№ 196
гр. В , 21.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В в публично заседание на втори март, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Евгений Пачиков
Йордан Воденичаров
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Ивелина Солакова Въззивно гражданско дело
№ 20214100500067 по описа за 2021 година
За да се произнесе, съобрази:
Производството по делото е образувано въз основа на въззивна жалба ,
подадена от против Решение № 826/30.11.2020г. , постановено по гр.д. №
1702/2020г. по описа на РС- В, с което е о съден Н гр. В, БУЛСТАТ: 1*** ДА
ЗАПЛАТИ на М. В. Г., ЕГН: ********** от гр. В, ул. „Г” № ***, на основание
чл. 128 т. 2 КТ вр. чл. 12 ал. 1 НСОРЗ и по чл. 86 ал. 1 ЗЗД, СУМАТА от 3199,
45 лв. /три хиляди сто деветдесет и девет лева и 45 стотинки/ - главница,
представляваща общия размер на неизплатено допълнително трудово
възнаграждение, ведно с разноски съобразно изхода на спора.
В жалбата се навеждат оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението в неговата цялост, както следва :
-неправилен е изводът на съда, че допълнителното възнаграждение за
прослужено време се дължи , дори и работникът/служителят да не е
представил доказателства за стажа си на сходна длъжност при възникването
на трудовото правоотношение. Според жалбоподателя по делото е
установено, че при сключване на трудовия договор с нея през 2012г. тя е
представила само една трудова книжка , издадена през 1971г. и е два със
заявление от 02.03.2020г е поискала преизчисляване на трудовия стаж в
системата на МО. С допълнително споразумение от 13.04.2020г.
работодателят е признал трудовия стаж на ищцата, но според жалбоподателя
това споразумение има действие само занапред.
1
- Неправилно съдът е приел, че сключеното цитирано по- горе
допълнително споразумение представлява признание от страна на
работодателя на неизгоден за него факт, чието действие следва да бъде
пренесено със задна дата за целия процесен период .
-Съдът не е обсъдил възражението на ищцата, че съществуването на
трудови правоотношения между нея и ответника преди сключването на
трудовия договор от 2012г. е ирелевантен факт, тъй като това е ново
правоотношение, за което в тежест на ищцата е било да удостовери
притежавания от нея трудов стаж и професионален опит. До 2015г.
жалбоподателят не е имал нормативно задължение да води трудово досие на
работника/ служителя.
Развити са подробни съображения и е налице позоваване на съдебна
практика. Отправя се искане към въззивния съд да отмени обжалваното
решение и да отхвърли предявения иск.
В постъпил в законоустановения срок отговор на въззивната жалба
ответникът по същата е заел становище за нейната неоснователност. Сочи, че
в приетото по делото трудово досие на ищцата се намира автобиография, в
която е описан целият притежаван от нея трудов стаж. След като в трудовия
договор е вписано, че ищцата има 40 години трудов стаж, тя очевидно е
представила на работодателя и трите си трудови книжки. Същият извод
следва и от текста на нейното заявление от 2020г. до работодателя, в което тя
посочва, че желае да се преразгледат трите трудови книжки. Развити са
подробни съображения по доводите на жалбоподателя. Отправя се искане
решението да бъде потвърдено.
Великотърновският Окръжен съд, в качеството си на въззивна
инстанция, като взе предвид наведените в жалбата оплаквания, отговора на
ответника и като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, приема за установено следното :
Жалбата е подадена в срок, от легитимирана страна, против обжалваем
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение
първо, предложения първо и второ от ГПК и съобразявайки се с
правомощията си, визирани в чл.269, ал.1, изречение първо от ГПК,
въззивният съд констатира, че решението е валидно и допустимо.
Относно валидността.
Постановено е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма и е
подписано, като волята на съда е изразена по начин, който позволява да се
изведе нейното съдържание.
Относно допустимостта.
2
Решението отговаря на изискванията, при които делото може да се
реши по същество и съдът се е произнесъл по спорното право, така, както е
въведено с исковата молба.
Преценявайки обжалваното решение по реда на чл.271, ал.1, изречение
първо, предложение трето от ГПК и съобразявайки се с правомощията си,
визирани в чл.269, ал.1, изречение второ от ГПК, въззивният съд счита
решението за правилно. Съображенията за този извод са следните:
В исковата си молба ищцата твърди, че е сключила с ответника срочен
трудов договор рег. № 23-498/18.12.2012г. с времетраене до 31.12.2013г., на
основание който е изпълнявала длъжността „строителен техник”. Към
момента на сключване на договора твърди, че е имала 40 години трудов стаж
на същата длъжност, като 19 от тях са в системата на Министерството на
отбраната. С допълнителни споразумения в периода 2013г. – 2019г. е срокът
на действия на трудовия й договор е продължен до 31.12.2020г. и е увеличен
размерът на основното й месечно трудово възнаграждение на 610 лв., считано
от 01.01.2020г. Според ищцата за посочения период тя не е получавала в
пълен размер полагащото й се допълнително трудово възнаграждение /ДТВ/
за придобит трудов стаж и професионален опит съгласно приложимата
нормативна уредба. В съответствие с правилата на подзаконовия нормативен
акт за периода м. юни 2017г. – м. декември 2017г. полагащата й сума за
допълнително трудово възнаграждение е в размер на 465, 62 лв., с лихва за
забава от 133, 25 лв. за периода от 01.07.2017г. до 24.07.2020г., за цялата
2018г. дължимата й сума за главница е 855, 35лв., с лихва за забава в периода
01.02.2018г. – 24.07.2020г. в размер на 202, 35 лв., за цялата 2019г.
следващата й се сума за ДТВ е в размер на 1088 лв. и лихва за забава за
периода от 01.02.0219г. до 24.07.2020г. в размер на 127, 33 лв., както и 325, 62
лв. – главница за периода м. януари – м. март 2020г. и лихва за забава в
размер на 13, 33 лв.
На 13.04.2020г. след нейно искане ищцата твърди, че е подписала
допълнително споразумение, с което правилно е изчислено следващото й се
ДТВ за трудов стаж и професионален опит и считано от 01.04.2020г., то е в
размер на 274, 50 лв. месечно. По изложените съображения ищцата отправя
искане до съда да осъди на ответника да й заплати сумата от 2734, 59 лв. –
главница, представляваща общ размер на неизплатеното й допълнително
трудово възнаграждение за придобит стаж и професионален опит в периода
м. юни 2017г. – м. март 2020г. включително, ведно със законната лихва върху
него от подаване на исковата молба, както и сумата от 476, 26 лева –
мораторна лихва върху главницата за периода от 01.07.2017г. до 24.07.2020г.
Претендира разноски.
В постъпил в законоустановения срок отговор на исковата молба
ответникът по същата признава, че е сключил с ищцата срочен трудов
договор през 2012г. и заявява, че към него момент, съгласно представената от
нея трудова книжка № 49 от 04.01.1971г., й е зачетен трудов стаж и
професионален опит с продължителност от 19 години. Ответникът посочва,
3
че този трудов договор е прекратен със заповед № РД-08-229/18.12.2017г. на
основание чл. 325 т. 3 КТ, както и че е сключил с ищцата нов трудов договор
с рег. № 28- 1039/28.12.2017г. за същата длъжност. При сключването на новия
договор според ответника ищцата не е представила други доказателства за
трудов стаж и професионален опит и не е имала възражение относно
определения й процент прослужено време, който се явява продължение на
този от договора от 2012г. Според ответника в тежест на ищцата е било да
докаже продължителността на трудовия си стаж при сключването на новия
договор. Съгласно чл. 11 ал. 6 от Вътрешните правила за организация на
работната заплата в Н допълнително възнаграждение за придобит трудов
стаж не се заплаща за минало време, когато по причини, зависещи от
цивилния служител, не са представени своевременно съответните документи,
удостоверяващи времето, което се зачита за такъв стаж. Едва през м. март
2020г. ищцата е представила на ръка в съответната служба доказателства за
целия си трудов стаж, поради което считано от 01.04.2020г. за всяка година
прослужено време й е начислен по 1 процент ДТВ върху основното
възнаграждение, в съответствие издадена от министъра на отбраната нарочна
заповед. В тази връзка ответникът признава, че считано от 01.04.2020г. за 45
години трудов стаж на ищцата й се следва ДТВ в размер на 274, 50 лв., за
което са подписали допълнително споразумение. Същото обаче има действие
занапред, поради това оспорва за процесния период да дължи на ищцата по -
голям размер на ДТВ от уговорения в действащите към него момент
допълнителни споразумения. Отправя искане към съда да отхвърли
предявените искове за главница и лихви.
По реда на чл. 214 ал. 1 ГПК в хода на производството пред
първоинстанционния съд е допуснато изменение на исковите претенции на
ищцата , като размерът им е увеличен , както следва : по иска за главница по
чл. 128 т. 2 КТ вр. чл. 12 ал. 1 НСОРЗ от 2734, 59 лв. на 3199, 45 лв. и по иска
за мораторна лихва по чл. 86 ал. 1 ЗЗД от 476. 26 лв. на 501, 95 лв. за същия
период - 01.07.2017г. до 24.07.2020г.
Фактическата обстановка по делото е правилно и всестранно изяснена
от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по
делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно това какви
факти се установяват с тях. По тези причини настоящата инстанция
възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото и не
намира за нужно да я възпроизвежда.
Предявен е иск с правно основание чл. 128 , а.л. 1 КТ , обективно
съединен с иск по чл. 86 , ал. 1 ЗЗД , с който ищцата претендира заплащането
на допълнително трудово възнаграждение и лихви върху същото.
Правните изводи на първоинстанционния съд, формирани въз основа
на установената от този съд фактическа обстановка, са правилни. Въззивната
инстанция с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК възприема изцяло
мотивите на първоинстанционния съд, които са изчерпателни и са изцяло в
съответствие със закона. На основание горепосочения текст въззивният съд
4
препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно
основателността на двата предявени иска и размера, в който претенциите
следва да бъдат уважени.
По оплакванията в жалбата :
Оплакването, че изводът на съда, че допълнителното възнаграждение
за прослужено време се дължи , дори и работникът/служителят да не е
представил доказателства за стажа си на сходна длъжност при възникването
на трудовото правоотношение е неправилен, не е основателно.
От една страна Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата не предвижда каквито и да било изключения от принципа за
дължимост на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит , включително и хипотеза, при която работникът
не е представил на работодателя си доказателства за продължителността на
трудовия си стаж при възникване на трудовото правоотношение.
В конкретния случай обаче настоящият състав намира, че по делото не
е установено по категоричен начин, че ищцата при сключване на трудовия
договор от 2017г. е представила на работодателя си само част от всички
документи, установяващи продължителността на трудовия й стаж.
Показанията на свидетеля Х според въззивния съд не може да бъдат
кредитирани в частта им относно това какви доказателства за
продължителност на трудовия стаж е представила ищцата през 2012г.
Изминалият период от 2012г. до момента на даване на показанията е 8 години
и самият свидетел заявява, че не е сигурен какви са документите,
предоставени от ищцата към 2012г. при сключване на трудовия й договор. От
друга страна свидетелят и към момента на предоставяне на показанията си е
служител при ответника, което дава основание на съда да приеме, че той е и
предубеден . И не на последно място, ищцата претендира допълнително
трудово възнаграждение по трудовия договор с ответника от 28.12.2017г.,
поради което това какви документи е представила тя през 20112г. е факт
неотносим към предмета на спора. Освен това липсват доказателства по
делото, които да подкрепят тезата на работодателя, че ищцата не му е
представила всички документи, удостоверяващи продължителността на
трудовия й стаж при сключване на трудовия договор от 2017г.
Впрочем, отношенията между страните се характеризират с
многобройност на сключвани и прекратявани трудови правоотношения и то
за един дълъг период от време, което пък изключва тезата, че работодателят
не е разполагал с информация за продължителността на трудовия стаж на
ищцата. Дори и да не е бил задължен да води лично трудово досие за периода
до 2015г. , предвид това, че е представил цялото лично дело на ищцата, и то
съдържа документи, удостоверяващи правоотношенията между него и ищцата
от 2012г. насетне, работодателят очевидно е разполагал и с информация
относно продължителността на трудовия стаж на ищцата към момента на
сключване на трудовия договор с нея към 28.12.2017г.
5
Жалбоподателят счита, че неправилно съдът е приел, че сключеното
цитирано по- горе допълнително споразумение от 2020г ., с което е признат
пълният трудов стаж на ищцата, представлява признание от страна на
работодателя на неизгоден за него факт, чието действие следва да бъде
пренесено със задна дата за целия процесен период . Това възражение на
жалбоподателя не е основателно. Безспорно обстоятелството, че
работодателят е приел възражението на ищцата и е признал цялата
продължителност на трудовия й стаж с процесното споразумение е факт,
който е относим към повдигнатия пред съда спор, що се касае до наличието
на предпоставките за дължимост на допълнително трудово възнаграждение в
претендирания от ищцата размер. Това признание е относимо и към
дължимостта на възнаграждението за периода, предхождащ сключване на
процесното споразумение, считано от сключване на трудовия договор с
ищцата на 28.12.2017г. , защото по делото е установено, че и към този
момент и за целия процесен период трудовият стаж на ищцата е бил по-
дълъг от признатия от работодателя такъв .
Размерът на дължимото се на ищцата допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит е установен
по делото с неоспореното от страните заключение на съдебно-
икономическата експертиза, което и настоящият състав възприема изцяло
като компетентно и обосновано.
Гореизложените фактически и правни констатации на въззивния съд
съвпадат изцяло с тези на първоинстанционния съд, което обосновава извод
за правилност и законосъобразност на обжалваното първоинстанционно
решение. Същото не страда от пороците, посочени във въззивната жалба и
следва да се потвърди.
При този изход на делото жалбоподателят следва да заплати на
ответника по жалба сторените пред въззивната инстанция разноски в размер
на 700 лв. възнаграждение за адвокат.
Водим от горното , Великотърновският Окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 826/30.11.2020г. , постановено по гр.д.
№ 1702/2020г. по описа на РС- В.
ОСЪЖДА Н гр. В, БУЛСТАТ: 1*** да заплати на М. В. Г., ЕГН:
********** от гр. В, ул. „Г” № *** сумата от 700лв. ( седемстотин лева)
разноски по водене на делото пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на жалба.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7