Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 22.01.2021 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми
октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
МАРИЯ ИЛИЕВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11615 по описа за
2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Л.Т.А., подадена чрез пълномощника адв.Й.Й. срещу
решение № 141087 от 13.06.2019 год., постановено по
гр.дело № 41349/2018 г. на СРС, І Г.О., 173 състав, в частта, с която е признато за установено, че Л.Т.А., ЕГН **********,
дължи н. „А.З.С.Н.В.“
ЕАД, ЕИК: ******, както следва: 1./ 180,00 лв.- по иск с правно основание
чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК и чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1 ЗЗД и чл.9 ЗПК, която сума представлява неизплатена главница по договор за
паричен заем № 2136835/27.08.2014 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията по
който, в последствие са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД, ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/
27.05.2016 г./ до окончателното й изплащане; 2./ 23,13 лв.- по иск с правно
основание чл.422, ал.1, вр. чл.415, ал.1, т.1 ГПК и чл.124, ал.1 ГПК, вр.
чл.86, ал.1 ЗЗД, която сума представлява лихва за забава за периода 30.09.2014
г.-26.05.2016 г., върху главницата по договор за паричен заем №
2136835/27.08.2014 г., сключен с „И.А.М.“ АД, вземанията по който, в
последствие са цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД.
Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и необосновано, като постановено в
нарушение на материалноправни разпоредби на
закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, по съображения изложени
в жалбата. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната част, като неправилно и вместо това да бъде постановено друго, с
което да бъдат отхвърлени предявените установителни искове. Претендира
присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ищец „А.З.С.Н.В.“***, чрез своя процесуален представител юрк.В.Г., оспорва жалбата, по съображения подробно
изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли
жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение –потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС,
обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „
А.З.С.Н.В.“ ЕАД, *** срещу ответницата Л.Т.А.,
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.79,
ал.1, предл.1-во от ЗЗД, във връзка с чл.240 от ЗЗД и чл.422, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД, в частта в която същите са уважени. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на въззивника- ответник във
връзка с неговата правилност. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да
се добави и следното:
В настоящия случай, съдът приема за безспорно
установено обстоятелство по делото, че на 27.08.2014 г. в гр.София е бил
сключен договор за паричен заем между „И.А.М.“ АД, гр.София, като заемодател и Л.Т.А., като заемател, по силата
на който заемодателят е предал в собственост на заемателя сумата от 300 лв., а
заемателят се е задължил да върне същата на заемодателя при конкретно посочени
в договора условия. Установява се също така по делото, от рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания/ цесия/,
сключен на 16.11.2010 г. между „ И.А.М.“ АД, гр.София, като продавач и „ А.З.С.Н.В.“***, като
купувач, от препис- извлечение от
приложение № 1/ 01.04.2015 г. към договор за продажба и прехвърляне на
вземания/ цесия/, сключен между„ И.А.М.“
АД, гр.София и „
А.З.С.Н.В.“*** от 16.11.2010 г. и от потвърждение за сключена цесия на
основание чл.99, ал.3 от ЗЗД от „ И.А.М.“
АД, гр.София, че вземането на „ И.А.М.“ АД, гр.София към
заемателя Л.Т.А. по договор за паричен заем, сключен на 27.08.2014 г. е
прехвърлено на ищеца „ А.з.с.н.в.“***. С оглед обстоятелството, че предишният кредитор е потвърдил писмено по
реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД станалото прехвърляне, поради което настоящия
състав приема, че условието за прехвърляне на вземанията се е сбъднало и договорът е породил правни последици.
По силата на така сключения договор за цесия
във вътрешните отношения между страните по него титуляр на вземането срещу
ответника за връщане на дължимата сума по сключения договор за заем несъмнено
се явява ищецът, в качеството си на цесионер. Спорът пред настоящата въззивна
инстанция, определен от наведените с въззивната жалба оплаквания, е
концентриран върху това дали цесията е породила действие по отношение на
ответника- длъжник с оглед установеното в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД императивно
изискване за съобщаването й на последния, за да има обвързващ и за него ефект. В процесния случай по делото е представено
пълномощно, по силата на което цедента е упълномощил цесионера за уведомяване
на длъжника за извършената цесия по чл.99, ал.3 ЗЗД. Правилно и обосновано първоинстанционният съд
е приел, че по силата на принципа на свободата на договарянето /чл.9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия
кредитор да съобщи на длъжника за цесията, като такова упълномощаване не
противоречи на целта на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. От друга страна, при отсъствието на специални
изисквания в закона за начина на уведомяване на длъжника за цесията,
съобщението до него следва да се приеме за надлежно и когато изходящото от
цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата молба, с която
цесионерът е предявил иск за изпълнение на цедираното вземане. Като факт от
значение за спорното право, настъпил във висящия процес, извършеното по този
начин уведомление от цедента до длъжника следва да се съобрази от съда при
разглеждане на исковата претенция на цесионера срещу длъжника съгласно
правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК. Ето защо, а и по аргумент за по-силното
основание, извършеното в процесния случай упълномощаване на цесионера от страна
на цедента да уведоми длъжника, представлява друг валиден начин за нотифициране
на цесията. В този смисъл е постановената от ВКС по реда на чл. 290 ГПК,
задължителна за съдилищата практика, обективирана в Решение № 123/24.06.2009г.
по т.дело № 12/2009 г. по описа на II т.о., Решение № 78/09.07.2014г.
по т.дело № 2352/2013г. по описа на II т.о., Решение №
3/16.04.2014г. по т.дело № 1711/2013г. по описа на I т.о. Като споделя и прилага
цитираната практика настоящата въззивна инстанция приема, че изходящото от
цедента, чрез нейния пълномощник, уведомление за извършената цесия, представено
с исковата молба на ищеца- цесионер и достигнало до ответника с нея, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
По изложените
съображения и с оглед на обстоятелството, че в процесния случай цесията на
основание чл.99, ал.4 от ЗЗД е породила своето действие спрямо длъжника, въззивният съд намира, че ищецът е
материалноправно легитимиран да претендира цедираното му вземане срещу
ответника, тъй като последният дължи да престира на него, а не на стария
кредитор.
На следващо място при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, правилно е приел първоинстанционният съд, че ответникът дължи заплащане на процесните непогасени вземания и при липсата на ангажирани доказателства за погасяването им, то претенциите на ищеца в първоинстанционното производство за установяване на дължимост на суми за главница и лихва за забава върху главницата се явяват основателни, поради което правилно са уважени в обжалваната от ответницата част, предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК установителни искове.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
При този изход на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна- ищец,
съдът намира за основателно. Досежно размера на дължимото юрисконсултско
възнаграждение на въззиваемата страна – ищец, съдът намира, че към момента на
постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила изменение на разпоредбата на
чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата редакция на текста,
която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на делото, следва да
съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се присъди, когато
юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от съда и не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен по реда на чл.
37 от ЗПП. И тъй като чл. 37 от ЗПП препраща към Наредбата за заплащането на
правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 25,
ал.1 от Наредбата, като дължимото от въззивника-ответник в полза на
въззиваемата страна- ищец юрисконсултско възнаграждение следва да се определи от съда в размер на 100 лв.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 141087 от 13.06.2019 год., постановено по гр.дело № 41349/2018 г. на
СРС, І Г.О., 173 състав, в
обжалваната част.
ОСЪЖДА
Л.Т.А., ЕГН **********, с адрес: ***, със съдебен адрес:***, офис на първи етаж,
да заплати н. „ А.З.С.Н.В.“ ЕАД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78, ал.8 от ГПК във вр. с
чл.273 от ГПК, сумата от 100,00 лв. /сто
лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.