Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.08.2020г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и втори юли две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при секретаря Ирена
Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело № 8514 по
описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 517221 от 26.10.2018г. по гр.д. № 10795/2017г. Софийски районен съд, 48 състав: Признал за установено по предявения
от „С.С. - СОФИЯ“ АД, ЕИК ********, срещу „П.Ю.“ ЕАД, ЕИК ********, иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че „С.С.“ АД е собственик на непреместваем
обект, представляващ магазин с площ от 32 кв. м, разположен върху терен № Т-24
(съгласно схемата на пазар „Красно село“), попадащ в поземлен имот с идентификатор
68134.207.5 съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София,
с адрес: гр. София, район „Красно село“, ул. „Дебър“, с площ на поземления имот
от 3 829 кв. м; Отхвърлил предявения от „С.С.“ АД, ЕИК ********, срещу „П.Ю.“
ЕАД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че ищецът е титуляр на правото на строеж върху терен № Т-24
(съгласно схемата на пазар „Красно село“), попадащ в поземлен имот с
идентификатор 68134.207.5 съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри
на гр. София, с адрес: гр.София, район „Красно село“, ул. „Дебър“, с площ на
поземления имот от 3 829 кв. м. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата 100 лв. – разноски по делото, а на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника разноски в размер на
825 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „С.С. - СОФИЯ“ АД, който
го обжалва в отхвърлителната му част с оплаквания за неправилност - неправилно
приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Първостепенният съд приел, че ищецът не притежава правото на строеж за
изграждането на процесния магазин, без да разгледа първите две придобивни
основания, посочени от ищеца – сделка с общината през 1990г. и по силата на чл.
17а ЗППДОбП (отм.). Въпреки че изрично приел, че магазинът е непреместваем
трайно прикрепен към земята обект и че ищецът е негов собственик, неправилно
районният съд приел, че ищцовото дружество не е носител и на правото на строеж
за изграждането му, защото който притежава правото на собственост върху една
сграда, притежавал и правото на строеж за нейното построяване. По силата на чл.
17а ЗППДОбП (отм.) ищецът придобил не само правото на собственост върху
постройката, но и правото на строеж за изграждането й. Неправилни били и
изводите на съда, че ищцовото дружество не е придобило правото на строеж върху
процесния магазин на евентуално заявеното основание – придобивна давност, без
да обсъди и твърденията му да е придобил правото с кратката 5-годишна давност.
Моли съда да отмени първоинстанционното решение в атакуваната част и вместо
това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски.
Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната
страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмени бележки от
31.07.2020г.
Въззиваемата страна „П.Ю.“ ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди решението в атакуваната част като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 и
чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с положителни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че ищецът е собственик на магазин с площ от 32 кв. м,
разположен върху терен № Т-24 съгласно схемата на пазар „Красно село“, попадащ
в поземлен имот с идентификатор 68134.207.5 по ККР на гр. София, с административен
адрес: гр. София, район „Красно село“, ул. „Дебър“, с площ на поземления имот
от 3 829 кв. м, както и за признаване за установено, че ищецът е носител на
правото на строеж за същия магазин. В условията на евентуалност ищецът твърди
три придобивни основания – покупко-продажба от ОбНС „Красно село“ на
27.02.1990г., евентуално – на основание чл. 17а ЗППДОбП (отм.), и евентуално –
по силата на придобивна давност, като по това основание се твърди да бил
добросъвестен владелец и да придобил с кратката придобивна давност по чл. 79,
ал. 2 ЗС, евентуално – с изтичане на 10-годишния давностен срок по чл. 79, ал.
1 ЗС.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове като е поддържал, че искът за признаване на
правото на собственост върху процесния магазин е недопустим поради липса на
правен интерес, тъй като този факт не се оспорвал от ответника. Същевременно е
поддържал, че магазинът – павилион представлява преместваем обект за търговска
дейност по смисъла на чл. 56, ал. 1 ЗУТ, който, съгласно § 182 ПЗР ЗУТ, не
представлява недвижим имот по чл. 110 ЗС, поради което за въпросния павилион
право на строеж не било учредявано, а и законът не изисквал учредяване на право
на строеж по смисъла на чл. 63, ал. 1 ЗС, доколкото не се касаело за изграждане
на сграда, а за преместваем обект за търговска дейност. Позовал се е и на
действалата към момента на изграждането на магазина правна уредба, съгласно
която имал статут на временна постройка по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ
(отм.).
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно, но въззивният съд го намира за недопустимо в
обжалваната част като постановено по недопустим иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗС, ограниченото вещно право на строеж включва
в себе си правото на титуляра си да построи сграда върху чужда земя и
да я държи върху терена. Законът не допуска сградата да принадлежи на едно
лице, а правото да бъде построена нова сграда, ако старата погине - на
друго, освен ако в акта за учредяване изрично не е предвидено, че
ако постройката погине, правото на строеж се погасява
(чл. 66, ал. 2 ЗС) - т.е. само собственикът на терена ще има правото да
го застроява. Сградата и правото на строеж, въз основа на което е
изградена, представляват единен обект на разпореждане - след построяването на
сградата правото на строеж може да бъде прехвърлено на друго
лице само заедно с нея, респективно тя не би могла да бъде предмет на
разпоредителна сделка отделно от правото на строеж. Изрично волеизявление
за учредяване на право на строеж в предвидената от закона форма е
задължително само когато се касае за бъдеща постройка. При условията
на чл. 63, ал. 2 ЗС, който допуска правото на
собственост върху терена и правото на собственост върху сграда в него да
принадлежат на различни правни субекти, правото на строеж възниква
и без изрично волеизявление, щом се извърши прехвърляне, което
изключва постройката от притежанието на дворното място (решение № 675 от
26.01.2011 г. по гр. д. № 656/2009г., I ГО на ВКС, определение № 296 от
15.07.2016 г. по гр. д. № 2700/2016 г., ІІІ ГО на ВКС и цитираната в тях друга
практика). Това разрешение се прилага по отношение на всяко надлежно придобито
право на строеж, без значение от начина, по който то е възникнало в патримониума
на собственика на сградата. След реализиране на правото на строеж, то става
неделима част от правото на собственост върху постройката и
се съдържа в него. Затова сградата и правото на строеж, въз
основа на което тя е построена, представляват единен обект на разпореждане -
заедно със собствеността върху построеното върху приобретателя
преминава и имплицитно съдържащото се право на строеж, дори това да не е
изрично посочено в съответния акт. Следователно правото на строеж може да бъде
предмет на самостоятелно разпореждане, а оттам и на самостоятелен иск, до
момента на построяването на сградата.
В случая по делото няма спор, че процесният магазин е въведен в
експлоатация през 1989г. По делото се установява по безспорен начин, че
магазинът не е нито преместваем обект по смисъла на № 5, т. 80 ДР ЗУТ, нито
временен обект по смисъла на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.). Към момента на
предявяване на исковете правото на строеж е било упражнено
и се е трансформирало в право на собственост върху постройката. С предоставяне
на постройката за стопанисване и управление на праводателя на ищеца и
включването й в капитала на преобразуването на държавното предприятие в ЕТД с
държавно участие, праводателят на ищеца е станал носител и на правото на строеж
върху държавна земя (арг. § 7, ал. 2 ЗМСМА), и доколкото с акта за
преобразуване на държавното предприятие това право не е изрично изключено. Поради
това ищецът има правен интерес да предяви иск относно правото на собственост
върху постройката (доколкото ответникът, макар да не оспорва същата да е
собствена на ищеца, оспорва да представлява недвижим имот по смисъла на чл. 110
ЗС), но не и отделно да претендира установяване на реализираното вече право на
строеж за магазина.
С първоинстанционното решение в необжалваната му част със сила на пресъдено
нещо е установено между страните, че ищецът е собственик на постройката по
силата на чл. 17а ЗППДОбП (отм.), като същата представлява недвижим имот по
смисъла на чл. 110 ЗС. Следователно със сила на пресъдено нещо е установено, че
ищецът е суперфициарен собственик на постройката.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск с правно
основание чл. 124, ал. 1 ГПС за признаване за установено между страните, че
ищецът е носител на правото на строеж върху процесния магазин, е недопустим. Като
се е произнесъл по този иск, първоинстанционният съд е постановил процесуално
недопустимо в тази част решение, което на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва
да бъде обезсилено, а производството в същата част – прекратено.
При този изход и изричната претенция, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски
за настоящата инстанция се следват на въззиваемия. Доказано направените такива
са в размер на 1 200 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в
брой съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и
съдействие от 03.12.2019г. Съобразно обжалваемия интерес, минималното
възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 2 014.35
лв. Заплатеното от въззиваемия възнаграждение е под минималния размер, поради
което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 517221 от 26.10.2018г., постановено по гр.д. № 10795/2017г. на Софийски районен съд, 48 състав в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „С.С.“ АД,
ЕИК ********, срещу „П.Ю.“ ЕАД, ЕИК ********, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че ищецът е титуляр на правото на строеж върху терен № Т-24
(съгласно схемата на пазар „Красно село“), попадащ в поземлен имот с
идентификатор 68134.207.5, съгласно кадастралната карта и кадастралните
регистри на гр. София, с адрес: гр.София, район „Красно село“, ул. „Дебър“, с
площ на поземления имот от 3 829 кв. м, и ПРЕКРАТЯВА
производството по делото в същата част, като недопустимо.
ОСЪЖДА „С.С.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „П.Ю.“ ЕАД, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата 1
200.00 лв. (хиляда и двеста лева),
представляваща разноски за въззивното производство.
В необжалваната част решението по гр.д. № 10795/2017г. на Софийски районен съд, 48 състав е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.