Р Е
Ш Е Н
И Е № 260535
гр. Пловдив, 14.04.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД ПЛОВДИВ, гражданско отделение, IX-ти състав, в открито съдебно заседание на шестнадесети
март, през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛИНКА
ЦВЕТКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ
РАБЧЕВА
ЕЛЕНА КАЛПАЧКА
при участието на секретаря Пенка
Георгиева,
като разгледа докладваното от съдия
Калпачка въззивно гражданско дело № 58
по описа за 2021 г. на Окръжен съд
Пловдив, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Производството
е образувано по въззивна жалба на „Гарант Кредит Консулт“ ЕООД, чрез
пълномощник адв. П., против решение от 21.08.2020 г. по гр. дело № 10022/2019
г. по описа на РС Пловдив, в частта, в която са отхвърлени претенциите на
жалбоподателя с правно основание чл. 422 от ГПК, срещу Н.Р.Т. и А.Р.Т., за
признаване за установено, че му дължат солидарно заплащане на сумата от 311,10
лв. възнаграждение по договор за гаранция, ведно със законната лихва върху
главницата от 06.02.2019 до окончателното плащане, за което е издадена заповед
за изпълнение по ч. г. д. 2202/19 г. на ПРС.
С
въззивната жалба се излагат оплаквания за неправилност на постановеното
решение, доколкото съдът е приел, че клаузата в Договор за гаранция от
10.03.2016 г., с която е договорено заплащането на възнаграждение по договора,
противоречи на добрите нрави и не поражда действие. Счита, че неправилно съдът
е приел, че задължението за заплащане на възнаграждение възниква в полза на
заемодателя, както и, че е аналогично на задължение с договор за поръчителство.
Моли да бъде отменено постановеното решение в обжалвана част като
незаконосъобазно и неправилно и постановено друго, което се уважат предявените
претенции в пълен размер, ведно с пълния размер на сторените разноски в двете
инстанции.
Въззиваемите
страни Н.Р.Т. и А.Р.Т., чрез особен представител адв. Х., считат постановеното
решение в обжалваната му част за правилно и законосъобразно. Излагат подробни съображения в подаден писмен отговор, в който
твърдят, че те, като заематели, са били поставени в неравностойно положение
спрямо заемодателя и гаранта, които са свързани лица, възнаграждението по
договора за гаранция било уговорено независимо дали ще бъде реализирана
отговорност на гаранта, сключването на договора е било поставено условие за
отпускане на кредита, както и, че е налице заобикаляне на забраната по чл. 19
от ЗПК, доколкото в посочения ГПР по кредита на е включено процесното
възнаграждение. Молят въззивната жалба, като неоснователна, да се остави без
уважение, а решението на районния съд като правилно и законосъобразно да бъде
потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в срок, от
страна, която има право да обжалва и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
Предявен е за разглеждане иск с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 79 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Налице са и
специалните предпоставки за допустимост на установителен иск с правно основание
чл. 422 от ГПК. Предвид горното и на
основание чл. 269, изр. 2 от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението, като въззивният
съд се произнесе по
правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка липсват оплаквания от страните, поради което въззивният съд е обвързан от приетите от
съда фактически изводи.
С обжалваното решение е прието, че от
представените писмени доказателства - Договор за паричен заем от 10.03.2016 г.
и Договор за гаранция от 10.03.20016 г., подписания във връзка с него Запис на
заповед от 10.03.2016 г., се установява, че между „Лайт Кредит“ ООД и Н.Р.Т. и А.Р.Т.
е сключен договор за заем по силата на който дружеството заемодател им е
предоставило сумата от 1000 лв. за срок от 7 месеца, при фиксиран ГЛП - 40%, ГПР 47,85 % и месечна вноска от 162,53 лв. Установено
е, че на същата дата между страните по договора за заем и ищеца, жалбоподател в
настоящото производство, „Гарант Кредит Консулт“ ЕООД, е сключен договор за
гаранция по силата на който последния е приел да заплати задълженията на
заемополучателите в случай на незаплащане на пълния размер на погасителните
вноски в периода от 6 седмици, срещу заплащане на възнаграждение, дължимо на 7
премии по 77,83 лв., или в общ размер на 544,81 лв., от което се установява от
ССЕ, че е било изплатена сумата от 233,71 лв. Страните спорят по дължимостта на
сумата от 311,10 лв. възнаграждение за гаранта, като в останалата част
решението на РС Пловдив е влязло в сила, тъй като не е било обжалвано.
От приложения договор от 10.03.2016 г.
за предоставяне на гаранция е видно, че дължимите за възнаграждение по този
договор вноски от кредитополучателите се дължат и заплащат заедно със
съответните месечни погасителни вноски по заема, премиите се дължат независимо
дали гаранцията е ефектирана или договора за заем се изменя. Съгласно чл. 4 от
същия договор заемателите се считат в неизпълнение по Договора за заем и в
случай на, и доколкото трае, което и да е неизпълнение на техни задължения към
гаранта.
От въззиваемите не се твърди да е погасена
претендираната част от възнаграждението, уговорено с договор от 10.03.2016 г.
за предоставяне на гаранция, а се оспорва възникването му, с оглед
действителността на договора, като противопоставя възражения за неравноправност
и недействителност на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция
още с отговора на исковата си молба, за които съдът следи и служебно, на осн.
чл. 7, ал. 3 от ГПК и константната съдебна практика.
При така установеното от фактическа
страна въззивният съд намира за правилен крайния извод на районния съд за
неоснователност на предявения иск, при следните съображения.
Договорът за паричен заем №
8975/10.03.2016 г. е договор за потребителски кредит, с оглед неговия предмет и
страни – физически лица, действащи при сключването му професионалната си
компетентност и от друга страна финансова институция по см. на 3, ал. 1 от ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност. Приложима правна
уредба към този договор се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят
предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори,
уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Договорът за паричен заем №
8975/10.03.2016 г. формално отговаря на тези изисквания, доколкото в същия е
посочен годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя –
1137,71 лв. Така посочените размери в договора не съответстват на
действителните такива, съобразно поетите от потребителите задължения. Съгласно
чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ
разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви,
комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия, а в т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от
потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита
за потребителя.
В конкретния случай условие за усвояване
на сумата по договора за заем е сключване на договора за гаранция от същата
дата. Формално възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на друго лице - поръчител, различно
от кредитодателя, по друг
договор, но е пряко свързано с договора за кредит, доколкото е условие за
усвояването му, а неизпълнението на договора за предоставяне на гаранция влече
неизпълнение и на договора за кредит, и съобразно императивните разпоредби на чл.
19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК следва да бъде
включено при изчисляване на ГПР. В съдържанието на процесния договор за кредит
не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в
същата не са включени общите разходи за потребителя, в т. ч. и възнаграждението
за гаранта, което е пряко свързано с кредита, видно от разпоредбите на чл. 6,
във вр. с чл. 3, ал. 2 от Договор за паричен заем № 8975/10.03.2016 г.,
доколкото сключването на договора за гаранция е задължително условие за
получаването на сумата по заема. Това няма как да не се отрази и на стойността
на ГПР, защото той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения
от всякакъв вид), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 от ЗПК. В случая
е договорено да се заплаща възнаграждение за предоставеното обезпечение
(гаранция) в размер на 77,83 лева месечно, за срок от седем месеца, или общо
544,81 лева, заедно с всички останали задължения по същия, което реално
оскъпява договора за кредит, със сума в пъти по-голяма от уговорената лихва за
ползване на заетата сума в размер на 137,71 лв. При сключването на договора за
потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция, за
което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния
процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита
възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, тъй като кредиторът и гаранта са свързани лица, както е приел
районния съд и това не е оспорено.
Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на този закон е нищожна. В този смисъл, като не е включил
възнаграждението на гаранта в „общата сума, дължима от потребителя“, кредиторът
е заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на
кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за
погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни, т. е. не съществуват по
договора. И тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради
което и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата
стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита, включително и
възнаграждението по договора за гаранция. Тази разпоредба от една страна е насочена
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите ни на
двете страни. В случая липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
по см. на чл. 11, т. 10 от ЗПК, което не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита.
В допълнение посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна и следователно
измамна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от
Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като заблуждава или
е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и
го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно
общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по
см. на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в
неговата цялост.
Съгласно чл. 145 от ЗЗП неравноправната
клауза в договор се преценява, като се вземат предвид всички обстоятелства,
свързани със сключване на договора към датата на сключването и всички клаузи,
не само на договора, а и на друг договор, от който той зависи. А съгласно
легалната дефиниция в закона неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, каквото при процесния
договор се установи.
В тази част, досежно действителността на
Договор за паричен заем № 8975/10.03.2016 г., настоящата инстанция не споделя
изводите на първоинстанционния съд. Доколкото решението на районния съд не е
обжалвано по отношение на дължимостта на сумите, заплатени от гаранта,
възникнали на основание договора за заем, същото е влязло в сила, а настоящият
състав обсъжда действителността на договора само с оглед обхвата на въззивната
проверка по чл. 269 от ГПК, за преценка на основателността на претенцията в
обжалваната част на решението.
След като договорът за кредит е
недействителен, недействителен се явява и тристранният договор за гаранция,
който има акцесорен характер спрямо първия. Сам по себе си договорът за
гаранция не страда от някакви пороци, но поради особената връзка с договора за
потребителски кредит, това обуславя недействителност и на поетата гаранция,
характеризираща се като поръчителство. Поради това и процесното вземане се
явява недължимо, доколкото гаранция може да съществува само за действително
задължение, а такова в случая не е възникнало.
По изложените съображения настоящия
състав намира предявения иск за неоснователен, поради което обжалваното решение
като краен резултат е правилно и следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба
като неоснователна следва да се остави без уважение.
По
изложените съображения съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260093/21.08.2020 г.,
постановено по гр. д. № 10022 по описа за 2019 г. на Пловдивски районен съд, XIX гр. с., в частта, с която ОТХВЪРЛЯ предявения от „Гарант
Кредит Консулт“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление: град ****,
иск за признаване за установено, че Н.Р.Т. с ЕГН ********** с адрес *** и А.Р.Т.
с ЕГН ********** с адрес ***, му дължат солидарно сумата от 311,10 лв.(триста и
единадесет лева и 10 ст.) възнаграждение
по договор за гаранция, ведно със законната лихва върху главницата от
06.02.2019 до окончателното плащане, за което е издадена заповед за изпълнение
по ч. г. д. 2202/19 г. на ПРС.
Решението в останалата си част като
необжалвано е влязло в законна сила.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.