№ 682
гр. Плевен, 16.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Ася Тр. Ширкова
при участието на секретаря Петя Ст. Иванова
като разгледа докладваното от Ася Тр. Ширкова Гражданско дело №
20254430101208 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от Д. Х. Х., ЕГН
**********, адрес: с. *****, ПК 5878, ул. „****“ № 8 против „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр.******, бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано от С.Н.Н., Я.К.Ч,
Н.М., в която твърди, че на 29.08.2023г. сключила с ответника договор за
потребителски кредит №40019642598 за сумата от 4600 лева. Твърди, че с
договора страните уговорили срок на кредита 36 месеца, размер на вноската
по кредита: 223.50 лева, ГПР в размер на: 49.08 %, Годишен лихвен процент:
41.00 %, Лихвен процент на ден: 0.11 %, Дължима сума по кредита: 8046.42
лева. Ищцата твърди, че страните договорили и допълнителна услуга Fast –
ФАСТ, която дава възможност на ПРИОРИТЕТНО разглеждане и изплащане
на потребителския кредит, като тази услуга изисквала допълнително
заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга “Фаст” в
размер на: 2530 лева. Сочи, че с тази сума, общото задължение ставало в
размер на 10576.42 лева, а общия размер на вноската: 293.78 лева. Ищцата
твърди, че целият договор е недействителен и моли съда да го обяви за такъв,
на първо място, тъй като противоречи на добрите нрави. Твърди, че е
недействителен и на основание чл.22 ЗПК, тъй като не са спазени
изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7- т.12 и т.20, чл.12 ал.1 т.7 – т.9 ЗПК. В
тази връзка сочи, че договорът не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК, съгласно която Договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите (ГПР) и общата сума дължима от потребителя, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочват взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
1
разходите по определения в приложение №1 начин. Твърди, че в случая
ответникът е посочил само абсолютната стойност на лихвения процент на
заема (41 %) и ГПР (49.08%), но не е посочил ясно разписана методика за
формира на годишния процент на разходите по кредита (кои компоненти са
включени в него и как се формира същия като процент). Сочи, че липсват
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Ищцата
твърди, че според чл.19 ал.1 ЗПК, ГПР изразява ОБЩИТЕ разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като Годишен
процент на разходите от общия размер на представения кредит, но както в
договора, така и в общите условия липсва конкретизация относно начина, по
който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
(чл.10 ал.1 ЗПК), а неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за
нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Ищцата твърди, че съгласно §1 т.1 ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“, са всички лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредит
на посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да плати. Посочва, че съгласно
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008г., за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения
при пълно знание на фактите, следва да получат адекватна информация
относно техните задължения, преди да бъде сключен договора за кредит,
която те могат да вземат със себе си и да обмислят. Ищцата твърди, че за да
бъде осигурена възможно най- пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация трябва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и
определян по еднакъв начин навсякъде в общността, от което може да се
направи заключение, че ГПР несъмнено е съществен реквизит от
съдържанието на договора за потребителски кредит и е особено важен за
интересите на потребителите, а „неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащо оповестяване на това изискуемо с императивна норма
съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
води до недействителност на договора“ (В този смисъл посочва Р.№
260046/13.07.2020г. ОС -Варна по въззивно търговско дело № 241/2020г.)
Сочи, че целта на уредбата на ГПР е чрез императивни норми да се уеднакви
по еднозначен начин изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това
да служи за съпоставка на кредитните продукти и да ориентира
икономическия избор на потребителя (в този смисъл е Решение на СЕС от 21
април 2016г. по дело С 377/14.) Ищцата твърди, че съгласно чл.11 ал.1 т.10
2
ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа информация за
ГПР, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочват взетите предвид допускания, използвани при изчисляването на
годишния процент на разходите по Определения в приложение № 1 начин -
чл.19 ал.2 ЗПК, като неспазването на това изискване е основание за обявяване
на целия договор за кредит ЗА НИЩОЖЕН. Сочи, че процесният договор
формално отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, доколкото е
налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя, но размерът
на ГПР от 49.08 % не съответства на действителния такъв. Твърди, че
дължимата сума по договора е 8046,42 лева, но като се прибави и
възнаграждението по допълнителната услуга „Фаст“ от 2530 лева,
потребителят следва да заплати сумата в размер на 10576,42 лева. Това води
до оскъпяване в размер над 120 % на кредита, а договорения ГПР не е в размер
на 49.08 %, а е много над 100%. Твърди, че посочването в договора на по-
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да
се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл.68г ал.4 ЗЗП във връзка с чл.68д ал.1 ЗЗП, която подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл.19 ал.4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. Твърди, че ответникът е нарушил правата на ищеца като
потребител, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем начин
действителната стойност на ГПР. Изрично нормата на чл.10 ал.1 ЗПК
предоставя възможност за събиране на такси и комисионни, но не и такива,
които са свързани с усвояването или управлението на кредита. В този смисъл
това не е допълнителна услуга както формално е посочено в договора за
кредит, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на
кредит. В тази връзка твърди, че в чл.15.1 Общите условия, е посочено, че
допълнителната услуга „Фаст“ е за получаване на приоритетно разглеждане и
становище на искането за отпускане на потребителски кредит. Съгласно
императивното изискване на чл.10а ал.2 ЗПК платената допълнителна услуги
ФАСТ не е разрешена от ЗПК. Твърди, че споразумението за посочените
допълнителни услуги, за които потребителят дължи възнаграждение в
договорения размер на 2530 лева и на вноски, противоречи на добрите нрави
и на нормите на чл.10а ал.2 и ал.4 вр. с чл.19 ал.4 ЗПК, което обосновава
извода за нищожност на договора.
В заключение моли съда да признае недействителността на сключения
на 29.08.2023г. Договор за потребителски кредит ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт
№40019642598/29.08.2023г., сключен между Д. Х. Х., ЕГН **********, адрес:
с.*****, ПК 5878, ул. „****“ № 8 и „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
******** на основание чл.26 ал.1 предл.1, евентуално предл.3 ЗЗД, вр. чл.10
ал.1 ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК вр. чл.19 ал.4 ЗПК вр. чл.22 ЗПК и чл.23 ЗПК
В едномесечния срок ответникът е представил писмен отговор, в който
оспорва иска. Посочва, че при сключване на договора са спазени изискванията
на ЗПК. Посочва, че съобразно изискванията е посочена общо дължимата
3
сума по кредита в размер на 8046,42 лева, и 10576,42 лева при закупена
допълнителна услуга Фаст. Твърди, че в договора е уговорен ГПР и ГЛП в
рамките на закона. В ОУ са посочени взети предвид допускания, използвани
при изчисляване на ГПР. Твърди, че закупените допълнителни услуги Фаст не
следва да бъдат включвани в ГПР и цитира разпоредбата на §1 от ДР на ЗПК,
защото тези услуги не са задължителни за потребителя. Отделно от това
твърди, че неправилното посочване на размера на ГПР не следва да се
приравнява на липса на ГПР. Твърди, че допълнителните услуги не са не са
действия, свързани с управлението и усвояването на кредита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между ищцата Д. Х. Х. - Стоянова и
ответника „Профи Кредит България“ ЕООД е сключен Договор за
потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № 40019642598/29.08.2023г.,
по силата на който ответното дружество е предоставило на ищцата кредит в
размер на 4600 лева, която сума ищцата се е задължила да върне на 36 равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 223,50 лева, при ГПР 49,08 % и
ГЛП 41,00 %. Сумата в размер на 4600 лева е била изцяло усвоена от ищцата,
за което обстоятелство по делото не се спори, а и същото се установява от
приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза.
Дължимата по процесния договор за потребителски кредит сума, включваща
главницата и възнаградителната лихва, възлиза в общ размер на 8046,42 лева.
Видно от погасителния план към договора падежната дата на всяка месечна
погасителна вноска е първо число на месеца.
Договорът е подписан при Общи условия, приложени към него, от които
се установява, че на ищцата е предоставен пакет от допълнителни услуги
„Фаст“, за който в договора за потребителски кредит е договорено
възнаграждение в размер на 2530 лева, платимо на равни месечни вноски в
размер на 70,28 лева. Общото задължение по договора, включващо и
задължението по пакета от допълнителни услуги, възлиза на 10576,42 лева, а
общият размер на месечната вноска – 293,78 лева.
Предмет на предоставената допълнителна услуга, отразена в чл.15 от ОУ
е предоставяне от страна на кредитора на клиента-заемател на една или
всички от следните услуги: приоритетно разглеждане и и становище на
искането за отпускане на потребителски кредит преди кредитоискателите без
закупена допълнителна услуга „Фаст“ в рамките на един час считано от
постъпване на искането за отпускане на потребителски кредит в системата на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД.
В т.4 от Общите условия е регламентирано договореното
възнаграждение (годишен лихвен процент), в т.6 е уговорено, че клиентът се
задължава да върне на кредитора предоставените парични средства, заедно с
договорното възнаграждение и дължимото възнаграждение при закупена
4
допълнителна услуга, на равни месечни вноски в размер и срокове, съгласно
посоченото в т.VI от договора и според погасителен план, неразделна част от
договора.
По делото е изслушано и прието изготвено заключение на
съдебносчетоводна експертиза, в заключението на която се сочи, че при
параметрите на кредита, в случай, че допълнителната услуга ФАСТ бъде
включена в ГПР, то същият би бил в размер на 88,89 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не, в който смисъл е съдебната практика,
застъпена в Р.№23/07.07.2016г. по т.д.№3686/2014г. на ВКС, I т.о. Доколкото в
случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно по аргумент от т.1 на ТР№1/09.12.2013г.,
постановено по тълк.д.№1/2013г. ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в
процесния договор за кредит може да бъде установена и приложена служебно
от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Безспорно е по делото, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение въз основа на сключен договор за потребителски кредит,
намиращ своята правна регламентация в ЗПК. Съгласно чл.9 ЗПК, с договора
за потребителски кредит, кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на
длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките,
чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл.10
ал.1 ЗПК.
Нищожността на договора поради противоречие със закона е
регламентирана в глава VI ЗПК – „Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“. Според чл.22, когато не са
спазени изискванията на чл.10 ал.1 вр. чл.11 ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12
ал.1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според чл.11 т.9
и т.10 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита,
условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в
Приложение № 1 начин. По делото се установи, че договорът за
5
потребителски кредит съдържа информацията, посочена в чл.11 т.9 и т.10 ЗПК
– посочен е годишният лихвен процент – 41,00 %, а в чл.4 ОУ са описани
условията за прилагането му, посочен е ГПР – 49,08 % и общата сума,
дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора, а
взетите предвид допускания са описани в чл.5 от Общите условия.
От заключението се установява, че при изчислението на ГПР не е
включено възнаграждението за допълнителни услуги – първо са посочени
основните разходи (главница и лихва общо дължима сума 8046,42 лева), а под
тях е посочено общо задължение и по закупена допълнителна услуга 10576,42
лева. Налице е нарушение на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, която разпоредба изисква в
договора да бъде посочен математически точен и ясен за потребителя ГПР.
След преизчислението на годишния процент на разходите при съобразяване на
дължимото възнаграждение по допълнителна услуга „Фаст“ се получава
резултат от над 88,89 %, който е в противоречие с чл.19 ал.4 ГПК, съгласно
която норма годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. С оглед на това,
съдът счита, че на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК договорът за
кредит се явява недействителен.
В противоречие с чл.10а ал.2 ЗПК клаузата „Фаст“ предвижда
заплащане на такса за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, тъй като предоставя право на приоритетно разглеждане и изплащане
на потребителския кредит. Тази клауза е недействителна на основание чл.21
ЗПК и води до скрито увеличение на ГПР, който след съобразяване на така
посоченото достига до 88,89 % на годишна база.
Възнаграждението по тази допълнителна услуга, пряко свързана с
договора и известна на кредитора към момента на сключването му. В
практиката си, СЕС (Решение от 13.03.2025г.) приема, че за да осигури по-
голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко
определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, като в
него включва всички разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора. В това число
следва да бъде включена и таксата за допълнителната услуга „Факг“, тъй като
е разход, известен на кредитора при сключване на договора и се дължи на
вноски заедно с вноските по кредита. В този смисъл, съдът приема, че
Договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11 ал.1
т.10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. При
неправилно посочен ГПР, следва да се приеме, че такъв липсва и съответно не
е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Годишният
процент на разходите е част е същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните
кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
6
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл.11 ал.1 т.10
ЗПК. (СЕС в Решение по дело С-714/22 от 21.03.2024г. приема: „чл.10 § 2 б.ж
и член 23 Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички
предвидени в чл.3 б.ж от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна
на съответния потребител на предоставената в заем главница.“)
Освен, че е недействителен на основание чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК,
договорът противоречи на добрите нрави, които също както нормите на ЗПК,
имат функция на ограничение на договорната свобода. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1 ЗЗД е нарушаване на правен принцип,
който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливост, добросъвестност в гражданските и
търговските взаимоотношения и предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. Накърняване на
добрите нрави и налице когато има значителна липса на еквивалентност на
насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер, който
чуствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели
обогатяване, а не само възмездяване. Във всеки отделен случай, въз основа на
доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът
следва да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел
извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави
извод дали са налице действия, които да правят договора нищожен поради
накърняване на добрите нрави.
При договора за кредит възнаградителната лихва съставлява цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато в облигационното
отношение е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност. (В този
смисъл Решение №452/25.06.2010г. по гр.д.№4277/2008г. на ВКС, ІV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност....“.) В договора за заем едната престация е
предоставяне в собственост на парични средства, а насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва, която следва да се съизмерява както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане
на заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
В случая при потребителски заем за сума от 4600 лева, със сравнително
кратък срок на ползване - 36 месеца, без предоставено обезпечение,
уговарянето на ГПР в полза на кредитора в размер на 88,89 % (включвайки
допълнителната услуга „Фаст“) не е обяснимо нито с разходите, които прави
7
заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно
очакваната от сделката печалба. Колкото е по дългосрочен един кредит,
толкова по висок би бил процента на разходите – ГЛП и ГПР, защото
независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради
възможните инфлационни процеси, които биха намалили намалил печалбите
на кредитора. Поради изложеното, съдът счита, че действителния размер на
ГПР от 88,89 % е в противоречие с добрите нрави, поради което договорът е
нищожен.
По разноските, ищцата е представила списък с разноски в размер на
1373 лева, от които 650 лева адвокатско възнаграждение, 423,06 лева
държавна такса, 300 лева депозит за вещо лице. Ответникът е направил
възражение за прекомерност на договореното възнаграждение. Цената на иска
е стойността на договора, който включва главница, лихва и допълнителна
услуга, общо на стойност 10576,42 лева.
Ответникът е направил възражение за определеното в размер на 650
лева адвокатско възнаграждение. Съдът констатира, че предмет на делото е
обявяване за недействителен на договор за кредит, като противоречащ на
принципа на добрите нрави и на ЗПК, заобикалящи материално правните
изисквания на чл.19 ал.4 ЗПК. За определяне справедливо адвокатско
възнаграждение, съдът съобрази, че се касае за един иск. Въпреки
материалния интерес, съдът счита, че на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева. Присъждането
на разноски в по-висок размер, съдът счита, че би довело до злоупотреба с
право. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, като
производството е разгледано в едно съдебно заседание, по които
процесуалният представител на ищцата не се е явявал в заседание.
С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл.26 ал.1 ЗЗД
вр. чл.22 вр. с чл.11 ал.1 т.10 и чл.19 ал.1 ЗПК, Договор за потребителски
кредит „ПРОФИ КРЕДИТ Стандарт“ №40019642598/29.08.2023г., сключен
между Д. Х. Х., ЕГН **********, адрес: с.*****, ПК 5878, ул. „****“ № 8 и
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ******** поради противоречие с
добрите нрави и противоречие с разпоредбите на ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл.78 ГПК „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.******,
бл.53Е, вх.В, ет.7, представлявано от С.Н.Н., Я.К.Ч, Н.М. да заплати на Д. Х.
Х., ЕГН **********, адрес: с. *****, ПК 5878, ул. „****“ № 8 разноски в
размер на 1203,06 лева за държавна такса, адв.възнаграждение и депозит за
вещо лице.
8
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9