Р Е Ш Е Н И Е №
27.04.2022 г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО – Въззивни състави, ІІ-В състав, в публично заседание на двадесет и четвърти ноември две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева в.гр.дело №
11735 по описа за 2020 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 172653 от 10.08.2020 г. по гр.д. № 7497/2015 г. Софийски районен
съд, 176 състав признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че М.И.Р.,
ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД сумата 1 500.44 лева, представляваща
цена за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м. 11.2008 г.
до м. 08.2011 г. (от която 18.36 лева дължима за дялово разпределение), ведно
със законната лихва от 28.08.2012 г. до изплащане на вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 10.09.2012 г. по
ч.гр.д. № 18288/2012 г. по описа на СРС, 82 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за исковото производство в
размер на 537.06 лева и разноски за заповедното производство по ч.гр.д. №
18288/2012 г. по описа на СРС, 82 състав - в размер на 134.38 лева.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника М.И.Р., който го
обжалва с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния
закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В
жалбата бланкетно се твърди, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК
първоинстанционният съд не аргументирал достатъчно добре решението си, в същото
не били посочени изчерпателно исканията и възраженията на ответника, нито се
коментирали направени от него доказателствени искания. Налице било и друго
нарушение на съда – да обсъди и прецени по вътрешно убеждение и съобразно
действителното им съдържание всички релевантни към спора доказателства. Не било
изпълнено и друго задължение на съда – служебно да се произнесе относно
наличието на неравноправни клаузи в процесното правоотношение съгласно ЗЗП и
европейските регламенти. В резултат тези нарушения съдът постановил решение,
чиито крайни изводи не съответствали на установените по делото фактически
обстоятелства и произтичащите от тях правни изводи. Поради това моли съда да отмени
първоинстанционното решение и вместо това да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговор на жалбата в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 24.11.2021
г. моли съда да потвърди решението и претендира юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла
на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковите суми е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителните
искове са предявени в срока по чл. 415 ГПК и за ищеца е налице интерес от
исканото установяване. При постановяване на атакуваното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата бланкетни доводи
е правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му редакция, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства
за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според дадената в § 1, т. 43 ДР ЗЕ (действал до 16.07.2012 г.) обща легална
дефиниция на „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди”, относима
към процесния период, такъв е физическо или юридическо лице, което купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за стопански нужди, както и лица на издръжка на държавния или
общинския бюджет.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата
на топлинна енергия за стопански нужди се извършва
на основата на писмени договори при общи условия, сключени между топлопреносното
предприятие и потребителите, извършващи стопанска дейност.
В случая по делото се установява, че
ответникът е поискал да сключи с ищеца договор за продажба на топлинна енергия
за стопански нужди относно процесния офис № 2. Между страните е бил сключен договор №
3435/4354 от 29.06.2019 г. за срок от 5 години, считано от 01.07.2009 г., и
договор № 8547/4354 от 17.11.2010 г. за срок от пет години, считано от
01.11.2010 г. Договорите са сключени при
общи условия - Общи условия за продажба на топлинна енергия за стопански нужди
от „Т.С.“ АД на потребители за стопански нужди в град София, одобрени с решение
№ ОУ-033/08.10.2007 г. на ДКЕВР, които купувачът заявил, че е получил и приема.
Следователно по делото се установява, че в процесния период между страните е
съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна
енергия за стопански нужди. Поради това ответникът – купувач дължи цената на
доставената в имота ТЕ, правилно определена от районния съд съобразно
неоспореното заключение на СТЕ.
Несъстоятелни са доводите в жалбата за нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. От
ответника не е бил депозиран отговор на исковата молба по реда и в срока по чл.
131 ГПК, нито в хода на производството от него са навеждани правни доводи във
връзка с основателността на исковете. С решението си съдът не се произнася по
доказателствените искания на страните, а прави преценка на събраните
доказателства, което в случая е направено от районния съд. Следва да се посочи
и че в хода на делото от ответника не са заявявани никакви доказателствени
искания. Облигационното правоотношение между страните е възникнало по договор
за доставка на ТЕ за стопански нужди, поради което ответникът не се ползва от
потребителска защита и съдът не е дължал служебно произнасяне за наличие на
неравноправни клаузи.
Предвид неоснователността на доводите в жалбата, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се
следват на въззиваемия, който е заявил претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Настоящият
въззивен състав, като съобрази, че освен подаването на молбата от 24.11.2021 г.
упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални
действия – не е подал отговор на въззивната жалба, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, намира, че възнаграждение не следва да се
присъжда.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 172653 от 10.08.2020 г., постановено по гр.д. № 7497/2015 г. на
Софийски районен съд, 176 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.