Р Е
Ш Е Н
И Е № 194
гр. Кюстендил, 28.07.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Кюстендилският
окръжен съд, гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и шести юни през две хиляди и седемнадесета
година, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ : ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря В.Б. като разгледа докладваното от
съдия Костадинова гр. д. № 290 по описа
за 2016 г. на КОС и за да се произнесе
взе предвид:
Г.Р.З.,
ЕГН ********** ***, действащ чрез адв. Ю.Д. със съдебен адрес:*** е предявил срещу Й.И.М., ЕГН ********** и В.Й.М.,
ЕГН **********,*** иск с правно
основание чл. 439, ал.2 от ГПК за признаване за установено по отношение на
ответниците, че ищецът не дължи сумата 41 896.73 лв., представляваща лихва
върху главницата 70 000 лв. за периода от 13.04.2002 г. до 07.12.2006 г., за която е издаден изпълнителен лист от 09.01.2006 г. по присъда
№32/05.07.2004 г. по НОХД №103/2004 г. влязла в сила на 08.12.2005 г., понастоящем дължима по
изпълнително дело № І-39/2016 г. по описа на ДСИ при ДнРС, както и направените деловодни разноски..
Ответниците
по делото чрез процесуалния си представител оспорват иска. Изразили са
становище за неоснователност на същия. В писмения отговор твърдят, че не е налице перемирано вземане.
КОС след
преценка на доказателствата по делото и при условията на чл. 235, ал. 2 и 3 от ГПК приема за установено следното:
По делото е представен изпълнителен лист от
09.01.2006 г., от който е видно, че е издаден на основание влязла в сила
присъда по нохд №103/2004 г. на КнОС на
15.01.2007 г. По силата на същия ищецът е осъден да заплати на ответниците
сумите от по 35 000 лв. за всеки един от тях, представляващи обезщетение
за претърпени неимуществени вреди вследствие извършено престъпление, ведно със
законната лихва считано от 13.04.2002 г. до окончателното й изплащане, както и
сторените деловодни разноски в размер на 400 лв. Въз основа на него и по молба
на ответниците по настоящото дело е образувано изпълнително дело№І-2/2007 г. по
описа на ДСИ при ДнРС Искането е било за изплащане на лихвата върху главницата
и на разноските по изпълнителния лист, доколкото Националното бюро на
българските автомобилни застрахователи- зелени карти с платежни нареждания от 07.12.2006 г. е
изплатило главниците в общ размер на 70 000 лв. на взискателите, т.е. преди образуване на изпълнителното дело.
Видно от материалите по изпълнително дело№І-2/2007
г. по описа на ДСИ при ДнРС в периода от
образуването на изпълнителното дело до
07.02.2012 г. са извършвани различни изпълнителни действия, като на
последната дата е изплатена на взискателите сума от 60 лв. от наложен запор
върху трудовото възнаграждение на ищеца. С молба вх. № 52/17.01.2013 г.
взискателите са поискали съдебния изпълнител да потърси наказателна отговорност
на длъжника, както и да подпише декларация за наличните си доходи и имущество,
което притежава. С писмо от 22.01.2013 г. съдебния изпълнител е изискал справки
относно банковите сметки на длъжника, декларирани МПС-та и имоти, както и
адреси на регистрирани търговски обекти, както и данни за работодателя му. На
14.02.2013 г. е изпратено запорно съобщение до касиера на „***” гр. С. за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение. Въз основа на молби от 18.12.2013 г. и 05.12.2014 г.,
изходящи от взискателите , съдебният
изпълнител е изисквал справки от ТД на НАП Кюстендил относно имущественото
състояние на длъжника. С молба вх. № 16.02.2016 г. длъжникът е поискал
прекратяване на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал.1, т.8 от ГПК,
поради бездействие на взискателя в продължение на две години. С постановление
от 17.02.2016 г. на ДСИ при РС Дупница е
прекратено изпълнителното производство.
С постановление на ДСИ при РС- Дупница от
07.04.2016 г. по молба вх. № 749/05.04.2016 г. на В. и Й. М.
и въз основа на изпълнителния лист от 09.01.2006 г. срещу Г.З. е
образувано ново изпълнително дело- №
І-39/2016 г. по описа на ДСИ при ДнРС.
С оглед на така установената
фактическа обстановка съдът счита, че предявеният отрицателен установителен иск
е основателен. Съображенията за това са следните:
Разпоредбата на чл. 439 от ГПК дава възможност на длъжника да оспори
чрез иск изпълнението. С този иск се оспорва вземането при материално правна незаконосъобразност на
принудителното изпълнение, но само на факти, настъпили след приключването на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание.
В разрешението на т. 10 от ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че
когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК /чл. 330, ал.
1, б. "д" ГПК (отм.) нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие. Обявено е за изгубило сила ППВС № 3/1980
г. Според мотивите на същото тълкувателно решение давността се
прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ/независимо от това дали прилагането му е поискано
от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми
от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е също така, че не
са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването
на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на
документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения
остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на
влязлото в сила разпределение и др. Със същото тълкувателно решение е прието,
че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б.
"б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на
действия за принудително изпълнение по чл. 116, б.
"в" ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е
уредил отделно хипотезата на чл. 116, б.
"в" ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без
да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в
исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с
предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б.
"в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай
настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито
отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен
изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да
го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането
на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва
да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Според
тълкувателното решение в изпълнителния процес давността не спира, тъй като
кредиторът може да избере дали да действа/да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен/ или да не действа/ да не иска нови
изпълнителни способи/.
Със ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС
е прието също, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал.1 т.8 ГПК, че прекратяването на изпълнителното
производство, поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на
закона, а съдебния изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти, че прекратяването на изпълнителното производство става по
право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното
по време валидно изпълнително действие.
В настоящия случай видно от материалите по изп.
дело № І-2/2007 г последното валидно действие по събиране на вземането по
изпълнителния лист е от 16.02.2009 г., когато е наложен запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника. От тази дата
е прекъсната / съгласно чл.116, б.”в” ЗЗД/ давността за вземането, тъй като е
предприето действие по принудителното изпълнение. Видно от приложените платежни
нареждания на взискателите по наложения
запор са превеждани суми, като последната изплатена сума е от 07.02.2012 г.. След тази дата няма
данни за извършени плащания, както и да
са предприети действия в рамките на
посочен от взискателите изпълнителен способ. Установява се, че след тази дата
са изисквани само справки относно имущественото състояние на длъжника.
Следователно по силата на чл. 117, ал.2
от ЗЗД е започнала да тече нова петгодишна давност за вземането.
При преценка на фактите обаче следва да бъде съобразена и нормата на чл.433, ал.1 т.8 ГПК, която предвижда, че изпълнението се прекратява,
когато в продължение на две години взискателят не е
поискал извършването на изпълнителни действия. В
настоящото производството от изпълнителното дело се установява, че след 07.02.2012 г. не са предприемани изпълнителни действия. Предвид
горното и съобразно т. 10 от ТР № 2/2015 г. на ОСГК по т.д. № 2/13 г. на ВКС
прекратяването на изпълнението настъпва по право с осъществяване на описания в
нормата фактически състав - изтичане на две години от последното извършено
изпълнително действие или искането за такова. Прекратяването настъпва по силата
на закона, поради
което постановеното от ДСИ постановление от 17.02.2016 г. за прекратяване на изпълнителното производство е
ирелевантно. То има само декларативно действие. Следва да се посочи, че в хипотезата на прекратено по право
принудително изпълнение всички предприети
по него изпълнителни се считат за обезсилени по право /с изключение на изпълнителнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на
които трети лица са придобили права и
редовността на извършените от третите задължени лица плащания/. Обезсилването
на изпълнителните действия е с обратна сила и те не се считат произвели правно
действие. Следователно те не са прекъсвали давността, дори те да са били
от вида на посочените в чл. 116, б.”в” от ГПК
според задължителното ТР №2/2013 г. на ОСГТК.
От
гореизложеното следва, че вземането в
размер на сумата от 41 896.73 лв.,
представляваща лихва върху главницата 70 000 лв. за периода от 13.04.2002
г. до 07.12.2006 г., дължима по изпълнително дело № І-39/2016 г. по описа на
ДСИ при ДРС е погасено по давност, поради което искът е основателен и ще се
уважи.
На
основание чл.78,ал.1 ГПК с оглед резултата от спора, на ищеца следва да се присъдят всички сторени по делото
разноски, които са в размер на 3 412.72
лева, от които 1 625.87 лв.
държавна такса и 1 786.90
адвокатско възнаграждение определено при условията на чл.38, ал.2 от ЗА
във вр. с чл.36, ал.2 от ЗА във вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното, КОС
Р Е
Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните и по иска с правно основание чл. 439, ал.2 от ГПК, че Г.Р.З., ЕГН **********
*** НЕ ДЪЛЖИ на Й.И.М., ЕГН **********
и В.Й.М., ЕГН **********,*** сумите по изпълнителен лист от 09.01.2006 г. по присъда
№32/05.07.2004 г. по НОХД №103/2004 г. влязла в сила на 08.12.2005 г., за
събирането на която сума понастоящем е образувано изпълнително дело № І-39/2016
по описа на ДСИ при ДнРС, а именно: сумата от 41 896.73 лв.,
представляваща лихва върху главницата 70 000 лв. за периода от 13.04.2002
г. до 07.12.2006 г. като погасена по
давност.
ОСЪЖДА Й.И.М., ЕГН **********
и В.Й.М., ЕГН **********,*** да заплатят
на Г.Р.З., ЕГН ********** *** сумата от 3 412.72
лева / три хиляди четиристотин и дванадесет лв. и 72
ст./ лева представляваща разноски по водене на делото.
Решението
подлежи на обжалване пред САС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: