАД с ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес
Парк София, сграда 6 сумата 81,74
лева – разноски за внесена държавна
такса и заплатено адвокатско възнаграждение по ч. гр. дело № 851/2019 г. на
Врачански районен съд, както и сумата 156,16
лева – внесена държавна такса и заплатено
адвокатско възнаграждение по гр. дело № 3046/2019 г. на Врачански районен съд,
съразмерно с уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Врачански
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: