№ 7156
гр. София, 23.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20211100512469 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Главна дирекция „П.б. и з.
на н.“ срещу решение № 20109255/29.04.2021г., постановено по гр. д. №
13809/2020г. на СРС, 58 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която Главна дирекция „П.б. и з. на н.“
е осъдена да заплати на О. И. С., ЕГН **********, сумата от 1159,63 лв. – на
основание чл. 178, ал. 1 т. 3 вр. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР, като неизплатен
остатък от възнаграждение за извънреден и нощен труд, положени в периода
06.03.2017-06.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба 09.03.2020 г. до окончателното изплащане, както и сумата
137,68 лв. - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД като обезщетение в размер на
законната лихва и за забава в периода 07.06.2017г. – 06.03.2020 г., както и
сумата 318,70 лв. – съдебни разноски.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в
обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано,
постановено в несъответствие със събраните доказателства. Моли се
решението да бъде отменено в обжалваната част, предявените искове да бъдат
отхвърлени изцяло. Претендира се присъждане на сторените в двете
производства разноски.
В установения от закона срок, въззиваемият не е подал отговор. С молба
от 10.12.2024г., О. И. С., действащ чрез процесуалния си представител,
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли се решението на
1
районния съд да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа
и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
По същество постановеното от СРС решение в обжалваната част е
неправилно.
Единственият спорен въпрос между страните в настоящото
производство е по правото, а именно следва ли при отчитане на извънредния
труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на
Кодекса на труда и на НСОРЗ по аналогия на основание чл. 46 ЗНА. По този
въпрос бе образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. по описа на ОСГК на
ВКС с решението, по което е прието, че при отчитане и заплащане на
положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните
работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на
чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на
специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените
въз основа на него подзаконови нормативни актове.
Основните аргументи за така приетото становище са, че ЗМВР не
съдържа празнота относно продължителността на работното време на
2
служителите в МВР, изразено в брой на часовете. Този извод се налага от
анализа на чл. 187, ал. 1 ЗМВР. Нормата е императивна и предвижда, че
нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.
187, ал. 1 ЗМВР, „8 часа дневно“ означава 8 астрономически часа, независимо
от частта на денонощието, в която работният ден се разполага – през деня, в
неговата „светла“ част и през нощта – в неговата „тъмна“ част, в последната
хипотеза от 22 часа до 6.00 12 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1
и 3 ЗМВР с чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по –
голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите
от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово
правоотношение. Различието – установената с разпоредбите на ЗМВР по –
голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите
от МВР се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2,
ал. 1 ЗМВР. Приема се на следващо място, че случаите по ЗМВР и по КТ не са
сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен
интерес, а служебното правоотношение се реализира за осъществяване на
държавна власт, т.е. като вид правоотношения те са различни, а не сходни.
Приема се още, че при разработването и приемането на ЗМВР, законодателят е
имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и
равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от
полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсира със
съответните компенсаторни механизми - допълнително възнаграждение за
прослужено време – чл. 178, ал.1, т. 1 ЗМВР, по- голяма основен платен
годишен отпуск /чл. 189, ал. 1 ЗМВР/, обезщетение при прекратяване на
служебно правоотношение /чл.234, ал. 1 ЗМВР/, по – благоприятен режим за
заплащане на извънреден труд /чл. 187, ал. 5, 6 и 7 ЗМВР/, липса на
задължение за заплащане на осигурителни вноски и по – благоприятни
условия за придобиване право на пенсия /чл. 69, ал. 2 КСО/, пенсиониране при
условията на І категория труд /чл. 69 КСО/ и др.
Съгласно правилото на чл.130, ал.2 ЗСВ тълкувателните решения са
задължителни за съдилищата. В този смисъл и постановеното решение №
525/13.08.2024г. по гр. д. № 2329/2023г. по описа на ВКС, IV ГО.
По въпроса бе отправено и преюдициално запитване до Съда на
Европейския съюз, по което е образувано дело С – 262/2020 г. Съгласно
решение от 24 февруари 2022 на СЕС, член 8 и член 12, б. „а“ от Директива
3
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година
относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се
тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба,
която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за
работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-
кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня.
Също така беше прието, че членове 20 и 31 от Хартата на основните права на
Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в
законодателството на държава членка нормална продължителност на нощния
труд от седем часа за работниците от частния сектор да не се прилага за
работниците от публичния сектор, включително за полицаите и
пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и
разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна на тази цел. В същия смисъл е и приетото в
определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 на СЕС.
Предвид така изложеното, предявения от ищеца осъдителен иск е
неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Претенцията на ищеца за
мораторна лихва също се явява неоснователна, тъй като за основателността на
иска по чл. 86 ЗЗД е необходимо ищецът да е доказал изискуемост на главното
задължение и изпадането в забава от страна на ответника, което в случая не е
сторено.
При тези съображения, постановеното от СРС решение следва да бъде
отменено в обжалваната част и вместо това да бъде постановено решение за
отхвърляне на предявените искове, като неоснователни и недоказани.
По разноските:
С оглед отмяната на решението следва да се преразпределят разноските
на страните.
На основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият следва да бъде
осъден да заплати на въззивника направените в производството пред СГС
разноски в размер на 150 лв..
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника сумата от още 27.48 лв. юрисконсултско възнаграждение
в производството пред СРС.
4
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20109255/29.04.2021г., постановено по гр. д. №
13809/2020г. на СРС, 58 с-в, в обжалваната част, в която Главна дирекция
„П.б. и з. на н.“ е осъдена да заплати на О. И. С., ЕГН **********, сумата от
1159,63 лв. – на основание чл. 178, ал. 1 т. 3 вр. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР,
като неизплатен остатък от възнаграждение за извънреден и нощен труд,
положени в периода 06.03.2017г. - 06.03.2020 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба 09.03.2020 г. до окончателното
изплащане, както и сумата 137,68 лв. - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД като
обезщетение в размер на законната лихва и за забава в периода 07.06.2017г. –
06.03.2020 г., както и в частта, в която са присъдени разноски в полза на О. И.
С. в размер на 318,70 лв. и в частта, в която са присъдени разноски в размер на
291.22 лв. по сметка на СРС, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от О. И. С., ЕГН ********** срещу Главна
дирекция „П.б. и з. на н.“ иск за сумата от 1159,63 лв. – на основание чл. 178,
ал. 1 т. 3 вр. 187, ал. 6 вр. ал. 5, т. 2 ЗМВР, като неизплатен остатък от
възнаграждение за извънреден и нощен труд, положени в периода 06.03.2017-
06.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба 09.03.2020 г. до окончателното изплащане, както и иск за сумата
от137,68 лв. - на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като обезщетение в размер на
законната лихва и за забава в периода 07.06.2017г. – 06.03.2020 г., като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА О. И. С., ЕГН ********** да заплати на Главна дирекция
„П.б. и з. на н.“, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 150
лв., представляваща направените в производството пред СГС разноски, както
и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от още 27.48 лв., представляваща
направените пред СРС разноски за юрисконсултско възнаграждение.
В останалата част първоинстанционното решение е влязло в сила, като
необжалвано.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 3 ГПК.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6