Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.06.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение,
втори въззивен състав, в публично заседание на дванадесети април две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАТЯ ЩЕРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
мл. съдия КАТЕРИНА НЕНОВА
при
секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от младши съдия Ненова в. гр. д. № 141 по описа за
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
С Решение № 204/19.12.2016 г., постановено по гр. дело
№ 1013/2015 г. по описа на Районен съд – Ихтиман, е отхвърлен предявеният от „Ф.К.”
ЕООД иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК за признаване за
установено по отношение на С.Д.Т. с ЕГН: **********, че последният дължи на
сумата в размер на 14 000 лв., представляваща заемната сума, съгл. чл.
1.1. от договора за заем от 03.06.2015 г., както и сумата в размер на 356,60
лв., представляваща договорената в чл. 4. и чл. 4.6 договорна лихва върху
главницата, за периода от 03.06.2015 г. до 03.09.2015 г., както и обезщетение
за забава по чл. 86 ЗЗД в размер на 46,76 лв., за периода от 04.09.2015 г. до
28.12.2015 г., или общо сумата в размер на 403,36 лв., ведно със законната
лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане. С
решението в тежест на въззивното дружество са възложени сторените в
производството разноски.
Въззивното дружество „Ф.К.” ЕООД е останало недоволно
от първоинстанционния акт и го е обжалвало изцяло. В жалбата се твърди
материална и процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение. Акцентира
се, че въпреки оспорването от страна на въззиваемия, заключението на вещото
лице по извършената експертиза било категорично, че подписът за заемател в
договора бил положен от С.Т.. Обстоятелството, че в договора имало ръкописен
текст, който не е изписан от Т., не засягало валидността на правоотношението.
Първоинстанционният съд достигнал до погрешни правни изводи, като се позовал на
съдебна практика, неотносима към конкретния казус. По отношение процесния запис
на заповед и неговата доказателствена стойност е посочена практика на ВКС. Дори
записът на заповед да не бъде ценен като разписка, той представлявал
извънсъдебно признание на дълга, с оглед преценката му по чл. 175 ГПК.
Въззиваемият бил получил сумата по заема, което се доказвало от записа на
заповед, издаден като обезпечение съгласно клаузите на договора. Протоколът за
разпит на свидетел от 03.06.2016г. следвало да се цени като частен
свидетелстващ документ. Въззивникът настоява, че претенцията му по главния иск
е основателна. Оттам твърди основателност и на акцесорния иск за лихви. Моли
въззивния съд да отмени атакуваното решение и да уважи изцяло предявените
искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от
въззиваемия С.Д.Т., чрез адв. Л. от САК. Въззиваемият намира жалбата за
неоснователна. Твърди, че решаващите изводи на първостепенния съд са правилни.
Изразява несъгласие със заключението на СГЕ. Акцентира, че фактическият състав
на договора за заем не бил осъществен, тъй като не се доказало реално предаване
на процесната сума. Цитираната във въззивната жалба съдебна практика не била
приложима към конкретната хипотеза. Сочи се, че осчетоводяването на
претендираните суми от въззивника, ищец в първата инстанция, не представлявало
обстоятелство от значение за предмета на делото. В отговора се иска
потвърждаване на атакувания съдебен акт. Претендират се разноски.
В
съдебно заседание пред въззивната инстанция всяка от страните поддържа доводите
и исканията си.
СОФИЙСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, с оглед пределите на въззивната проверка съгл. чл. 269 ГПК, като
обсъди доводите на страните и прецени относимите доказателства по делото
поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционното производство е образувано по
искова молба и две уточнения към нея от „Ф.К.“ ЕООД срещу С.Т.. Сочи се, че
дружеството сключило с Т. договор за паричен заем на 03.06.2015 г., въз основа
на който предоставило на последния сумата от 14 000 лв. – главница. Заемателят
не върнал посочената сума в уговорения срок, поради което и понастоящем се
считал изпаднал в забава. Кредиторът „Ф.К.“ ЕООД се снабдил по съдебен ред със
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, срещу която
длъжникът С.Т. депозирал възражение в срока по чл.414, ал. 2 ГПК. Искането към
първоинстанционния съд е да признае за установено по отношение на С.Т., че
същият дължи на „Ф.К.“ ЕООД следните суми: 1.) 14 000лв. - заемната сума
по договора; 2.) 356,60 лв. - договорна лихва по чл. 4.5. и чл. 4.6. от
договора, от датата на сключване на договора до настъпването на изискуемостта;
3.) 46, 76 лв. – обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД от датата на настъпване на
изискуемостта (04.09.2015 г.) до подаването на заявление за издаване на заповед
по чл. 410 ГПК и 4.) законна лихва от депозирането на заявлението за издаване
на заповед по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на задължението.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на исковата молба от ответника и въззиваем в настоящата
инстанция С.Т.. Последният сочи, че никога не е сключвал договор за заем с
насрещната страна и подписът, положен върху представения договор, не е негов. Отрича
също да е получавал от „Ф.К.“ ЕООД каквато и да е сума. Моли първостепенния съд
да отхвърли исковите претенции като неоснователни.
На 03.06.2015 г. „Ф.К.“ ЕООД и С.Д.Т. са сключили
договор за паричен заем, съгласно който въззивното дружество се е съгласило да
предостави в заем на въззиваемия сумата от 14 000 лв., срещу годишна
възнаградителна лихва в размер на ОЛП + 10 %. В чл. 5.1. от договора е
уговорено заемателят да издаде като обезпечение в полза на заемодателя запис на
заповед в размер на заемната сума, ведно с годишната договорна лихва. В чл.4.6.
е разписано, че страните са се договорили главницата по заема, ведно с
договорната лихва да бъдат върнати на заемодателя в срок до 03.09.2015 г.
Видно от представения запис на заповед от 03.06.2015
г., С.Д.Т. безусловно се е задължил да плати на „Ф.К.“ ЕООД, представлявано от Л.Н.,
сумата от 14 000 лв., платима на предявяване.
Според заключението на съдебно – счетоводната
експертиза, процесният договор за заем е осчетоводен в счетоводството на
въззивника, начислявани са и са осчетоводявани също така и лихви, отразени като
приход във финансовия резултат за
Заключението от комплексната почеркова и техническа
експертиза установява, че подписите на „заемател” в договора за заем и на
„издател” в записа на заповед са положени от въззиваемия С.Т., като ръкописният
текст не е изписан от последния, а от друго лице.
Въззивният съд кредитира депозираните експертни
заключения по двете експертизи като аргументирано, компетентно и добросъвестно
изготвени.
Ангажираните като писмени доказателства разпечатка от
счетоводна програма и лихвен лист не следва да се коментират по същество, тъй
като представляват частни свидетелстващи документи, изготвени от страната,
която ги представя и удостоверяващи изгодни за нея факти, поради което тези
документи само по себе си нямат доказателствена стойност. Отделно от това
осчетоводяването на процесния договор за паричен заем и начисляваните лихви по
него са въпрос, който е изследван от съдебно – счетоводната експертиза.
Във връзка с договора от 03.06.2015 г. е образувано
досъдебно производство № 5012/2015 г. по описа на ОДМВР – София за документно
престъпление по чл. 316 вр. чл. 309, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, водено срещу
неизвестен извършител. Досъдебното производство е приключило с Постановление за
прекратяване от 07.09.2016 г. Районна прокуратура – Ихтиман е приела, че подписът,
положен за „заемател” на втората страница от договора, е изпълнен от С.Д.Т.,
поради което съставеният документ е истински, няма съмнение в неговата
автентичност и деянието е несъставомерно.
Въз основа на
така установеното от фактическа страна, след като обсъди доказателствата по
делото поотделно и в тяхната съвкупност, позовавайки се на закона, въззивният
съд достигна до следните правни изводи:
Съдът в първоинстанционното
производство е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.415 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. с
чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въззивната жалба против първоинстанционното решение е
подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 от ГПК и срещу акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което
жалбата се явява допустима и настоящият съдебен състав я разгледа по същество.
С оглед пределите на проверката по
чл. 269 от ГПК, настоящата съдебна инстанция счита, че обжалваното решение е изцяло
валидно и допустимо. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен
изцяло от посочено във въззивната жалба.
За да бъде уважена основната искова
претенция на въззивното дружество за главницата по процесния договор за заем, в
доказателствена тежест на „Ф.К.“ ЕООД е
да установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1.) валидно сключен
договор за паричен заем и 2.) настъпил падеж на задължението на насрещната
страна за връщане на предоставената сума.
Договорът за заем по чл. 240, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите е реален, т. е. фактическият състав по сключването му
обхваща не само постигането на съгласие между страните, но и реално предаване
на заетите заместими вещи (в случая парична сума) в собственост на заемателя. Договорът за паричен заем от 03.06.2015 г. несъмнено
доказва, че договарящите страни са постигнали съгласие „Ф.К.“ ЕООД да
предостави на въззиваемия С.Т. сумата от 14 000 лв., за срок до 03.09.2015
г., срещу съответната възнаградителна лихва, уговорена в чл. 4.5., а последният
да върне главницата, ведно с лихвите до датата на падежа. Заключението от
комплексната почеркова и техническа експертиза е категорично, че подписът за
„заемател” в договора е положен от въззиваемия С.Т.. Ето защо, за настоящия
съдебен състав не съществува съмнение, че е налице съвпадение във волята на
страните по договора и същите са постигнали съгласие за сключването му.
Следва обаче да се обърне внимание на клаузата,
разписана в чл. 1.2. от договора, а именно: „Заемната
сума се усвоява от С.Д.Т. (заемател) в деня на подписване на настоящия
договор.” Формулирана по посочения начин, тази уговорка следва да се
възприема като обещание за предаване на заемната сума, но не и като обратна
разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД.
В чл. 5.1. от договора е разписано, че заемателят
издава в полза на заемодателя запис на заповед в размер на заемната сума, ведно
с годишната лихва. Подобен запис на заповед поначало изпълнява обезпечителни функции
спрямо вземането, за което се твърди, че произтича от каузално правоотношение. По
описания начин в правния мир възникват две самостоятелни основания за съществуване
на вземането – една каузална и една абстрактна
обезпечителна сделка. В такъв случай престирането на дължимото по което и да е
от двете паралелно съществуващи правоотношения, би довело до погасителен ефект
на задължението и по каузалната, и по абстрактната сделка.
Процесният запис на заповед от 03.06.2015 г. обаче не
може да бъде категорично отнесен към сключения договор за заем, респ. не може
еднозначно да се приеме, че обезпечава последния. Независимо, че двете сделки
са от една и съща дата и между едни и същи страни, налице са различия в
същественото съдържание на договора за заем и менителничния ефект. На първо
място сумата, която се дължи по договора включва главницата от 14 000 лв.,
но и договорната лихва по чл. 4.5., като обезпечителният запис на заповед е
следвало да се издаде и за двете суми, съгл. чл. 5.1 от договора. Представеният
запис на заповед обаче е единствено за сумата в размер на 14 000 лв., като
за годишна възнаградителна лихва върху тази сума не се споменава. Отделно от
това, в договора за заем е уговорен краен срок за погасяване на задължението –
03.09.2015 г., а процесният запис на заповед е платим не на предварително
определен падеж, а на предявяване. За пълнота следва да се отбележи, че
настоящата инстанция не споделя извода на първостепенния съд за нередовност на
записа на заповед. Действително записът на заповед има строго формален характер
и задължителни реквизити, нормативно уредени в чл. 535 от Търговския закон. Непосочването
на място на издаване на менителничния ефект обаче не води до нередовност или
опорочаване на сделката, а е единствено непълнота на съдържанието. Неслучайно
законодателят в чл. 536, ал. 4 ТЗ е посочил, че запис на заповед, в който не е
посочено мястото на издаването, се смята издаден в мястото, посочено до името
на издателя. Процесният запис на заповед от 03.06.2015 г. съдържа всички
необходими по закон реквизити и представлява валидна сделка, доколкото
несъмнено се установява от почерковата експертиза, че като „издател” се е
подписал въззиваемият С.Т.. Обсъжданият запис на заповед обаче не съдържа
никакви допълнителни клаузи, извън минимално изискуемите по чл. 535 ТЗ, които
еднозначно да сочат, че същият обезпечава процесния договор за заем. Няма
никакво основание да се приеме, че процесният запис на заповед има характер на
разписка за получено плащане по смисъла на чл. 77, ал.1 ЗЗД, респ. да докаже,
че уговорената сума по заема е реално предоставена от „Ф.К.“ ЕООД на С.Д.Т.. На
практика записът на заповед от 03.06.2015 г. не представлява нищо повече от
една абстрактна сделка, по силата на която въззиваемият Т. безусловно се е
задължил да заплати сумата от 14 000 лв. на въззивното дружество. Зад тази
абстрактна сделка би могло да стои каузално правоотношение от всякакво естество
– дарение, новация, даване вместо изпълнение и т.н. От съдържанието на записа
на заповед се извлича единствено задължение за плащане от страна на въззиваемия
към въззивното дружество, но няма и намек, че това плащане представлява връщане
на предварително получена в заем сума.
Следва да се отбележи, че обсъждането на свидетелки
показания, депозирани в рамките на проведеното досъдебно производство, е
недопустимо, тъй като нарушава принципа за непосредственост, прогласен в чл. 11 ГПК. Свидетелските показания са гласни доказателствени средства и могат да се
съберат от гражданския съд единствено чрез непосредствен разпит в хода на
гражданското производство.
Поради изложените съображения, въззивникът „Ф.К.“ ЕООД
не е успял да проведе успешно пълно и главно доказване, че реалното е
предоставил процесната сума от 14 000 лв. на въззиваемия. При това
положение твърдяното заемно правоотношение не е възникнало, а е налице
единствено предварителен договор (обещание) между страните за сключване на
окончателна сделка. Реален договор за заем в процесния случай не е сключен, тъй
като не се доказва предаване на заемната сума. Следователно сделката не е
породила правни последици и за въззиваемия не е възникнало задължение за
връщане на заета сума. Въз основа на тези аргументи искът за главницата е
недоказан и неоснователен, като законосъобразно и правилно е отхвърлен от
първата инстанция.
Неоснователни, с оглед акцесорния си характер и
обусловеността от глвания иск, са претендираните вземания за договорна лихва,
самостоятелният иск за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗДД в размер на законната лихва, както и
законната лихва върху главницата, считано от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на задължението.
По
разноските:
Предвид изхода на спора и на основание чл. 273 вр. с
чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски в
настоящата инстанция има единствено въззиваемият С.Д.Т.. Последният е заявил
претенция за разноски в размер на 700 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство. За
извършения разход е представена като доказателство двустранно подписана
разписка, поради което „Ф.К.“ ЕООД следва да бъде осъдено да заплати на С.Д.Т.
сумата от 700 лв., представляваща сторени разноски за адвокатско
възнаграждение.
Така мотивиран, Софийски окръжен съд, Гражданско
отделение, втори въззивен състав, на основание чл. 269 и чл. 271, ал. 1 от ГПК
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 204/19.12.2016 г., постановено по гр. дело №
1013/2015 г. по описа на Районен съд – Ихтиман.
ОСЪЖДА „Ф.К.“ ЕООД с ЕИК: ********* да заплати на С.Д.Т. с
ЕГН: ********** сумата от 700 лв. (седемстотин
лева), представляващи сторени разноски във въззивното производство за
адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: