№ 7538
гр. София, 24.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 174 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
при участието на секретаря ЙОРДАН С. ДЕЛИЙСКИ
като разгледа докладваното от РАДМИЛА ИВ. МИРАЗЧИЙСКА
Гражданско дело № 20231110160365 по описа за 2023 година
Предмет на делото са предявените от А. Г. А., ЕГН ********** срещу
„(ФИРМА)“ ЕООД, ЕИК ********* искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД относно обявяване за
нищожна на клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски
кредит № 12555542 от 20.04.2023 г., и кумулативно осъждането на ответника
да заплати на ищеца сумата в размер на 50 лв., предявен като частичен от
112,65 лв., увеличен с молба от 22.03.2024 г. на 104 лв., представляваща
платена без основание.
Ищецът твърди, че на 20.04.2023 г. е сключил Договор за предоставяне
на потребителски кредит № 12555542. По силата на този кредит му е била
отпусната сума в размер на 500 лева. Заявява се, че кредитът е следвало да
бъде изплатен за 22 дни., като освен главницата е трябвало да се върнат и
12,35 лева лихва, при 2.47 % лихвен процент. Твърди се, че в т.5 от Договора
за кредит е посочено, че ,,Кредитът се обезпечава с Поръчителство
предоставено от M. bank в полза на дружеството /“(ФИРМА)“/. Твърди се, че
изборът на поръчител е уговорен като неотменим и доброволен. Посочва се,
че в т.5 от Общите условия за предоставяне на потребителски кредити на ,,
(ФИРМА)“ ЕООД е предвиден механизъм за оценка на кредитоспособността
на кредитополучателите. Твърди се, че сключването на договор за гаранция е
1
задължително условие. Релевира доводи, че е изплатил изцяло процесния
кредит, сключително сумата в размер на 112,65 лв., въз основа на нищожна
според ищеца клауза.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът чрез пълномощника си адв. Е.
Ц.- с установена по делото представителна власт, оспорва предявените
исковете като неоснователни. Оспорва едностранния избор за начин на
обезпечаване на кредита. Твърди, че няма право да включи уговорената сума
между ищеца и третото лице към ГПР (,,годишен процент за разходите“) по
кредита. Заявява, че уговореното възнаграждение между поръчителя и
кредитополучателя не може да бъде част от размера на посочения в договора
за потребителски кредит ГПР. Твърди, че изборът на обезпечение е направен
от кредитополучателя в преддоговорните отношения на страните. Оспорва
твърденията, че сключването на Договор за гаранция с банковия гарант има за
цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита. Твърди, че
СЕФ (,,Стандартен европейски формуляр“) е бил предоставен на
електронната поща на ищеца при кандидатстването за кредита. Твърди, че
ищецът се е запознал със СЕФ. Заявява, че ГПР в Договора за кредит е в
съответствие с чл. 19, ал. 4 ЗПК. Навежда твърдения за неупражняване на
потестативното право по чл. 29 ЗПК от страна на ищеца. Твърди, че
сключването на договор за гаранция не е задължително условие за
сключването на договор. Ответникът заявява, че клаузата за сключване на
договор за гаранция е индивидуално договорена по избор на потребителя.
Заявява, че ищецът е потвърдил изрично чрез СМС, че желае да сключи
договора за потребителски кредит при посочените условия. Твърди, че ,,
(ФИРМА)“ ЕООД има право да получава и трансферира плащанията, които са
предназначени за трети лица, като навежда твърдения, че част от плащанията
на ищеца са дължимо възнаграждение по договор за гаранция. Претендира
разноски.
Съдът, като взе предвид исканията и доводите на страните и
събраните по делото доказателства и правните разпоредби намира
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22, ал. 1
2
ЗПК в тежест на ищеца е да установи наличието на следните предпоставки
(юридически факти): противоречие на клаузата на чл. 5 от процесния договор
със закона, тоест с императивна правна норма, което противоречие да
обуславя неговата нищожност.
По иск с правно основание чл. 55 ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК в тежест на
ищеца е да установи наличието на следните предпоставки (юридически
факти): Заплащане на сумата в размер на 112,65 лв. от ищеца на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да установи, че сумата е
платена на годно правно основание.
Страните не спорят и съдът е отделил с доклада по чл. 140 ГПК като
безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че са сключили на
20.04.2023 г. Договор за предоставяне на потребителски кредит № 12555542.
По силата на този кредит е била отпусната на ищеца сума в размер на 500
лева, кредитът е следвало да бъде изплатен за 22 дни., като освен главницата е
трябвало да се върнат и 12,35 лева лихва, при 2.47 % лихвен процент.
В настоящия случай искането към съда е да се прогласи нищожността
на чл. 5 от договора за кредит, който предвижда, че кредитът се обезпечава с
Поръчителство предоставено от M. bank в полза на дружеството
/“(ФИРМА)“/.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
3
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора.
Въпреки, че всеки един от договорите – този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло.
В случая получаването на кредита при предлаганите условия /чл. 5 от
договора/ предполага предоставянето на обезпечение. Действително, за
кредитополучателя съществува възможност да избере дали това да е
предложено от него физическо или юридическо лице, или предложеният от
кредитора поръчител M. bank, но това не променя факта, че дължимото в тази
връзка възнаграждение /такса за предоставяне на гаранция/поръчителство/, е
разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР в случаите, в които
лицето, кандидатстващо за кредит е избрало за поръчител M. bank. Липсата
на изрично отбелязване в договора за кредит, че има въобще подобен разход,
с изричното му включване в ГПР, е в противоречие с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПК,
поради което посочената клауза е неравноправна и искът с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК, е основателен и следва да се
уважи.
От приетата по делото като писмено доказателство справка се
устанвоява, че ищецът е заплатил на ответника сумата в размер на 112,65 лв.
като възнаграждение за поръчителя. Поради нищожност на клаузата съдът
намира, че искът с правно основание чл. 55 ЗЗД за сумата в размер на 104 лв.
е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски за съдебното
производство има ищецът в размер на 100 лв. за заплатена държавна такса и
адв. Д. М. в размер на 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатна
правна помощ и съдействие.
Съдът приема, че когато с една искова молба са предявени от един ищец
4
срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този
смисъл е определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г. по описа
на ВКС, II т. о., поради което минималното адвокатско възнаграждение,
изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 400 лв.
Съдът приема, че този вид съдебни производства не следва да се превръщат в
източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи многократно
материалния интерес по делата, като следва да се съблюдава разпоредбата на
чл. 3 ГПК. От служебна справка в деловодната система на съда се установява,
че ищецът А. А. е предявил десетки на брой идентични претенции – напр. по
гр.д. № 60374/2023 г. по описа на СРС, ГО, по гр.д. № 1481/2023 г. по описа на
СРС, ГО, по гр.д. № 2333/2023 г. по описа на СРС, ГО, по гр.д. № 2339/2023 г.
по описа на СРС, ГО, по гр.д. № 2336/2023 г. по описа на СРС, ГО и др.
Предвид цената на исковете по всяко едно от образуваните дела би се
достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение
многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради което и
съобразно практиката на ВКС, обективирана в Определение № 174 от
26.04.2021 г. по ч.гр.д. № 560/2021 г. на III г.о., може да се приеме, че
представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на
субективните права и основните принципи на гражданския процес. С
цитираното определение на ВКС е прието още, че съдът не е длъжен да
съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, поради което разноските
не биха се дължали дори да се приеме, че са извършени в самостоятелно
производство. В този смисъл е и Определение № 5356 от 28.04.2023 г. по
в.ч.гр.д. № 4277/2023 г. по описа на СГС ЧЖ-I-Д състав.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД по
иска на А. Г. А., ЕГН ********** срещу „(ФИРМА)“ ЕООД, ЕИК *********
клаузата на чл. 5 от договор за предоставяне на потребителски кредит №
5
12555542 от 20.04.2023 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „(ФИРМА)“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на А. Г. А., ЕГН ********** сумата в размер на 104 лв.,
представляваща платена от ищеца на ответника сума без основание въз
основа на нищожна клауза на чл. 5 от договор за предоставяне на
потребителски кредит № 12555542 от 20.04.2023 г., ведно със законната лихва
от 03.11.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „(ФИРМА)“ ЕООД, ЕИК
********* да заплати на А. Г. А., ЕГН ********** сумата в размер на 100 лв.,
представляваща съдебни разноски.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 38а, ал. 1 ЗАдв.
„(ФИРМА)“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на адв. Д. М. М. сумата в
размер на 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществена безплатна правна помощ и съдействие.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6