РЕШЕНИЕ
№ 333
гр. Карлово, 26.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20235320101387 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4,
във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК.
Ищецът - Х. Н. К. твърди, че на 14.02.2023г. сключила с ответното
дружество Договор за паричен заем № *****, по силата на който са й,
предоставени в собственост заемни средства в размер на 400.00 лева, при
фиксиран лихвен процент по заема 40.00%, годишен процент на разходите –
48.18%. Съгласно чл.4, ал.1 от договора, същият следва да бъде обезпечен с
поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, а
именно: две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия - да представят служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния им доход да е в
размер над 1000 лв., да имат безсрочен трудов договор, да нямат неплатени
оситуровки за последните две години, да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“.
Съгласно чл.4, ал.2 от договора, в случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията визирани в чл.4, ал.1 от договора, същият
дължи неустойка на кредитора в размер на 254.15 лева, която той следва да
престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира
месечна вноска за неустойка. Твърди, че е усвоила изцяло заемният ресурс, но
не дължи плащания за неустойка.
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в
чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския заем (ЗПЗ), фирмите за бързи
кредити въведоха практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица
изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство
1
на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия
и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите
създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез
поставянето на изисквания към потребителите, които те не могат да
удовлетворят, те включиха в договорите за потребителски кредит санкции -
заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за
осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат
задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за
неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за
осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си
осигуриха допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената
възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване
за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.
Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния
обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените вреди от
неизпълнението следва да се извърши при спазване на критериите, заложени
в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за
всеки отделен случай към момента на сключване на договора, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии -
естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други
правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението,
съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените критерии, съдът
може да съобрази и други наведени в производството, но при всички случаи е
задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото доказателства и
направени доводи, като ги съотнесе към доводите на ищцата, съгласно
разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.
По силата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката представлява предварително
определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава
изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват
вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора,
тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от
имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на в размер на 254.15 лева е загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е над 50%
от заетата сума в размер на 400.00 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
2
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. На плоскостта
на конкретния казус били предвидени следните ограничения, създаващи
условия кредитополучателят да не може да изпълни договорното си
задължение:
- за кредит от 400.00 лева и обща сума за плащане 440.85лв. заемателят
се е задължил да осигури поръчителство на две физически лице с трудово
възнаграждение в размер на най-малко 1000лв., т.е. лица, които месечно
получават доходи всеки от тях в пъти повече на предоставената в заем сума;
- ограничение в процесния договор за заем е налице и по отношение на
изискванията относно лицата, които може да поръчителстват - те могат да
бъдат само физически, не и юридически лица;
- гарантите трябва да получават минимален осигурителен доход поне
два пъти колкото сумата по кредита, която трябва да произтича само от
сключен безсрочен трудов договор. Ограничението относно получавания
трудов доход е необосновано, тъй като физическо лице може да получава
доходи от граждански правоотношения, например като управител или
изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със
движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от
ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб на потребителя, небанковата
финансова институция е поставила към нея неизпълними изисквания, за да
обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на
ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката е договорена в нарушение
на изискванията на добросъвестността и е излязла извън присъщата й
обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният
кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора,
за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от
страна на заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да
престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Нормално, както
разходите на търговеца, така и печалбата му, би следвало да са включени в
посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в
конкретния казус не отговарят на действителните параметри по договора.
Чрез уговореното в клаузата на чл.4, ал.2 от договора се въвежда още един
сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. От една
страна, неустойката е включена като падежно вземане - обезщетение на
кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не съответства на
вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с предоставената сума по
кредита. По този начин заобикаля ограничението в чл.19, ал.4 от ЗПЗ при
определяне ГПР - неустойката представлява над 50% от заетата сума.
3
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузата от договор за паричен заем № ***** от 14.02.2023г.,
обективирана в чл. 4, ал. 2, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на
254.15 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикалящи
материално - правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на
чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит. Претендира, на основание чл. 38, ал.1,
т.2 от Закона за адвокатурата, сумата в размер на 400.00 лв. в полза на
адвокат С. К. Н., за адвокатско възнаграждение, определена по реда за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за безплатна защита
за настоящото производство.
Ответното дружество - „*****“ ЕООД намира иска за допустим, но за
неоснователен. Поначало, клаузата за договорна неустойка може да бъде
обявена за нищожна като противоречаща на добрите нрави, когато нарушава
принципите за добросъвестност и справедливост. Тази преценка обаче, се
извършва не на базата на някакви общи съждения и твърдения, че
предвидената неустойка е прекомерна, каквито са налице в исковата молба, а
съгласно указанията дадени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по
тълк.д. № 1/2009г., ОСТК на ВКС, и следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора извод за нищожността на
клаузата за неустойка в настоящия казус, като противоречаща на добрите
нрави би могъл да бъде направен само при съвкупната преценка на сочените
от ищцата обстоятелства и съпоставката им с конкретните особености на
сключения договор за кредит, както повелява и цитираното тълкувателно
решение. В случая обаче, тези конкретни обстоятелства не обуславят извод за
противоречие на договорката за заплащане на неустойка с принципите на
добросъвестността.
Договорената неустойка, с оглед на нейния размер не може да бъде
определена като прекомерна, защото е значително под размера на главницата
по заема, в рамките на приемливото и допустимото при такъв вид
облигационни отношения. Друго би било, ако същата например надхвърляше,
и то значително, размера на предоставената в заем сума. Освен това, в
договора за кредит било предвидено тази неустойка да бъде заплатена не
еднократно при настъпване на неизпълнението, което е налице още с
подписване на договора, а разсрочено, за целия срок на действие на договора,
заедно с дължимите седмични вноски. Видно било, че размерът на
неустойката дори и като абсолютен максимален размер, в който е дължима
само в хипотезата, ако неизпълнението продължи до изтичането на срока на
действие на договора, е малко над 50% от размера на заетата сума, което не
може да я определи като „прекомерна“.
На следващо място, нейният общ абсолютен размер е функция основно
от договорения срок на действие на договора, в който ищцата е пожелала да
ползва предоставената в заем сума. Несъмнено, ако договорът е сключен не за
5, а напр. за 3 месечни вноски, абсолютният размер на неустойката би бил
значително по-малък и около 30 на сто от размера на заетата сума, съответно
- при срок на издължаване 1 месечна вноска той би бил около 10 на сто от
заетата сума и т.н. Размерът е функция и е съответен на неизпълнението на
ищцата като длъжник по договора, тъй като било несъмнено, че в момента, в
който ищцата би изпълнила задължението си по чл. 4.1, т. 1 или 2 от договора
4
и предоставила допълнителното обезпечение, дължимостта и начисляването
на неустойката би било преустановено и същата би се дължала в много по-
малък размер. В тази хипотеза, в която размерът на неустойката е функция
преди всичко от забавата и неизпълнението от страна на длъжника,
нарушение на правилата на добрите нрави не е налице. Цитира съдебна
практика и сочи, че методиката на формиране на неустойката в случая не я
поставя извън стимулиращата, така и обезпечителната, и не на последно
място наказателната функция на неустойката, а с това да се поставят под
въпрос основните характеристики на неустойката като изначално точно
определени или определяеми (според степента на тежест/продължителност)
на неизправното поведение на длъжника предели на договорната отговорност
при неизпълнение на договорни задължения
Твърди, че според становището на ищцата, размерът на договорената
между страните неустойка бил определен в противоречие с правилата на
добрите нрави, но същата не държи сметка за вида и характера на сключения
между договор за паричен заем, с оглед на предмета му и качеството на
страните по него. Безспорно било, че този договор е търговски по своя
характер с оглед на обстоятелството че кредитодателят ***** ЕООД е
търговец, вписан в ТРРЮЛНЦ с основен и единствен предмет на дейност -
отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично набиране
на влогове или други възстановими средства и има качеството на финансова
институция по смисъла на чл. 3а във вр. чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ и е
регистрирано като такава с Лиценз № РД-22-1237/05.06.2013г. на БНБ за
извършване на дейности по отпускане на кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, т.е. сключил е договор за заем с ищцата именно в кръга на предмета
си на дейност, което определя сделката като търговска по смисъла на чл. 286,
ал. 1 от ТЗ. В този смисъл би следвало да се държи сметка за различната
регулация на гражданските и търговските взаимоотношения в българското
право, вкл. и по повод на един и същи по вид договор за паричен заем.
Посочва, че договорната свобода лежи в основата на установяване на
търговските взаимоотношения, в това число и по отношение определянето на
размера на дължимата неустойка при договорните взаимоотношения. Налице
е и съгласието на страните по договора за този начин на формиране на
неустойката, и затова изложеното не води до извод за приложение на чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, в това число и за противоречие на уговорката с добрите нрави. В
чл. 4, ал. 2 от договора за заем, в който е уговорена неустойката, не само е
определен по взаимно съгласие на страните нейният размер, но изрично е
записано, че този размер на неустойката „отразява напълно постигнатите
помежду им договорки“, както и - „че договореният размер не е прекомерен“.
Очевидно било, че тези изрични и подробни договорки между страните
относно размера на неустойката, били свързани с обстоятелството, че
неустойката, наред с обезщетителната си функция, изпълнява и стимулираща.
обезпечителна и наказателна функция. Тя е гаранция за това, че предвидената
неустойка ще стимулира към и ще гарантира (обезпечи) едно точно
изпълнение на поетите с договора задължения. Когато неустойката изпълнява
и наказателна функция, то определеният размер на неустойката има за цел и
да накаже в гражданскоправния смисъл неизправната страна.
Именно затова и в случая становището на ищцата, че нищожността на
клаузата за неустойка следвала от обстоятелството, че същата представлявала
5
едно допълнително обезщетение на кредитодателя, не държи сметка за
обстоятелството, че неустойката освен функцията си да обезщети изправната
страна, по волята на страните, както в случая, изпълнява и стимулираща,
обезпечителна и наказателна функция, особено, когато се касае до
взаимоотношения, които са търговски. В тази връзка цитира съдебна
практика. Твърди, че по всички изложени съображения, договорената между
страните неустоечна клауза, не само не противоречи на правилата на добрите
нрави, но не е и неравноправна като необосновано висока по смисъла на чл.
143, т. 5 от ЗЗП. Неслучайно в исковата молба не били инвокирани твърдения,
че размерът на неустойката е необосновано висок по смисъла на цитираната
новела на ЗЗП.
Твърди, че в чл. 7, ал. 2 от договора за заем било предвидено, че
кредитополучателят винаги може да погаси изцяло или частично
задължението си предсрочно, като в тази хипотеза той има право на
намаляване на обшите разходи по кредита, което, макар поначало да се отнася
до лихвата и разходите за оставащата част от договора, води до недължимост
и на оставащата до края на действие на договора неизплатена част от
неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, т.е., предоставена е с договора
възможност на длъжника да внесе корекция в размера на задължението си по
договора, като намали размера на дължимите лихва, разноски и неустойка,
което очевидно е в съответствие, а не в противоречие с принципите за
справедливост и добросъвестност, които стоят в основата на правилата на
добрите нрави. Имайки предвид указанията в посоченото тълкувателно
решение, а именно - че преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора, отбелезва две специални именно за
конкретния случай уговорки между страните, свързани с оспорената
неустойка, които били специфични само за него и правят неудачни и
неприложими изложените от ищцата в исковата молба твърдения.
Първо, макар наистина неустойката да обезпечава изпълнението на едно
особено акцесорно задължение на заемателя, поемането на това задължение
не е предвидено като необходимо, неизбежно условие за сключването на
договора. В този смисъл, както поемането на акцесорното задължение, така и
обезпечаващата изпълнението му неустойка не са наложени и поставени от
заемодателя като условие за сключването на договора. Това е видно от
посоченото в чл. 4, ал. 1 от договора обстоятелство, че задължението за
предоставяне на допълнително обезпечение (поръчител или банкова
гаранция) е вменено на ищцата като заемател с оглед на обстоятелството, че
последната е пожелала и заемодателят се е задължил да му предостави
допълнителни услуги, изразяващи се във възможности за отлагане или
намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж и улеснена процедура за
получаване на допълнителни средства. Акцесорното задължение на
заемателя, обезпечено с оспорената неустойка, в действителност е насрещно
такова, което е инкорпорирано в индивидуалния му договор, защото същата е
пожелала да се ползва от преференциални допълнителни условия по
договора, които пък от своя страна заемодателят се е задължил да му
предостави срещу допълнително обезпечение. Обстоятелството, че се касае
до обезпечаване на такова задължение, не води до извод, че в случая са
нарушени принципите за добросъвестност и справедливост, защото
заемодателят също е поел насрещно такова в договора - да предостави на
заемателя допълнителни преференциални условия и услуги, изразяващи се
6
във възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна
на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни средства и
двете акцесорни задължения са функционално обвързани. Очевидно, ако в
качеството си на заемател ищцата не бе пожелал да се възползва от тези
предоставяни от заемодателя допълнителни възможности за отлагане или
намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, получаване на
допълнителни средства, за същия нито би възникнало задължението за
предоставяне на допълнително обезпечение, нито неустоечната отговорност
за неизпълнението му. Затова и не може да се приеме в конкретния случай
твърдението в исковата молба, че предвиждането на неустойката
представлява осигуряване на допълнителна печалба и води до скрито
оскъпяване на кредита. В този смисъл договорената неустоечна клауза не
противоречи на правилата на добрите нрави, независимо, че се касае до
обезпечаване на допълнително акцесорно задължение по договора, тъй като
същото е поето не без основание, а е обвързано със също допълнително поето
акцесорно задължение от заемодателя за предоставяне на допълнителни
услуги и преференциални условия по договора, извън главното му
задължение за предоставяне на заемната сума и предвидените в закона и
общите условия други задължения, свързани със същото. Неустоечната
клауза не е и неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като, освен, че не
нарушава принципа на добросъвестността, същата не създава и значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията -
съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на
страните, нито пък е сключена във вреда на потребителя.
На следващо място, клаузата не е неравноправна по смисъла на чл. 143
от ЗЗП и на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП - защото е „индивидуално
уговорена“. Индивидуално уговорени били тези клаузи, които не са били
изготвени предварително от търговеца или доставчика или дори да са били
изготвени предварително, потребителят е могъл да изрази становище по
тяхното съдържание, доколкото, при достатъчно информиран избор, ги е
приел (по арг. за противното от чл.146 ал.2 от ЗЗП). Видно от изричния текст
на чл. 4, ал. 2 от договора за заем, ищцата изрично е декларирала, че размерът
на неустойката по ал. 4 „е договорен в индивидуални преговори между тях“ и
„същият отразява напълно постигнатите помежду им договорки“. В този
смисъл индивидуално договореният характер на клаузата за неустойка е
признат от самата ищца в подписания лично от нея договор.
Ето защо, в случая поведението, което противоречи на добрите нрави, е
по-скоро това на ищцата, която получава един необезпечен кредит, какъвто
една банкова финансова институция не би й отпуснала, при ясно договорени
условия, нещо повече - при поискани от нея преференциални условия,
позволяващи му да сменя падеж, да отлага или намалява на погасителни
вноски, да получава допълнителни средства по улеснена процедура, като на
същата е разяснено и тя се е съгласила и подписала под клаузата, съгласно
която, за да се ползва от тези преференциални условия, трябва или да
предостави на кредитора допълнително обезпечение, или да му заплати
разсрочено неустойка, чийто размер е определен по съгласие на страните и е
прието от тях, вкл. от ищцата, че не е прекомерен. Ищцата се е съгласила с
всички тези условия на договора без възражения, само и само да получи
поисканата в заем сума от 600 лева, след което е абдикирала от договорните
си задължения, като не е предоставила на кредитора договореното
допълнително обезпечение, а сега оспорва и дължимостта на предвидената за
7
това неизпълнение неустойка. Макар да изглежда на пръв поглед, че сме
изправени пред неравнопоставено в полза на кредитодателя заемно
правоотношение, тъй като единият субект на същото е очевидно
икономически много по-мощен, в действителност другият субект - ищцата, е
този, който си е позволил да не изпълни договорните си отношения, и който
като страна по същия е недобросъвестен, израз на което според нас е дори и
опитът да избегне изпълнението на поетото от нея неустоечно задължение
чрез обявяването му за недействително.
Ако ищцата е смятала, че предложените й клаузи в договора за заем са
несправедливи, противоречащи на добрите нрави и я поставят в
неравноправно положение, защо тогава не се е отказала от договора, което би
могла да стори не само преди подписването му, но и (без да дължи
обезщетение или неустойка и без да посочва причина) в срок от 14 дни след
това (чл. 29 от ЗПК), когато вече е било ясно, че поради непредоставянето на
допълнителното обезпечение дължи процесната неустойка. Отбелязва, че в
петитума на исковата молба е вмъкнато искане клаузата за неустойка да бъде
прогласена за нищожна и поради „нарушаване на предпоставките на чл. 11, т.
9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските
договори за кредит“, но в обстоятелствената част същата не били инвокирани
никакви оплаквания в тази насока и никакви твърдения, че договорът между
страните не отговаря на изискванията на цитираните разпоредби и защо.
Твърди, че изискването на чл. 11, т. 9 от ЗПК било спазено. Сключеният
между страните договор съдържа посочване на размера на лихвения процент
(чл. 2, т. б от договора - 40%, както и неговия вид - фиксиран - чл. 2, т. 6 от
договора). С оглед на обстоятелството, че лихвеният процент е фиксиран за
целия срок на действие на договора, не били налице други условия във връзка
с прилагането му, които да следва да бъдат отразени в съдържанието на самия
договор. Неоснователно било и оплакването за нарушаване на изискванията
на чл. 11, т. 10 от ЗПК относно същественото съдържание на потребителските
договори за кредит. Това изискване е спазено. Сключеният между страните
договор съдържал - ГПР, общата сума, дължима от потребителя, както и
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Нормата не
съдържала допълнително изискване в договора да е посочено и как точно се
изчислява ГПР. Твърди, че не била нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК. Видно е от текста на договора за заем, че договореният в него ГПР е в
размер на 48.69%, под петкратният размер на законната лихва, който към
същия момент е в размер на 50.00 %, т.е. изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК
било спазено. Същото не било заобиколено с договорената неустоечна клауза,
доколкото в случая неустоечната клауза не увеличава размера на ГЛП, тъй
като в същия се включвали само разходите по кредита, които са включени
още при сключване на договора и са дължими и при точно изпълнение на
задължението за погасяване на кредита от страна на кредитополучателя.
Разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК постановявала, че при изчисляване
на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите,
„които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. В случая се касае именно за такъв разход,
свързан с неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал, 1 от
договора за заем за предоставяне на допълнително обезпечение. В този
смисъл, с неустоечната клауза не се заобикалят изискванията за максимален
размер на ГПР по чл. 19 от ЗПК, тъй като този разход изрично се изключва от
разходите, формиращи ГПР и не влияе върху негови размер. Затова и в
8
случая не е налице твърдяното в исковата молба нарушение на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и клаузата за ГПР не е нищожна.
На основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, прави възражение за недължимост и
прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение. В
случай, че искът бъде уважен, моли размерът на адвокатското възнаграждение
да бъде намален.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Не е спорно между страните по делото и от приетите писмени
доказателства се установява, че между „*****“ ЕООД и Х. Н. К. е сключен
Договор за паричен заем № ***** от 14.02.2023г. въз основа на който на
ищцата е предоставен кредит от 400.00 лева, съгласно чл.2 от процесния
договор, като погасяването на усвоения кредит е за срок от 5 месеца, при ГПР
от 48.18% и фиксиран лихвен процент по заема 40.00%. Месечните вноски са
5 на брой, всяка от по 88.17 лева. Датите на плащания на погасителните
вноски са фиксирани в договора, както следва: 14.03.2023г.; 14.04.2023г.;
14.05.2023г.; 14.06.2023г. и 14.07.2023г. Общо дължимата сума по договора
възлиза на 440.85 лева.
В чл.4, ал.2 от процесния договор е уговорено, че кредитополучателя
дължи неустойка в размер на 254.15 лева, в случай на непредоставяне на
обезпечение на договора, като вида на обезпечението е подробно
регламентирано в чл.4, ал.1 от договора, както следва: договорът следва да
бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или
поръчител, а именно: две физически лица, които отговарят кумулативно на
следните условия - да представят служебна бележка от работодател за размер
на трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния им доход да е в
размер над 1000 лв., да имат безсрочен трудов договор, да нямат неплатени
оситуровки за последните две години, да нямат задължения към други
банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в
ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“.
По делото е безспорно, че ответното дружество „*****“ ЕООД е
небанкова финансова институция, по смисъла на чл.3, ал.2 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства и това го определя като кредитор по смисъла на
чл.9, ал.4 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). От друга страна ищцата
по делото има качеството на „потребител“ по смисъла на §13 т.1 ДР на Закона
за защита на потребителите (ЗЗП). В този смисъл сключения между страните
договор е потребителски, поради което следва да отговаря на изискванията на
чл.143- 148 от Закона за защита на потребителите.
Съдът намира за основателни доводите на ищцата за нищожност на
клаузата предвидена в чл.4, ал.2 от процесния договор предвиждаща
заплащане на неустойка във фиксиран размер от 254.15 лева при
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение на договора по
следните съображения:
Така уговорената клауза в чл.4, ал.2 от договора за заем, според която
се дължи неустойка във фиксиран размер от 254.15 лева при неосигуряване в
тридневен срок от датата на сключване на договора на обезпечение чрез
9
поръчител отговарящ на изискванията на чл.4 от договора или банкова
гаранция в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с целите
заложени в ЗПК. На практика тази клауза цели да улесни финансовата
институция, като й спести задължението за извършване за своя сметка на
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, като прехвърля
това й задължение за оценка на риска върху самия длъжник и то за негова
сметка, чрез увеличаване размера на кредита му близък до размера на
отпуснатия заем доколкото се касае за получена сума в размер на 400.00 лева,
а общия дължим размер с включената неустойка възлиза на 254.15 лева - като
по този начин е налице оскъпяване на предоставената финансова услуга само
чрез уговорената неустойка с над 50%. Не такова обаче е изискването на чл.16
от ЗПК, която норма предвижда финансовата институция да извърши
проверка на платежоспособността на потребителя преди сключването на
договора за кредит чрез посочване на конкретни действия въз основа на които
да бъде проверена от кредитора, а именно да извършва справка в Централния
кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България
за оценка на кредитоспособността на потребителите при вземане на решение
относно предоставянето на потребителски кредити, вземайки предвид тази
информация при управление на риска, свързан с предоставянето на кредита и
чак тогава да поиска предоставяне на обезпечение въз основа на риска от
неизпълнение на задълженията и след предоставяне на обезпечението
договорът да бъде сключен. В противен случай на длъжника се вменява
задължение за осигуряване на обезпечение на отпуснатия му кредит и то след
като вече сумата му е предадена от кредитора и ако не изпълни това
задължение, размера на кредита се увеличава до размер, който е
необосновано висок. В конкретния случай не се установява ответното
дружество да е извършвало проверката за кредитоспособността на ищцата и
какво е становището на кредитния консултант във връзка с преценка на риска.
От друга страна следва да се вземе предвид и т.3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009г., ОСТК, според
която нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. С тълкувателно решение е прието, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения, но преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент,
като могат да бъдат използвани някои от следните критерии: 1.
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди; 2. дали изпълнението на задължението
е обезпечено с други правни способи - като поръчителство, ипотека и др.; 3.
вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на
неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
4. размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка. Следва да се посочи, че освен типичната обезпечителна и
обезщетителна функция, неустойката може да има и санкционен характер.
В случая уговорената в чл.4, ал. 2 от договора неустойката цели
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение на кредита. Това задължение
обаче има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
10
основното задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Уговорената клауза за предоставяне на обезпечение представлява
допълнителна гаранция в полза на кредитора, като уговорената неустойка за
неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, който е близък до
размера на главницата, съдът намира че е в разрез с добрите нрави. С клаузата
предвидена в чл.4, ал.2 от договора за кредит несъмнено се цели да бъде
осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения
годишен процент на разходите, който по този начин се явява само привидно
съобразен със законоустановените изисквания за действителността му.
От представения по делото погасителния план към Договор за паричен
заем № ***** от 14.02.2023г. се установява също, че още със сключването на
договора, в погасителния план е уговорено разсрочено плащане на
неустойката за неизпълнение на посоченото задължение за предоставяне на
обезпечението формулирано в чл.4, ал.2 от договора. Предвидени са 5 вноски,
всяка от по 50.83 лева. Калкулирани с размера на погасителната вноска по
заема от по 88.17 лева, всяка месечна вноска възлиза в общ размер на 139.00
лева. Действително в погасителния план е отбелязано, че неустойката се
дължи само при непредставяне на поне едно от обезпеченията изискани от
кредитора, но несъмнено всяко едно от уговорените обезпечения би било
практически неизпълнимо от кредитополучателя, особено в уговорения
кратък тридневен срок.
С оглед изложените съображения, съдът намира, че подобна клауза
изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от
ЗЗД, тъй като излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции,
които законодателят й е вменил и нарушава принципа за справедливост, тъй
като допълнително увеличава размера на отпуснатия кредит. По изложените
съображения, съдът приема, че така уговорената клауза за неустойка
противоречи на добрите нрави, поради което в частта за неустойката
договорът не е породил правно действие.
За основателни съдът намира и доводите на ищцата за неравноправност
на клаузата на чл.4, ал.2 от договора на основание чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП,
доколкото с нея е предвидено заплащането на неустойка, която е
необосновано висока. Ето защо предявеният от ищцата иск следва да бъде
уважен.
По отношение на розноските:
С оглед изхода на делото, ответникът дължи на ищцата сторените
разноски по делото в размер на 50.00 лева заплатена държавна такса.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., на която се позовава
пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска
помощ и съдействие на материално затруднени лица. В договора за правна
защита е отразено, че същата се предоставя безплатно. Съгласно чл.38, ал. 2
от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер, съобразно цената на исковете и Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
възлиза на 400.00 лева, в какъвто размер се претендира. В случая на ищцата е
оказана безплатна правна помощ от адвокат С. К. Н., поради което на
основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата във вр. с чл.7 ал.2, т.2 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения,
11
на пълномощника следва да се присъди сумата от 400.00 лева, с оглед
фактическата и правна сложност на делото и предвид обстоятелството, че
същото е протекло в едно съдебно заседание, в което пълномощникът на
ищцата не се е явил.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна клаузата на чл.4, ал. 2 от Договор за
паричен заем № ***** от 14.02.2023г. предвиждаща кредитополучателят Х.
Н. К. от гр. Б., ул. ***** с ЕГН ********** да заплати на „*****“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. Б., бул. ******,
представлявано от управителя Л.В.Л., неустойка в размер на 254.15 лева на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.143, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, „*****“ ЕООД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. Б., бул. ******,
представлявано от управителя Л.В.Л. ДА ЗАПЛАТИ на Х. Н. К. от гр. Б., ул.
***** с ЕГН ********** направените по делото разноски в размер на 50.00
лева.
ОСЪЖДА, на основание чл.78, ал.1 във вр. чл.38 ал.2 от Закона за
адвокатурата „*****“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. Б., бул. ******, представлявано от управителя Л.В.Л. ДА
ЗАПЛАТИ на АДВОКАТ С. К. Н., с адрес на упражняване на дейността: гр.
Пловдив, ул. „Йоаким Груев“ № 41 - партер, адвокатско възнаграждение за
осъществено на ищеца - Х. Н. К. от гр. Б., ул. ***** с ЕГН **********
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 400.00 лева,
определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Сн.Д.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
12