РЕШЕНИЕ
№ 326
гр. Пловдив, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20225001000204 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №31 от 29.11.2021 г.,постановено по т.д.№20205600900171 по описа на
Окръжен съд-Х.,е осъден ответникът ЗАД „Д.Б.:Ж.з.“ АД - С., ЕИК *********, да заплати на
ищеца Г. СТ. П. с ЕГН **********,на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл. 45 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД, сума в размер на 21000 лева - обезщетение за неимуществени вреди във връзка с
настъпило на 13.08.2018 год. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от
02.02.2019 година до окончателното изплащане на вземането,а за разликата над 21000 лева
до предявения размер от 40 000 лева иска е отхвърлен като неоснователен.
Със същото решение ответникът ЗАД „Д.Б.:Ж.з.“ АД - С., ЕИК *********, е осъден
още да заплати по бюджетна сметка на ХОС, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, сума в
размер на 1040 лева - държавна такса и разноски,а на адвокат А.Е.М. от САК, с ЛН
***********,е осъден на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да заплати сума в размер на 1160 лева
- адвокатско възнаграждение.
И на следващо място,с решението от 29.11.2021 г. на ОС-Х. е осъден ищецът Г. СТ.
1
П. с ЕГН **********, да заплати на ответника ЗАД „Д.Б.:Ж.з.“ АД - С., ЕИК *********,
сумата 242,25 лева - деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на ЗАД
„Д.Б.:Ж.з.“ АД – гр. С.,с ЕИК *********,подадена чрез пълномощника на дружеството адв.
В.П.,срещу осъдителната част на решение №31 от 29.11.2021 г.,постановено по т.д.№
20205600900171 по описа на Окръжен съд-Х.,с която дружеството-жалбоподател /ответник в
първоинстанционното производство/ е осъдено да заплати на ищеца Г. СТ. П.
застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 21 000 лв.,ведно със
законна лихва,считано от 02.02.2019 г. до окончателното плащане.В жалбата се поддържа,че
в обжалваната част решението е неправилно и необосновано,относно размера на
присъденото обезщетение,относно съпричиняване на вредоносния резултат и относно
дължимостта на законна лихва.Развити са доводи за това,че размера на присъденото
обезщетение не е съобразен с чл.52 от ЗЗД,независимо от факта,че в мотивите са посочени
критериите формиращи принципа за справедливост.Досежно съпричиняване на вредоносния
резултат се поддържа,че приноса на ищеца превишава този на делинквента и участието му е
по-голямо от приетите от съда 30 %,като обезщетението за неимуществени вреди следва да
бъде редуцирано и присъдената сума да бъде значително намалена /в случай,че съдът не
приеме иска за изцяло неоснователен/.Жалбоподателят развива аргументи и за това,че
лихвата за забава върху присъденото обезщетение неправилно е начислена,считано от
02.02.2019 г.,като счита,че това е в противоречие с нормата на чл.380,ал.3 от КЗ.Сочи
факта,че ищецът не е посочил банкова сметка,както го задължава императивната разпоредба
на чл.380,ал.1 от КЗ и с оглед на това счита,че е налице забава на кредитора по отношение
на плащането,което освобождава застрохователя от дължимостта на лихва по чл.409 от КЗ.
На база поддържаните в жалбата доводи,дружеството-жалбоподател моли да бъде
отменено решение №31 от 29.11.2021 г. в частта,с която дружеството е осъдено да заплати
на ищеца застрахователно обезщетение на основание чл.432,ал.1 от КЗ в размер на 21 000
лв.,ведно със законна лихва,считано от 02.02.2019 г. и да се отхвърли иска изцяло или /при
условие на евентуалност/ да бъде намален размера на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди.Моли да се отмени решението и в частта,с която е присъдена законна
лихва върху застрахователното обезщетение,считано от 02.02.2019 г.Наред с това моли при
уважаване на въззивната жалба,да бъде изменено първоинстанционното решение в частта за
разноските,както и да му бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззиваемият Г. СТ. П. е подал в законния срок,чрез пълномощника си
адв.К.Г.,писмен отговор на въззивната жалба,с който е изразил становище,че обжалваното
решение е допустимо,валидно и правилно,а подадената срещу него въззивна жалба е
допустима,но по същество е неоснователна,поради което моли същата да бъде оставена без
уважение,а обжалваното решение-да се потвърди.Конкретните си аргументи за обосноваване
на това становище въззиваeмият излага в отговора си.Моли да му се присъдят всички
съдебни разноски,сторени пред двете инстанции,включително и адвокатско възнаграждение
за оказано безплатно процесуално представителство,защита и съдействие на ищеца пред
2
двете съдебни инстанции.
Няма заявени от страните доказателствени искания пред въззивната инстанция.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на обжалване,както и с
наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със събраните по делото доказателства и
доводите на страните,намира за установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от лице,имащо
правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в така обжалваната му
осъдителна част и при подаването на жалбата е спазен двуседмичния срок по чл.259,ал.1 от
ГПК.Ето защо жалбата подлежи на разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното решение по реда на
чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че същото решение е валиден съдебен
акт,тъй като е постановено от надлежен съдебен състав,в пределите на правораздавателната
власт на съда,в изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло с мотивите
му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната допустимост на
обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд намира,че решението се явява
процесуално допустимо в обжалваната му част и в частност-че с тази част съдът се е
произнесъл /чрез частично уважаване/ относно предявения по делото допустим осъдителен
иск.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно законосъобразността
и правилността на обжалваното решение,въззивният съд е ограничен от изложеното в
жалбата.В тази връзка,преценявайки оплакванията във въззивната жалба,както и събраните
по делото доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
Искът,по който ОС-Х. се е произнесъл с частично обжалваното решение е предявен
от Г. СТ. П. против ЗАД „Д.Б.:Ж.з.“ АД – гр.С., ЕИК ********* и е основан на разпоредбата
на чл.432,ал.1 от КЗ,като е поискано от ищеца да бъде осъдено ответното застрахователно
дружество да бъде осъдено да му заплати сумата от 40 000 лв. обезщетение за
неимуществени вреди,изразяващи се в претърпените от ищеца болки и страдания в резултат
на ПТП,настъпило на 13.08.2018 г. в гр.Х.,ведно със законната лихва върху присъденото
обезщетение,считано от датата 02.02.2019 г.-денят следващ датата,на която за ответника е
изтекъл 3-месечния срок за доброволно произнасяне по щетата,до окончателното му
изплащане.
Искът е основан на твърдения за настъпило на датата 13.08.2018 г. в гр.Х.,на ул.“М.“
пътнотранспортно произшествие,при което е пострадал ищецът по време на управлението
на мотоциклет марка „С.“,с рег.№****** и което е било виновно причинено от лицето
П.С.С. като водач на лек автомобил марка „П.“,модел „207“,с рег.№********.Конкретния
твърдян от ищеца механизъм на настъпване на произшествието е описан в исковата молба и
се твърди още,че вината на прекия причинител е установена по образуваното срещу него
3
НАХД №1310/2019 г. по описа на РС-Х..Твърди се още,че след пътния инцидент ищецът е
бил откаран по спешност в „МБАЛ-Х.“АД,където след направени му редица
прегледи,изследвания и рентгенографии,лекарите са му поставили следната окончателна
диагноза:1/Счупване на таза,закрито;2/Ограничени и болезнени движения в лява
тазобедрена става;3/палпаторна болка по хода на лява пубисна кост.С оглед степента и
сложността на получената фрактура,както се твърди в исковата молба,на 13.08.2018 г.
ищецът бил подложен на оперативна интервенция в отделението по „Ортопедия“ към
„МБАЛ-Х.“АД,където ме било извършено „закрито наместване на фрактура без вътрешна
фиксация“.Престоят на ищеца в болнично заведение продължил от 13.08.2018 г. до
20.08.2018 г.,когато последният бил изписан и му било указано да спазва строг постелен
режим за 45 дни,както и да ходи с помощни средства за период от 75 дни,без да обременява
ляв долен крайник.Ищецът твърди,че предвид възрастта му лечебният и възстановителният
му период продължава и към момента на подаване на ИМ и че поради получената фрактура
в областта на таза е бил много трудно подвижен през първия месец и половина след
инцидента.Налагало се близките му денонощно да са около него,като му помагали в
извършването на ежедневните битови и хигиенни нужди.Първите месеци след инцидента
ищецът се придвижвал единствено с помощта на патерици,изпитвал силни болки вследствие
на получените наранявания и обездвижване,а това налагало постоянно да приема
обезболяващи и седативни медикаменти.Твърди се също така,че в резултат на преживяното
ПТП здравословното състояние на ищеца се влошило,което дало отражение и на психиката
му и вследствие на изживения шок ищецът се оплаквал от понижено
настроение,тревожност,връщане към спомена за пътния инцидент,нарушения на съня и
вниманието,което налагало да използва сънотровни медикаменти.Допълнително ищецът се
тревожел,че няма да се възстанови напълно и до края на дните си ще остане в тежест на
своите близки.Според лекарските прогнози болките,които ищецът изпитвал щели да
намалеят интензивността си,но имало вероятност да останел до живот при влошаване на
времето и физическото натоварване,а отделно от това лекарите не можели да дадат прогноза
дали предвид фрактурата в областта на таза,обемът на движенията ще се възстанови
напълно и последните няма да останат ограничени и болезнени.
В исковата молба е изложено и твърдението,че виновният за процесното ПТП водач
попада в кръга на лицата,чиято отговорност за причинени вследствие на ПТП вреди,се
покрива от застраховката „Гражданска отговорност“,сключена с ответното застрахователно
дружество и обективирана в застрахователна полица №**************/04.07.2018
г.,валидна от 04.07.2018 г. до 04.07.2019 г.Ищецът заявява,че е предявил пред ответника
претенция за изплащане по доброволен ред на обезщетение за неимуществените
вреди,претърпени от него вследствие на процесното ПТП и по тази претенция била
образувана пред застрахователя щета №************/2018-1,но до момента на подаване на
процесната искова молба такова обезщетение не му било изплатено,а предвиденият в
чл.496,ал.1 от КЗ тримесечен срок бил изтекъл на 01.02.2019 г.С оглед на това ищецът е
заявил,че има правен интерес да претендира по съдебен ред изплащане на застрахователното
обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди,явяващи се резултат от
4
процесното ПТП.
Ответникът ЗАД „Д.Б.:Ж.з.“ АД – гр.С., ЕИК ********* е подал в законния срок
писмен отговор на исковата молба,с който е оспорил иска по чл.432,ал.1 от КЗ изцяло като
неоснователен и недоказан.Оспорил е и акцесорната претенция за лихви.Признавал е като
безспорно съществуването на валидно застрахователно правоотношение по отношение на
процесния л. а. „П.“ е рег. №********, по силата на застрахователна полица №
*******************, сключена със „ЗАД Д.Б.:Ж.з.“ АД,но е изложил за необосновано и
прекомерно завишен размер на претендираното обезщетение,несъответстващ на принципа за
справедливост по чл.52 от ЗЗД.Заявил е и възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на ищеца,аргументирайки се с твърденията,че по време на пътния
инцидент ищецът е управлявал мотоциклета си марка „С.“ при липса на правоспособност и
с превишена скорост,несъобразена с атмосферните условия,с релефа на местността,със
състоянието на пътя и на превозното средство,с характера и интензивността на
движението,с конкретните условия на видимост.Наред с това е изложил и твърдението,че
ищецът е управлявал мотоциклета с изключена къса светлина отпред,че управлявания от
него мотоциклет е бил технически неизправен и че липсват данни същия да е преминал
проверка на техническата му изправност по предвидения в закона ред.Основал е
възражението си за съпричиняване и на твърдението,че по време на инцидента ищецът се е
движел на такова разстояние от движещото се пред него превозно средство,че да не може да
избегне удара с него,когато същото МПС намали или спре рязко.
В допълнителната си ИМ ищецът е заявил,че оспорва всички възражения на
ответника по отношение основателността и размера на предявения иск,като е изложил и
конкретни аргументи в тази насока.
В отговора на допълнителната ИМ ответникът е заявил,че поддържа всичките си
възражения,съдържащи се в първия му отговор и е развил контрааргументи срещу
тези,изложени в допълнителната ИМ.
По повод на предявения иск,от фактическа страна е установено в
първоинстанционното производство,че е налице влязло в сила решение №41/18.02.2020
година, постановено по АНД № 1310/2019 година по описа на Районен съд – Х.,с което
лицето П.С.С. от гр.Х. е признат за виновен в това, че на 13.08.2018г. в същия град на ул.
„М.“, при управление на МПС-л.а. „П. 207“ с рег. №*******,е нарушил правилата за
движение по чл.25 ал.1 и чл.26 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил средна телесна
повреда на настоящия ищец Г. СТ. П.,изразяваща се в счупване на таза /счупване на лява
тазобедрена ямка и счупване на долния клон на лявата срамна кост/, довело до трайно
затруднение на движението на левият му крак, като след деянието деецът направил всичко
зависещо от него, за оказване помощ на пострадалия - престъпление по чл. 343а ал.1 б. „А“,
вр. чл. 343 ал.1 б. б“, вр. чл.342 ал.1 от НК.Със същото решение /потвърдено с окончателно
решение №260005 от 21.08.2020 г. по описа на ВАНД №217/2020 г. по описа на ОС-Х./,П.С.
е освободен от наказателна отговорност на основание чл.78а от НК и му е наложено
административно наказание-глоба в размер на 1000 лв.При наличието на това влязло в сила
5
решение,което се приравнява и има силата на влязла в сила присъда,гражданският съд
несъмнено е длъжен да се съобрази с разпоредбата на чл.300 от ГПК,според която влязлата в
сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда
гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца.Ето защо,както правилно е прието и в обжалваното
решение,в случая е обвързващ извода на наказателния съд, че телесните повреди на
пострадалия Г.П. са причинени противоправно и виновно от П.С.С., при процесното пътно-
транспортно произшествие,станало на 13.08.2018 г.,като в настоящото производство тези
обстоятелства не подлежат на преразглеждане,а и в самата въззивна жалба няма изложени
оплаквания срещу направените от първоинстанционния съд изводи в тази насока.С други
думи,следва да се приеме за безспорно установено наличието на противоправно деяние от
страна на водача на посочения лек автомобил,при нарушение на определени правила за
движение по пътищата,вследствие на което е причинена на ищеца посочената по-горе
телесна повреда и това води до осъществяване на деликтния състав на чл.45 от ЗЗД,явяващ
се една от кумулативните предпоставки за ангажиране отговорността на ответника-
застраховател по предявения срещу него иск с правно основание чл.432,ал.1 от КЗ.
На следващо място,ответникът-настоящ жалбоподател изначално не е оспорил и дори
изрично е признал факта,също представляващ предпоставка за ангажиране отговорността
му по процесния иск като застраховател и изразяващ се в това,че към момента на пътния
инцидент е имало действащо и валидно застрахователно правоотношение относно
управлявания от виновния водач лек автомобил марка „П.“ с рег. №********, по силата на
застрахователна полица №********************, сключена с ответното дружество „ЗАД
Д.Б.:Ж.з.“ АД.
Оплакванията на жалбоподателя за неправилност на обжалваното решение не засягат
горните факти,нито приетия в решението механизъм на настъпване на процесното ПТП.Те
са само по отношение на приетия размер на присъденото обезщетение,както и относно
съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и по-точно относно степента на приноса
му за настъпване на този резултат. Оплаквания се съдържат в жалбата и относно
дължимостта на присъдената законна лихва върху обезщетението.При тези предметни
предели на въззивното производство,очертани с процесната жалба,въззивният съд дължи с
настоящото решение самостоятелна преценка относно дължимия размер на претендираното
от ищеца обезщетение за неимуществени вреди и относно степента на приноса на ищеца за
настъпването на вредоносния резултат.Дължи преценка и за дължимостта на законната
лихва върху обезщетението за посочения от ищеца период.В тази връзка въззивният съд
приема следното:
От приложената към първоинстанционното дело мидицинска документация и
заключението на комплексната автотехническа и съдебно-медицинска експертиза се
установява,че вследствие на процесния пътен инцидент от 13.08.2018 г. ищецът е получил
телесни увреждания,изразяващи се в счупване на тазобедрената ямка на таза и на долния
клон на лявата срамна кост на таза.Като лечение на тези травми е проведено закрито
6
наместване с вътрешна фиксация на счупването,а след това по лекарско предписание
ищецът е следвало да спазва постелен режим за 45 дни,да ходи с помощни средства 75
дни,без да натоварва левия крак,както и да провежда мероприятия за раздвижване на крака
след изтичането на 75 дни.След престоя на ищеца в болницата,продължил 8 дни /считано от
датата на инцидента/,същият е бил на легло в продължение на около 2 месеца,през което
време се е нуждаел от чужда помощ,а след това е започнал процес на раздвижване чрез
ползването на помощни средства и този процес продължил около една година,след което
ищецът е възстановил нормално ходенето,както се сочи в експертното заключение на
комплексната експертиза.В същото заключение се съдържа и констатацията,че
оздравителния процес при ищеца е протекъл без усложнения,в обичайните срокове и е
приключил с пълно възстановяване на движенията на крака.Като цяло,възстановителният
процес е продължил около една година и към момента на изготвяне на експертното
заключение е приключил напълно,както е отразено в същото заключение.Вещите лица не са
констатирали наличието на медицински документи,които да сочат други прегледи на ищеца
освен извършените такива в болницата.Не са установили и данни за провеждан от ищеца
курс на рехабилитация,но не са констатирали и трайни последици от претърпяната травма.В
резултат на травмата в началния й период,както сочат вещите лица,ищецът е изпитвал силни
болки и страдания,които са затихвали във времето и към момента на изготвяне на
заключението той изпитва само инцидентни болки при промяна на времето и при
претоварване на крака.
Всички изложени по-горе обстоятелства имат значение за определяне размера на
обезщетението.Така с оглед на установения вид и тежест на полученото от ищеца
травматично увреждане вследствие на пътния инцидент от 13.08.2018 г.,с оглед проведеното
лечение,наложило и оперативна намеса,предвид търпените в началния период след
увреждането силни болки и страдания,създадените на ищеца неудобства през първите два
месеца след травмата,свързани със спазването на постелен режим и необходимостта от
ежедневна чужда помощ през същия период за обслужването на обичайните физически
нужди на ищеца,а предвид и възрастта на ищеца към момента на
инцидента,продължителността на възстановителния период от травмата,социално-
икономическите условия в страната към момента на инцидента,а от друга страна-при
отчитане на факта,че няма трайни физически последици за ищеца от увреждането и
движенията на крака му са изцяло възстановени,настоящият съд счита,че определеното с
обжалваното решение обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. не е
завишено,а и е определено в съответствие с принципа за справедливост,произтичащ от
разпоредбата на чл.52 от ЗЗД.Така определения размер се споделя от настоящата инстанция
и се счита за справедлив по смисъла на посочената разпоредба.
На следващо място,с обжалваното решение първоинстанционният съд е приел,че
ищецът е съпричинил вредоносния резултат и съпричиняването от негова страна е в размер
на 30 %.Приел е в тази връзка,че съпричиняването се състои в неправилни от техническа
гледна точка действия на ищеца,изразяващи се в това,че същият,след като е възприел
препречващия пътя му автомобил,само намалил скоростта на управлявания от него мотопед
от 20 км/ч до 13,9 км/ч,но е продължил да се движи напред към мястото на удара,а е
следвало при възникване на опасността да предприеме аварийно спиране,така че да спре
преди мястото на удара,което според заключението на КСМАТЕ е било технически
възможно.Това поведение на ищеца,както е счел първоинстанционния съд,е в разрез с
предписанието,дадено с разпоредбата на чл. 20 ал. 2, изр. последно от ЗДвП: „Водачите са
длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне
7
опасност за движението“. Нарушавайки това правило,според окръжния съд,ищецът е
допринесъл за настъпване на пътния инцидент, а от там и причиняване на телесното
увреждане.Изводите на съда за наличие на съпричиняване от страна на ищеца и за
фактическите причини,в които се изразява съпричиняването,не са оспорени с въззивната
жалба,а е оспорен възприетия от съда размер на съпричиняването-30 %.Жалбоподателят
счита,че размера /степента/ на приноса на ищеца за настъпване на вредоносния резултат е
по-голям от този,който е приет в обжалваното решение.Според жалбоподателя,съпоставяйки
виновното поведение на водача,застрахован при ответника,изразяващо се в предприемане на
маневра без да се убеди,че не застрашава другите участници в движението и да подаде
светлинен сигнал,с това на ищеца,който е имал обективната възможност да избегне
настъпването на ПТП като преустанови движението си с мотопеда и спре,както и
неумението му безопасно да управлява мотопед и да запази равновесие на него,се налага
извода,че вредоносния резултат в по-голяма степен е причинен от ищеца и превишава
приноса на делинквента.Настоящият съд счита за неоснователни тези доводи на
дружеството-жалбоподател.Посочиха се установените по делото технически причини за
съпричиняване на вредоносния резултат и съпоставката им с виновното поведение на водача
на лекия автомобил марка „П.“,не налагат извод за по-голям принос на ищеца от този,който
е определен в обжалваното решение.Наред с това няма никакви данни ищецът да е
допринесъл за настъпване на вредоносния резултат поради неумение за безопосно
управление на мотопеда и неспособност да запази равновесие на него.От фактическа страна
е установено /чрез заключението на комплексната експертиза/,че ударът между лекия
автомобил и мотопеда,управляван от ищеца,по характер е бил кос,страничен-с първоначален
контакт на дясна ръкохватка на кормилото на мотопеда с ляво странично външно огледало
на лекия автомобил и следващ контакт между предното колело на мотопеда и лява предна
част на автомобила в зоната на предно ляво колело,след което мотопедът е паднал върху
платното за движение на лявата си страна и с плъзгане по терена и ротация се е установил в
лявата /южна/ лента за движение.Очевидно падането на мотопеда,а заедно с това и
увреждането на управляващия го ищец,е станало вследствие на описаните съприкоснования
между мотопеда и лекия автомобил,като няма данни същото падане да се е дължало на
неспособност на ищеца да запази равновесие на мотопеда.Предвид тези съображения съдът
счита за неоснователно заявеното в жалбата възражение за по-голям принос на ищеца за
настъпване на вредоносния резултат от така определения от първоинстанционния съд.Оттук
се налага и извода,че определения като справедлив размер на обезщетението от 30 000 лв. не
подлежи на намаляване на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД с повече от 30 %,респективно
дължимият размер на обезщетението правилно е определен на 21 000 лв.,след като е
извършено намаляване на размера на обезщетението поради съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца именно с определените в първоинстанционното решение 30 %.
И на следващо място,настоящият съд счита за абсолътно неосноветелно оплакването
на жалбоподателя по отношение на периода на пресъдената лихва.С първоинстанционното
решение е прието,че върху присъденото обезщетение ответникът дължи законна лихва за
забава,считано от 02.02.2019 г.,когато е изтекъл тримесечния срок по чл.496,ал.1 от
КЗ,считано от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя-30.10.2018
г.Жалбоподателят неоснователно счита,че от посочената дата-02.02.2019 г. не се
дължи,понеже ищецът с уведомлението до застрахователя не е посочил банкова
сметка,както задължава императивната норма на чл.380,ал.1 от КЗ,а не е посочил такава и
до приключване на устните състезания по делото пред първата инстанция.Началният
момент,от който застрахователят дължи законна лихва върху застрахователното
обезщетение не е обвързан по никакъв начин от посочването на банкова сметка от
пострадалия,по която да бъде платено обезщетението.Настоящият състав споделя съдебната
практика,приемаща,че задължението на застрахователя за изплащане на лихва за забава е
регламентирано в чл.429,ал.3,изр.2-ро от КЗ и началният момент на начисляването на
лихвата е датата на уведомяването от застрахования за настъпването на застрахователното
събитие по реда на чл.430,ал.1,т.2 от КЗ или датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице,която от датите е най-ранна.В случая няма
8
данни за уведомяване на застрахователя от застрахования за настъпване на процесното
застрахователно събитие,а ищецът като пострадал от това събитие,т.е. от процесното ПТП,е
предявил претенцията си пред ответника за изплащане на застрахователно обезщетение на
датата 30.10.2018 г.Следователно от тази дата се дължи и законната лихва за забава,но тъй
като самият ищец претендира лихвата от по-късен момент-от датата 02.02.2019 г.,то при
съобразяване на диспозитивното начало в гражданския процес,лихвата следва да бъде
присъдена именно от датата 02.02.2019 г. до окончателното плащане на дължимото
обезщетение от 21 000 лв.Именно така е прието и с обжалваното решение,поради което
оплакването на жалбоподателя за недължимост на присъдената законна лихва и за
неправилното й начисляване от датата 02.02.2019 г. е неоснователно.
Вследствие на всичко изложено по-горе,въззивният съд намира за неоснователни
всички поддържани в процесната въззивна жалба оплаквания срещу обжалваната част на
първоинстанционното решение,съответно на което счита и самата жалба за изцяло
неоснователна,а първоинстанционното решение,в обжалваната му осъдителна част,счита за
правилно и като такова то следва да бъде потвърдено в тази му част,включително и в частта
за разноските,възложени в тежест на ответника.
Предвид изхода на спора пред въззивната инстанция,дружеството-жалбоподател
следва да бъде осъдено на основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата да заплати на
адвокат А.Е.М.-пълномощник на въззиваемия,адвокатско възнаграждение в размер на 1160
лв. за осъществена безплатна адвокатска защита пред настоящата инстанция на основание
чл.38,ал.1,т.2 от ЗА,уговорена в представения договор за правна защита и съдействие от
11.11.2020 г. Размера на адвокатското възнаграждение съдът определи съгласно чл.7,ал.2,т.4
от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съобразно
обжалваемия интерес.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 31 от 29.11.2021 г.,постановено по т.д.
№20205600900171 по описа на Окръжен съд-Х.,в обжалваната му част,с която е осъден
ответникът ЗАД „Д.Б.:Ж.з.“ АД - С., ЕИК *********, да заплати на ищеца Г. СТ. П. с ЕГН
**********,на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл. 45 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, сума в размер
на 21000 лева - обезщетение за неимуществени вреди във връзка с настъпило на 13.08.2018
год. пътнотранспортно произшествие, ведно със законната лихва от 02.02.2019 година до
окончателното изплащане на вземането,а по бюджетна сметка на ОС-Х. е осъден да заплати
на основание чл.78,ал.6 от ГПК сума в размер на 1040 лв.-държавна такса и разноски и на
адвокат А.Е.М. от САК е осъден на основание чл.38,ал.2 от ЗА да заплати сума в размер на
1160 лв.-адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА ЗАД „Д.Б.:Ж.з.“ АД,с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление
гр.С.,п.к.****,бул.“Г.М.Д.“№* да заплати на адвокат А.Е.М. от САК,с ЛН ***********,на
основание чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата,сумата от 1160 лв. /хиляда сто и шестдесет
лева/,представляваща адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска
защита на въззиваемия Г. СТ. П. пред въззивната инстанция на основание чл.38,ал.1,т.2 от
ЗА.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
9
Членове:
1._______________________
2._______________________
10