РЕШЕНИЕ
№ 1081
гр. Варна, 15.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
девети август през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Юлия Р. Бажлекова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20223100501564 по описа за 2022 година
Въззивното производство е образувано по подадената от ответника П. Б. Н. въззивна
жалба вх.№ 17371/15.03.2022 срещу решението на ВРС-48с-в № 1207/28.04.2022 по гр.д.№
3080/2022 в частта му, с която са му наложени мерки за закрила по чл.5 ЗЗДН, както следва:
ЗАДЪЛЖEН Е П. Б. Н. ЕГН ********** с адрес в гр.Варна ж.к.“В.“ бл.76 вх.Г ет.6 ап.77,
ДА СЕ ВЪЗДЪРЖА от извършване на домашно насилие спрямо М. В. Л. ЕГН ********** и
детето АЛ. П. Н. ЕГН **********;
ОСЪДЕН Е П. Б. Н. ЕГН ********** с.а. ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ВРС ГЛОБА в размер
на 200лв /двеста лева/, на осн.чл.5 ал.3 от ЗЗДН, както и дължимата за разглеждане на
делото държавна такса в размер на 25лв, на осн.чл.11 ал.2 от ЗЗДН;
ОСЪДЕН Е П. Б. Н. да заплати на М. Вал.Л. сумата от 400лв разноски в производството за
заплатено адв.възнаграждение, на осн.чл.78 ал.1 от ГПК;
ПРЕДУПРЕДЕН Е П. Б. Н., че при неизпълнение на заповедта, полицейският орган
констатирал нарушението, задържа нарушителя и уведомява незабавно органите на
прокуратурата, на осн.чл.21 ал.2 ЗЗДН.
Счита постановеното решение за неправилно поради неправилен анализ на събрания
доказателствен материал и поради погрешното възприятие за смисъла и социалното
предназначение на ЗЗДН.
Поради изложеното моли за постановяване отмяната на първоинстанционното
съдебно решение в обжалваната му част и вместо него да бъде постановено друго за
1
отхвърляне на молбата за защита по ЗЗДН.
Счита за неправилен анализът на събраните гласни доказателства, тъй като РС
неправилно е кредитирал изцяло и единствено показанията на майката на молителката М.Л.,
а същевременно не дал вяра на показанията на свидетеля на ответника. Така при
обсъждането на събраните гласни доказателства постановеното решение било в
противоречие със сочената във в.ж. практика на ВКС. Позовава се на това, че фактът на
роднинска връзка между свидетел и страната по делото не обуславяла основание за
заинтересоваността на този свидетел, а показанията му следвало да се анализират в
съвкупност с останалите доказателства, което не било сторено и съдът не бил изложил
никакви конкретни мотиви.
Счита за неправилно приетото от съда, че актовете на домашно насилие били
доказани въз основа на подадената декларация. На същата е придадено доказателствено
значение само при липсата на други доказателства, и при условие, че в нея се съдържали
конкретно и ясно описание на извършените актове на домашно насилие, каквото не било
налице в процесната декларация.
Освен това, актовете, както били описани в декларацията, се считало, че не били
доказани, ако бъдели успешно опровергани от насрещните доказателства на ответника,
както било в настоящия случай, а такава преценка в случая не била направена.
Съдът не бил съобразил, че декларацията по чл.9 ал.3 ЗЗДН била своевременно
оспорена от ответника със становище, че е неистински документ по съдържание, т.е. като
неверен документ относно изложените в нея факти за извършено домашно насилие, в който
случай в тежест на ответника било да проведе успешно насрещно доказване, което да доведе
до оборване на изложеното в декларацията и до разколебаване на доказателствената й сила.
В първоинст.производство не се доказа по безспорен и категоричен начин, че
описаните в декларацията по чл.9 ал.3 ЗЗДН деяния били извършени от ответника, което
неправилно било е възприето от РС.
На сл.място, декларацията сама по себе си не представлявала доказателство за
извършено насилие. Следвало да се има предвид, че доказателствената сила на декларацията
по чл.9 ЗЗДН не била абсолютна, а е оборима и в конкретния случай била оспорена като
невярна. Ответникът, въпреки неправилното недопускане от съда на относими
доказателствени искания, доказва, че сочените актове в декларацията не били извършени.
По своя характер декларацията представлява частен писмен документ, истинността и
достоверността на който подлежала на доказване в съд.производство.
Обжалваното решение е постановено и в противоречие с материалния закон. В чл.2
ал.1 ЗЗДН дефинира домашно насилие като всеки акт на физическо, психическо, сексуално
насилие, емоционално или икономическо насилие, както и опитът за такова насилие,
принудително ограничаване на личната свобода и на личния живот, извършено от и спрямо
определена категория лица.
В закона липсва легална дефиниция на понятието „физическо насилие", "психическо
2
насилие", както и дефиниция за понятието "емоционално насилие", но съгласно трайната
съдебна практика /напр. Определение № 27 от 11.01.2011 г. по гр.д. № 584/2010 г., Г.К., IV
ГО/ на ВКС като такива могат да бъдат окачествени всички действия, които имат
отрицателно или вредно въздействие върху психиката на едно лице - пораждат отрицателни
за него емоции и/или го принуждават да ги потиска и да не ги изразява. Актове на
емоционално и психическо насилие могат да бъдат вербалното насилие /крещене, обиждане,
псуване/, отхвърляне на присъствието, унижение, предизвикване на страх, изолация.
Не било отчетено то ВРС, че сочените в ИМ действия не се характеризирали с такъв
интензитет на негативно въздействие, че да можели да се квалифицират като физическо,
психическо или емоционално насилие.
Позовавайки се на съдържанието на нормата на чл.2 ал.2 ЗЗДН какво се определя
като психическо и емоционално насилие върху дете, възразява, че по настоящото дело не
били изправени пред такава хипотеза, защото естеството на твърдените за извършени от
доверителя ни актове на домашно насилие, а именно: „застанал пред майката и попречил
пътя й, дръпнал й ръката" , което изключвало възможността тези актове да са предизвикали
горепосоченото отрицателно въздействие върху психиката на детето.
Доколкото задължение на съда било служебно да съблюдава висшите интереси на
детето, в случая РС напълно игнорирал интересите на детето, като неправилно е приел, че
било извършено насилие спрямо детето, разширявайки недопустимо действието на
ограничителна правна норма и придавайки й тежест и смисъл, каквито законът не
предвиждал, с което съдът е създал предпоставки за родителско отчуждение на детето от
ответника.
Съдът неправилно, в нарушение на процесуалния закон, не е допуснал своевременно
направените от него доказателствени искания, които са допустими и относими, които се
поддържат и с настоящата жалба, посочени по-долу. Така счита, че делото е останало
неизяснено от фактическа страна, с което е допуснал процесуално нарушение, попадащо в
хипотезата на ТР № 1/9.12.2013г по тьлк.д.№ 4/2012г, ОСГТК на ВКС и даващо основание
за допускането на доказателствени искания във въззивната инстанция.
На сл.място. Счита, че РС е допуснал нарушение на процесуалните правила като не е
бил изготвен и приет доклад в пълнота, съдържащ всички изискуеми от процесуалния закон
елементи относно неговото съдържание, с което не е изпълнил задълженията си по чл.146
вр.чл.145 ал.3 изр.2 ГПК. В първото по делото с.з. РС следва да напъти страните към
постигане на спогодба и ако такава не се постигне, да направи доклад, който се отразява по
делото. Видно от протокола на проведеното първо заседание по делото не е направен такъв
пълен доклад с цялото необходимо съдържание.
Изготвянето на доклад от РС е съществен и важен момент от действащия
понастоящем ГПК, с оглед на наведените в същия преклу- зивни срокове за страните. С
постановяването на доклада страните узнавали кои факти следва да се докажат, за да не
бъдат поставени в положение на изненада, както било в процесния случай - едва със
съдебното решение да разбирали кои били тези факти и какво следвало да се доказва.
3
Логическо продължение в тази насока била нормата на ал.2 на чл.146 ГПК, където
съдът следва да изпълни едно особено важно задължение, а именно -да укаже на страните за
кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. Това не било сторено изцяло и
надлежно от РС и затова страните били в неяснота какви доказателствени средства да
ангажират, което от своя страна съставлявало извинителна причина по см.чл.266 ал.3 ГПК за
допускане на доказателства за първи път във въззивното производство /така в т.2 от ТР №
1/9.12.2013г по тьлк.д.№ 4/ 2012г на ОСГТК на ВКС/.
Счита, че РС е допуснал и процесуално нарушение, като решението му е постановено
в противоречие практиката на ВКС, С, тъй като преценката на доказателствения материал,
видно от мотивната част на решението, била направена неясно, хаотично и в противоречие с
правилата на логиката и затова изводите на съда били погрешни. Съдът практически не бил
изложил мотиви за съществените въпроси, а само свои констатации, без да става ясно как и
защо е стигнал до тези изводи.
В тази връзка първоинстанционното решение е и необосновано, тъй като преценката
на доказателствения материал, събран в хода на съдебното дирене по делото, видно от
мотивната му част, било направена неясно, хаотично и в противоречие с правилата на
логиката, поради което и решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В
този смисъл, решението не е конструирано, основавайки се на логическото мислене, което
представлявало основание за отмяната му.
Липсата на мотиви, както и на обхватни, конкретни и ясни мотиви по всички
съществени въпроси, от които зависи решението на спора, липсата на един цялостен и
задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, на свой ред представлява
процесуално нарушение, поради което първоинстанционното решение е неправилно,
постановено в противоречие с посочената практика, също обосноваващо отмяна на
първоинстанционното решение.
Освен взаимно противоречащи си формулировки в мотивите, решението не
съдържало необходимия анализ на относимите доводи на страните за основателността,
респективно неоснователността на иска, на възраженията на страните, и на всички събрани
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност.
Не ставало ясно защо първоинстанционният съд е упоменал единствено и само част
от доводите на страните и част от събраните доказателства, без каквато и да било обосновка.
В този смисъл решението на РС не почивало на събраните по делото доказателства, а било
немотивирано и голословно, с превратно и неправилно тълкуване на събраните
доказателства. Не било достатъчно буквално да се цитира произволно избрана част от някои
от приетите по делото доказателства, надлежно оспорени от ответника и опровергани чрез
други доказателства, игнорирайки изцяло останалите събрани в тази насока доказателства.
РС нарушил принципа на чл.12 ГПК, тъй като съдържанието на решението не сочело
на спазване на процесуалния ред на изграждане на вътрешното убеждение на съда въз
основа на "всички доказателства по делото и доводите на страните". Вярно е, че оценъчната
4
дейност на съда е въпрос на вътрешно убеждение, но тя не можела да бъде резултат на
изопачено формиране на това убеждение в противоречие с основен принцип на
гражданското съдопроизводство - този по чл.10 ГПК, който също бил нарушен. Съгласно
посочената норма съдът давал възможност за установяване на относимите по делото факти,
но след това в решението си той следва да ги обсъди в цялост и детайлно. Този ред е
предвиден от законодателя, за да е гаранция срещу произволно и необосновано формиране
на субективната увереност на съда относно фактите по делото, както и гаранция за това, че
това вътрешно убеждение може да бъде проследено от страните, за да се разбере как е била
формирана волята на съда, а от друга страна, за да може да бъде поставено на контрол от
следващата инстанция. В случая доводите на въззивника намирали опора в материалите по
делото, но неправилно били игнорирани от съда.
РС е длъжен да даде отговор на доводите, твърденията, възраженията и исканията на
страните, независимо дали ги счита за основателни или не, и дали ги уважава или не.
Отхвърляйки като неоснователни аргументите на дадена страна срещу твърденията на
другата, съдът е задължен да даде в мотивите на решението такъв отговор, че да станат ясни
основанията, поради които те не се приемат. В настоящия случай, обаче, неизследването в
пълнота на доводите, възраженията и твърденията на въззивника, сочи на нарушение на
принципа за състезателност, прогласен в чл.8 ГПК и този на равенство на страните съгласно
чл.9 ГПК, тъй като това води до неприлагане на закона еднакво спрямо всички, което също
обуславя извод, че постановеното първоинстанционно решение следва да бъде отменено
като неправилно и то е постановено в противоречие с посочената по-горе практика.
Освен всичко изложено, от изложението в мотивната част на решението явно личала
пристрастност на съдията, което очертавало легитимното и обективно оправдано съмнение,
че решението било постановено от съд, който не е бил безпристрастен и което било в
противоречие с изискването по чл.6 ал.1 от ЕКЗПЧОС, което нарушение на процесуалните
правила също било основание за отмяна на решението на РС, тъй като е в противоречие и с
практиката на ВКС по приложение на чл.236 ал.2 ГПК, съгласно която към решението си
съдът следвало да изложи мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на
страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на
съда, което в настоящия случай липсвало.
Поради изложеното моли за отмяната на постановеното от ВРС решение в
обжалваните му части.
Претендира присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл.263 ГПК ответната страна М. В. Л. и А.П. Н.а, малолетна, действаща чрез
нейната майка и законна представителка, чрез процесуалния им представител адв.А.Х., е
депозиран писмен отговор със становище за неоснователност на жалбата и за потвърждаване
решението на ВРС.
Излага подробни доводи :
Основните възражения във в.ж. се отнасят до начина, по който са анализирани от РС
5
събраните по делото доказателства, като счита , че при събирането на същите не са били
допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Оплакванията в тази връзка
намира за бланкетни и неоснователни, и формално се изброявали различни видове
нарушения, без същите да били налице по конкретното дело.
Правилно са допуснати гласни доказателства при отчитане евентуалната
заинтересованост от изхода на спора. Счита изложеното от майката на молителката за
последователни и логични и съвпадащи с останалите събрани доказателства. Показанията на
свидетеля ответната страна не кореспондират с останалите доказателства по делото, нито с
установената фактическа обстановка.
Що се отнася до оплакванията относно съдържанието на декларацията по чл.9 ЗЗДН,
счита същите за несъстоятелни, тъй като в нея ясно били описани актовете на домашно
насилие срещу молителката и срещу детето - спрямо М.Л., П.Н. извършил акт на
емоционално насилие, обиждайки я с думите „мърша“ и крещейки на висок глас, с което
предизвикал у нея страх и нервност, препречвайки й пътя с което не й дал възможност да си
тръгне и да успокои детето. Упражнил е и физическо насилие, като се е опитал да издърпа
детето от ръцете . Със същите действия е извършил емоционално и физическо насилие и
над детето Ал., като му викал на висок глас и се опитвал да я изтръгне от ръцете на майката,
без да се съобрази с тревожността му.
В конкретния случай не били ангажирани доказателства, които да оборят
обвързващата доказателствена сила на декларацията.
Излага още, че бащата не за пръв път предизвиквал негативна реакция у детето и не
се съобразявал с неговото емоционално състояние, което действително водело до появата на
още повече страх и тревога както у детето, така и у майката.
Твърди се, че за предходни прояви на агресия се водело досъдебно производство във
ВРП.
По никакъв начин с решението си съдът не създавал предпоставки за родителско
отчуждение. Напротив, решението единствено гласяло, че бащата трябва да се въздържа от
домашно насилие както към майката, така и към детето.
Мярката за закрила бащата да не доближава майката и детето не е била постановена
именно защото съдът е преценил, че не е необходима, а е прекомерна.
Претендира присъждането на сторените за настоящата инстанция разноски, както и
да бъде потвърдено решението на ВРС досежно присъдените такива за въззивната
инстанция.
ДИРЕКЦИЯ „СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ“-ВАРНА не се ангажират с
изпращането на представител и изразяването на становище по жалбата.
Решението на ВРС не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта му, с която е
отхвърлена молбата на М. В. Л. лично и като майка и законен представител на детето
Ал.против П. Б. Н. за постановяване на мерки за защита да не приближава М. Вал.Л. и
детето Ал. П.Н.;
6
Производството е по реда на чл.4 ал.1 ЗЗДН, образувано е по молбата на М. В. Л.,
действаща лично и в качеството на законен представител на малолетното си дете АЛ.,
род.1.01.2018г, предявен против П. Б. Н., в която излага, че с последния са живели на
семейни начала и от връзката им е роденото детето АЛ.
С Решение № 260735/12.02.2021г по гр.д.15933/2019г на ВРС, изменено и допълнено
с Решение № 1425/31.08.2021г на ВОС са били уредени родителските права и режимът на
лични контакти между детето и бащата.
Твърди, че ответникът е извършил акт на домашно насилие на 20.02.2022г, когато в
10ч преди обяд молителката заедно с детето и с майка си били в градинката до
църквата„Св.Петка" в гр.Варна. Там трябвало да се осъществи личният контакт между
детето и бащата. Заявява, че от момента, в който се видели с бащата, детето Ал. станало
тревожно и неспокойно. Когато видяла баща си, се вкопчила силно в майка си и не искала
да я пуска. Бащата се приближил към детето и започнал да му говори на висок тон "Защо не
ми говориш?", "Защо не ми обръщаш внимание?", "Защо се правиш, че не ме чуваш, ела при
мен". Той посегнал да я вземе, а АЛ. изпаднало в истеричен рев, уплашило се и искало да
избяга. Започнало да плаче неконтролируемо да моли майка си: "Мамо, моля те искам да си
тръгваме". Молителката я носела на ръце и тръгнала бавно по улицата, за да се успокои
дъщеря й. Когато чул думите на детето бащата побеснял. Твърди се, че препречил пътя на
майката и не й дал да тръгне на никъде, като буквално хванал детето за якето, а с другата си
ръка се опитал да изкриви ръката на М.Л., за да може да изтръгне от ръцете й детето, без да
обръща внимание, че то плаче и се притиска към майката, както и, че може да го изтърве и
да пострада.
Излага, че когато предупредила ответника, че иска да мине, бащата застанал пред нея
и казал „никъде няма да ходиш", препречил пътя й и започна да й крещи. Когато го
предупредила, че ще се обади на полицията, той я нарекъл „мърша" и продължил да
препречва пътя й, след което молителката веднага позвънила на 112.
Твърди, че случилото се е създало у нея чувство на страх и безпомощност. Чувствала
се безсилна и изключително уязвима, а я било страх и за дъщеря й, която не можела да
защити. Повече от два часа не могла да се успокои и да спре да трепери. Не можела да
излезе, без да имало някой край нея. Детето било много разстроено и не желаело да ходи при
баща си, непрекъснато пита защо бащата крещи на него и на майка му.
Отправя искане за налагане мерки за защита, като бъде задължен ответникът да се
въздържа от домашно насилие и да му бъде забранено да приближава нея и детето.
Претендира съдебно-деловодни разноски.
Ответникът П. Б. Н. оспорва изцяло твърденията на молителките, както и
представената декларация по чл.9 от ЗЗДН.
Контролиращата страна „ДИРЕКЦИЯ СОЦИАЛНО ПОДПОМАГАНЕ“-
ВАРНА изразява становище, че ако с поведението си бащата е застрашил живота и здравето
на детето си Александра, то искът следва да бъде уважен, като му бъде наложена
ограничителна мярка с кратък срок, за да не се ограничи възможността за контакт между
бащата и детето.
СЪДЪТ, предвид становищата на двете страни, тяхното процесуално поведение, и
въз основа на събрания доказателствен материал, преценяван в поотделно и в неговата
съвкупност, приема за установено от фактическа страна:
Няма спор между страните и това се установява от представеното у-е за раждане, че
детето АЛ. П. Н., е родена на 1.01.2018г от майка М. В. Л. и баща П. Б. Н..
С решение по гр.д.№ 15933/2019г на ВРС родителските права по отношение на
7
детето АЛ. са предоставени на майката, а на бащата П.Н. е определен режим на лични
отношения, който с решението на ВОС № 1425/31.08.2021г по в.гр.д.№ 1005/2021 е изменен.
Представена е декларация по чл.9 ал.3 ЗЗДН от М. В. Л., лично и като законен
представител на детето АЛ. с изложените в молбата твърдения за факти за осъществено
спрямо нея и детето насилие.
От писмо от ОД МВР рег.№ 433000-9877/25.03.2022ге видно, че имало подадна
жалба до Първо РУ-Варна, по повод на която било снето сведение от Н. и му е бил връчен
протокол с предупреждение по чл.144 ал.1 т.3 от НК и преписката е изпратена във ВРП.
По делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Ир. Л. /майка
на молителката/ и Б. Н. /майка на ответника/.
Свид.Л. излага още в началото, че се явява пред съда „тук сме за психическия и
физическия тормоз, който П. упражнява върху дъщеря ми“, за конкретния повод - срещата
на 20.02.2022г, на която свидетелката присъствала. Срещата се състояла в градинката на
църквата „Св.Петка“, на детската площадка. Дъщеря й предварително обмисляла къде да
бъдат срещите, за да можело детето да се чувства добре. За да изкарват доста време с баща
си, предварително планирала срещите. Свидетелката ке отдръпнала на ок.2м на пейката и
зачакали. П. се появил. Детето, още като го видяло, с някакъв страх се вкопчило в майка си.
Като дошъл, в началото имало известно мълчание. След малко се започнало с въпросите
„Защо не ми говориш? На каква се правиш?“ Бащата П. отправи въпросите към Ал., тъй
като тя се била вкопчила, била напрегната, стресирана към майка си, не мърдала от нея. В
следващия момент П. понечил да я хване за ръката да отидат на детската площадката. Детето
още повече се притеснило. Започнало да реве, да пищи. Дъщеря й се опитвала да я успокои,
като й казвала „Спокойно, Ал., сега ще мръднем натам. Всичко е наред. Бъди спокойна“.
Това били нейните думи. Обаче те като тръгнали, П. застанал пред М. и й казал „Никъде
няма да ходиш.“ М. се обърна към детето и започна да я успокоява, да й казва „Спокойно,
Ал., всичко ще бъде наред.“ и тръгнаха посока към уличката, за да може детето да се
успокои. П. като чул това от Ал., че искала да си ходят, застанал пред майката и казал
„Никъде няма да ходите.“ Започнал да я дърпа. Хванал я за едната ръка, а с другата искал да
вземе Ал.. Тя още повече се притеснила. Дъщерята на свидетелката много се стресирала,
притеснила се за детето, че то изпаднало в някаква истерия; по думите на свидетелката – от
действията на бащата. След това М. казала : „Ще викна полиция. Моля ти се, дръпни се.
Плашим Ал..“ Тогава още повече побеснял и започнал с неговите обиди: „Мършо, сега ще те
свърша. Изрод. Никъде няма да ходите.“ Това беше през цялото време.
Дъщеря й успяла да се обади на полицаите и докато дойдат това беше постоянно
обикаляне, обида, дърпане. Бащата обикалял около майката, чак в лицето й дишал, тя не
можела да мръдне да успокои детето.
По думите на свидетелката детето не винаги било реагирало така при срещите си с
баща си. Тя имала добри контакти, срещите се провеждали правилно. Самата свидетелка
отчита, че детето бързо сменя настроенията.
8
През м.ноември имало една среща, която явно се запечатала на детето, явно била
доста стресираща. Оттогава била такава – като го видела започвала да реве. Срещата тогава
била проведена на Археологическия музей. АЛ. си поиграла известно време с бащата си, но
сигурно й станало скучно и започнала да тича от майка си към баба си /свидетелката/.
Последната казва, че винаги стояла на 2-3м разстояние, за да няма контакт с П. и да помага
на дъщеря си, естествено-„водичка, дрешка, нещо да съм й от полза“. Детето от майка си
към нея и понеже бащата много пъти бил казвал, че ги мразел и не можел да …., щял да я
свърши и й се заканил, та решил да хване АЛ., но детето залитнало и той тогава умишлено й
подложил крак. Детето се претърколило и паднало. Той вместо да реагира, да я вдигне, чакал
майката; тя се засилила и взела детето. Тогава той се сетил да я дърпа и да казва: „Дай, аз ще
я успокоя.“ Детето ревяло още повече. Свидетелката стояла известно време настрани. По
мнението на свидетелката от тази случка детето било уплашено. Пак според свидетелката
тази случка се отразила много зле на дъщеря й - станала неспокойна; като излезела навън се
оглеждала непрекъснато, трябвало някой да е с нея. Притеснявала се за дъщеря си, защото
заплахите били много отдавна и от всички членове на семейството. Последно и брат му
започнал да я заплашва по телефона, че щял да я убие.
По думите на свидетелката конфликтът между родителите е, че П. си водел някакъв
негов живот; той си излизал навънка; имал връзка с 14-годишно момиче и оттам тръгнали
нещата. Много страшни заплахи отправял, че щял да ги свърши, да ги заколи, наричал ги
„селяни“, „мърши“
При всяка среща свидетелката гледала да е по-далече, за да не го провокира, след
като знае какво е отношението му към нея, въпреки че в началото много го уважавали и
държали на него. Нямала представа защо той винаги идвал на срещите наежен; тонът му бил
все един такъв висок.
По думите й П. винаги бил придружаван от неговата майка; тя му давала някакви
наставления, след което той отивал при детето. Потвърждава, че и на процесната датата
майката на П. също присъствала и снимала непрекъснато, въпреки забележките на дъщеря
й. Винаги снимали, цялата среща се заснемала. Много пъти дъщеря й казвала „Не ми е
приятно да ме снимате. Когато Ал. е сама, снимайте я, но аз не искам да бъда снимана.“
Според свид.Л. , както тя била на 2-3м разстояние от тях в едната посока, така и
майката на П. от другата и била с телефона в ръка. А по средата били младите родители с
детето.
Свид.Л. не може да определи колко време е продължила срещата в градинката.
Според нея майката М.Л. правела всичко възможно детето да остава повече с бащата, но,
както се виждало, детето се напрягало, ревяло и то решава срещите. Дъщеря ми винаги я
успокоява с думите „Всичко е наред.“
Свидетелката повтаря, че още от самото начало детето като видяло баща си се
притеснило.Заявява, че не била чула бащата да го подканя да отидат да играят заедно на
площадката и че му е подготвил изненада. И нямало как майката да дадяла детето,защото то
се било вкопчило в нея и започнало да плаче. Майката се опитвала по целия път да го
9
успокоява – има предвид, че тръгнала по пътя да се дръпне оттам, да не би детето от това да
се било стресирано, защото в някакъв момент било като притиснато до оградата и тя
тръгнала, за да можело детето да се успокояло.
П. като чул, че детето се моли: „Мамо, моля те, да си тръгваме“, побеснял и започнал
да застава пред нея „Никъде няма да ходите“, дръпнал й ръката, за да може да издърпа
детето.
Свидетелката заявява, че не била чула М. да се била обърнала към П. с думите
„Срещата приключи“. Дъщеря й винаги се стараела детето да бъде обичано от повече хора,
за да излезе стойностен човек.Категорична е, че П. никога не се би опитвал да
предразположи детето.
На поставения от адв.А. въпрос дали внучката й и дъщеря й са се опитали да
заобиколят П. или да го преодолеят по някакъв начин, свид.Л. казва : „Разбира се, дъщеря
ми винаги му е казвала...“, след което е прекъсната от РС с предупреждението да отговаря
на въпросите, които са поставени, и свидетелката продължава с „не си спомням“.
Свидетелката заявява, че П. се опитал да хване М. за ръката, но не може да си спомни
дали това било еднократно понеже била на разстояние.
Полицаите дошли, но докато дойдат й се сторило безкрайно.Заявява, че детето
спряло да плаче след 2 часа, като свършила срещана и дошли полицаите. Последните взели
документите на П., говорили нещо и си тръгнали; П.-също. Те останали с полицаите. Детето
през това време заедно с баба си 8 свид.Л./ на люлката.
Свид.Н. разказва за случилото се на 20.02.2022г, че тя съ сина й П. били вече там
малко преди уговорения час за 10ч и изчаквали. Дошли М. с детето и нейната майка.
Подминали ги и се отдалечили малко към една по-странична пейка. П. станал, защото били
седнали, и тръгнал след тях; свидетелката също станала и се приближил; останала на около
десетина метра от П., М. и Ал.. П. клекнал пред детето; носел й една книжка и се опитал да
я заинтригува. Попитал за книжката. В близост имало люлки, на които можело да се играе.
През цялото време, обаче, М. държала Ал.за ръка. През това време,7-8-10 мин, П. стоял
клекнал пред детето си и се опитвал да го заинтригува. След това седнал на пейката в
близост. Отново се опитал да заговори с детето, но те /М. и детето/ се отдръпнали малко
назад.
По думите на свидетелката детето не е плакало и не се било дърпало, а просто стояло
до майка си. В един момент отишло до отсрещната пейка, където седяла баба й /свид.Л./ и се
върнало отново. Общо взето това била цялата среща, която приключила много бързо. В един
момент М. тръгнала и казала „Срещата приключи.“ И така.
Свидетелката била там, когато пристигнала Полицията. Не може да си обясни кое
било наложило извикването на Полицията; може би това, че П. попитал защо толкова бързо
приключва срещата. В един момент чула М. да каза „Той се държи агресивно.“ Майка й
също казала „Как може да позволяваш така да се държи агресивно?“ Свидетелката така и не
разбрала защо се стигнало до там. Решили да изчакат полицаите, за да обяснят за какво
10
ставало въпрос. Според нея поведението на сина й било съвсем адекватно, за което съди от
това, че откакто детето било дошло, той стоял клекнал пред него, опитвал се да го
заинтригува с книжката, говорел му, опитвал се да …..Категорична е , че не му е повишал
тон, нито е ръкомахал, нито е правил някакви резки движения. Нямало и допир с М. и
детето, не ги бил докосвал.
Свидетелката обяснява присъствието си на срещата с това, че би искала да вижда
внучката си; имало и друга причина. И друг път се било случвало на срещите П. да бъде
провокиран, а след това да бъде посочен като виновник, че бил агресивен, т.е. един вид за
негова защита, за да можела да удостоверя по някакъв начин какво всъщност се било
случило.
През цялото време на срещата свидетелката е имала пряк визуален контакт – била
съвсем наблизо и можела да вижда всеки от тримата. Свид.Н. на няколко пъти повтаря, че
през цялото време на срещата майката държала детето за ръка. По нейното мнение това
било помогнало детето да има някакъв контакт с баща си. АЛ., въпреки това, не се заиграла.
Баща й бил донесъл книжка със стикери, с какви АЛ. много обичала да се занимава, то този
път не се заиграла. Същевременно на въпроса на адв.А. дали била чула майката да е
подготвила и предразположила детето за срещата с баща му, свид.Н. отговаря, че не мисли
да е имало такова предразположение. В един момент, както бил клекнал П., те отстъпили
една-две крачки назад, за да се отдалечат от него и до там. Точно в този момент той седнал
на пейката. П. попитал „Има ли някаква причина АЛ. да не иска да играе с него, но не
успяла да чуе какво точно му отговорили.
Свид.Н. е категорична, че по време на срещата нямало викове, крясъци или разговор
на висок тон между П. и М..Нямало и момент, в който майката да била предала детето на
бащата. Когато М. казала „Срещата приключи“, П. само попитал „Защо толкова бързо?“, но
не е имало от негова страна препречване на пътя или опити да я задържи. Обяснението,
което майката давала за ранното тръгване, било, че времето било неблагоприятно, че на
детето му било скучно, че детето искало да си тръгва. Но не била чувала детето да казва ,че
иска да си тръгва. По думите на свидетелката в последно време срещите приключвали за
около десетина минути, не повече; те си тръгвали, а П. не смеел да противоречи. Едно
заради това, че бил зимен сезон и не било много благоприятно за срещи навън, но и за да не
се предизвикват някакви конфликти.
М. се обадила на тел.112 малко след като тръгнали и П. попитал защо толкова бързо
приключва срещата, какъв е проблемът. Оттам нататък се намесила майката на М.; казала,
едва ли не, че той се държал агресивно, защо така ще препречвал пътя, но това не било
вярно; П. нито я е допрял, нито я е дърпал, нито я е блъскал. Свидетелката отрича да е чула
П. да нарича М. „мърша“. Отрича също детето да е ревяло през време на цялата среща.
След позвъняването полицаите дошли след 15-тина минути и тя с П. изчакали в
градинката докато дойдат. Тогава детето било спокойно. Единият от полицаите говорил с
М., а другият – с нея и П.. Те обяснили за какво става въпрос, как се развила случката.
Полицая казал, че ще оформи своя доклад след това и просто записал данните им. Това не
11
бил единственият случай М. да се обръща към Полицията.
Свид.Н. заявява, че имало и предишен случай, когато тя присъствала, а М.Л. твърдяла
за упражняван някакъв вид насилие от страна на П. спрямо нея и детето и тогава се стигнало
до подаване на жалба от М.. Било през м.ноември, на срещата в градинката под
Археологическия музей, когато П. подавал на АЛ. различни играчки, а бягала между майка
си и баба си и казвала „Мамо, виж. Бабо,виж.“ В един момент се спънала и паднала. Тогава
П. бил обвинен, че едва-ли не той умишлено спънал детето си. М. и майка й започнаха да му
викат, че той не бил никакъв баща, че затова и не му се давало детето, че не можело да се
разчита на него. Свидетелката казва, че не е имала възможност да разговаря с М. по повод
на този случай или за някакви предишни, да се спомагат, вкл. и от нейна страна, срещите на
бащата с детето.В тази връзка П. не бил търсил съдействие от други институции;
единственото, което направила , че подал жалба до съда, която не била разгледана.
СЪДЪТ, въз основа на изложената фактическа обстановка, становището на страните
и приложимите материални норми, достига до следните правни изводи:
Молбата изхожда от и срещу легитимирани лица по смисъла на чл.3 т.1 и 4 ЗЗДН и
чл.8 т.1 и т.2 ЗЗДН. Искането надлежно ангажира компетентността на сезирания съд с оглед
разпоредбата на чл.7 ал.1 ЗЗДН и удовлетворява изискванията за редовност и срочност на
същата по смисъла на чл.9 и чл.10 ал.1 от същия закон.
Ето защо производството се явява допустимо и съдът дължи произнасяне по
съществото на спора.
Съобразно легалната дефиниция на чл.2 ал.1 ЗЗДН, всеки акт на физическо,
емоционално и психическо насилие спрямо лицата по чл.3 ЗЗДН представлява такъв на
домашно насилие. По изрична разпоредба на чл.2 ал.2 ЗЗДН за психическо и емоционално
насилие над дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие.
Според установената практика на съдилищата декларацията по чл.9 ЗЗДН се ползва с
пълна доказателствена сила и е изцяло обвързваща съда, само и единствено при липсата на
представени по делото гласни и писмени доказателства. При наличието на ангажирани
други доказателства по делото, съдът е длъжен да възпиреме изложените в декларацията
твърдения единствено след анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната
съвкупност.
При това положение, за да се проведе успешно доказване на изрично оспорените
твърдения за осъществен спрямо молителката и детето акт на домашно насилие, същата
следва да установи при условията на пълно и главно доказване, че чрез действията си
ответникът чрез действия и/или думи, попадащи в приложното поле на нормата на чл.2
ЗЗДН, дефинираща понятието домашно насилие. Съответно, върху ответника е
ангажирането на доказателства, оборващи или внасящи съмнение в изложеното в
декларацията или представените от молителя доказателства.
Съвкупният анализ на събрания по делото материал налага извода за опровергаване
доказателствената сила на представената декларация по чл.9 и затова не може да бъде
направен категоричен извод за осъществено от страна на П.Н. спрямо М.Л. и малолетното
12
им дете АЛ. актове на физическо насилие. В тази връзка намира за необективни и
тенденциозни показанията на свид.Л., целящи да подпомогнат нейната дъщеря.
Действително, свид.Н. също е в близка родствена връзка с ответника, но съдът намира
изложеното от нея за обективно доколкото, както се признава и от свид.Л., а и от самата
молителката, свид.Н. е правила видео-запис на срещата на своя мобилен телефон и
очевидно същата възпроизвежда както това, на което е станала очевидец и което не би
следвало да се разминава със съдържанието на виедозаписа /за последния е било отправено
искането за събирането му като доказателство/. Противното би противоречало на здравия
разум.
На следващо място.
Вярно е, че за производството по реда на чл.4 ЗЗД следва да са релевантни само
доказателствата, касаещи конкретно твърдените актове на насилие, но доколкото в случая се
касае за междуличностни отношения между двамата родители по повод тяхното дете, на
които отношения не е присъщ спорадичен или изолиран характер, тъй като се развивали
през продължителен период от време, затова съдът счита, че за правилната преценка
основателността на молбата е необходимо да съобрази както пряко относимите към спора
доказателства, така и косвените данни за предходни и съпътстващи действия на двамата
родители, анализирайки ги в тяхната съвкупност.
Въз основа данните от делото, проведено по реда на чл.127 СК, прави извод за
наличие на съществуващ между двамата родители междуличностен конфликт, който не е
стихнал и това говори за непреработени емоции у двамата от тяхната раздяла, и в който
конфликт вече са въвлечени и роднините – двете майки, а, както се споменава, и братът на
ответника.
Изложеното налага извод за липсата на категорични данни за осъществено насилие от
ответника по отношение на молителката лично. Дори да се приеме, че е имало някакъв акт
на неуважително отношение, /който е преекспониран/, то той е бил провокиран и от
преднамереното поведение от страна на молителката с оглед благоприятен за нея изход в
това производство и евентуално за бъдещи такива. За това се съди от факта, че описаните в
декларацията събития са се осъществили по време на РЛО на детето с бащата.
Към момента на инцидента детето АЛ. е било на 4 години, т.е. във възраст, за която
не е присъщо използването на сложни изречения „Мамо, моля те, да си тръгваме“.
Същевременно е достатъчно голямо, за да бъде държано от маката през цялото време за
ръката. И макар АЛ. да има изградена емоционална връзка с бащата /твърдения и
доказателства за обратното липсват/, и вече да не е в толкова ниска възраст, за да не може да
се отделя от майката дори за известно време, се налага изводът, че молителката се стреми да
контролира срещите на бащата с детето, ограничавайки ги по време и място, с което
ощетява възможността за пълноценен контакт на тяхното дете АЛ. с нейния рожден баща
П.Н., както и възможността същите да се провеждат в спокойна среда, без напрежение,
създавано както от техните междуличностни отношения, така и от допълнителното
присъствие на техните майки. А всичко това, очевидно, е неблагоприятно за детето.
В тази връзка съдът намира за уместно да посочи, че твърденията за поведението на
бащата повече говорят от една страна, за незнанието и/или неумението му да общува с
детето, което при желание и адекватен родителски подход от страна на майката, може да
13
бъде коригирано, вместо да бъде използвано срещу бащата.
Без да толерира проявата на физическо или психическо насилие, въззивният съдебен
състав съобразява, че смисълът и социалното предназначение на Закона за защита от
домашно насилие е да се даде защита само в изключителни случаи, когато е застрашен
животът и здравето на лица, намиращи се действително в риск и в ситуации, когато
интензитетът на въздействие излиза извън рамките на обичайния житейски конфликт и
причинява сериозно страдание. Това е така , защото чрез прилагането на мерките по ЗЗДН
се интервенира в личната правна сфера на друго лице, т.е.биват засягани негови лични
права. Същевременно, обаче, тяхното прилагане рефлектира върху множество
междуличностни отношения, стоящи извън тези само между страните по спора, давайки
отражение върху разширения семеен кръг, в който са включени възходящите на бившите
съпрузи/партньори, роднините по съребрена линия.
Мерките по реда на ЗЗДН са с административен характер и имат за цел не да бъде
санкциониран извършителят, а да бъде предпазено пострадалото лице. Затова съдът не
толерира използването на това процесуално средство за защита, когато липсва
изключителност на случая, тъй като това създава предпоставка за злоупотреба с права,
когато биват използвани като легално средство за репресия или като средство за събиране на
доказателства и предрешаване изхода по бъдещи или висящи спорове между страните, като
напр. спор за родителска отговорност или като довод за ограничаването на вече определен
РЛО за неотглеждащия родител чрез неговото дискредитиране, като заместят необходимото
сътрудничество между родителите с оглед охраняване интереса на тяхното дете. Казано с
други думи, както преднамереното им използване, без да е налице основателна причина за
това, така и формалистичното отношение при прилагането на мерките, има за последица
злоупотреба с права от страна на „жертвата“ спрямо „извършителя“.
Що се отнася до твърдяното насилие спрямо детето АЛ..
По изрична разпоредба на чл.2 ал.2 ЗЗДН за психическо и емоционално насилие над
дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие. Самият закон не
пояснява какво има предвид под физическо или психическо насилие. Затова следва да
намерят приложение разпоредбите на чл.19 от Конвенцията за правата на детето, както и
чл.11 от Общ коментар № 8/2006 относно правото на детето на закрила от телесно наказание
и други жестоки или унизителни форми на наказание, както и Общ коментар № 13/2011
относно правото на детето на свобода от всички форми на насилие, р-л ІV–чл.22 и чл.24,
препращащ към чл.11 от ОК № 8/2006. Нормите на Конвенцията имат пряко приложение във
вътрешното законодателство на държавите, подписали Конвенцията, а даденото с Общите
коментари тълкувание на понятието насилие имат задължителен характер.
В настоящия случай не може да се направи категоричен извод за осъществено
психическо насилие над детето АЛ., тъй не се установява да са настъпили последиците,
които да го определят като такова по смисъла на чл.2 ал.1 ЗЗДН, т.е детето да е преживяло
като травматични описаните събития. Няма данни, които да водят до извод за застрашаване
живота и здравето на детето, същото да се намира действително в риск и в ситуации, когато
14
интензитетът на въздействие да излиза извън рамките на обичайния житейски конфликт и да
причинява сериозно страдание.
При това положение намира предприетите от М.Л. действия, макар и под формата на
загриженост за физическото и/или психическо здраве на детето, за подлагащи на съмнение
добросъвестното упражняване на предоставените й родителски права, което може да се
цени, че е във вреда на висшия интерес на детето. А той в случая се изразява в осигуряване
на възможността детето да общува свободно с другия си рожден родител, щом като не
живеят съвместно.
На съда като държавен орган, на който както по силата на Конвенцията за правата на
детето, така и по силата на вътрешното законодателство, уредено в ЗЗДт и ЗЗДН, е
възложено задължението да следи за него и да го охранява. Това обосновава извода, че в
конкретния случай прилагането на мерките по чл.5 ЗЗДН не цели да предпази детето от
упражнено насилие, а да санкционира и/или елиминира бащата от живота на детето. А това,
както се изложи по-горе, не е смисълът и предназначението на ЗЗДН и в дългосрочен план
би навредило на правилното и здраво психо-емоционално развитие на детето като проява на
част от висшия му интерес.
Ето защо въззивният съд приема, че настоящият случай не се явява изключителен и
не са налице предпоставките, които да дават основание за прилагането на мерките по чл.5
ал.1 т.1 ЗЗД и по ал.4 ЗЗДН.
Поради всичко изложено въззивният съд прави извод за неоснователност на
подадената молба и затова подлежи на отхвърляне.
Достигането до крайни правни изводи, различни от тези на ВРС, налагат отмяната на
първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго за отхвърляне на
подадената от М.Л. молба в лично качество и като законен представител на малолетното
дете АЛ..
По разноските.
В тази връзка, с оглед основателността на в.жалба, на отмяна подлежи решението в
частта, имаща характера на определение, с което върху ответника са възложени заплащането
на държавната такса в размер на 25лв, които остават за сметка на бюджета, по арг. чл.11 ал.1
и ал.2 ЗЗДН, както и разноските в полза на молителката в размер на 300лв.
В полза на въззивника следва да бъдат присъдени сторените за двете инстанции
разноски, съобразно представените списъци и доказателства за реално направена такива,
видно от разписките към договорите за правна защита и съдействие, както следва: за първата
- 400лв, за който размер са представени доказателсва за заплащането му /л.72,73-I/ и по
отношение на който не е направено възражение за прекомерност от насрещната страна; за
въззивната – 900лв адв.х-р и 12,50лв заплатена д.такса за въззивното производство. По
отношение на последния е направено своевременно възражение за прекомерност и същото е
основателно, доколкото в настоящата инстанция делото не представлява фактическа и
правна сложност, поради което следва да бъде редуциран до минималния установен в чл.22
от Наредба № 1/2004 от 400лв. Така общият размер на дължимите от молителката в полза на
ответника разноски възлиза на 812,50лв.
Издадената заповед за защита подлежи на обезсилване.
15
Воден от горното, СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на ВРС-48с-в № 1207/28.04.2022 в частта, с която Е
ЗАДЪЛЖEН П. Б. Н. ЕГН ********** с адрес в гр.Варна ж.к.“В.“ бл.76 вх.Г ет.6 ап.77, ДА
СЕ ВЪЗДЪРЖА от извършване на домашно насилие спрямо М. В. Л. ЕГН ********** и
детето АЛ. П. Н. ЕГН **********; ОСЪДЕН Е ДА ЗАПЛАТИ по сметка на ВРС ГЛОБА в
размер на 200лв, на осн.чл.5 ал.3 от ЗЗДН, както и дължимата за разглеждане на делото
държавна такса в размер на 25лв, на осн.чл.11 ал.2 от ЗЗДН; ОСЪДЕН Е да заплати на М.
Вал.Л. сумата от 400лв разноски в производството за заплатено адв.възнаграждение, на
осн.чл.78 ал.1 от ГПК; ПРЕДУПРЕДЕН Е, че при неизпълнение на заповедта, полицейският
орган констатирал нарушението, задържа нарушителя и уведомява незабавно органите на
прокуратурата, на осн.чл.21 ал.2 ЗЗДН,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна подадената от М. В. Л. ЕГН ********** лично и
в качеството на законен представител на малолетното дете АЛ. П. Н. ЕГН ********** молба
със съд.адрес: Варна ул.“Оборище“ № 9 офис № 1, партер – адв.А.Т. Х. от АК-Варна, с
искане за постановяване на мерки за защита срещу П. Б. Н. ЕГН ********** с адрес в
гр.Варна ж.к.“В.“ бл.76 вх.Г ет.6 ап.77, на осн.чл.5 ЗЗДН.
ОСЪЖДА М. В. Л. ЕГН ********** със съд.адрес: Варна ул.“Оборище“ № 9 офис
№ 1, партер – адв.А.Т. Х. от АК-Варна, да заплати на П. Б. Н. ЕГН ********** с адрес в
гр.Варна ж.к.“В.“ бл.76 вх.Г ет.6 ап.77, сумата от общо 812,50лв / осемстотин и дванадесет
лева и 50ст/ -разноски за двете инстанции, на осн.чл.78 ал.1 ГПК.
ОБЕЗСИЛВА издадената заповед за защита от домашно насилие
Решението на ВРС не е обжалвано и е влязло в законна сила в частта, с която е
отхвърлена молбата на М. В. Л. лично и като майка и законен представител на детето АЛ.
против П. Б. Н. за постановяване на мерки за защита да не приближава М. Вал.Л. и детето
АЛ. П.Н.;
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, на осн.чл.17 ал.6 ЗЗДН.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16