Р Е Ш Е Н И Е
№ 261084/26.03.2021 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ХХ състав, в открито съдебно
заседание, проведено на първи март две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ОРЛИН ЧАРАКЧИЕВ
при участието на секретаря Ани Динкова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 7797 по описа на съда за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от „А.з.с.н.в."
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление:***, офис сграда Л. **, чрез
процесуалния му представител – юрк. Б. Р., срещу К.Г.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79, чл.86, ал.1 от ЗЗД да бъде прието
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
следните суми: сумата от 430,10 лв., представляваща непогасена главница по Договор
за паричен заем № * от * г., сключен между длъжника и „И. А. М.“ АД, ЕИК *********,
вземанията по който са прехвърлени от „И. А. М.“ АД на „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК *, с
Приложение № * г., представляващо допълнително споразумение към рамков договор
за прехвърляне на парични задължения (цесия) от * г., и впоследствие – от „А.К.П.З.“
ЕООД на заявителя „А.з.с.н.в.” ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) от 03.05.2019 г., сумата от 16,85 лв., представляваща
договорна лихва, начислена за периода от 02.03.2016 г. до 11.05.2016 г., сумата
от 161,63 лв., представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от
02.06.2016 г. до 13.02.2020 г., включително, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението в съда – 14.02.2020 г., до окончателното
изплащане на задължението, които суми са предмет на Заповед № * г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № *
г. по описа на ВРС.
В исковата молба ищецът „А.з.с.н.в." ЕАД излага, че на 04.08.2015 г.
между „И. А. М.“ ООД и К.Г.С. сключен Договор за паричен заем № *, по силата на който дружеството му е предоставило заем в размер на 1500,00
лв. Поддържа, че договорът има характера на разпска за предаване на сумата в
заем. Сочи, че страните са договорили обща стойност на плащанията по кредита в
размер на 1721,00 лв., като уговорената договорна лихва е в размер на 221,00 лв.
Твърди, че кредитополучателят се е задължил да върне главницата и договорната
лихва по кредита на 20 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка от които по 86,05
лв. Посочва, че на 01.09.2017
г. между „А.К.П.З.“ ЕООД и „И. А. М.“ ООД е подписано Приложение № * към сключения
между страните договор за продажба и прехвърляне на вземания от 31.01.2017 г., а
впоследствие с договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от 03.05.2019 г. вземанията по процесния договор са прехвърлени на ищеца. Поддържа, че предходният
кредитор /цедент/ му е учредил представителна власт да уведоми длъжника за
извършената цесия, както
и че последният следва да се счита за уведомен за извършеното прехвърляне на
вземането с получаването на препис от настоящата искова молба. Излага, че в
негова полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 от ГПК, което обуславя правния интерес на дружеството от подаване на
настоящата искова молба. По
изложените съображения моли за уважаване на исковете. Претендира присъждане на
разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът К.Г.С. е подал отговор на исковата молба, с който
исковете се оспорват по основание и размер. Сочи, че процесният договор заем е
сключен с “И. А. М.” АД, а не с ищеца. Оспорва да е уведомен за цесиите по реда
на чл. 99 от ЗЗД, поради което същите не са му противопоставими. Излага, че
приложените от ищеца доказателства не установяват валидно прехвърляне на негови
задължения. Твърди, че от направените погашения по кредита неправомерно са били
отчислявани суми, които са отразени неправилно като негови задължения по
договор. По изложените съобрaжения моли за отхвърляне на исковете.
В проведеното съдебно заседание страните не се явяват, не се представляват, поддържа изразените позиции по спора с писмени
становища.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази
следното от фактическа и правна страна:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, за вземанията по които в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение
по приобщеното ч.гр.д. № * г. по описа на ВРС. Срещу заповедта за изпълнение е подадено възражение в
срока по чл. 414 от ГПК, поради което за ищеца е налице правен интерес от
водене на установителните претенции срещу ответника. Исковете са предявени в
срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, поради което са допустими и следва да бъдат
разгледани по същество.
За успешното провеждане на исковете в тежест на ищеца е пълно и главно да докаже следните правнорелевантни факти, от които
се ползва – 1) наличието на валидни облигационни връзки по договори за заем и за
допълнителни услуги към заема, сключени между „И. А.М.“АД
и ответника; 2) изпълнение на задълженията на
заемодателя, произтичащи от императивните правила за защита на потребителите
относно предоставяне на необходимата писмена информация за съдържанието на
условията по кредитите, вкл. обективните критерии, въз основа на които
разходите могат да се изменят; 3) индивидуалното договаряне
на условията по договора, както и да обоснове договарянето на размера на
лихвите (възнаградителна и мораторна) и останалите такси, разходи и неустойки в
съответствие с типични разходи на кредитора и обичайна печалба; 4) изискуемостта на вземането за главница и договорна лихва, както и
техния размер; 5) изискуемостта на вземането за неустойка, такси и разноски, както
и техния размер; 6) наличието на валидно сключен договор за цесия, по силата на
който в полза на ищеца са прехвърлени валидно процесните вземания, както и че
предишният кредитор надлежно е уведомил длъжника за извършената цесия.
Между страните по делото няма обстоятелства, които да са
отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 и 4 ГПК.
В случая ищецът извежда материалната си легитимация по спора от качеството
на цесионер по рамков договор за прехвърляне на вземания от 03.05.2019 г., сключен с „А.К.П.З.” АД, което дружество преди това ги било придобило с договор
за цесия от 31.01.2017 г. от „И. А. М.” АД - страна по материалното отношение с ответника, от което произтича
прехвърленото вземане. Така твърдяния ред на цесиите съдът намира за валидно
установен от приетите като доказателства Рамков договор за прехвърляне на
вземания от 03.05.2019 г. сключен между „А.К.П.З.”
АД и „А.з.с.н.в."
ЕАД, потвърждение за цесията изходящо от цедента, както и от
сключения между „И. А. М.” АД и „А.К.П.З.“ ООД Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 30.01.2017
г. и потвърждението от цедента за сключването му. Видно от
текста на чл. 2.1 от последния, ищецът се е споразумял с финансовата институция
да придобива нейни вземания с настъпил падеж по договори за кредит, като
окончателният предмет на всеки пакет от вземания е следвало да се
индвидуализира с отделно приложение, ставащо неразделна част от договора. В
тази връзка по делото са представени Приложение № * г. към договора за цесия от * г. и Приложение № * г. към рамков договор за прехвърляне на вземания от 03.05.2019 г., в които е посочено името,
ЕГН-то на длъжника, № и датата на договора и размера на прехвърленото вземане, които
кореспондират на процесните, поради което съдът намира, че предметът на цесията
е индивидуализиран в
достатъчна степен на 03.05.2019 г.,
съответно процесният договор за цесия от 03.05.2019 г. от формална страна легитимира ищеца като
титуляр на претендираните права към момента на образуване на делото.
До извод за обратното не води принципно основателното от
фактическа страна възражение на ответника, че последният като длъжник по
първоначалното заемно правоотношение не е редовно уведомен за
цесията, доколкото такива доказателства действително не се съдържат в кориците
на делото. В тази връзка трайно е разбирането в съдебната практика, че главната цел на уведомяването по чл. 99 ал.
3 от ЗЗД, е да позволи на длъжника да се позове на добросъвестно осъществено от
него изпълнение преди узнаването на цесията (Решение № 78 от 9.07.2014 г. на
ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т.д. №
12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.), а такива възражения изобщо не се правят
в настоящия процес. След като ответникът не релевира възражение за извършено
погасяване преди датата на иницииране на съдебния спор, следва настоящата
искова молба да се зачете като уведомление по реда на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
За установяване валидното възникване на заемно правоотношение между
кредитодателя „И.
А. М.” АД и ответника, ищецът е представил Договор за паричен заем № * от * г., видно от който дружеството е предоставило на К.Г.С. заем в размер на сумата от 1500,00 лв. срещу
задължение за връщане на 20 вноски от по 86,05 лв. Уговорен е лихвен процент в
размер на 35,00 % и ГПР от 41,37 %.
Доколкото
договорът е за заем за послужване, чиято частна хипотеза се явява договорът за
потребителски кредит, кумулативно-необходим елемент от фактическия състав за
въникването му е предаването от заемодателя на заемателя собствеността върху
пари или други заместими вещи. В тази връзка
видно от чл. 3 страните са волеизявили, че договорът има характера на
разписка, че заемната сума е получена от кредитополучателя. Наред с това по
делото е изслушано неоспореното заключение на допуснатата ССчЕ, кредитирано от
съда като обективно, компетентно и пълно, което сочи, че в периода 19.05.2015
г. – 24.02.2017 г. ответникът е извършил погашения от общо 2107,90 лв. Изложените
обстоятелства съдът кредитира като сигурни извънсъдебни признания чрез
конклудентни действия на неизгодния за ответника факт, че е получил реално
заемната сума. следователно се установява нейното усвояване. Поради това и
предвид липсата на спор по автентичността на положения от ответника подпис в
договора за кредит, както и по валидността на изявленията на страните по
сключване на договора, усвовяването на заетата сума и извършването на частични
погашения, съдът приема за доказано валидното въникване на заемно
правоотношение за сумата от 1500,00 лв. между „И. А. М.” АД и ответника.
На
следващо място доколкото процесният заем е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК,
клаузите на специалния закон следва да бъдат преценени от съда служебно за
съответствие както с императивните норми на ЗПК насочени в защита интереса на
потребителя, така и за неравноправност по смисъла на ЗЗП, тъй като в
създадената между страните облигационна обвързаност ответникът има качеството
потребител по смисъла на § 13, ал.1 от ДР на ЗЗП. Анализът включва и оценка на облигационното
правоотношение, в частта му досежно изпълнението от страна на заемодателя на задължението му за предоставяне на потребителя на необходимата писмена информация
за съдържанието и условията по кредита, вкл. обективните критерии,
въз основа на които разходите могат да се изменят, индивидуалното договаряне на
условията по договора, както и обоснованост на уговорените размери на лихвите (възнаградителна и
мораторна) и останалите разходи (такси) в съответствие с типични разходи на
кредитора и обичайна печалба.
В случая претенциите на ищеца за
главница и договорна (възнаградителна) лихва съдът намира, че са договорени в
съответствие с горепосоченият комплекс от императивни разпоредби. Не така обаче
стои въпросът с клаузите уреждащи вземанията на кредитодателя за неустойка за
непредоставяне на обезпечение и разходи за извънсъдебно събиране на вземания по
следните съображения:
Видно от текста на чл. 4, ал.2
от договора за кредит кредитополучатетелят дължи неустойка във фиксиран размер от 1051,80 лв.,
в случай, че заемателят не предостави в тридневен срок от подписване на
договора обезпечение на задълженията си отговарящо на условията по чл. 4, ал. 1 към договора
В тази връзка чл. 16 от ЗПК предвижда императивно задължение за кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя преди да предостави кредит на последния. Следователно тази клаузата
за неустойка де факто прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция (вменени ѝ с нормата на чл. 16 от ЗПК) за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води само до допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора.
Т.е. клаузата за предоставяне на обезпечение, респективно за уговаряне на
неустойка при непредоставяне на такова, противоречи на цитираната норма на ЗПК,
която цели да осуети безотговорната търговия с кредитни продукти. Наред с това
неустойката е договорена за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди от неизпълнение на главното задължение на
потребителя за връщане на заетата сума. Уговорена по този начин, неустойката очевидно
излиза извън присъщите ѝ обезпечителни и обезщетителни функции и цели
само и единствено постигане на неоснователно обогатяване, поради което
породеното от нея вземане влиза в противоречие и с нормата на чл. 92, ал.1 от ЗЗД.
Неустойката според съда
влиза и в противоречие с добрите нрави. Съгласно чл. 4, ал.1 от договора
кредитополучателят следва да предостави в тридневен срок от сключване на
договора някое от следните обезпечения: : 1) двама поръчители, като всеки от
тях следва да представи служебна бележка за доходите си от работодателя, да има
нетен осигурителен доход над 1000,00 лв., да работи на безсрочен трудов
договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с кредитодателят, да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
– кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 „Редовен“ или 2) банкова гаранция с бенефициер кредитодателя за
сумата от 1721.00 лв. със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане
на задълженията по договора. Не подлежи на разумно съмнение, че така въведеният
обем от изключително тежки условия, на които следва да отговарят поисканите двама
поръчители не са съобразени с конкретния размер на предоставения заем – 1500,00
лв., съответно с характера на потребителското кредитиране. Не са съобразени и с
обстоятелството, което макар и житейски изводимо е в органична връзка със
задължението на кредитодателя по чл. 12 от ЗЗД да бъде добросъвестен при
установяване на процесната облигационна връзка, а именно, че ако към нейното
възникване е съществувала връзка на доверие между кредитоискателя и физически
лица, които отговарят на подобни високи изисквания досежно финансовото им състояние,
в степен последните да се съгласят да бъдат поръчители на първия по договор за
заем, то кредитоискателят не би прибягнал до потребителско кредитиране, чрез
финансовата институция, а би заел средствата именно от тези лица. С близки
аргументи следва да бъде определено като очевидно неадекватно и алтернативно
поисканото от кредитодателя реално обезпечение посредством предоставянето на
банкова гаранция. При това положение съдът приема, че неустоечната клауза се
активира при непредоставяне на обезпечение, по отношение на което обаче
кредитодателят умишлено е поставил изначално неизпълними от длъжника изисквания,
което води до извод, че вземането за неустойка е нищожна поради противречие с
добрите нрави, за което основание за недействителност на сделките съдът следи
служебно.
На следващо място клаузата на чл. 8, ал.1 от договора предвижда кредитополучателят да
заплаща направените от кредитоидателя разходи за извънсъдебно събиране при
просрочване на задълженията с повече от 30
календарни дни.
Т.е. вземането по чл. 8, ал.1 възниква под условие за
настъпил падеж на главните задължения. Същевременно съобразно императивното правило на чл. 33, ал. 1 от ЗПК при забава
на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, каквато в случая е претендирана наред с вземането за такса
револвинг и такса разходи. Така с уговарянето на клаузата на чл. 8, ал.1, на
практика се постига заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и се въвежда допълнително плащане, чиято дължимост
де факто е изцяло свързана с хипотеза на забава на длъжника. С оглед изложеното
съдът приема, че подобна клауза противоречи на чл. 33 от ЗПК, тъй като
преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава.
Освен това твърдяните разходи на кредитодателя за извънсъдебно
събиране – изпращане на напомнителни писма,
електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.,
по естеството си са такива по управление на кредита. Поради това заплащането им
от потребителя колидира
и със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, съобразно която кредиторът не може да
изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.
По изложените съображения и доколкото
посочените по - горе клаузи на договора - чл. 4, ал. 2 и чл. 8, ал.1, имат за
цел и резултат заобикаляне изискванията на ЗПК по аргумент от чл. 21, ал.1 от ЗПК същите са нищожни, респективно негодни да породят права и задължения за
страните по договора за кредит, а плащанията по тези клаузи от 788,85 лв.,
съответно 45,00 лв. съонразно ССчЕ, подлежат на приспадане по правилата на чл.
76 от ЗЗД от действително възникналите задължения за главница, договорна лихва
и обезщетението за забава.
В тази връзка изготвеното по делото и неоспорено заключение на допуснатата
ССчЕ сочи, че последното погашение по кредита е направено на 24.02.2017 г., а общият
размер на платените от кредитополучателя суми са в размер на 2107,90 лв., която
обстоятелство не се оспорва от ищеца. Вещото лице сочи, че тази сума е била
достатъчна за погасяване изцяло на единствените валидно възникнали вземанията
на кредитодателя за главница и договорна лихва (1500 лв., съответно 221,00 лв.),
като съобразно ССчЕ не се дължи и обезщетение за забава тъй като главницата би
била погасена в цялост и дори се формира надвнесена от ответника сума от 386,90
лв.
Следователно за кредитора по Договор за паричен
заем № * от * г. не са налице неудовлетворени вземания, чиято дължимост да бъде установена от
неговия частен правноприемник в настоящото производството, поради което
предявените искове по чл. 422 от ГПК подлежат на отхвърляне изцяло като
недоказани.
С оглед изхода на спора право на разноски има ответникът, който обаче не е
сторил такива в процеса, нито е направил искане по чл. 78, ал.3 от ГПК.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „А.з.с.н.в." ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес
на управление:***, офис сграда Л. **, чрез процесуалния му представител – юрк. Б.
Р., срещу К.Г.С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес ***, обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79, чл.86, ал.1 от ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 430,10 лв.,
представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем № * г., сключен
между длъжника и „И. А. М.“ АД, ЕИК *, вземанията по който са прехвърлени от „И.
А. М.“ АД на „А.К.П.З.“ ООД, ЕИК *, с Приложение № * от * г., представляващо
допълнително споразумение към рамков договор за прехвърляне на парични
задължения (цесия) от 31.01.2017 г., и впоследствие – от „А.К.П.З.“ ЕООД на
заявителя „А.з.с.н.в.” ЕАД с договор за продажба и прехвърляне на вземания
(цесия) от * г., сумата от 16,85 лв., представляваща договорна лихва, начислена
за периода от 02.03.2016 г. до 11.05.2016 г., сумата от 161,63 лв.,
представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 02.06.2016 г. до
13.02.2020 г., включително, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 14.02.2020 г., до окончателното изплащане на
задължението, които суми са предмет на Заповед № * г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № * г. по описа на ВРС, като неоснователни.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: