Р Е Ш Е Н И
Е
№ ……………
гр. Варна, …………….2023 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА, XІV състав, в публично заседание на двадесет и втори
февруари, през две хиляди и двадесет и трета година, в състав:
СЪДИЯ: ВАСИЛ ПЕЛОВСКИ
при секретаря Наталия Зирковска, като
разгледа докладваното от съдия Пеловски адм. д. № 2420 по описа за 2022 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК),
във връзка с чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).
Образувано е по жалба от
С.Д.Х., с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Решение №
2153-03-144/03.10.2022 г. на директора на ТП на НОИ - Варна, с което е
потвърдено Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ.
Твърди се от оспорващата, че решението е неправилно поради съществено нарушение на административнопроизводствените правила и противоречие с материалноправните разпоредби. Счита, че Решение № 2153-03-144/03.10.2022 г. на директора на ТП на НОИ – Варна и потвърденото с него Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ не са мотивирани, като и в двата акта не е посочено кои периоди от последните 18 месеца преди прекратяването на осигуряването са зачетени за придобиване на право на обезщетение по чл. 54а, КСО. Навежда доводи за противоречие между оспореният акт и потвърденото с него разпореждане. Релевира доводи, че има повече 12 месеца осигурителен стаж, който покрива изискуемият за обезщетението за безработица. Иска се от съда да отмени оспореното решение и да му се признае правото на обезщетение за безработица. Посочва, че съгласно § 4а, ал. 2 от Предходните и заключителни разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредно положение (ЗМДВИП), обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците, през 2021 г. за осигурителен стаж по чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО се зачита времето на неплатен отпуск до 90 работни дни, поради което административният орган е следвало да зачете и времето на целия ползван от нея неплатен отпуска през 2021 г. след 12.02.2021 г., а не само 30 работни дни. Прави се искане да се отмени оспорваното решение на директора на ТП на НОИ – Варна и потвърденото с него Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, а делото да бъде върнато като преписка на ТП – Варна на НОИ за ново разглеждане по същество с указания за тълкуване и прилагане на закона. Претендират се присъждане на направените по делото разноски.
В съдебно заседание, оспорващата С.Д.Х., редовно призована, явява се лично и се представлява от адв. Ю.Г.. В хода по същество се поддържа жалбата и изложените в същата съображения. Излага съображения за незаконосъобразност на оспорваното решение и моли същото да се отмени, преписката бъде върната на административния орган, като се разпореди отпускането й на парично обезщетение за безработица (ПОБ).
Ответникът по жалбата - Директорът на ТП на НОИ - Варна, чрез надлежно упълномощеният му процесуален представител - ст. юрисконсулт М.К., в становище по делото възпроизвежда мотивите на оспореното решение, в съдебно заседание и депозирани писмени бележки оспорва жалбата. Излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение, като счита, че безспорно по делото се е установило, че през календарната 2021 г. оспорващата е била в неплатен отпуск считано от 01.01.2021 год., т.е. тридесетте работни дни неплатен отпуск са изтекли на 14.02.2021 год. включително. При преценка на правото й на парично обезщетение за безработица е зачетено времето на неплатения отпуск за календарната 2021 год., а именно първите тридесет работни дни. От тях три дни неплатен отпуск попадат в обхвата на периода на осемнадесетте месеца от 12.02.2021 г. до датата на прекратяване на трудовата дейност, за която оспорващата подлежи на задължително осигуряване по КСО и през този именно период следва да е налице осигуряване, да са внесени дължимо осигурителните вноски за фонд „Безработица“ с продължителност не по-малко от 12 месеца. Останалите дни неплатен отпуск са приети като дни без осигуряване съгласно чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО, т.к. това време се зачита за осигурителен стаж при пенсиониране по чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО, но не е период, който да се включва в 12 месечния период осигуряване във фонд „Безработица“, наличието на който е една от предпоставките за придобиване на право на парично обезщетение за безработица. Счита, че при определяне дали едно лице има право на обезщетение за безработица по реда на чл. 54а, ал. 1 КСО, нормата на чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО е специална спрямо нормата на чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО, т.к. в нея са посочени конкретните случаи при които едно лице макар и да не е осигурявано за посочен период от време, този период се зачита при определяне правото му на обезщетение. В този смисъл счита, че в нормата на чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО е предвидена хипотеза, при която за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита посоченото време, като това време не е предвидено в нормата на чл. 54а, ал. 2 КСО за да се зачита за придобиване право на парично обезщетение. По изложените съображения счита, че след като в специалната норма на чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО, законодателят изрично е предвидил, че при определяне правото на обезщетение през една календарна година се зачитат само тридесет дни неплатен отпуск, то е без значение, че през 2021 год. и 2022 год. за осигурителен стаж се зачитат деветдесет дни съгласно чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО вр. § 4а, ал. 2 от ПЗР на ЗМДВИП обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 год. и за преодоляване на последиците и пар. 8, ал. 2 от ПЗР на Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за 2022 г. (ЗБДОО за 2022 г.). Моли жалбата срещу оспореното решение да се отхвърли и искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, както и прави възражение за прекомерност на претендирания от оспорващата адвокатски хонорар.
Съобразявайки посочените от оспорващия основания,
изразените становища на страните и предвид фактите, които се извеждат от
приетите по делото доказателства, както и с оглед на разпоредбата на чл. 168 АПК, определяща обхвата на съдебната проверка, съдът приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Със Заявление вх. № 9033-03-153/15.08.2022 г. – рег. № 031-00-3711/15.08.2022 г. (л. 14 - л. 17 от адм. пр.) оспорващата С.Д.Х. е поискала да й бъде отпуснато/изплатено парично обезщетение за безработица на основание КСО в качеството й на безработно лице, като е декларирала, че правоотношението й с „Б.П.“ ЕООД е прекратено, считано от 12.08.2022 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от Кодекса на труда (КТ).
Съгласно Заповед № 0006-1/12.08.2022 г. за прекратяване на трудов договор, работодателя - „Б.П.“ ЕООД, на 12.08.2022 г., в съответствие с чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е прекратено трудовото правоотношение с С.Д.Х., считано от 12.08.2022 г. по взаимно съгласие на страните.
С Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г., издадено от Ръководител на осигуряването за безработица при ТП – Варна на НОИ, на основание чл. 54ж, ал. 1 във връзка с чл. 54а, ал. 1 КСО е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а КСО по заявление вх. № 9033-03-153/08.12.2022 г. – рег. № 031-00-3711/15.08.2022 г. на С.Д.Х., с прекратено правоотношение от 12.08.2022 г. по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Изложени са следните мотиви: „Лицето няма осигуряване във фонд Безработица за 12 месеца от последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването“.
Оспорващата е подала жалбата срещу Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г., издадено от Ръководител на осигуряването за безработица при ТП – Варна на НОИ в 14 – дневен срок по чл. 117, ал. 2 КСО, в която е изложила подробни съображения за неговата неоснователност.
С Решение № 2153-03-144/03.10.2022 г. (предмет на настоящото производство), Директорът на ТП на НОИ - Варна е оставил в сила Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г., издадено от Ръководител на осигуряването за безработица при ТП – Варна на НОИ и е отхвърлил депозираната срещу разпореждането жалба с вх. № 9001-03-511/03.09.2022 г. от С.Д.Х. като неоснователна.
За да остави в сила Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ и отхвърли жалбата на С.Д.Х. с оспорваното по делото решение, Директорът на ТП на НОИ - Варна е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 54а, ал. 1 КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които отговарят едновременно на условията на чл. 54а, ал. 1, т. 1 - 3 КСО: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта, не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168, не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 КТ. Административният орган е приел, че в случая 18 месечния период обхваща времето от 12.02.2021 г. до 12.08.2022 г. вкл. - датата на прекратяване на трудовата дейност, за която оспорващата подлежи на задължително осигуряване по КСО и през този именно период следва да е налице осигуряване (да са внесени или дължими осигурителни вноски) за фонд „Безработица“ с продължителност не по-малка от 12 месеца.
От служебно извършената проверка в
информационните регистри, се установило, че през 18-месечния период от
12.02.2021 г. до прекратяване на трудовото й правоотношение, С.Д.Х. има
осигурителен стаж с общата продължителност с осигуряване във фонд „Безработица“
по-малко от 12 месеца. През календарните 2021 г. и 2022 г., оспорващата е била
в неплатен отпуск общо 117 работни дни, от които през 2021 г. - 87 работни дни
(месец януари 2021 г. - 20 работни дни неплатен отпуск, месец февруари 2021 г.
- 20 работни дни неплатен отпуск, през месец март 2021 г. - 22 работни дни
неплатен отпуск, през месец април 2021 г. - 18 работни дни неплатен отпуск,
както и 3 дни през месец април 2021 г., когато оспорващата е била член на
избирателна комисия са зачетени при определяне правото на парично обезщетение
за безработица, през месец май 2021 г. - 7 работни дни неплатен отпуск). През
2022 г. е била в неплатен отпуск 30 работни дни (месец юли 2022 г. - 21 работни
дни неплатен отпуск и през месец август 2022 г. - 9 работни дни неплатен
отпуск). При преценка на правото й на ПОБ, е зачетено времето на неплатения
отпуск за 2021 г. - 30 работни дни и за 2022 г. - 30 работни дни, като
петдесетте и седем работни дни над тях за 2021 г., са приети като дни без
осигуряване, съгласно чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО, тъй като това време се зачита
за осигурителен стаж при пенсиониране по чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО, но не е
период, който да се включва в 12 месечния период осигуряване във фонд
„Безработица“, наличието на който е една от предпоставките за придобиване на
ПОБ. Посочва се още, че в периода от 01.12.2021 г. до 31.03.2022 г., С.Д.Х. е
получавала парично обезщетение за безработица. Според чл. 9, ал. 2, т. 4 за
осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето през
което лицето е получавало обезщетение за безработица, но съгласно чл. 54а, ал.
2 от КСО това време не е период, който да се включва в 12 месечния период
осигуряване във фонд „Безработица“.
На следващо
място Директорът на ТП на НОИ - Варна е приел, че при определяне дали едно лице има право на обезщетение за
безработица по реда на чл. 54а, ал. 1 КСО, нормата на чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО
е специална спрямо нормата на чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО, тъй като в нея са
посочени конкретните случаи при които едно лице макар и да не е осигурявано за
посочен период от време, този период се зачита при определяне правото му на
обезщетение. В този смисъл, в нормата на чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО предвидена
хипотеза при която за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски,
се зачита посочено време, като това време не е предвидено в нормата на чл. 54а,
ал. 2 КСО да се зачита за придобиване право на парично обезщетение. Ето защо,
след като в специалната норма на чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО, законодателя изрично
е предвидил, че при определяне правото на обезщетение, през една календарна
година се зачитат само 30 дни на неплатен отпуск, то е без значение, че през
2021 г. и 2022 г. за осигурителен стаж се зачитат 90 дни, съгласно чл. 9, ал.
2, т. 3 КСО, във връзка с § 4а, ал. 2 от ПЗР на ЗМДВИПОРНСПП и § 8, ал. 2 от
ПЗР на ЗБДОО за 2022 г..
Решение № 2153-03-144/03.10.2022 г. на
Директора на ТП на НОИ - Варна е съобщено лично на оспорващата на 05.10.2022
г., видно от приложеното известие за доставяне (л. 4 адм. пр.). Жалбата срещу
решението е подадена на 14.10.2022 г., чрез административния орган и е заведена
с вх. № 2153-03-144#1/14.10.2022 г. по описа на ТП на НОИ - Варна.
По делото е допусната и извършена
съдебно-икономическа експертиза (СИЕ). Съдът напълно възприема даденото
заключение като обективно, компетентно изготвено и кореспондиращо с фактите,
установяващи се от останалите доказателства по делото.
Заключението на допуснатата СИЕ е
оспорено от страните по делото. Съдът счита, че възраженията на сраните са
неоснователни. Не са направени доказателствени искания за допускане на повторна
или допълнителна експертиза. Заключението на вещото лице е изготвено в два
варианта, което сочи на фактическата й обоснованост и способства съдът да
направи правни изводи.
Основавайки се на заключението на
вещото лице, съдът приема за установено по делото от фактическа страна
следното: за 2021 г. - периода 12.02.2021 г. - 26.03.2021 г. – 1 месец и 15
дни; за 2022 г. - периода 01.07.2022 г. - 12.08.2022 г. – 1 месец и 11 дни.
Общ стаж с внесени, дължими и
декларирани вноски във фонд „Безработица“, и зачетен на основание чл. 54,а, ал.
2, т. 3 КСО са в размер на 12 месеца и 15 дни.
Съгласно заключението на вещото лице Г.К.,
което като компетентно и безпристрастно, съдът кредитира за целия процесен
период от 12.02.2021 г. до 12.08.2022 г. (общо 18 месеца) по чл. 54, ал. 1 КСО
се признават 12 месеца и 15 дни, поради което общо оспорващата Х. има 12 месеца
съобразно изискването на чл. 54, ал.1 КСО. Съгласно чл. 54а, ал. 1 КСО - Право
на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или
дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през
последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Жалбата е подадена в законоустановения
14-дневен срок по чл. 149, ал. 1 АПК и от надлежна страна, срещу индивидуален
административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, подлежащ на съдебен контрол,
поради което е процесуално допустима.
По съществото й съдът намира следното:
Предмет на обжалване
е Решение №
2153-03-144/03.10.2022 г. на Директора на ТП на НОИ - Варна, с което е потвърдено Разпореждане №
031-00-3711-1/01.09.2022 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в
ТП – Варна на НОИ, с които на основание чл. 54ж,
ал. 1, във вр. с чл. 54а, ал. 1 КСО, е отказано отпускане на парични
обезщетения за безработица по чл. 54а КСО. Същото е валиден административен акт
- постановено е от административен орган с материална и териториална
компетентност, а проверката за законосъобразността му във връзка с останалите
основания по чл. 146 АПК сочи на нарушения относно съдържанието, на нарушения
на процесуалноправните разпоредби по издаването, на противоречие с материалния
закон, както и на несъответствие с целта на закона. Горните констатации
обосновават изводи за незаконосъобразност на атакувания административен акт,
както и за неговата отмяна.
На първо място,
оспореното решение не съдържа изложение на конкретните фактически основания, с
които административният орган е аргументирал доводите си за осъществяване на
трудова дейност и ползваният от същата неплатен годишен отпуск от оспорващата,
респ. изводите си във връзка с приложението на чл. 52а, ал. 1 КСО. Касае се за
задължителен реквизит на административния акт по чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, вр. с
чл. 117, ал. 3 КСО, който в случая отсъства. Директорът на ТП на НОИ е приел от
една страна, че при преценка на правото на Х. на ПОБ, е зачетено времето
на неплатения отпуск за 2021 г. - 30 работни дни и за 2022 г. - 30 работни дни. От друга страна,
независимо от горните констатации приема, че част от тези дни не са период,
който да се включва в 12 месечния период осигуряване във фонд „Безработица“, наличието
на който е една от предпоставките за придобиване право на ПОБ, без да са
посочени конкретни мотиви за тази констатация. Липсва ясно и точно описание,
както в оспореното решение, така и потвърденото от него разпореждане, на дните
които следва да бъдат приети за осигуряване във фонд „Безработица“. Констатираното
противоречие между фактическите и правни основания на оспореното решение, както
и отсъствието на конкретни данни за броя, вида и датата на подписване на
договори и други документи от страна на оспорващата, респ. за извършени от нея
действия изискващи полагане на личен труд, съдът счита за липса на мотиви на
административния акт и за основание за незаконосъобразност на същия.
На второ място,
съгласно чл. 35 АПК, актът се издава след като се изяснят фактите и
обстоятелствата от значение аз случая и се обсъдят възраженията на
заинтересованите граждани и организации. С това правило законодателят е
закрепил засиленото служебно начало в административното производство, допълнено
с правилата на чл. 36, ал. 1 и ал. 3 АПК. От друга страна, съдът преценява законосъобразността
на оспорения пред него административен акт въз основа на фактическото основание
за неговото издаване както то е формулирано от административния орган. В
производството по издаване на атакуваното решение, директорът на ТП на НОИ - Варна
не е изпълнил визираните задължения – да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая,
да обсъди обясненията и възраженията на оспорващата, както и служебно да е
събирал доказателства, поради което е извършил
съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Липсата на
точно и конкретно изложени данни и факти във връзка с правните изводи за
осъществяване на трудова дейност от С.Д.Х., възпрепятства същата като адресат
на акта да организира защитата си, като препятства и съда да направи проверка
относно приложението на материалния закон спрямо фактическите обстоятелства.
По съществото на
спора, съдът счита оспореното решение за постановено в нарушение на относимите
материалноправни норми и за несъответно на целта на закона.
Съгласно чл. 54ж, ал. 1 КСО, паричните
обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват,
възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е
възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно
лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния
осигурителен институт.
Съгласно чл. 54а, ал. 1 КСО, право на
парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими
осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните
18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които:
1. имат регистрация като безработни в
Агенцията по заетостта;
2. не са придобили право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга
държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер
по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168;
3. не упражняват трудова дейност, за
която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по
законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1
от Кодекса на труда.
Не е налице спор по делото, че
оспорващата С.Д.Х. отговаря на условията по чл. 54а, ал. 1, т. 1-3, а именно
има регистрация като безработна в Агенцията по заетостта, не е придобила право
на пенсия от посочения вид и не упражнява трудова дейност, за която да подлежи
на осигуряване.
Спорът по делото е дали през
последните 18 месеца оспорващата има най-малко 12 месеца, за които са внесени
или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“. Според ответника
оспорващата няма 12 месеца.
В чл. 54а, ал. 2 КСО, са
регламентирани случаите, при които макар и да не са внасяни осигурителни
вноски, определени периоди от време се зачитат за придобиване право на парично
обезщетение за безработица по ал. 1, като това са:
1. на платен и неплатен отпуск за
отглеждане на дете;
2. на платените и неплатените отпуски
за временна неработоспособност и за бременност и раждане, както и отпуска при
осиновяване на дете до 5-годишна възраст;
3. на неплатения отпуск до 30 работни
дни през една календарна година;
4. зачетено за осигурителен стаж по
законодателството на друга държава на основание на международен договор, по
който Република България е страна или на европейските регламенти за координация
на системите за социална сигурност.
Периодите от време по чл. 54а, ал. 2 КСО, освен че се зачитат при придобиване право на обезщетение за безработица,
те се зачитат и за осигурителен стаж, съгласно чл. 9, ал. 2 КСО, без за тях да
се правят осигурителни вноски.
Съгласно чл. 9, ал. 2, т. 3 КСО, за
осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита времето на
неплатения отпуск до 30 работни дни през една календарна година. Съгласно § 4а,
ал. 2 от ПЗР на Закон за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, през 2021 г. за осигурителен стаж по чл. 9, ал. 2,
т. 3 от КСО се зачита времето на неплатения отпуск до 90 работни дни. При
определяне дали едно лице има право на обезщетение за безработица по реда на
чл. 54а, ал. 1 КСО, нормата на чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО е специална спрямо
нормата на чл. 9, ал. 2, т. 3 от КСО, тъй като в нея са посочени конкретните
случаи, при които едно лице макар и да не е осигурявано за посочен период от
време, този период се зачита при определяне правото му на обезщетение. В този
смисъл, в нормата на чл. 9, ал. 2, т. 5 КСО са предвидени хипотези, при които
за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита посочено
време, като това времето не е предвидено в нормата на чл. 54а, ал. 2 КСО и да
се зачита за придобиване право на парично обезщетение. Ето защо, след като в
специалната норма на чл. 54а, ал. 2, т. 3 КСО, законодателят изрично е
предвидил, че при определяне правото на обезщетение се зачитат само 30 дни на
неплатен отпуск, то е без значение, че през 2021 г. за осигурителен стаж се
зачитат 90 дни, съгласно чл. 9, ал. 2, т. 3 от КСО, във връзка с § 4а, ал. 2 от
ПЗР на ЗМДВИПОРНСПП.
Независимо от горното настоящия
съдебен състав счита, че административните органи не са обсъдили и правилно
изчислили осигурителния стаж за 2021 и 2022 г. на оспорващата съобразно чл.
54а, ал. 2, т. 3 КСО, които попадащ в рамките на 18-месечния срок по чл. 54а,
ал. 1 КСО и се включва в 12-месечния срок.
От събраните по делото доказателства
се установява, че в оспореното решение и потвърденото с него разпореждане за
2021 г. не са зачетени 30 дни ползван неплатен отпуск, а за 2022 г. са зачетени
30 дни ползван неплатен отпуск, попадащи в периода от 12.02.2021 г. до
12.08.2022 г – а именно 18 месечния период през който оспорващата следва да има
12-месечния срок, за който са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд
„Безработица“. Административните органи неправилно са приели, че ползваният от Х.
неплатен отпуск през месец януари 2021 г. следва да бъде взет предвид при
определяне на 12-месечния срок, за който са внесени или дължими осигурителни
вноски във фонд „Безработица“, но същия не попада в 18 месечния период по чл.
54а, ал. 1 КСО.
Видно от приетата съдебно-икономическа
експертиза на вещото лице Г.К., която като компетентна и безпристрастна изготвена,
съдът кредитира, като е установено следното: за 2021 г. - периода 12.02.2021 г.
- 26.03.2021 г. – 1 месец и 15 дни; за 2022 г. - периода 01.07.2022 г. -
12.08.2022 г. – 1 месец и 11 дни.
Общ стаж с внесени, дължими и
декларирани вноски във фонд „Безработица“, и зачетен на основание чл. 54,а, ал.
2, т. 3 КСО са в размер на 12 месеца и 15 дни.
Съгласно заключението на вещото лице Г.К.,
което, като компетентно и безпристрастно, съдът кредитира за целия процесен
период от 12.02.2021 г. до 12.08.2022 г. (общо 18 месеца) по чл. 54, ал. 1 КСО
се признават 12 месеца и 15 дни, поради което общо оспорващата Х. има 12 месеца
по смисъла на чл. 54, ал.1 КСО. Съгласно чл. 54а, ал. 1 КСО - Право на парично
обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими
осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните
18 месеца преди прекратяване на осигуряването.
Въз основа на това следва да бъде изчислено и да бъде извършена преценката дали лицето отговаря на условието по чл. 54а, ал. 1 КСО за наличие на 12 месеца, през които са внесени или дължими осигурителните вноски, като се вземе предвид обстоятелството, че 18 месечния период по чл. 54а, ал. 1 КСО започва да тече от 12.02.2021 г. до 12.08.2022 г. и именно през този период да се признаят 30 дни ползван неплатен отпуск за 2021 г. (след началото на периода) и 30 дни ползван неплатен отпуск за 2022 г., като внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“. При това положение изводите на административния орган, че по отношение на С.Д.Х. не е изпълнено условието на чл. 54а, ал. 1 КСО да има внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването, са необосновани и неправилни.
Предвид гореизложеното Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на оспорващата е отказано отпускане на ПОБ, както и потвърждаващото го Решение № 2153-03-144 от 03.10.2022 г. на Директора на ТП на НОИ - Варна, са незаконосъобразни, като постановено при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материалноправните разпоредби и в несъответствие с целта на закона, поради което следва да бъдат отменени, а преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените указания по тълкуване и прилагане на закона.
При този изход на
спора и предвид претенциите на страните за присъждане на разноски по делото,
съдът намира, че такива се дължат на оспорващата, на основание чл. 120, ал. 2 КСО. Направените по делото разноски са в общ размер на 900,00 (деветстотин)
лв., от които 500,00 лв. заплатено адвокатско възнаграждение и 400,00 лв. депозит
за СИЕ.
По изложените съображения и на
основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 АПК, Административен съд – Варна, XIV
състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ по жалба от С.Д.Х. Решение № 2153-03-144 от 03.10.2022 г. на Директора на ТП на НОИ - Варна и потвърденото с него Разпореждане № 031-00-3711-1/01.09.2022 г. на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП-Варна на НОИ за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.
ИЗПРАЩА преписката
на административния орган за ново произнасяне съобразно дадените указания по тълкуването и прилагането на
закона.
ОСЪЖДА Националния
осигурителен институт да заплати на С.Д.Х., ЕГН **********, сумата в размер на
900,00 (деветстотин) лв., представляваща заплатеното възнаграждение за един
адвокат и заплатен депозит за СИЕ.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, съгласно чл. 119 от КСО.
СЪДИЯ: