Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 18.07.2022
г. гр.
Асеновград
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
АСЕНОВГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, втори
граждански състав на шестнадесети юни две хиляди двадесет и втора година в
публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ТЕРЗИЕВА
секретар Йорданка Тянева
като разгледа
докладваното от съдия МАРИЯ ТЕРЗИЕВА гражданско дело № 2085 по описа за 2020 г.
и като обсъди:
Предявен е иск с правна квалификация
чл. 55 ал.1 вр.чл.86 от ЗЗД.
Ищцата С.А.Ш. твърди, че на 17.07.2020 г. между нея и „Сити кеш“ ООД е
сключен договор за паричен заем, по силата на който й е предоставена сумата от
2000 лева, а тя се е задължила да върне същата на 23 седмични вноски по 146 лв.
за периода от 24.07.2020 г. до 25.12.2020 г., ведно с възнаградителна
лихва в размер на 40.05 % годишно и годишният процент на разходите 49.60 %.
Освен това същата се задължила да представи обезпечение в тридневен срок: запис
на заповед, банкова гаранция или поръчител, като страните уговорили, че при
неизпълнение на това задължение се дължи неустойка в размер на 1151.03
лева. Твърди, че по договора за периода
от 24.07.2020 г. до 25.12.2020 г. е заплатила следните суми: 2000 лв. главница,
206.97 лв. възнаградителна лихва и 1151.03 лв.
неустойка.
Ищцата твърди, че сключеният договор за кредит е потребителски и е
недействителен на няколко основания, визирани в ЗПК – в него не се съдържат
условията за прилагане на договорения лихвен процент, не е посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето
с изплащане на всяка една от вноските; уговорената в договора възнаградителна лихва надхвърля трикратния размер на
законната лихва, поради което клаузата за заплащане на такава е нищожна, а това
води до наличие на предходното основание за недействителност на договора; не е
посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и липсва яснота
по какъв начин е формиран същия, респективно общо дължимата сума, в
погасителния план няма разпределение между дължимите суми за главница, възнаградителна лихва и неустойка, включени във всяка една
вноска, не е подписала общите условия към договора на всяка страница.
Уговорената в договора неустойка е нищожна, тъй като противоречи на добрите
нрави и е прекомерна. Срокът за представяне на обезпечение е твърде кратък и на
практика е невъзможно то да бъде изпълнено. Освен това няма предвидени никакви
правила, по които да се определи кои вреди ще бъдат претърпени при
непредставяне на обезпечение. Всички преки или косвени разходи, възникнали от
изпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР - за
това неустойката е начислена за покриване именно на тези разходи, поради което
счита, че тя е недействителна. Освен това с нея се създават задължения, които
по своето същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването
по чл. 19, ал. 4 ЗПК – ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречи и на материалния закон, тъй като чл. 71
от ЗЗД предвижда, че когато длъжникът не представи исканите от кредитора
обезпечения, той може да иска изпълнение на всички задължения по договора
предсрочно. В случай се иска натоварване на длъжника с допълнителни финансови
разходи. Освен това тя противоречи и на чл. 33 от ЗПК, съгласно който при
забава, кредиторът има право на лихва върху неплатената сума, което е и
единствената санкция при неизпълнение на договорни задължения, предвидена в
закона.
По изложените съображения ищцата е заплатила договорна лихва и неустойка по
процесния договор при начална липса на основание
поради нищожност на клаузите, с които са уговорени, поради което моли да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да й заплати сумата от
1151.03 лв., недължимо платена по клауза за неустойка по Договора за паричен
заем от 17.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на ИМ в
съда до окончателното изплащане на задължението. Ангажира доказателства,
претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е
постъпил отговор, с който ответникът „Сити кеш“ ООД оспорва предявения иск. Не
оспорва, че между страните е сключен цитирания договор, но оспорва твърдението,
че: ищцата е заплатила посочените в ИМ суми, че договора е недействителен на осн.чл.22, вр.чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК, че в ГПР следва да бъде включен и размера на уговорената неустойка за
неизпълнение на задълженията по чл.6 от същия, че неустойката е
прекомерна. Заявява, че са неоснователни
твърденията за: заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, за
противоречие на клаузата за неустойка с материалния закон на осн.чл.71 от ЗЗД, както че клаузата за неустойка
противоречи на императивната разпоредба на чл.33 от ЗПК – за което излага
подробни съображения. По изложените съображения моли предявените искове да
бъдат отхвърлени. Ангажира доказателства, претендира за разноски в
производството.
Съдът, като прецени поотделно и в
съвкупност събраните в настоящото производство доказателства, намира за
установено следното:
От събраните
в настоящото производство писмени доказателства се установява, че на 17.07.2020 г. между ищцата С. Х. и ответника „Сити кеш“
ООД е сключен договор за паричен заем № 435278, по силата на който й е
предоставена сумата от 2000 лева, а тя се е задължила да върне същата, ведно с
договорна лихва в размер на 40.05 % годишно, при ГПР от 49.06 %, на месечни
вноски: 2 х 15.58 лв. и 21 х 103.61 лв. Ответникът е изпълнил задължението си и
предоставил уговорената с договора сума на ищеца, което е удостоверено в самия
договор, с подписа на същия. Освен това кредитополучателят е
поел задължение в тридневен срок от подписване на договора да предостави
обезпечение, като липсват доказателства, че е направил това. В този случай е
предвидено, че се дължи неустойка в размер на 1 151.03 лева, като страните
са постигнали съгласие същата да бъде заплатена на 23 месечни вноски, заедно с
погасителните вноски по договора - на падежа на погасителната вноска, като
така месечната вноска по договора се увеличава чувствително, а общо дължимата
сума от 2 206.97 лева става 3 358 лева.
От приетата по делото СгрЕ
на вещото лице М.Р. – оспорена от ищеца се установява, че отпуснатия кредит по
договора не е обслужван от С. Х.. Няма общо платена сума, съответно никаква
част не е погасена. Размерът на годишния
процент на разходите, определен съгл.приложение № 1 от ЗПК е 49.6 %. При
определяне на ГПР е взет само фиксирания ГЛП, посочен в договора – 40.05 %. В
сключения договор за кредит се съдържат всички допускания за този вид потребителски кредити при изчисляване на ГПР,
съгласно приложение № 1 към чл.19 ал.2 от ЗПК.
От
приетата допълнителна ССчЕ на вещото лице М.Р. –
което съдът кредитира като компетентно изготвено се установява, че от предоставените
данни в справките от Централен кредитен регистър към БНБ показват, че дългът по
договор за паричен заем № 435278/17.07.2020 г. е погасен. Крайната дата за
издължаване е 25.12.2020 г.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните изводи:
От наведените обстоятелства и
формулираният петитум следва да се направи
извод, че е предявен иск
с правно основание чл. 55 ал.1 пр.1 от ЗЗД – за осъждане ответника да върне на
ищеца сумата от 1 151.03 лв., платена без основание. С оглед твърденията е
налице интерес от предявения иск.
Разгледан по същество. Не е спорно между страните обстоятелството,
че на 17.07.2020 г. между ищеца – „заемател“ и ответника – „заемодател“ е сключен договор за заем, по силата на който
на ищцата е отпусната сумата от 2000 лв. Не се спори и относно обстоятелството,
а и се установява от ангажираните доказателства, че ответникът е изпълнил
задължението си да предостави заемната сума.
Сключеният
между страните договор е потребителски и следва да отговаря на изискванията на
ЗПК.
Възражението за нищожност на
клаузата, с която е уговорено заплащане на възнаградителна
лихва, е основателно. Сключения между страните договор е недействителен на осн.чл.22 вр.чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК. Съгласно възприетото в практиката
на Върховния касационен съд /решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005
г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити и двукратния при обезпечени кредити. В конкретния случай лихвата
надвишава както двукратния, така и трикратния размер на законната лихва.
Основният лихвен процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно размерът на законната лихва е +10 пункта или
10%, а уговореният – 40.05 %. Още в договора не е посочен размера на възнаградителната лихва и начинът за нейното прилагане, не
е посочен размера на възнаградителнтаа лихва в лева,
което е пречка да се установи дали същата съответства на договорения лихвен
процент. Предвид характера на предоставяната по договора услуга,
следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни
правоотношения и равнопоставеността
на страните по договора. В този смисъл
клаузата за възнаградителната/договорната
лихва противоречи на добрите нарави,
тъй като надхвърля трикратния размер на законната
лихва при необезпечени кредити. Поради това клаузата, с
която е уговорен този размер, е нищожна.
На следващо място ищеца твърди, че
договорът е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, тъй като противоречи
на чл.11
ал.1 т. 10 ЗПК/: не съдържа начина на изчисляване на ГПР и липсва яснота
как е формиран същия, респективно общо дължимата сума по него. Това възражение
е основателно. В представения и приет по делото договор за кредит от 17.07.2020 г. е посочен единствено размера
на ГПР – 49.6 %, но не е посочен начина на изчисляването му.
Ответникът оспорва иска изцяло, оспорва твърдението, че ищецът е заплатил
дължимите по процесния договор суми, счита че
спорната клауза за „неустойка“ не страда от сочените от ищеца пороци, поради
което претендира за отхвърляне на иска. В чл. 8 от договора се предвижда
заплащане на неустойка в размер на 1151.03 лв., дължима от кредитополучателя
при неизпълнение на задължението му за предоставяне обезпечение. Видно от
представения с исковата молба погасителен план към договора, посочената
неустойка е начислена като дължима, разпределена е за плащане на месечни вноски
от по 42.39 лв., наред с редовните, и така размерът на погасителната вноска за
длъжника е определен на общо 146 лв. месечно.
Или от ангажираните доказателства се установи, че още със
сключване на договора е уговорена
неустойка за неизпълнение на задължение, което е извън характерния предмет на
договора за потребителски кредит, посочен по-горе в цитирания чл. 9 от ЗПК, а
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение по договора за
кредит, което е допълнително, второстепенно задължение. Действително, наличието
или не на обезпечение може да мотивира страните да сключат или не договора, или
да го сключат при различни условия, най-вече различна цена на услугата, но не следва
да води до промяна на същественото съдържание на договор за кредит, опитвайки
се да се заобиколи императивна разпоредба за
максимален размер на ГПР, визирана в чл. 19, т. 4 от ЗПК. Така формулирано
задължението за кредитополучателя цели единствено получаване на допълнително
парично заплащане по договора от потребителя, уговорено още при сключване на
договора, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита до 146 лв.
Така уговорения начин на заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение,
с посочване на почти неизпълними критерии по отношение на доход и други
условия, на които следва да отговарят във връзка с кредитната си история,
въведени ограничения на лицата, които могат да бъдат поръчители в зависимост от
това дали са юридически или физически и др., краткият срок за изпълнение на
задължението, изключая, че втората хипотеза не касае
обезпечение по смисъла на ЗЗД, но също въвежда ненужно завишени критерии като
срок и размер на гаранцията, налага извода, че още с възникване на задължението
се препятства неговото изпълнение. Кредиторът следва да се съобрази с
платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на кредита преди
сключването му, задължение, въведено в чл. 16 от ЗПК. Непредставяне на
обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди за кредитора,
които да бъдат обезщетени от потребителя. Уговорената неустойка не може да се
счита и уговорена за обезпечение за изпълнение на същинските задължения по
договора, доколкото задължението е именно за предоставяне на обезпечение. Това
води до извода, че задължението е уговорено така, че да бъде препятствано
изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената
санкция. Самата тя е уговорена така, че да се кумулира
към погасителните вноски. Всичко това налага извода, че уговорената неустойка
не притежава присъщите за неустойката обезпечителната и обезщетителната
функция, а води единствено до оскъпяване на кредита, сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява печалба за
заемодателя, която обаче е скрита, доколкото не е посочена в общата сума за
погасяване на кредита и не е включена в годишния процент на разходите. Поради
това и съдът приема, че е част от договорената печалба на дружеството кредитор,
независимо, че с цел заобикаляне на закона не е включена като размер в
уговорената възнаградителна лихва, какъвто характер в
действителност има тази уговорка. За това е следвало да бъде взета предвид при
изчисляване на годишния процент на разходите, тъй като по същността си не
представлява неустойка, а скрита печалба на дружеството кредитор, поради което
и не приема възраженията на ответника, че при прибавяне към ГПР по кредита, би
се нарушила императивната норма на закона, определяща съдържанието на тези
разходи.
Така, според настоящия състав, се заобикаля ограничението
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, установяващо лимит на годишния процент на разходите. В
този смисъл и вторият основен спор между страните и разрешаван противоречиво от
съдебната практика е, дали това от друга страна влече и неизпълнение на задължението
за посочване на задължително съдържание на договора за потребителски кредит –
размер на годишния процент на разходите, или доколкото има посочен такъв,
независимо дали е действителният приложим към договора, се касае единствено за
нищожност на клаузата за уговореното допълнително оскъпяване.
Настоящият състав счита, че доколкото не са включени в
годишния процент на разходите по кредита, разходи, които, съгласно действащата
уредба е следвало да бъдат взети включени при посочване на годишния процент на
разходите по кредита, както и такива, които представляват скрита печалба на
дружеството, което води до посочване в договора на годишен процент на
разходите, различен от действителния, е налице липса на задължително съдържание
на договора, а именно липса на посочване на ГПР. Противното би било в разрез с
целите на закона и въведените в него изисквания и санкции.
Настоящият състав споделя и твърденията, че с така
уговорената неустойка се нарушава разпоредбата на чл. 143 от Закон за защита на
потребителите, доколкото е налице уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на кредитора и потребителя. Така уговорената
неустойка задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, забрана въведена в т. 5
на цитирания текст, както и не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора, което пък е въведено като
условие за неравноправна клауза в т. 19. Посочването в договора за кредит на
по-нисък от действителния ГПР представлява невярна и подвеждаща информация
относно общите разходи по кредита и попада и според настоящия състав в обхвата
на чл. 6, параграф от Директива 2005/29/ЕО, което е още едно основание за
приемане на клаузата относно общата сума, дължима от заемателя,
за неравноправна и влечаща цялостна недействителност на договора, по смисъла на
чл. 4 от Директива 93/13/ЕО.
В случая
спорно между страните е твърдяното от ищеца обстоятелство, че е заплатил
вноските по кредита, в т.ч. посочената по-горе неустойка в пълен размер. Доказателствената тежест за установяване на този факт се
носи от ищеца. В тази връзка по делото е изискана справка (по искане на ищеца),
от Централния кредитен регистър при БНБ, видно от която е, че процесния договор е заявен от кредитодателя
като издължен, и че към 06.01.2022 г. ищцата няма непогасени задължения по този
договор към ответното дружество (което е било инициирано от ответното
дружество). За установяване твърдяното от ищеца заплащане на претендираната неустойката, е допуснато извършване на ССЕ.
Ответното дружество, въпреки дадените му изрични указания, не е осигурило
достъп на вещото лице до счетоводната си документация, поради което и на
основание чл. 161 от ГПК, следва да се приеме за установено обстоятелството, че
ищецът е заплатил всички суми по кредита, включително и начислената неустойка,
която е претендирана в настоящото производство.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон (ЗПК), е
нищожна. Конкретни нарушение на закона са предвиден в чл. 19, ал. 5 и чл. 22 ЗПК. В чл. 19, ал.4 ЗПК е указано, че годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, т.е. повече от 50 %, а според забраната в ал. 5 на същия
член клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В този случай по силата на чл. 23 ЗПК се
дължи само чистата стойност на кредита, без лихвите и други разходи. По смисъла
на § 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати. С оглед на тази дефиниция съдът намира, че
уговорената в т. 8 от договора за кредит неустойка реално представлява разход
по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР. Съдът не
споделя изложеното от ответника в обратния смисъл, тъй като сумата, необходима
за заплащане на процесната неустойка, се дължи от
потребителя, и всъщност е разход за него, които произтича от и е пряко свързан
с договора за кредит. Не се спори относно това, че в уговорения с процесния договор ГПР (възлизащ на 49.6 %), задължението за
заплащане на процесната неустойка не е включено.
Следователно, като не е съобразено задължението за заплащане на неустойката при
определянето на ГПР по кредита, последният е некоректно посочен в договора,
което съставлява нарушение на чл. 22 вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 ГПК. Поради това процесната клауза за
заплащане на неустойка се приема за недействителна, а платената от ищеца
парична сума в изпълнение на задължението по тази клауза – за платена без
основание. С оглед на горното предявения иск като основателен и доказан следва
да бъде уважен изцяло.
С
оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК,
на ищеца се дължат направените в производството разноски, в размер на 260 лева.
На основание чл. 38 ал.2 от ЗА,
следва да бъде осъден ответника да заплати на
Адвокатско дружество „Гърбев“, булстат *********, с адрес гр. Пловдив ул. „Братя Пулиева“ № 1,
представлявано от С.А.Г., сумата от 310.50 лв. - адвокатско
възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца в производството от адвокат Д.Б..
Поради, мотивите изложени по-горе,
съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД,
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“ №
29, ет.7, представлявано от Н.П.П., да заплати на С.А. Х., ЕГН ********** ***,
сумата от 1151.03 лева (хиляда сто петдесет и един лева и три стотинки),
недължима платена по клауза за неустойка по Договор за паричен
заем № 435278/17.07.2020 г., ведно със законната лихва от 18.11.2020 г. до
окончателното изплащане на задължението, както и сумата 260 лева (двеста и шестдесет лева) направени в производството
разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал.2 от ЗА - „Сити кеш“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н.П.П., да заплати на Адвокатско дружество „Гърбев“, булстат *********, с адрес гр. Пловдив ул. „Братя Пулиева“ № 1,
представлявано от С.А.Г., сумата от 310.50 лева (триста и десет лева и петдесет стотинки) адвокатско
възнаграждение за оказана правна помощ на ищеца С.А. Х., ЕГН ********** в производството от адвокат Д.Б..
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване от страните, пред Окръжен съд
Пловдив, в двуседмичен срок от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: