№ 22715
гр. София, 14.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20221110105359 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба /уточнена с молби-уточнения от
22.03.2022г. и от 10.07.2024г./, подадена от П. Н. С. срещу „Първа Инвестиционна Банка“
АД, с която са предявени следните искове:
1. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 3 от Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г., в
частта, предвиждаща автоматично продължаване на договора;
2. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 7, б. „а“ и б. „б“ от Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от
02.10.2007г., уреждащи размера на дължимата възнаградителна лихва;
3. Иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 8 от Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г.,
уреждаща размера на дължимата наказателна лихва;
4. Отрицателни установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 2000 лева,
представляваща главница по Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г.; сумата от
32,10 лева, представляваща неплатена месечна вноска; сумата от 17,60 лева, представляваща
лихва към 07.10.2021г. и сумата от 13 242,86 лева, представляваща просрочени лихви за
периода от 02.10.2007г. до 08.10.2021г., които вземания са удостоверени от „Първа
Инвестиционна Банка“ АД с Удостоверение № 100-125 от 08.10.2021г.
С определение от 22.08.2022г., влязло в сила на 31.01.2024г., производството по делото е
прекратено в частта по предявените искове от П. Н. С. срещу „Финанс Про Колект“ ООД и
„Макроадванс Дет Мениджмънт“ ЕООД поради недопустимост на исковете.
1
С протоколно определение от 03.10.2024г., влязло в сила на 11.10.2024г., производството
по делото е прекратено и в частта по предявения иск от П. Н. С. срещу „Първа
Инвестиционна Банка“ АД за признаване за установено между страните, че между тях не
съществува правоотношение по Договора за кредит от 02.10.2007г. поради оттегляне на иска.
С първоначалната искова молба ищцата твърди, че била получила съобщение от
„Макроадванс Дет Мениджмънт“ ЕООД, с което била уведомена, че дължи на „Първа
Инвестиционна Банка“ АД суми, произтичащи от Договор за банков кредит
000LOVR172660424, сключен между нея и банката. От своя страна „Финанс Про Колект“
ООД било изпратило на ищцата покана за плащане на просрочени задължения към „Първа
Инвестиционна Банка“ АД по Договор за банков кредит 51РКО-В-0410. В писмата била
уведомявана за различни по размер суми, които дължала на банката. Ищцата нямала спомен
да е подписвала договори за кредит с „Първа Инвестиционна Банка“ АД и не разполагала с
такива договори. С оглед на това ищцата поискала от банката да й бъдат предоставени
преписи от договорите, но й било отказано. Ищцата подала заявление до банката, с което се
позовала на изтекла погасителна давност, но това нейно действие също не породило ефект.
Сочи, че ако договори за кредит съществували, то те не били подписвани от нея, поради
което нейният подпис върху тях бил неавтентичен. Освен това договорите не съществували,
защото били нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1, и ал. 2, т. 10, 11
и 12 от ЗЗП, тъй като съдържали неравноправни клаузи. С оглед сочената от ищцата липса
на достъп до договорите, развива принципни съображения за нищожност на договорни
клаузи, изведени от закона, съдебната практика и практиката на СЕС. При условията на
евентуалност сочи, че дори договорите да били съществували, то към датата на исковата
молба всички вземания по тях били погасени по давност. Моли съда да признае за
установено, че договорите не съществуват, а при условията на евентуалност, да прогласи
тяхната нищожност.
С молба-уточнение от 22.03.2022г. ищцата е посочила, че Договор за банков кредит №
51РКО-В-0410 от 02.10.2007г. и Договор за банков кредит 000LOVR172660424
представлявали един и същи договор за банков кредит, сключен на 02.10.2007г. Сочи, че
била поставена в затруднено положение, тъй като постоянно й били сочени различни
договори и различни суми от колекторските фирми. Заявява, че не било налице
правоотношение между страните, както и че не дължала каквито и да било суми по такова
правоотношение, които индивидуализира като 2000 лева – главница по Договор за банков
кредит № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г., който счита за единствен, и 13 242,86 лева – лихви
по договора въз основа на издадено от банката удостоверение от 08.10.2021г.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Първа инвестиционна банка” АД е депозирал
отговор, с който навежда доводи за неоснователност на предявените искове. Поддържа, че
страните са сключили валиден договор за кредитна карта № 51РКО-В-0410/02.10.2007г.,
който бил единственият договор между страните, като 000LOVR172660424 представлявала
референцията на същия договор в системата на банката, докато БНБ референцията му била
51РКО-В-0410. Счита, че всички клаузи в договора са индивидуално уговорени и не
2
противоречат на изискванията на ЗЗП. Твърди, че вземанията по договора не са погасени по
давност, тъй като приложим е общият петгодишен давностен срок. Моли за отхвърляне на
предявените искове и претендира разноски.
С молба-уточнение от 10.07.2024г. ищцата е уточнила петитума на исковата си молба,
като е заявила, че предявява следните установителни искове:
1. за недължимост на сумите, посочени в Удостоверение № 100-125 от 08.10.2021г.,
издадено от ответника, а именно сумата от 2000 лева, представляваща главница по договора
за кредит; сумата от 32,10 лева, представляваща неплатена месечна вноска; сумата от 17,60
лева, представляваща лихва към 07.10.2021г. и сумата от 13 242,86 лева, представляваща
просрочени лихви за периода от 02.10.2007г. до 08.10.2021г.
2. за нищожност на клаузата на чл. 3 от Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от
02.10.2007г., в частта, предвиждаща автоматично продължаване на договора; на клаузите на
чл. 7, б. „а“ и б. „б“ от същия договор, тъй като предвиждали прекомерно високи лихви; за
нищожност на клаузата на чл. 8 от същия договор, защото предвиждала прекомерно висока
наказателна лихва;
3. че не съществува Договор за банков кредит № 000LOVR172660424;
4. че не съществува Договор за банков кредит № 51РКО-В-0410 от 23.09.2017г., който
бил посочен в уведомително писмо от 20.10.2023г. на „Колект Център“ ООД.
Развива съображения, че съгласно чл. 3 от Договор за банков кредит № 51РКО-В-0410 от
02.10.2007г. крайният срок на договора бил 02.10.2009г., считано от която дата всички
вземания по него били погасени по давност. Оспорените клаузи били предварително
изготвени от банката и ищцата нямала възможност да влияе върху тяхното съдържание.
Клаузата за подновяване на договора уреждала вечно подновяващ се кредит, който
превръщал ищцата във вечен длъжник на много по-големи суми от първоначалните,
вследствие на начислени прекомерно високи лихви. При подписване на договора банката не
била изпълнила задължението си да представи необходимата преддоговорна информация
относно общия размер на кредита, лихвения процент и условията за прилагането му, ГПР,
възможност за предсрочно погасяване и срока на договора за овърдрафт. Банката не била
изпълнила задължението си да уведомява потребителя за превишението на кредитния лимит,
за всяка промяна на лихвения процент и не била изпращала извлечения от сметката. С оглед
на това процесните клаузи се явявали нищожни. Сочи, че дори да била дължала суми, то
вземанията били погасени по давност, тъй като банката никога не била обявила кредита за
предсрочно изискуем и не била пристъпвала към събирането на вземанията по
законоустановения ред.
В свое становище от 03.10.2024г. по молбата-уточнение ответникът заявява, че между
страните бил сключен договор за кредитна карта № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г., който бил
съставен в писмена форма на ясен и разбираем език и бил подписан от ищцата. Оспорва
възражението на ищцата за неравноправност на договорните клаузи, като сочи, че
уговорките относно възнаградителната лихва били част от същественото съдържание на
договора и били ясни и разбираеми, поради което не подлежали на преценка за
3
неравноправност на основание чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Не била налице неравноправност на
клаузите, тъй като липсвала вреда за потребителя, както и значително неравновесие между
правата и задълженията на страните. Оспорва изтичането на погасителната давност за
вземанията с твърдение, че същите представлявали едно единно неделимо вземане, чиято
изискуемост настъпвала едва след изтичане срока на договора, от който момент започвала да
тече и погасителната давност. Моли съда да отхвърли предявените искове.
В проведеното на 25.04.2024г. открито съдебно заседание, ответникът е представил
препис от процесния договор № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г., а ищцата е оспорила подписа
си върху него и е открито производство по реда на чл. 193 ГПК.
С молба от 09.05.2024г. ищцата е оттеглила оспорването си на автентичността му, като е
потвърдила, че положеният върху него подпис е изпълнен от нея.
В проведеното на 03.10.2024г. открито съдебно заседание ищцата е заявила, че оттегля
иска си за признаване за установено, че договорът от 02.10.2007г. не съществува, като
поддържа останалите искове, включително иска за признаване за установено, че не
съществува договор от 23.09.2017г., защото такъв договор бил посочен в уведомителното
писмо от 20.10.2023г., изпратено й от „Колект Център“ ООД.
Съдът, като взе предвид гореизложеното, намира, че е сезиран единствено с описаните
по-горе искове за прогласяване нищожността на чл. 3 /в частта относно автоматичното
подновяване на срока/, чл. 7, б. „а“ и б. „б“ и чл. 8 от Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от
02.10.2007г., както и с отрицателните установителни искове за недължимост на сумите по
този договор. Поддържаният от ищцата в хода на проведеното на 03.10.2024г. съдебно
заседание и в писмената защита иск за установяване, че не съществува Договор за банков
кредит № 000LOVR172660424 не подлежи на разглеждане в настоящото производство. Това
е така, защото с молбата-уточнение от 22.03.2022г. ищцата изрично е посочила, че Договор
за кредит № 000LOVR172660424 и Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г.
представляват едно и също правоотношение /това обстоятелство се потвърждава изцяло от
ответника/ и искът за установяване, че то не съществува, е оттеглен, а производството по
делото в тази част е прекратено с влязло в сила определение.
Не подлежи на разглеждане и искът за установяване, че не съществува Договор за
банков кредит № 51РКО-В-0410 от 23.09.2017г., защото този иск не е предявен с
първоначалната искова молба. Както беше изяснено, с исковата молба и молбата-уточнение
от 22.03.2022г. се оспорва съществуването на Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от
02.10.2007г., който е идентичен с Договор за кредит № 000LOVR172660424. Искът за
признаване за установено, че между страните не съществува правоотношение по Договор за
банков кредит № 51РКО-В-0410 от 23.09.2017г. е предявен за първи път с молбата-уточнение
от 10.07.2024г. и се основава на получено от ищцата в хода на процеса на 20.10.2023г.
уведомително писмо от „Колект Център“ ООД, в което е вписан договор за кредит с тази
дата. В тази си част молбата от 10.07.2024г. не представлява уточнение на първоначалната
искова молба, а с нея е предявен изцяло нов отрицателен установителен иск за
несъществуване на още едно правоотношение по договор за кредит. С оглед така
4
извършеното недопустимо последващо съединяване, искът за несъществуване на договора
от 23.09.2017г. не подлежи на разглеждане в настоящото производство.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По така предявените искове в тежест на ищеца е да докаже правния си интерес от
предявените отрицателни установителни искове, а именно, че между страните е налице
правоотношение по договор за кредит, в което се съдържат оспорените клаузи, както и че
ответникът е начислил оспорените суми въз основа на това правоотношение и претендира
тяхното заплащане от ищеца.
В доказателствена тежест на ответника е да докаже, че оспорените клаузи са
индивидуално уговорени, да докаже възраженията си относно основанията за нищожност на
клаузите, както и да докаже възникването на обстоятелства, водещи до спиране или
прекъсване на погасителната давност.
От приетия Договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г. се
установява, че между ответника „Първа Инвестиционна Банка“ АД като кредитор и ищцата
П. Н. С. като титуляр е сключен договор, по силата на който ответникът е предоставил на
ищцата банков кредит овърдрафт по картовата разплащателна сметка в размер на 2000 лева,
който може да бъде усвояван с използване на всяка от картите, издадени към картовата
разплащателна сметка на титуляра. В чл. 3 от договора е предвидено, че срокът за ползване
на овърдрафта е до 02.10.2009г., като същият се подновява автоматично при условията и по
реда, предвидени в общите условия на банката за ползване на револвиращи международни
кредитни карти с чип Mastercard и Visa. Според чл. 6 от договора за ползвания овърдрафт
титулярят ползва гратисен период със срок до 45 дни. В случай, че до датата на падежа
титулярят погаси изцяло дебитното салдо по картовата си разплащателна сметка, формирано
до края на последния отчетен период, банката не начислява лихва върху дебитното салдо.
Клаузата на чл. 7 от договора гласи, че при непогасяване до датата на падежа на пълния
размер на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, титулярят
заплаща на банката, след изтичане на първите 3 отчетни периода, годишен лихвен процент,
както следва: б. „а“: за извършване на безналични плащания на ПОС терминал – 16%; б. „б“:
за всички останали трансакции – 18%. Съгласно чл. 8 от договора, при неплащане на месечна
погасителна вноска или надвишение на разрешения кредитен лимит, банката начислява
наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12%.
Процесният договор е сключен на 02.10.2007г., при действието на отменения Закон за
потребителския кредит /отм., ДВ бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./, като съгласно
пар. 5 от ПЗР на действащия ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договори за
потребителски кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с изключение на чл.
14, 15, 26 и 35, които се прилагат за безсрочни договори за кредит, сключени преди тази
дата. Съгласно чл. 10 ЗПК /отм./, договорът за потребителски кредит, свързан с използването
5
на кредитна карта, съдържа задължително информация за горната граница на кредита, ако
такава е договорена, или начините за нейното определяне; условията за ползване и връщане
на кредита;. годишния лихвен процент и разходите, ако има такива, приложими към момента
на сключване на договора, както и условията, при които те могат да бъдат променяни. Тези
клаузи трябва да бъдат ясно и недвусмислено формулирани, а документите, които ги
съдържат, да са видими и четливи – чл. 13 ЗПК /отм./ Нормата на чл. 14, ал. 1 ЗПК /отм./
предвижда, че когато не е спазена нормата на чл. 10 от закона, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В настоящата хипотеза, видно от съдържанието на договора, същият съдържа
информация за всички обстоятелства, посочени в чл. 10 ЗПК /отм./, в това число горната
граница на кредита от 2000 лева; условията за ползване и връщане на кредита – чл. 6 и 7 от
договора, както и размера на годишния лихвен процент – чл. 7, б. „а“ и б. „б“ от договора.
Други разходи не са уредени в договора, а посоченият в него лихвен процент е с фиксиран
размер. При това положение и доколкото релевираното от ищцата оспорване на
автентичността на договора е оттеглено, съдът намира, че между страните е налице валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г., което
съдържа оспорените от ищеца клаузи, поради което исковете за прогласяване на тяхната
нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП подлежат на
разглеждане. В тази насока съдът намира следното.
Ищцата е физическо лице, а от съдържанието на процесния договор за кредит не се
установява същият да е отпуснат във връзка с осъществявана от нея стопанска дейност,
напротив, касае се за предоставен овърдрафт по разплащателна сметка на физическо лице –
картодържател, който поначало служи за задоволяване на неговите ежедневни битови
нужди. Ето защо ищцата има качеството потребител по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗПК /отм./ и
пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. На следващо място процесният договор представлява типов
договор за потребителски кредит, съставен предварително от страна на банката, поради
което и на основание чл. 146, ал. 2 вр. с ал. 4 ЗЗП, до доказване на противното се приема, че
ищцата като потребител не е имала възможност да влияе върху неговото съдържание.
Ответникът, който носи доказателствената тежест, не е установил твърденията си за
индивидуално договаряне, поради което изключението от приложното поле на проверката за
неравноправност, уредено в чл. 146, ал. 1, пр. 2 ЗЗП в случая не е налице.
Както беше уточнено по-горе, клаузата на чл. 3 от договора в атакуваната й част
предвижда възможност за автоматично продължаване действието на договора след изтичане
на неговия срок. Както е изяснено с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
50186 от 16.11.2021г. по гр.д. № 4472/2021г. на ВКС, III г.о., ГК, с което е разгледан сходен
договор за предоставяне на овърдрафт по картова разплащателна сметка от 08.10.2007г. на
„Първа Инвестиционна Банка“ АД, възможността за автоматично подновяване на договора
на принципа „година за година“ не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Настоящият
състав възприема това разрешение, доколкото в хипотеза на продължаващо ползване на
6
платежния инструмент от страна на потребителя, респ. задължаване на сметката и липса на
изявление за прекратяване действието на договора за предоставяне на кредитния овърдрафт,
това автоматично продължаване не нарушава изискването за добросъвестност при
договаряне, а напротив – съответства на фактическите отношения между страните по
договора след изтичане на неговия пъвоначален срок. Изтъкнатата от ищцата възможност
приложението на тази клауза да я превърне във „вечен длъжник“ касае въпросите относно
нейното приложение и в частност, дали в действителност срокът на договора е бил
продължен и до кой момент, а не валидността на самата клауза, предвиждаща възможността
за автоматичното продължаване. Преценката за нищожност на договорната клауза /в това
число за нейната неравноправност/, обаче, се извършва към датата на сключване на договора
за потребителски кредит, затова последващите обстоятелства относно нейното прилагане и
въпросите дали тя е приложена правилно или неправилно от страна на банката, не засягат
нейната валидност. Следователно клаузата за автоматично продължаване на договора сама
по себе си няма неравноправен характер и предявеният в тази насока установителен иск е
неоснователен, а въпросът дали действието на договора в действителност е било
продължено касае дължимостта на възникналите вземания и тяхното погасяване по давност,
които подлежат на разглеждане по предявения отрицателен установителен иск за
недължимост на начислените суми.
Неоснователен е и искът за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 7, б. „а“ и б.
„б“ от договора, уреждащи размера на договорната лихва. Съгласно нормата на чл. 145, ал. 2
ЗЗП, преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на
основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една
страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга
страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В случая договорните
клаузи, определящи размера на възнаградителната лихва при различните видове транзакции
с платежния инструмент /16% годишно при безналични плащания и 18% при всички
останали транзакции/ представлява част от основния предмет на договора за потребителски
кредит, тъй като с тях е уредено възнаграждението на банката за предоставения паричен
ресурс под формата на усвоен овърдрафт по разплащателната сметка. Типичната и
непосредствена цел на договора за банков кредит /чл. 430 ТЗ/ е именно предоставянето на
сума пари за определен период от време срещу възнаграждение, поради което размерът на
това възнаграждение е част от същественото съдържание на договора. То не подлежи на
преценка за неравноправност при условие, че клаузите, в които е уговорено, са написани на
ясен и разбираем език, т.е. че тяхното съдържание и икономически последици могат да
бъдат възприети от средно осведомения потребител. В настоящата хипотеза това изискване
е спазено, тъй като клаузите на чл. 7, б. „а“ и б. „б“ от договора предвиждат годишна
възнаградителна лихва във фиксиран размер, който е ясно посочен в тях, и се дължи при
извършване на ясно определени транзакции с платежния инструмент – безкасови плащания
и всякакви други плащания извън безкасовите. Следователно тези клаузи не подлежат на
преценка за неравноправност по изложените от ищцата съображения, че в тях бил уговорен
прекомерно висок размер на лихвения процент по възнаградителната лихва. Изложените в
7
хода на процеса възражения, че ищцата не била уведомена за изменение на така уговорената
лихва, както и за месечния размер на задълженията й, не касаят валидността на лихвената
клауза, преценявана към датата на сключване на договора. Както беше посочено, в договора
е уговорен фиксиран лихвен процент, за който не се твърди, нито се установява да е бил
изменян едностранно от страна на банката. Подобни възражения биха били относими към
валидността на клаузи, уреждащи реда за изменение на лихвения процент от банката,
каквито клаузи процесният договор не съдържа. Ето защо искът за прогласяване
нищожността на така посочените уговорки следва да бъде отхвърлен.
Различно е положението по отношение на иска за прогласяване нищожността на чл. 8 от
договора, предвиждащ задължение на потребителя да заплаща на банката обезщетение за
забава /наказателна лихва/ в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12%.
Както беше изяснено по-горе, по настоящото дело не е установено тази клауза да е
индивидуално уговорена. Простият факт на подписването на договора от страна на ищцата
не води до извод за индивидуално уговаряне на съдържащите се в него условия, доколкото
това изисква потребителят да е имал възможност да влияе върху съдържанието на
договорните клаузи, което в случая не е установено. След като наказателната лихва не е
индивидуално уговорена, то тя се явява нищожна предвид уредения в нея размер на лихвата,
който възлиза на общо 28% годишно върху невъзстановените в срок суми по безкасови
плащания и на общо 30% годишно върху всички останали невъзстановени в срок суми от
потребителя. Изложените от ищцата възражения се основават на общата норма на чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП, въвеждаща забрана за установяване на прекомерно висока неустойка за
неизпълнение на задълженията на потребителя, но чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./ съдържа
специална регулация на този вид обезщетения, която е по-благоприятна за потребителя,
защото въвежда абсолютен максимален размер на обезщетението, който не може да
надвишава размера на законната лихва. Доколкото лихвените проценти от 28%, респективно
30% безспорно надхвърлят размера на законната лихва към датата на сключване на договора
/14,25%/, то договорната клауза се явява нищожна поради противоречие със закона и
предявеният в тази насока установителен иск следва да бъде уважен.
По исковете за недължимост на вземанията по процесния договор за кредит, съдът
намира следното. Страните не спорят и от приетото удостоверение с изх. № 100-125 от
08.10.2021г., издадено от ответника се установява, че ответникът е начислил сумата от 2000
лева, представляваща главница по договора за кредит; сумата от 32,10 лева, представляваща
неплатена месечна вноска; сумата от 17,60 лева, представляваща лихва към 07.10.2021г. и
сумата от 13 242,86 лева, представляваща просрочени лихви за периода от 02.10.2007г. до
08.10.2021г. Следователно за ищцата е налице правен интерес от предявените отрицателни
установителни искове за тяхната недължимост.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с Тълкувателно решение №
3/2023г. на ОСГТК на ВКС, при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата
и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл.114 ЗЗД от момента на
8
изискуемостта на съответната вноска, като давностният срок е петгодишен за главницата и
тригодишен за начислените лихви. Както беше изяснено, клаузата на чл. 3 от процесния
договор за кредит предвижда, че срокът на неговото действие е до 02.10.2009г. /т.е. две
години от датата на сключването му/ с възможност за неговото автоматично продължаване.
Автоматичното продължаване на действието на договора изисква /наред с липсата на
изявление за прекратяване/ страните да са продължили да упражняват своите права и
задължения след изтичане на първоначалния срок, т.е. ищцата да е продължила да ползва
предоставения й кредитен овърдрафт чрез издадения й платежен инструмент – кредитна
карта, след 02.10.2009г., а банката да е продължила да осигурява това ползване. В случая,
обаче, по делото не се установява ищцата да е продължила да ползва платежния инструмент,
както и да извършва транзакции, тегления или други операции, с които да усвоява
предоставения й овърдрафт по разплащателната сметка след посочената дата, поради което
съдът приема, че действието на процесния договор за кредит е прекратено с изтичане на
първоначалния му срок на 02.10.2009г. Следователно това е и най-късната възможна дата, от
която е започнала да тече погасителната давност за вземанията по договора. Ответникът не
твърди и не доказва наличието на обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване на
погасителната давност, поради което считано от 02.10.2009г. до датата на исковата молба –
02.02.2022г., всички процесни вземания за главница и възнаградителна лихва са погасени по
давност. Що се отнася до вземанията за наказателна лихва, те се явяват недължими както с
оглед нищожността на лихвената клауза, така и с оглед приложението на чл. 119 ЗЗД.
Ето защо предявените отрицателни установителни искове за недължимост на
процесните суми са основателни и следва да бъдат уважени изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. Ищцата е сторила
разноски за държавна такса в размер на 609,71 лева, както и за адвокатско възнаграждение в
размер на 1440 лева, платено изцяло по банков път. Релевираното от ответника възражение
за прекомерност е неоснователно с оглед извършените по делото процесуални действия,
както и с оглед предявените три неоценяеми иска за нищожност на договорни клаузи и
материалния интерес по предявените оценяеми искове от общо 15 292,56 лева. С оглед
уважената част от исковете, на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в размер на
1024,85 лева. Ответникът не е сторил разноски, претендирал е юрисконсултско
възнаграждение, което съдът определи на 100 лева. С оглед отхвърлената част от исковете на
ответника следва да бъде присъдена сумата от 50 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от П. Н. С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу
„Първа Инвестиционна Банка“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
***, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, нищожността на
9
клаузата на чл. 8 от сключения между страните Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от
02.10.2007г., уреждаща размера на дължимата наказателна лихва, като ОТХВЪРЛЯ
предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 3 от Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от
02.10.2007г., в частта, предвиждаща автоматично продължаване на договора, както и на чл.
7, б. „а“ и б. „б“ от Договор за кредит № 51РКО-В-0410 от 02.10.2007г., уреждащи размера
на дължимата възнаградителна лихва.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че П. Н. С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, не дължи
на „Първа Инвестиционна Банка“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: ***, сумата от 2000 лева, представляваща главница по Договор за кредит №
51РКО-В-0410 от 02.10.2007г.; сумата от 32,10 лева, представляваща неплатена месечна
вноска по договора; сумата от 17,60 лева, представляваща лихва към 07.10.2021г. и сумата
от 13 242,86 лева, представляваща просрочени лихви за периода от 02.10.2007г. до
08.10.2021г., които вземания са удостоверени от „Първа Инвестиционна Банка“ АД с
удостоверение № 100-125 от 08.10.2021г.
ОСЪЖДА „Първа Инвестиционна Банка“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: ***, да заплати на П. Н. С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1024,85 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА П. Н. С., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на „Първа
Инвестиционна Банка“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 50 лева, представляваща сторените по делото
разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10