РЕШЕНИЕ
№ 4043
гр. Варна, 13.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Ралица Райкова
при участието на секретаря Гергана Ж. Дженкова
като разгледа докладваното от Ралица Райкова Гражданско дело №
20243110101248 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано предявени от П. С. Й. срещу „А. Ф.“ АД
кумулативно обеквитвно съединени искове, както следва: 1) за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 20 от сключения между страните Договор за кредит
„Бяла карта“ от 18.11.2022 г., с която е уговорено заплащането на неустойка в размер
на 10% от усвоената и непогасена главница, поради противоречие със закона на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а в условията на евентуалност поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално като
неравноправна на основание чл. 146, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП; 2) за прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 21, ал. 4 от сключения между страните Договор за
кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022 г., с която е уговорено заплащането на разходи за
действия по събиране на задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден, поради
противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а в условията на
евентуалност поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, евентуално като неравноправна на основание чл. 146, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП и 3) за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 21, ал. 5 от сключения между страните
Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022 г., с която е уговорена такса в размер на
120 лв., включваща разходите по извънсъдебно събиране на задължението, поради
противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, а в условията на
евентуалност поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД, евентуално като неравноправна на основание чл. 146, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Твърди се в исковата молба, че на 18.11.2022 г. между страните е сключен
договор за кредит „Бяла карта“, по силата на който кредиторът се е задължил да
предостави револвиращ кредит в размер на 400 лв. Сочи, че съгласно чл. 20 от
договора за кредит „Бяла карта“ е предвидено, че ако не предостави допълнително
обезпечение в срок от три дни дължи неустойка в размер 10 % от усвоената и
непогасена главница. Сочи се, че съгласно чл. 21, ал. 4 при забава плащането на
текущото задължение или на сумата по револвинга ищецът дължал разходи за
1
действия по събиране на задълженията по 2,50лв. на ден. В чл. 21, ал. 5 от договора
било предвидено, че след настъпване на предсрочна изискуемост на вземането се
дължи еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходи по
извънсъдебно събиране на вземането. Счита, че клаузите на чл. 20, чл. 21, ал. 4 и ал.5
от Договора са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и поради това,
че са сключени при неспазване на нормите на чл. 11, 19, ал. 4, вр. чл. 22 ЗПК и чл. 33
от ЗПК, както и чл. 143, ал. 1 ЗЗП. Счита, че клаузите са и неравноправни. Излага
също, че неустойката е уговорена за репариране на вредите от непредставяне на
обезпечение, което е в противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО цел
кредиторът да прави предварителна оценка на риска от неплатежоспособност на
длъжника, като по този начин този риск се прехвърля върху потребителя. Излага още,
че клаузата е неравноправна, защото не е индивидуално уговорена и има за цел
заобикаляне на закона, поради което е и нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК,
защото сумата не е включена в посочения в договора ГПР, за който е предвиден
максимален размер в ЗПК. Моли за прогласяване в отношенията между страните
нищожността на клаузата. Счита, че калузата на чл. 21, ал. 5 от договора,
предвиждаща заплащането на такса за настъпила предсрочна изискуемост на
задължението, се явява в пряко противоречие с чл. 10а и чл. 33 ЗПК. В случай на
обявяване на предсрочна изискуемост заемополучателят следва да заплаща отнапред
определени разходи за действия по събиране на задължението. Отговорността за
разноски, въведена в договора представлява по същество неустойка, дължима при
забава на изпълнението за заплащане на текущи задължения по кредита, а не плащане
за покриване разходи по събиране на вземането. С предвиждане и начисляване на тези
такси по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждане
на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с хипотеза на забава
на длъжника. Твърди се, че с предвиждането на такива разходи посочени в чл. 20, чл.
21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора, се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал .4 ЗПК.
Намира, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК като с
уговорките по чл. 20, чл. 21, ал. 4 и чл. 21, ал. 5 от договора, се нарушава изискването
ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Намира, че клаузата за заплащане на такси за извънсъдебно събиране на
вземането е в пряко противоречи с чл. 33 от ЗПК, поради което е нищожна. По тези
съображения моли да се уважат исковете и да се присъдят сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от
ответника „А. Ф.“ АД, с който се изразява становище за неоснователност на
предявените искове. Не се оспорва наличието на облигационно правоотношение
между страните по Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022 г. Поддържа се, че
твърденията за нищожност на чл. 20 от договора, изложени в исковата молба, са
неоснователни, а условията на клаузата са напълно погрешно преекспонирани от
ищцовата страна. Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора, ищецът се е съгласил в срок от
пет дни след дата на активиране на предоставения платежен инструмент по чл. 4, ал. 2
от договора, да предостави обезпечение поръчител. За кредитора не съществува
забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Навежда се довод,
че още при кандидатстване за отпускане на кредита на ищеца е обяснено изискването
за предоставяне на поръчител, същият е получил Стандартен Европейски Формуляр
(СЕФ), в който ясно е посочено изискването за предоставяне на обезпечение по
договора, в случай че не заплати цялото си задължение в посочения в договора падеж,
включително и в договора ясно са разписани условията, при които се изисква
поръчител и условията, на които последният следва да отговаря. Сочи се, че
уговорената в договора за кредит „Бяла Карта“ неустойка нито е прекомерна, нито
противоречи на принципа на справедливостта, а твърденията на ищеца, че клаузата за
неустойка и нейният размер, както и разходите по чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора
противоречали на добрите нрави са голословни и неподкрепени от аргументи или
2
доказателствен материал. Ответникът счита, че не трябва да се пренебрегва и фактът,
че договорът е сключен през м. мприл 2022 г., а ищецът повдига въпроса за
нищожност на негови клаузи почти година след като е сключил договора за паричен
заем. Счита, че към настоящия момент липсва правен интерес от предявения иск,
поради което искът се явява недопустим. Намира за неоснователно твърдението на
ищеца, че неустойката излиза извън определените й функции. Сочи, че уговореното
вземане по своята същност е неустойка, не просто е именувано като такова, а е разход,
дължим само при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури
обезпечение, което към момента на сключване на сделката съставлява бъдещо
несигурно събитие. Въвеждайки твърдението, че неустойката е добавък към
договорната лихва, с което увеличава и ГПР, т.е., че с неустойката се създават
задължения, които се покриват от ГПР, процесуалният представител на ищеца не е
съобразил разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на
ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят би заплатил при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Уговорената
неустойка цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно
поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без
да поставя в риск. Навежда доводи, че предвидената неустойка не е уговорена в
отклонение от функциите й, предвидени в чл.92 ЗЗД, следователно не противоречи на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Поддържа се, че предвидената в
договорите за кредит „Бяла Карта“ неустойка не представлява такава, санкционираща
неплащане от страна на потребителя, а е такава, свързана с неизпълнение на друго
договорно задължение на кредитополучателя, за което чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК не се
прилага (нито пък която и да е друга норма от ЗПК) – задължението за осигуряване на
допълнително обезпечение (това задължение е уредено в чл. 71 ЗЗД). Ответникът
счита за несериозни твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на
обезпечение се целяло преодоляване на ограничението на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, тъй като неустойката не е предвидена от законодателя като елемент на ГПР.
Излага се, че разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от договора
се дължат единствено и само в случай, че кредитополучателят не заплати в посочения
в договора срок за плащане, текущото си задължение. Разходът за събиране на
вземането, посочен в чл. 21, ал. 5 се дължи само и единствено в случай че е обявена
предсрочна изискуемост на задължението на кредитополучателя по договора,
съобразно уговорените хипотези за това. Начисляването на тези разходи зависи само и
единствено от поведението на потребителя, при това само от поведение, което е
свързано с неизпълнение. Чл.11, ал.1, т.15 ЗПК изрично посочва, че в договора трябва
да са ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на
договора“. Чл. 19, ал. 3, т.1 ЗПК изрично посочва, че „При изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“.
В Част III, т.4.6 на Стандартния европейски формуляр /Приложение № 2 към чл. 5, ал.
2 от ЗПК/ е посочено, че кредиторът трябва да посочи „всички разходи, дължими
просрочени плащания“. Видно от цитираните по-горе законови текстове, разходите за
неизпълнение на задължения на потребителя не само, че не са забранени, ами и за тях
има специални текстове, които гарантират тяхното ясно посочване. Цитираните
текстове имат за цел да защитят правата на потребителите. Ако този вид разходи
попадаха в смисъла на понятието „действия по управление на кредита“, то цитираните
по-горе текстове следваше да бъдат отменени или изменени. От тази редакция на
закона, е ясно, че разходите за събиране, дължими при неизпълнение на потребителя
са нещо различно от действията за управление на кредита и именно поради тази
причина за тях има специални изисквания. Ответникът счита, че не са основателни
твърденията на ищеца, че клаузите са неравноправни, тъй като клиентът разполага с
достатъчно време да прецени дали условията по договора са приемливи за него или не,
а размерът на разходите е определен изключително просто и ясно с точни суми, което
3
не създава каквито и да било затруднения в преценката за дължимото при
неизпълнение. Поддържа се, че процесният договор за кредит напълно отговаря на
изискванията на чл. 22 ЗПК към момента на сключването му. В този смисъл моли за
отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените съдебни разноски.
Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение
като развива подробни съображения затова.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателствени средства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
По предявените искове ищцата следва дa установи в условията на пълно и
главно доказване, че страните по делото са страни и по Договор за кредит „Бяла
карта“ от 18.11.2022 г., както и че същият съдържа клаузите на чл. 20, чл. 21, ал.4 и чл.
21, ал. 5 с твърдяното в исковата молба съдържание, а ответникът следва да докаже
валидността на същите, както и че е изпълнил задълженията си, произтичащи от
императивните правила за защита на потребителите относно предоставяне на
необходимата писмена информация за съдържанието на условията по кредитите,
индивидуалното договаряне на условията по договора, както и да обосноват
договарянето на размера на лихвите и останалите разходи (такси) в съответствие с
типични разходи на кредитора и обичайна печалба, както и че общият размер на
кредита, ГРП и ГЛП, таксите и разходите са ясно посочени в договора, респ. направата
на конкретни такива разходи.
Между страните е обявено за безспорно с Определение № 7034/20.06.2024 г., в
което е обективиран проект на доклад по делото, приет за окончателен в о. с. з. на
18.10.2024 г., че между тях е сключен Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022 г.
Съгласно чл. 2, ал. 1 на договора ответното дружество е поело задължение да отпусне
на ищцата револвиращ кредит с кредитен лимит от 400 лв., усвояван чрез
международна платежна карта, която съобразно чл. 3, ал. 2 е следвало да погасява до
всяко 2-ро число на текущия месец.
Видно от чл. 20, ал. 1 от договора, страните са уговорили, в случай че
кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в срока по чл. 15, а
именно три дни след падежа на текущо задължение, което не е заплатил, той дължи на
кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е
включена в текущото задължение за настоящия месец.
Страните са договорили и в чл. 21, ал. 4 от договора за кредит при забава
плащането на текущото задължение или на сумата по револвинга, уговорена в чл. 11,
кредитополучателят да дължи разходи за действия по събиране на задълженията по
2,50 лв. на ден, а ако заплати сумата по револвинга – 15% от усвоената и непогасена
главница, не дължи разходите по тази алинея.
Съобразно чл. 21, ал. 5 от договора след настъпване на предсрочна изискуемост
на вземането се дължи и еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв.,
включваща разходи на кредитора за лице, което осъществява и администрира
дейността по извънсъдебно събиране на задължението.
При така констатираните обстоятелства съдът приема, че страните са обвързани
от валидно заемно правоотношение, като сключеният между страните договор има
правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата
действителност следва да се съобрази с изискванията на специалния закон - ЗПК и с
общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.
Договореното като неустойка вземане по чл. 20 от договора несъмнено следва
да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа
неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено
обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Посочената неустойка не
обезпечава същинско задължение по договора за кредит. Начисляването й не е
4
свързано с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на
кредитополучателя за връщане на заетата сума. По съществото си тази договорна
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, вменено му с нормата на
чл. 16 ЗПК, върху длъжника. Наред с изложеното, съдът намира, че краткият срок за
осигуряване на обезпечението и утежнените условия, на които същото следва да
отговаря, цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката и
допълнително да увеличи размера на задълженията по кредита, т.е. води до
оскъпяване на кредита. Уговорката по естеството си позволява на заемодателя да
получи сигурно завишено плащане и то в размер надвишаващ възнаградителната
лихва, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при
потребителско кредитиране, регламентирани в чл. 19 ЗПК. Представянето като
неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР
като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от
сключената сделка. Това е в нарушение както на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, така и на чл.
19, ал. 4 ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля петкратния размер на
законовата лихва и се получава значително нарастване кредита. Заплащането на така
наречената неустойка е предвидено предварително и то без да е обвързано с
неизпълнение на главното договорно задължение, което я превръща фактически в част
от кредита, която формално е изведена извън него, но води до реалното му
оскъпяване, без едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита.
Изложеното налага извод, че разглежданата клауза на чл. 20 от договора за
кредит е нищожна поради противоречие с императивни разпоредби на ЗПК и иска с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде
уважен. Предвид уважаването на главния иск не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането на евентуалните искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
По исковете за прогласяване нищожността на клаузите на чл. 21, ал. 4 и 5 от
сключения между страните Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022 г.
Съобразно правилото на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Уговорките в договора, че при забава на погасителна вноска, в т.ч. след настъпване на
предсрочна изискуемост на вземанията по кредита, заемателят дължи на заемодателя
разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочените задължения имат за цел
заобикаляне на посоченото правило. Доколкото дължимостта на тези такси е
обусловена единствено от настъпила забава в плащанията, с начисляването им на
практика се достига до начисляване на допълнително обезщетение за забава над
допустимия съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК размер. Наред с изложеното твърдените
разходи за дейността на лице/служител, което осъщестявява и администрира дейността
по извънсъдебно събиране на задължението по същество представляват такси за
действия, свързани с управление на кредита, начисляването на каквито е недопустимо,
съгласно нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
При тези съображения оспорените клаузи на чл. 21, ал. 4 и 5 от договора за
кредит са нищожни поради противоречие с посочените разпоредби на ЗПК.
Следователно предявените искове с правно основание чл. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се
явяват основателни и следва да бъдат уважени. С оглед уважаването на главните
искове не следва да бъдат разглеждани евентуалните такива с право основание чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 146, вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Съобразно изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските по
делото следва да се възложат в тежест на ответника за заплатена държавна такса от
150 лв. Предвид осъществената от пълномощника безплатна защита, в полза на
5
адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 от ЗА. С оглед своевременно релевираното от ответника възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът намира, че в полза на процесуалния представител на ищеца
следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на общо 480 лв. с вкл. ДДС.
За да формира този извод съдът съобразява Решение на Съда на Европейския съюз от
25 януари 2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба №
1/09.07.2024г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата
на съсловната организация на адвокатите за адекватните размери на труда. Затова и
тези размери подлежат на преценка от съда с оглед предоставената услуга, като от
значение са вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа,
фактическата и правна сложност на делото. В смисъл, че при приложението на чл. 78,
ал. 5 ГПК размерът на дължимото адвокатско възнаграждение подлежи на преценка с
оглед цената на предоставените услуги, вида на спора, материалния интерес, вида и
количеството на извършената работа и преди всичко – фактическата и правна
сложност на делото е и практиката на ВКС - Определение № 50021 от 5.03.2024 г. на
ВКС по т. д. № 1944/2022 г., II т. о., ТК, Определение № 959 от 5.03.2024 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 5106/2023 г., III г. о., ГК.
При съобразяване на посочените критерии съдът намира, че предявените
претенции, касаят определен тип потребителска закрила и не се отличават с
ексклузивност, а са често срещани в практиката, дори могат да бъдат окачествени като
добре познати на конкретният пълномощник на ищцовата страна, който е инициирал и
участва в множество сходни производства (видно от справка в ЕИСС). Завеждането и
поддържането на претенциите не изискват продължително време за подготовка,
проучване на съдебната практика, на приложимото национално право и право на
Европейския съюз конкретно за настоящото производство. Не е налице и фактическа
сложност на делото, доколкото предмета на доказване принципно не изисква
ползването на особени доказателствени средства, като достатъчните такива са
договорът, чиито клаузи се атакуват. (В този смисъл е Определение № 842/05.03.2024
г., поставновено по ч.гр.д. № 274/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна). По делото
е проведено едно о.с.з., в хода на което процесуалният представител на ищеца не се
явява и не са събрани различни доказателства от представените с исковата молба и
отговора на исковата молба.
Така мотивиран, Районен съд – Варна
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на П. С. Й., ЕГН **********, с адрес
гр. В., кв. „В.“ № **, вх. *, ет. *, ап. ***, срещу „А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. С., ул. „Б.“ № *, бл. *, ет. *, клаузата на чл. 20 от сключения
между П. С. Й. и „А. Ф.“ АД Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022 г., с която е
уговорено заплащането на неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена
главница, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на П. С. Й., ЕГН **********, с адрес
гр. В., кв. „В.“ № **, вх. *, ет. *, ап. ***, срещу „А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. С., ул. „Б.“ № *, бл. *, ет. *, клаузата на чл. 21, ал. 4 от
сключения между П. С. Й. и „А. Ф.“ АД Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022
г., с която е уговорено заплащането на разходи за действия по събиране на
задължението в размер на 2,50 лв. за всеки ден, поради противоречие със закона, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА по иска на П. С. Й., ЕГН **********, с адрес
6
гр. В., кв. „В.“ № **, вх. *, ет. *, ап. ***, срещу „А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление гр. С., ул. „Б.“ № *, бл. *, ет. *, клаузата на чл. 21, ал. 5 от
сключения между П. С. Й. и „А. Ф.“ АД Договор за кредит „Бяла карта“ от 18.11.2022
г., с която е уговорена такса в размер на 120 лв., включваща разходите по
извънсъдебно събиране на задължението, поради противоречие със закона, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул.
„Б.“ № *, бл. *, ет. *, да заплати на П. С. Й., ЕГН **********, с адрес гр. В., кв. „В.“
№ **, вх. *, ет. *, сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева), представляваща сторени
съдебни разноски за заплатена държавна такса, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „А. Ф.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. С., ул.
„Б.“ № *, бл. *, ет. *, да заплати на адвокат М. В. М. от Адвокатска колегия - П. със
съдебен адрес гр. П., бул. „П. ш.“ № **, ет. *, ап. *, сумата от 480 лв. (четиристотин и
осемдесет лева), представляваща адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС за
предоставена в полза на ищцата П. С. Й. безплатна адвокатска помощ по делото, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд –
Варна в 2-седмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от Решението да се изпрати на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
7