Р
Е Ш Е
Н И Е
№…….....................
гр. София 26.07.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на десети март, две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА И.
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
мл.с. БОЖИДАР СТАЕВСКИ
при секретаря Д. Шулева, като
разгледа докладваното съдия Станимира И. въззивно
гр. дело № 2415 по описа за 2021г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение
от 02.11.2020г. по гр.д. № 75492 по описа за 2018г. на Софийски
районен съд, 175-ти състав е отхвърлен иска на Ж.И.Д., ЕГН ********** с адрес: *** лично и в качеството си на
наследник на И.Ж.И. и Д.В.И. срещу Държавно предприятие „ Б.С.Т.”, ЕИК ******със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „******и М.И.Ж.,
ЕГН ********** с адрес: *** с правно основание чл. 270, ал.2 от ГПК за
прогласяване за нищожно на Решение № 436/02.08.1994г. по гр.д. № 1034 по описа
за 1993г. на Върховния съд на
Република България, ІV-то Г.О., като Ж.И.Д.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати на Държавно
предприятие „ Б.С.Т.”, ЕИК ******на
основание на чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 550лв., представляващи съдебни разноски.
Срещу така
постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 25172285/23.11.2020г. по
регистъра на СРС от ищеца Ж.И.Д.,
ЕГН ********** със съдебен адрес: адв. Д.М.,*** в частта, в която иск е
отхвърлен. Изложила е съображения, че
решението е недопустимо и неправилно, постановено при нарушение на процесуалния
и на материалния закон, необосновано. Посочила е, че недопустимо районният съд
се произнася по иск за собственост, като давал преглед на множество водени
дела, които нямали отношение към основния предмет на спора-дали е ясна волята
на съда за кой имот се отнася решението, чиято нищожност се претендира и
съществува ли описания в това решение имот.
Заключението на техническата експертиза следвало да се цени само в
частта за имот пл. № 6 в кв. 60 по плана на гр.
Варна към постановяване на решението. Имотът се индивидуализира по
действащия план, като за един имот се отреждал един номер съгласно ЗТСУ, ППЗТСУ
и наредба № 5за строителни правила и норми в редакция към този период. За този
имот се отреждал и административен адрес съгласно решенията на общинските
органи към тези дати. В случая вещото лице посочило, че имот е с лице към ул. „Патлейна,
което правело невъзможно адресът му да е ул. „******. Неправилен бил извода на
СРС, че волята на съда била ясна, защото така бил предявен иска. Предмет на
делото било дали волята на съда е дотолкова неясна, че не може да се установи
съдържанието й. Безкритично било
възприето заключението на техническата експертиза, дори в противоречивите му
части. От една страна вещото лице
сочело, че сграда по нотариален акт на ищеца е триетажна и е в пл. № 6 , а тази по нотариален акт на държавното
предприятие е в имот пл. № 7 и е двуетажна, различни били и лицата на двата
имота пл. № 6 и пл. № 7 – съответно към ул. „Патлейна“ и към ул. „Сан Стефано“.
Ако това било така, то волята на ВКС ставала още по неясна, защото в коя се
сграда се създавала етажна собственост щом страните са собственици на различни
сгради, построени в различни имоти, сгради са с различни етажи.
Административните адреси се давали на улицата, на която е лицето на имота Още
по объркана ставала волята на ВКС, защото нотариалните актове сочели имот 6 и 7
, като се създавала етажна собственост, защото ответник бил купил имот в сграда
на ищеца. Можело имот, създаден по приложен регулационен план да бъде образуван от няколко поземлени имота,
но в случая нотариалните актове не сочели регулационен план, заключението по
техническата експертиза сочело, че няма такъв приложен регулационен план за
имот пл. № 6 и имот пл. № 7. Вписването в нотариалните актове било
техническа грешка, скиците сочели, че имоти 6 и 7 са два отделни имота., същото
установило и вещото лице. Не следвало да
се цени заключението на вещото лице в частта, сочещо е че имотите по
нотариалните актове на страните по решението на ВКС са имоти 6 и 7 , защото
това противоречало на правилата за изработване на кадастрални планове, на ППЗТСУ
в редакция към 1978г. Явно сградите били
две и не можело за тях да има един планоснимачен номер Вещото лице установило
че за имотите имало регулация от 1996г., това била единствената регулация, но
тя не била приложена, отделно същата била ирелевантна, защото оспореното
решение било от 1994г. Имотът по
исковата молба и по решението на ВКС били за имот пл. № 6, кв. 60, но били
съотнесени към адреса ул. „****** и така не ставало ясно за коя от двете сгради
е решението и в коя съдът намира, че е създадена етажна собственост и за
магазин в коя сграда приема, че ищецът не е собственик. Отхвърлянето на молбите
за поправка на очевидна фактическа грешка доказвало че решението на СРС е
неправилно . Съдилищата не били обвързани от това каква грешка се претендира и
приемайки, че не могат да поправят грешката, означавало че решението е напълно
неясно. Неясно било кое е юридическото лице, записано в нотариалния акт на
ответника, по отношение на кое юридическо лице се произнася ВКС, ДП”БСТ” било
създадено по-късно със закон. Към 1994г.
съществувало само юридическо лице с нестопанска цел „Б.С.Т.” рег. по ф.д. на
СГС от 1957г., след 1994г. то продължило
да съществува наред с новосъздаденото ДП „БСТ”, нямало пълномощни водещи до извод,
че съществува районна дирекция и че тя е упълномощена да представлява
юридическото лице с нестопанска цел.
Претендирала е разноски.
Въззиваемият- ответник по иска - Държавно предприятие „ Б.С.Т.”, ЕИК ******е оспорил жалбата. Посочил е, че решението е
правилно.Правораздавателната воля на ВКС в оспореното решение била
ясна-ответникът РД „Б.С.Т.” бил собственик на процесния магазин. Ищците в
производство по ревандикационния иск не били индивидуализирали имота прецизно,
сочейки че магазин е в имот пл. № 6 на ул. ******. Видно от обсъдените от ВКС
доказателства сградата, в която и двете
страни са придобили имоти е била построена в имот пл. № 6,7 по нотариалните
актове на двете страни и това съответствало на кадастралния план от 1950г.,
разрешението за строеж и договора за групов строеж касаели имот пл. № 7 по
плана за 1983г. и именно за магазин по договора за групов строеж било постановеното
решение на ВКС. Възпроизвеждането на описанието на имота по исковата молба от
РС-Варна, довело до соченето на имота по този начин и в решението на ОС.Варна и
на ВКС Несъответствието между мотиви и диспозитив не водело до неразбираемост
на решението. Нередовността на исковата молба, правосубектността на ответника
касаели допустимостта на решението.
Претендирал е разноски.
Въззиваемият- ответник по иска М.И.Ж., ЕГН ********** чрез назначения му
особен представител адв. Г.С., е оспорил
жалбата. Посочил е, че решението е правилно. Правилно било прието, че предмет
на делото не са правилността на изводите на ВКС в оспореното решение, а доколко
волята е ясно и недвусмислено изводима, че разминаването в описанието на имота
по административен адрес и по планоснимачен номер не означавало, че магазин не
съществува към момента на постановяване
на атакуваното решение и че това води до неразбираемост на волята на ВКС.
Ставало ясно решението за кой имот е, разминаването в описанието на имота се
дължало на възпроизвеждане от ВКС на диспозитив на РС-Варна, описващ имота
съобразно исковата молба, което не било прецизно, но нередовната искова молба
не водела до нищожност на постановеното решение. Останалите оплаквания на
въззивника касаели правилността на решението на ВКС и били ирелевантни за
иска.Заключението на техническата експертиза било категорично за релевантния за
делото въпрос, сочейки че процесния магазин е съществувал към дата на
постановяване на решението на ВКС. Дори да се приемело че решението на ВКС е
постановено срещу неправосубектна страна това не водело до нищожност на
решението.
Съдът, след като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с искова молба вх. № 2032324/28.11.2018г. изпратена по пощата на
26.11.2018г. от Ж.И.Д., ЕГН **********
с адрес: *** лично и в качеството си на наследник на И.Ж.И. и Д.В.И. срещу Държавно предприятие „ Б.С.Т.”,
ЕИК ******със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „******и М.И.Ж., ЕГН ********** с адрес: *** с
която е поискала от съда на основание на чл.
270, ал.2 от ГПК да прогласи за
нищожно Решение № 436/02.08.1994г. по
гр.д. № 1034 по описа за 1993г. на Върховния съд на Република България, ІV-то Г.О. Навела е твърдение, че е
наследник по закон на И.Ж.И. и Д.В.И. , че
оспореното страни било постановено
с тяхно участие. Това решение било нищожно, защото се отнасяло за несъществуващ
имот, не можело да се разбере за кой имот е постановено това решение., защото
посочения административен адрес не съвпадал с описанието на имота по плана на
гр. Варна, решението сочело имот, който не бил самостоятелна вещ. Не било ясно
и по отношение кой ответник е отхвърлен иска при съобразяване на обстоятелство,
че РД”БСТ” не било самостоятелно юридическо лице и към кое юридическо лице е
тази районния дирекция. Напълно неразбираемо било приетото с оспореното решение
съществуване на етажна собственост към 02.08.1994г., доколкото двете страни се
позовавали на собственост в различни жилищни сгради и обекти в тях, различно
придобивно основание, легитимирали се с различни нотариални актове. Нищожни били договора за групов строеж ,
нотариален акт от 1978г., ДДД от 14.02.1989г. и
представените от ответника съдебни решения. , изпълнителния лист от
23.11.2000г. бил неверен. Претендирала е разноски.
Ответникът Държавно предприятие „ Б.С.Т.”,
ЕИК ******в предоставения му срок е оспорил иска. Навел е твърдения че
решението е валидно, изложени мотиви били ясни, а оплакванията на ищеца срещу
решението, касаели допустимостта и правилността, а не валидността му. Оспореното решение на ВКС било постановено по
реда на извънредния способ за преглед по реда на надзора на постановени от
РС.Варна и ОС-Варна съдебни решения по иск по чл. 108 от ЗС за магазин с площ от 22,41кв.м. на партерния етаж на ул. ****** в гр. Варна.
Промени в индивидуализация на имота, настъпили след постановяване на решението
на ВКС били ирелевантни. Ясно било посочено в решението на ВКС, че имотът за
който е формирал воля е този описан в представените по делото писмени
доказателства Процесното решение било
атакувано по реда на отмяна на влезли в
сила решения, но молбата за същото била оставена без уважение. Ищцата в продължение на 25 години отказвала
да зачете това решение на ВКС, като с
различни искове оспорвал собствеността на ответника върху магазина, изисквала и
създаването на нови доказателства, в момента вече не притежавала имоти в
сградата. Претендирало е разноски.
Ответникът М.И.Ж., ЕГН ********** чрез
назначения му особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, в предоставения му срок е оспорил
иска. Навел е твърдения че решението е валидно, изложени мотиви били ясни, а
оплакванията на ищеца срещу решението, касаели допустимостта и правилността, а
не валидността му. В производството по иска по чл. 108 от ЗС включително и пред
ВКС не бил повдиган въпроса за съществуването на имота, мотивите в решението на
ВКС били ясни и последователни, съответстващи на постановен диспозитив.
По делото е
прието дело № 2126 / 1992г. по описа на РС-Варна, книжа по които са частично
запазени, а именно в оригинал: Решение от 06.01.1993г. на РС-Варна, скица от
29.06.1992г., Решение № 20/09.04.1996г.
по дело № 780/1995г. на ВКС - 5 членен състав,
Определение № 39/22.07.1994г. по дело № 1034/1993г. на ВКС, Решение №
436/02.08.1994г. по дело № 1034 по описа за 1993г. на ВКС, ІV-то Г.О.,
заключение на вещо лице К.И., жалба и докладна записка от 23.09.2002г. В
преписи са Решение от 11.03.1993г. на ОС-Варна по дело 102/1993г., писмо от 07.01.2005г.. Съгласно тези
документи дело 2126/1992г. е било
архивирано през 1995г., и след изтичане на срока му за съхранение е унищожено
през януари 2001г., но са запазени документи по него – посочените по-горе
документи, по това дело на 29.09.2017г.
е била подадена молба по чл. 192, ал.2 от ГПК /отм/ и книжа след това се
съхраняват във вида в който са представени. С Решение от 06.01.1993г. по дело № 2126/1992г. на РС-Варна, запазено
в оригинал Районна дирекция „ Б.С.Т., гр.Варна
е осъдено на основание на чл. 108 от ЗС да предаде на Ж.И.Д., И.Ж.И. , Д.В.И.
и М.И.Ж.
собствения им магазин с площ от 22,41кв.м. заедно със сервизните му
помещения, намиращ се на партерния етаж на ул. ****** в гр. Варна – имот пл. №
6, кв. 60 по плана на 8- ми подрайон на гр. Варна, като и да им заплати
направените съдебни разноски от 2694лв. В мотивите на решението е посочено, че И.и
Д.Ж.са били собственици на триетажна
сграда в имот пл. № 6,7 на ул. ******, че са учредили право на строеж на Ж. и М.
Ж., че ответникът притежавал магазин-фурна с площ от 37кв.м. , че
съществуващата триетажна сграда е съборена, че по разрешение за строеж от
1983г. е изградена нова сграда,
договорът за групов строеж от
22.08.1984г. и за доброволна делба от 16.02.1989г. не установявали право на собственост на ответника върху имота
, нотариалният акт на ответника от 1978г. бил за вече несъществуващ обект. На
скицата от 29.06.1992г. е показан имота по
плана от 1978г. и на него имот пр. № 6 е показан с лице към ул. Патлейна. С Решение от 11.03.1993г. на ОС-Варна по
дело № 102/1993г. запазено в незаверен препис е оставено в сила решението
на РС-Варна по дело 2126/1992г. С определение № 39/22.07.1994г. по дело № 1034/1993г.
на ВКС, запазено в оригинал е оставено
без уважение искането на Районна дирекция „Б.С.Т. за спиране на изпълнението на
решението на РС-Варна по дело
2126/1992г. срещу което е подадена молба за преглед. С Решение № 436/02.08.1994г. по гр.д. № 2034
по описа за 1993г. на ВКС, ІV-то Г.О. , запазено в оригинал ВКС е
отменил по реда на чл. 225 от ГПК /отм/
по молба за преглед по реда на надзора влезлите в сила Решение от 11.03.1993г. на ОС-Варна по дело № 102/1993г. и Решение от 06.01.1993г. по дело №
2126/1992г. на РС-Варна и вместо това
постановил: Отхвърля иска на Ж.И.Д., И.Ж.И. , Д.В.И. и М.И.Ж.
срещу Районна дирекция „ Б.С.Т.- гр.Варна за собственост върху магазин с площ от 22,41кв.м. заедно със сервизните му помещения,
намиращ се на партерния етаж на ул. ****** в гр. Варна – имот пл. № 6, кв. 60
по плана на гр. Варна. В мотивите е посочено, че необосновано било прието,
че на ответника не било отстъпено или учредено право на строеж и че не била
възникнала съсобственост между страните, че нотариалния акт от 1978г. сочел
права върху вече несъществуващ обект. Посочено е, че с нотариалния акт № 73/1975г. Д.и И.И.придобили
собствеността върху триетажна сграда в гр. варна, ул. ****** и 83кв.м. и.ч. от
дворното място цялото от 229кв.м., а с нотариален акт № 18/1978г. РД Б.С.Т.” придобил собствеността
върху магазин с фурна с площ от 37кв.м. на партерния етаж на тази сграда и така
възникнала етажна собственост между страните върху тази сграда. Посочването в
нотариалния акт от 1978г., че магазин се придобива без дворно място
противоречала на разпоредбата на чл. 38 от ЗС
и не пораждала правни последици за останалите етажни собственици, поради
което РД Б.С.Т.” бил придобил дял в общите части съразмерен на съотношение
между стойности на имотите и не било необходимо учредяване на право на строеж в
полза на РД „БСТ-Варна. Посочено е с
мотивите на това решение, че извършеният групов строеж и последвалото го доброволна
делба породили правни последици за
разпределение на жилищата и магазина след построяването на сградата, като
ответникът придобил процесния магазин на
основание на продажбата от 1978г. и последвалите го договор за групов строеж и договор за
доброволна делба. С Решение №
20/09.04.1996г. по дело № 780/1995г. на ВКС – 5-членен състав запазено в
оригинал е отхвърлена молба по чл. 231 от ГПК /отм/за отмяна на влязло в сила
Решение № 436/02.08.1994г. по гр.д. № 2034 по описа за 1993г. на ВКС, ІV-то
Г.О. С Определение № 213/25.11.2010г. по
дело № 1407/2010г. на ВКС е оставена без разглеждане молба на Д.и И.И.за
отмяна на влезли в сила Решение по дело 2126/1992г. на РС-Варна; Решение по
дело 102/1993г. на ОС-Варна и Решение № 436/02.08.1994г. на ВКС , Решение №
20/09.04.1996гна ВКС по дело 780/1995г. и това определение е потвърдено с Определение № 145/15.04.2011г. по дело №
117/2011г. на ВКС. С Решение от
16.02.2018г. по дело № 2126/1992г. на РС-Варна е оставена без уважение
молба по чл. 192, ал.2 от ГПК /отм/ за поправка на очевидна фактическа грешка в
постановеното Решение от 06.01.1993г. по дело № 2126/1992г. на РС-Варна, като
вместо ул. ****** да се чете ул. ******и ул. ******, защото имот е
индивидуализиран по плана от 1978г. и няма несъответствие между формирана и
изявена воля С Решение №
115/01.02.2019г. по дело № 1267/2018г.
на ОС-Варна е потвърдено Решение от 16.02.2018г. по дело № 2126/1992г. на
РС-Варна, като същото не е допуснато до касационно обжалване с Определение №
511/16.12.2019г. на ВКС по дело 2165/2019г.
Прието е
удостоверение от Община варна, издадено на 31.05.2004г., съгласно което по кадастрален план на Варна действащ през 1998г., 2000г.,
2001г. имот пл. № 6, кв. 60 с административен адрес ул „****** не съществува.
Приети са удостоверения за наследници издадени
на 04.12.2018г. и на 05.12.2018г. съответно от Община Варна, район Одесос, и от Община ветрино, с. Невша, съгласно които И.Ж.И.
е починал на 02.05.2015г., Д.В.И. е
починала на 09.05.2015г., наследници по закон са децата им Ж.И.Д. и М.И.Ж..
Приет е нотариален акт № 73/1975г., съгласно
който И.и Д.Ж.са придобили собствеността върху триетажна сграда в гр.- Варна,
ул. ****** имот пл. № 6,7, кв. 60 по плана на 8-ми подрайон на гр. Варна
Приет е
нотариален акт № 18/1978г. съгласно който
Районна дирекция Б.С.Т.-гр. Варна
е закупила при проведена по реда на чл. 20 ЗСГ процедура магазин с фурна без мястото построен на
37кв.м. в при граници по скица ул. Сан
Стефано, имот пл. № 6,7, кв. 60 по плана на варна.
Приет е
договор от 05.10.1984г., сочещ че РД Б.С.Т.-Варна като собственик на магазин с
фурна по нот.акт № 18/1978г. се съгласява този магазин да бъде съборен заедно с
цялата сграда , която е на И.Ж.И. , Д.В.И.
, Ж.И.Д. и М.И.Ж., за да се построи четириетажна жилищна сграда в приземния
етаж на която да се построи магазин от 22 кв.м. който да е собственост на РД Б.С.Т.-Варна, като строеж ще се изпълни от
И.Ж.И. , Д.В.И. , Ж.И.Д. и М.И.Ж. за тяхна сметка на груб строеж.
Приет е
договор за групов строеж от 22.08.1984г. съгласно който И.Ж.И. , Д.В.И. , Ж.И.Д.
и М.И.Ж. и РД Б.С.Т.-Варна са се съгласили да построят по заповед №
129/07.10.1983г. в парцел № 7, кв. 60,
местност кв. Приморски, ул. ****** жилищна сграда с три жилищни етажа, магазин
със сервизни помещения съгласно ообрен архитектурен проект, като магазина на
партерния етаж с площ от 22,41кв.м. остава в собственост на РД Б.С.Т.-Варна
Приет е
договор за доброволна делба съгласно който И.Ж.И. , Д.В.И. , Ж.И.Д. и М.И.Ж. и
РД Б.С.Т.-Варна са поделили съсобствената им сграда в парцел 1 5,6,7,8, на ул. ******
в гр. Варна, като магазина на партерния жилищен етаж с площ от 22,41кв.м.
остава в собственост на РД Б.С.Т.-Варна, а сграда има три жилищни етажа с по
един апартамент на всеки от тях и Ж.Д. получава този на ет-2, М.Ж. плучава този
на ет. 3, а И.и Д.Ж.– този на ет. 1 .
Прието
е писмо изх. № АГ-2-1100-84/17.12.2010г.
на Община Варна, район Одесос, съгласно което по действащия към 22.11.1978г.
план не съществува имот пл. № 6,7, кв. 60
по плана на 8-ми микрорайон с административен адрес ул. ******, гр.варна
и не може да съществува магазин-фурна с площ от 37 кв.м. в така описания имот. В писмото се сочат и
данни за планове след 1994г.
Прието е
писмо от изх. № АГУП-18000930ОД-001ОД/20.06.2018г. на Община Варна, район
Одесос, съгласно което в кадастралния план действал към издаване на нотариален
акт 18/22.11.1978г. не съществува имот
пл. № 6,7, кв. 60 по плана на 8-ми
микрорайон, което означавало че не може да съществува и магазин с фурна в него.
В кадастрален план, одобрен през 2003г. имот, идентичен с имот пл. № 6,7, кв.
60 на ул. ******не съществува.Имот пл. №
6, кв. 60 д адрес ул. ****** и ул. ******е идентичен с имот пл. № 1754 по КП от 2003г, а имот пл. №
7 е идентичен с част от имот № 1756 по КП от 2003г. и е с адрес ул. ******.
Приета е
заповед № 007/13.05.2011г. с приложения на главния архитект на Община
Варна, с която е възстановена преписка
по разрешение за строеж № 129/07.10.1983г., съгласно която Разрешени за строеж е за сграда на ул. ******
в имот пл. № 7, кв. 60, 8-ми микрорайон, като съгласно Разрешение за строеж по
заповед от 01.02.1983г. е разрешено да се надстрои
сградата с 2 етажа и пристройка с 4
етажа, но поради конструктивни причини се разрешава да се изпълни изцяло като ново строителство.
Приети са
съдебни решения по други дела между страните, които са ирелевантни.
С прието по
делото заключение по съдебно-техническата експертиза вещото лице след
запознаване с документи по делото и
справки в община Варна е посочило, че по ЧИЗРП, одобрен през 1990г. за имоти
5,6,7,8, е образуван парцел І-5,6,7,8, кв. 60, този план бил отменен със
съдебно решение от 1993г. В кадастралния план от 1950г. за имот пл. № 6 било
отбелязано че е застроен с триетажна сграда , имало отразяване и за двуетажна
сграда, не бил отбелязан имот пл. № 7. По кадастралния план от 1959г. бил показан имот пл. № 6 , той попадал в
парцел І-5,6,7,8 , в него попадал и
запазена част от имот пл. № 7 , този план бил основа за регулационни планове от
1959г., 1981г., 1990,г. и 1996г. Имотите
по нотариален акт от 1975г. и 1978г. съответствали на нанесените в кадастъра
емисия 1956/1996г. лицето на имот пл. №
6 бил към ул. Патлейна и вход бил оттам, а на имот пл. № 7 лицето било към ул.
Сан Стефано. Регулационни планове не
били приложени за това имотите оставали със статут на имоти. Приложен бил само
плана от 1981г., но този план бил обезсилен през 2005г. Административните
номера се давали от общината, сега се давали от
Агенцията по кадастъра. При изслушване пред СРС вещото лице е посочило,
че имот пл. № 6 има лице и към ул. Сан Стефано, но вход бил обозначен със
стрелка откъм ул. Патлейна”.
С определението
по насрочване на въззивното дело са отхвърлени доказателствени искания на
въззивника по съображения, които са подробно изложени и които е безпредметно да
се повтарят.
С оглед на
така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното: Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е
валидно и в обжалваната част е
недопустимо.. Районният съд се е произнесъл по иска, така както е
предявен, неоснователни са оплакванията
на ищеца, че СРС се произнесъл по иск за собственост. Изложените от СРС мотиви
касаят предмета на делото при съобразяване на спецификите на оспорваното
решение, което е такова по иск за собственост на недвижим имот.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявеният
иск е с правно основание чл.124 от ГПК вр. с чл. 270 , ал. 2 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал.2 от ГПК, идентичен с разпоредбата на чл.
209, ал. 3 от ГПК (1952г., отм) нищожността
на съдебния акт може да се предяви безсрочно по
исков ред или чрез възражение. Нищожният съдебен акт не е правно
нищо. Той обаче не е годен да породи правните последици, присъщи на съдебния акт. Нищожността на съдебния акт може да бъде прогласена по повод на обжалване на същия или да се
въведе като предмет на друго дело инцидентно. Нищожността на
съдебния акт може да се обяви и по исков ред – при предявен нарочен иск за обявяване
нищожността на същия
Разпоредбата
на чл.270, ал. 2 от ГПК и чл. 209 от ГПК(отм) не посочват конкретни пороци,
водещи до нищожност на съдебно решение. Независимо от това трайната съдебна
практика е утвърдила съдържанието на това понятие въз основа на разпоредбата на
чл. 236 от ГПК и чл.189 от ГПК (отм.), определяща задължителните изисквания към
съдебното решение, както и на абсолютните процесуални предпоставки за
допустимост на съдебното производство, касаещи компетентността на съда. Нищожно
е само онова решение, което не отговаря на изискванията за валидност на
съдебния акт, тоест което не е постановено от надлежен орган, или този орган не
е функционирал в надлежен състав, или не е действал в пределите на правораздавателната власт на
съда, или не е изготвено в писмена форма или решението е неразбираемо и неговия
смисъл не може да се извлече дори при тълкуване. Нищожно е и онова съдебно
решение/съдебен акт, което не е подписано от съдиите, образуващи мнозинство от
членовете на съдебния състав, като неподписването се дължи на отказ на съдиите
да го подпишат. Пропускът да се подпише решението не води до нищожност на
решението – такова решение е само незавършено, защото подпис може да се положи
винаги, дори и когато това решение е обжалвано и то на това основание, но само
при условие, че лицето има съдийска правоспособност. Нищожният съдебен акт
страда от най-съществените пороци, които не позволяват същият да бъде припознат
като валиден съдебен акт поради липса на надлежно изявление.
Съдебното решение е нищожно тогава, когато
липсват мотиви или изложените такива не позволяват да извлече волята на съда. Всяко
съдебно решение следва да има мотиви. Това е изрично разписано в нормата на чл.
236 от ГПК, аналогична на чл. 189 от ГПК (1952г., отм), като с оглед спазването
му са постановени и нарочни Постановления на Пленума на ВС от 1953г., 1967г. и
1985г. Всяко решение, независимо от инстанцията, от която се постановява,
следва да съдържа изложение за приетата за установена фактическа обстановка,
преценка на доказателствата, доводите на страните и приложението на закона,
като правните изводи на съда следва да са мотивирани и обосновани, а не
декларативни. Тези прави изводи следа да са основани на приетите за установени
от съда релевантни за спора обстоятелства по делото, като същевременно следва
да са подведени и под хипотезата на приложимия материален закон. За да се
приемат за установени определени обстоятелства, следва да се анализират и
обсъдят събраните доказателства и доводи и възражения на страните, свързани с
тях, като при тази дейност следва да се спазва формалната и правна логика.
Всяка инстанция по същество на спора
следва да изведе самостоятелни фактически констатации и правни изводи по направени искания от
страните. Това важи и в хипотези на постановено въззивно решение по реда на ГПК
в сила от 01.03.2008г. , предвиждащ възможността за препращане с въззивното решение към мотиви на
първоинстанционния съд. Дори и в тази хипотеза, въззивна инстанция дължи
формиране на собствени мотиви, като
действително може да препрати към мотиви на първоинстанционно решение, ако то е
правилно, отделно следва да отговори и на всички оплаквания и доводи във
въззивната жалба, като изведе самостоятелни фактически и правни констатации и
правни изводи във връзка с оплакванията в жалбата. Мотивите обосновават
диспозитива на решението и той следва да е логически извод на мотивите, като
мотиви и диспозитив следва да са съответстващи и в единство. Решение, при което
мотиви не са изложени или същите са неразбираеми до степен такава, че дори при тълкуване да не може да се извлече
неговия смисъл, е нищожно. Нищожността е най-тежкия порок на съдебното решение, като тя ще е налице само тогава
когато формираната воля е така изразена, че съдържанието е абсолютно
неразбираемо и не може да бъде установено дори по пътя на тълкуването. Пороци
обаче при формиране на правните изводи, погрешни мотиви при формирането на тези
правни изводи, не могат да обосноват извод за нищожност, а само до
недопустимост или неправилност на решението. Диспозитив на решението, сочещ че
искове се отхвърлят или уважават, не е достатъчен за да се приеме, че волята на
съда е разбираема и че решението не
страда от порок, ако самият диспозитив или мотивите на решението в съвкупност
не сочат формираната воля. Така, при иск
по чл. 108 от ЗС решението следва да посочва фактически констатации и правни
изводи на съдебния състав, изградени на основание на същите, за релевантните
обстоятелства – дали ищецът е носител на
право на собственост върху имота на определено посочено от него основание, както и дали ответникът упражнява
фактическа власт върху имота без да има противопоставимо на ищеца основание за
същото. Дали тези фактически констатации и правни изводи са обосновани,
правилни и взети в съответствие с процесуални правила е ирелевантно по
отношение на валидността на решението.
(В този смисъл Постановление № 1/13.07.1953г., Постановление №
2/30.11.1967г., Постановление № 1/1985г. на Пленума на ВС, ТР № 1/10.02.2012г.
на ОСГТК на ВКС;; Решение № 94/28.03.2014г. по гр.д.№ 2623/2013г. на ВКС, ІV-то
Г.О.; Решение № 318/29.11.2013г. по гр.д.№ 2009/2013г. на ІІІ-то Г.О., на ВКС;
Решение № 134/30.12.2013г. на ВКС, ІІ-ро т.О. дело № 34/2013г.; Решение №
432/26.10.2010г. на ВКС по дело № 826/2010г. , І—ро Г.О.; Решение №
45/20.04.2010г. по т.д.№ 516/2009г. на ВКС, ІІро Т.О., всички постановено по
реда на чл. 290 от ГПК и като такива задължителни за настоящия състав).
В конкретния
случай предмет на делото, по което е постановено Решение № 436/02.08.1994г.
на ВКС, чиято нищожност се търси, е бил иск по чл. 108 от ЗС , като с това решение
искът е отхвърлен. Съдът приема, че така
постановеното Решение № 436/02.08.1994г. на ВКС е валидно. Същото е постановено от надлежен състав, в писмена
форма, подписано от членовете на съдебния състав, като за изводите на съда са
изложени и конкретни мотиви – ищецът не е собственик на имота, собственик на имота
е ответникът, придобил го на основание на договора по нотариален акт № 18 от
1978г., договора за групов строеж от 22.08.1984г. и договора за доброволна делба от
18.02.1989г. , породили своите правни последици след построяването на сградата съгласно договора между етажните собственици.
Неоснователни са доводите на въззивника, че не ставало ясно за коя сграда било
прието с Решение № 436/02.08.1994г. на ВКС, че имало етажна собственост. ВКС в
мотивите на това решение изрично е посочил, че
с нотариалния акт от 1978г. ответникът е придобил магазин-фурна в
сграда, придобита от И.и Д.И.по нотариалния акт от 1975г. и така между тях е
възникнала етажна съсобственост върху тази съществуваща към него момент сграда
описана и в двата нотариални акта като такава в имот пл. № 6,7, независимо, че
в нотариалния акт от 1978г. се сочело, че не се придобива дворно място – чл. 38 от ЗС изрично уреждал възникване на
съсобственост върху мястото върху земята, върху която е построена сградата .
ВКС е посочил в мотивите си, че не е било нужно да се учредява право на строеж
на Б.С.Т. – , защото той по силата на закона е имал идеални части от общите
части и така след извършения в последствие групов строеж по чл. 192 от ЗТСУ и
последвалия го договор за доброволна делба Б.С.Т. –Варна придобил след построяването на сградата
процесния имот. Ясно и последователно
в мотивите на оспореното Решение №
436/02.08.1994г. на ВКС е посочено, че процесният имот се намира в нопостроена сграда, посочена в договора за групов строеж и в
договора за доброволна делба, в които тя е описана че се намира в гр. Варна, на ул. ******, а не
се намира в триетажната сграда, описана в нотариалните актове от 1975г. иот 1978г. Така неоснователни са доводите на възивника,
че не ставало ясно от решението за коя сграда
е формирана волята на ВКС и за кой имот – постановено е за имота, описан
в договора за доброволна делба и договора за групов строеж. С прието по делото заключение на техническата
експертиза се установява че имотът е съществувал към момента на постановяването
на решението на ВКС. Описанието на имота в диспозитива на решението на ВКС
възпроизвежда частично описанието на имота по титула за собственост на ищците -
нотариален акт № 73/1975г., както и административния адрес на имота по титула
за собственост на ответника. Така направеното описание дори да не е прецизно не
води до порок на решението до степен на нищожност. Решението на ВКС е
постановено по иск на И.и Д.И., М.Ж. и Ж.Д., основали правата си върху имота на
сделката по нотариалния акт от 73/1975г., поради което и няма пречка имот да е
описан по начина, по който е описан в
този нотариалния акт. Този нотариален акт сочи имот пл. № 6,7. Следва да се
посочи, че имот пл. № 6,7 е посочен и
при описанието на границите на магазин-фурна в нотариалния акт от 1978г.
Посоченият административен адрес на имота
се установи , че съответства на този на имота, за който е постановено решението
– магазин в сграда на ул. ******. Същият е посочен в документите за собственост
на Б.С.Т.-Варна, възприети от ВКС като легитимиращи го като собственик на
процесния имот – договор за групов строеж по
и договор за доброволна делба. Вярно е, че приетите по делото удостоверения
от Община Варна сочат, че в кадастралния план няма отразявания имот пл. № 6,7 ,
който да е с административен адрес ул. „******. Това обаче не означава, че
волята на ВКС за кой имот е постановен решението не може да се изведе, нито че посочения в
решението на ВКС имот не съществува. Описанието на имота в оспореното решение
на ВКС съответства на този по документите за собственост въз основа на които ВКС е обосновал изводите
си и е постановил решението, изводи на районния съд в тази част са правилни.
Правилно е
прието от СРС, че доводите за нищожност на решението на ВКС, обосновани с възражения срещу правосубектността
на ответника и срещу редовността на исковата молба поради непрецизно описание
на имота, са неоснователни. Тези доводи не са от естество да обосноват извод за
нищожност на съдебното решение, а само за недопустимост на същото. Такъв между другото ще е порока на решението
и ако е постановено решение е по иск, различен от този, който е предявен. Правилно
е прието, че фактически констатации и правни изводи на съдебния състав при
обсъждане на доказателства в оспореното решение на ВКС, както и направеното в
производство пред СРС оспорване на тези
доказателства, не могат да обосноват извод за нищожност на решението, а само за
неправилност на решението.
При така
възприето съдът приема че решението на районния съд е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По
отговорността за разноски:
С оглед
изхода на делото съдът приема, че разноските по делото следва да се поставят в
тежест на въззивника при съобразяване, че въззивника е бил освободен от
предварително задължение за внасяне на разноски по делото пред СГС по реда на
чл. 83, ал.2 от ГПК. Въззиваемите не са ангажирали доказателства, че са
направили разноски в производство пред СГС и такива не им се следват.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 02.11.2020г. по гр.д. № 75492 по описа за
2018г. на Софийски
районен съд, 175-ти състав в обжалваната част.
Решението
може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от съобщаването му .
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.