№ 1059
гр. София, 02.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Темислав М. Димитров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100504096 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20000844/06.01.2022 г., постановено по гр. д. № 60748/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 126 състав, са отхвърлени предявените
от „Г.К.“ ООД срещу И. Г. Д. искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 143,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр.
чл. 6 ЗПФУР, и чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 20 ЗЗД, за установяване на задължения за
следните суми, платени от ищеца в качеството му на поръчител на ответника, а именно: 200
лева – главница по договор за потребителски кредит № 000-KLZ-45008060/15062018,
сключен на 15.06.2018 г. с „Ф.И К.“ ООД – клон София, заедно със законната лихва от
07.07.2020 г. до погасяване; 6,89 лева – възнаградителна лихва за периода 15.06.2018 г. –
16.07.2018 г., 31,67 лева – мораторна лихва върху просрочената главница за периода
12.12.2018 г. – 03.07.2020 г., както и сумата 22 лева – възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство, заедно със законната лихва от 07.07.2020 г. до погасяване.
Срещу първоинстанционното съдебно решение, в законоустановения срок по чл. 259,
ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от ищеца „Г.К.“ ООД, чрез адвокат И. И.. В жалбата
се сочи незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, поради допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Поддържа се, че
решаващият съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, при съвкупен анализ
на които се установявало обективирано от страна на ответника съгласие за встъпване в
договорни отношения по процесния договор за потребителски кредит, както и за усвояване
на сумата по него. Твърди се, че в разглеждания случай, за да се пристъпи към сключване на
договор за потребителски кредит и евентуално на договор за предоставяне на
поръчителство, необходимо било кредитополучателят да попълни онлайн заявление за
кредит на сайта на дружеството – кредитор, след което следвали следните стъпки: избор на
сума и срок, запознаване с Общите условия на дружеството и със стандартния европейски
формуляр /СЕФ/, попълване на лични данни, предоставяне на лица за контакт, избор на
начин за усвояване на сумата. Във връзка с тяхното изпълнение по делото била представена
извадка от системата на кредитора с данните от онлайн заявката за кредит – данни за клиент
при подаване на заявката – клиентски профил. Встъпването в договорни отношения в този
1
случай било осъществено по реда на чл. 6 ЗПФУР. Според предвиденото в чл. 3 ЗЕДЕУУ
писмената форма на документа била спазена, ако бил съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление, а съгласно чл. 4 ЗЕДЕУУ автор на електронното изявление
било физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител. Предвид
легалната дефиниция на „електронния документ“ в съдебната практика се приемало, че
същият не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл.
13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. В конкретната хипотеза по делото бил представен заверен препис на
хартиен носител на съдържанието на договора за потребителски кредит и договора за
предоставяне на поръчителство, като възпроизвеждането на електронния документ върху
хартиен носител не променяло характеристиките му. Този препис бил годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание, и имал значението на
носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи – чл. 180 ГПК.
Въвеждането на лични данни от кредитополучателя при кандидатстване в електронната
система за администриране на заявки за нови кредити и на вече отпуснати такива,
съгласяването с ОУ по потребителски кредити на кредитора „Ф.Б.“ ООД – клон София и
СЕФ, потвърждаването на договора за потребителски кредит с натискане на линк, изпратен
на електронната поща на кредитополучателя, въвеждането на цифров код в поле, което се
визуализирало след натискането на линка, било равнозначно на подписване на това цифрово
създадено словесно изявление с електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ.
Съдържащите се в договора за потребителски кредит лични данни на ответника били
достатъчни, за да се приеме, че договорът установявал размяна на изявления и обективирал
съгласие на страните за неговото сключване по смисъла на ЗПФУР. Според чл. 12 ЗПФУР
кредитополучателят имал възможност да се откаже от договора, без да сочи причина и без за
дължи обезщетение и неустойка в 14-дневен срок от сключването на договора, от която
възможност ответникът не се бил възползвал. В случая последният бил избрал да
предостави обезпечение по кредита чрез сключване на договор за предоставяне на
поръчителство, като на посочения от него email адрес бил изпратен договор за предоставяне
на поръчителство с ищеца и погасителен план към него. Потвърждаването се осъществявало
отново посредством натискане на линк. Поради специфичния начин на сключване на
процесните договори, съгласно ЗПФУР, документите били в електронна форма и това била
причината, поради която не били подписани със саморъчен подпис на кредитополучателя, и
нямало как да бъдат представени в такъв вид. Освен това основен белег на договора за
кредит бил, че той е реален договор и се считал за сключен от момента, в който
заемодателят даде, а кредитополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не
от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от
формата на волеизявленията, т. е. фактическият състав бил осъществен и приключен с
предаване на парите или заместимите вещи. По делото била представена разписка за
извършено плащане чрез електронната система за разплащания на „Изипей“ АД, от която
било видно, че сумата по потребителския кредит в размер на 200 лева била платена на
ответника от страна на дружеството-кредитор. В разписката били отбелязани личните данни
на получателя, посочен бил и номерът на договора за потребителски кредит, посочено било,
че документът се генерира чрез системата за електронни плащания на ePay.bg. Паричният
превод към каса на „Изипей“ АД бил извършен чрез електронна платформа, която нямало
как да генерира подписани документи от получателя на превода. Приложено било и
електронно съобщение с писмена кореспонденция по електронната поща между „Ф.Б.“ ООД
и „Изипей“ АД, в която последното потвърждавало усвояването на сумата от ответника.
Като не бил указал на ищеца с доклада си по делото, че не счита тази кореспонденция за
доказателство досежно получаване на сумата, респ. че ищецът не сочи доказателства за
предаването на процесната сума, СРС бил допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 146,
ал. 2 ГПК. Необоснован бил изводът на съда, че сключването на договор за поръчителство
съставлявало задължително условие за отпускане на потребителски кредит, като в тази
насока се твърди, че в чл. 4, ал. 3 от договора за кредит била предвидена възможност за
неговото сключване и без обезпечение. По изложените съображения се моли за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго решение, с което исковете да бъдат
уважени в тяхната цялост. Претендират се сторените разноски за двете инстанции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК ответникът И. Г. Д. не е депозирал
отговор на въззивната жалба.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:
2
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 143, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 15.06.2018 г. между „Ф.И К.“ ООД – като кредитодател, и И. Г.
Д. – като кредитополучател, бил сключен договор за потребителски кредит № 000-КZ-
45008060/15062018, по реда на чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР), неразделна част от който били Приложение № 1 към него, съдържащо
погасителен план, стандартен европейски формуляр и Общите условия. По силата на
сключения договор кредитодателят се бил задължил да предостави на кредитополучателя
сумата в размер на 200 лева, а кредитополучателят – да същата върне в срок до 31 дни. При
сключване на договора кредитополучателят бил избрал да обезпечи задълженията си по
него посредством поръчителство от трето одобрено от кредитодателя лице – ищеца „Г.К.“
ООД. Договорът с ищеца за предоставяне на поръчителство бил сключен на 15.06.2018 г. –
отново по реда на чл. 6 ЗПФУР. По силата на този договор поръчителят се бил съгласил да
отговаря солидарно с кредитополучателя за изпълнението на всички негови задължения по
договора за потребителски кредит и за последиците от неизпълнението им, срещу което от
своя страна кредитополучателят се бил задължил да му заплати възнаграждение в общ
размер на 99,50 лева. Усвояването на сумата по кредита от страна на кредитополучателя се
удостоверявало с представено по делото заверено копие на разписка за извършено плащане
чрез системата на „Изипей“ АД. За погасяване на задълженията си ответникът бил
извършил едно плащане в размер на сумата от 77,50 лева, с което на основание чл. 8, ал. 5
от договора за поръчителство частично било погасено задължението за възнаграждение на
поръчителя. Други плащания не били извършени. Поради това на 29.05.2020 г.
кредитодателят бил отправил искане до ищеца, в качеството му на поръчител, за плащане на
неизплатената главница по процесния договор за кредит в размер на 200 лева, ведно с
договорната лихва за периода 15.06.2018 г. – 16.07.2018 г. и законната лихва в размер на
31,67 лева, дължима за периода 12.12.2018 г. – 03.07.2020 г. Видно от приложено към
исковата молба платежно нареждане от 24.06.2020 г. било, че „Г.К.“ ООД е погасил всички
задължения на ответника по договора за потребителски кредит. За тези вземания, както и за
дължимия остатък от възнаграждението за поръчителство в размер на сумата от 22 лева,
ищецът се бил снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 29272/2020
г. по описа на СРС, ГО, 126 състав, срещу която в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК било
депозирано възражение, поради което дружеството е входирало искова молба за
установяване на вземанията си по заповедта. При изложените аргументи се моли съда да
постанови решение, с което да признае за установено по отношение на длъжника
съществуването на посочените вземания.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК не е депозиран писмен отговор на исковата
молба.
От приложеното към настоящото дело ч. гр. д. № 29272/2020 г. по описа на Софийски
районен съд, II Гражданско отделение, 126 състав, се установява, че на 07.07.2020 г. „Г.К.“
ООД е депозирал пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
срещу И. Г. Д. за следните суми: 1./ 200 лева – главница по Договор за потребителски
кредит № 000-КZ-45008060/15062018, сключен на 15.06.2018 г. между длъжника и „Ф.И К.“
ООД, която е погасена от заявителя на 24.06.2020 г., като поръчител на длъжника; 2./ 22
лева – възнаграждение по Договор за предоставяне на поръчителство, сключен между
страните на 15.06.2018 г.; 3./ 6,89 лева – договорна лихва върху главницата по Договора за
кредит № 000-КZ-45008060/15062018, дължима за периода 15.06.2018 г. – 16.07.2018 г.; 4./
31,67 лева – обезщетение за забава върху главницата по Договор за кредит № 000-КZ-
45008060/15062018 г., за периода 12.12.2018 г. – 03.07.2020 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от момента на завеждане на делото до окончателното плащане. В
т. 12 от заявлението "Обстоятелства, от които произтича вземането", са заявени същите
обстоятелства, като посочените в обстоятелствената част на исковата молба.
С разпореждане от 29.07.2020 г., постановено по ч. гр. д. № 29272/2020 г. по описа на
СРС, II ГО, 126 състав, съдът е постановил издаване на исканата заповед за изпълнение, като
е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски в общ размер на
сумата от 385 лева, от които 25 лева – държавна такса, и 360 лева – адвокатско
възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу издадената
заповед за изпълнение, като е заявил, че не дължи изпълнение на вземанията по нея.
3
В срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът е предявил искове за установяване на
вземанията си по исков ред.
Приет е документ, наименуван „Договор за потребителски кредит № 000-КZ-
45008060/15062018“, без положени саморъчни подписи за страните, съгласно който „Ф.И
К.“ ООД – кредитодател, се е задължил да предостави на И. Г. Д. – кредитополучател,
потребителски кредит в размер и при условия, посочени в договора, под условие, че
подаденото от него заявление е одобрено от кредитодателя. Съгласно Приложение № 1,
неразделна част от договора за кредит, предмет на последния е „заем до заплата“ в размер на
200 лева, която сума следва да се върне в срок до 31 дни, заедно с възнаградителна лихва от
40 %, която за срока на договора възлиза на сумата от 6,89 лева, или общо сума от 206,89
лева. Видно от Приложение № 1 годишният процент на разходите /ГПР/ по договора възлиза
на 49,02 %. Съгласно чл. 4 (1) от договора „В случай, че Кредитополучателят е посочил в
Заявлението, че ще предостави Обезпечение на Кредита, същият следва, в зависимост от
посочения в Заявлението вид на Обезпечението: (i) да предостави на „Ф.И К.“ ООД – клон
София банкова гаранция или поръчителство от най-малко две физически лица с минимален
месечен осигурителен доход от 1500 лева съгласно Общите условия в срок до 7 дни от
подаване на Заявлението; или (ii) да сключи договор за предоставяне на поръчителство с
одобрено от „Ф.И К.“ ООД – клон София юридическо лице („Поръчител“) в срок до 48 часа
от подаване на Заявлението“. В чл. 4 (2) е уговорено, че в случай, че в посочения в ал. 1, изр.
1 срок Кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита,
че Заявлението не е одобрено, съответно договорът не поражда действие между
кредитодателя и кредитополучателя; а в чл. 4 (3) – че в случай, че кредитополучателят е
заявил кредит без обезпечение, тогава срокът за одобрение на заявлението е 14 дни от
подаване на заявлението. В договора за кредит е посочено, че са приложими спрямо
страните специалните условията на договора, както и Общите условия на дружеството, с
които кредитополучателят декларира, че се е запознал и съгласява.
По делото са приети Общи условия на „Ф.И К.“ ООД – клон София, съгласно чл. 2.3.
от които предоставянето на потребителски кредит се осъществява въз основа на договор, по
силата на който „Ф.И К.“ ООД – клон София предоставя или се задължава да предостави ма
кредитополучателя кредит в размер до 1 500 лева под формата на заем; чл. 2.4. –
договарянето се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние /електронна
поща, уебсайт и телефон/, като договорът за потребителски кредит се сключва във формата
на електронен документ при спазване на изискванията на ЗПФУР, ЗПУПС, ЗЗД, ЗЕДЕП и
ЗПК; чл. 2.6. – сключването на договора за потребителски кредит става по инициатива на
клиента; за да получи потребителски кредит, клиентът попълва формуляр за кандидатстване,
намиращ се на уебстраницата на дружеството, където предоставя пълни и верни данни
относно своята самоличност: име, ЕГН, адрес, лична карта, месторабота, мобилен телефон,
актуална електронна поща и др.; чл. 2.7. – с цел избягване на съмнения, при подаване на
формуляра за кандидатстване клиентът следва да попълни правилно цифров код в полето,
указано при потвърждаване на договора; чл. 2.8. – цифровият код се изпраща под формата
на кратко текстово съобщение /SMS/ на телефонния номер, който клиентът е предоставил
при кандидатстването си за кредит; чл. 2.11 – за да се пристъпи към сключване на договора
за потребителски кредит е необходимо дружеството да е одобрило отпускането на кредита и
да е информирало клиента за това чрез изпращане на SMS; чл. 2.14. – след като клиентът
потвърди, че е запознат и приема договора за потребителски кредит, заедно с Общите
условия и СЕФ, договорът за кредит се счита сключен; чл. 3.2. регламентира задължение
за предоставяне на гаранция от страна на кредитополучателя, като съгласно чл. 3.2.1. в срок
до края на следващия ден от сключване на договора за кредит, кредитополучателят е длъжен
да предостави на дружеството гаранция по кредита, като в три точки са посочени
възможните гаранции.
Приет е документ, наименуван „Договор за предоставяне на поръчителство“ от
15.06.2018 г., без положени саморъчни подписи за страните, сключен между „Г.К.“ ООД –
поръчител, и И. Г. Д. – потребител, съгласно който поръчителят се е задължил да сключи
договор за поръчителство с „Ф.И К.“ ООД, по силата на който да отговаря пред последния
солидарно с потребителя за задълженията, възникнали съгласно договора за потребителски
кредит и последиците от неизпълнението му. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за поемане на
задълженията по договора за поръчителство, потребителят дължи заплащане на
възнаграждение на поръчителя, чийто размер според Приложение № 1 към договора възлиза
на 99,50 лева.
Ангажиран по делото е и Договор за поръчителство от 16.12.2016 г. между „Ф.И К.“
4
ООД – кредитор, и „Г.К.“ ООД – поръчител, съгласно който поръчителят се задължава при
условията на този договор да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на задълженията по
договори за кредит с кредитополучатели, сключили договор за предоставяне на
поръчителство с поръчителя, подробно изброени в Приложение № 1, неразделна част от
договора. С Анекс към договора за поръчителство от 30.06.2018 г. Приложение № 1 към него
е изменено с включването на задължения по нови потребителски кредити, вкл. договор №
000-КZ-45008060/15062018 с И. Г. Д..
По делото е приета разписка № 2000000154149042/15.06.2018 г. от електронната
система на „Изипей“ АД, без положен саморъчен подпис на получателя, съгласно която на
15.06.2018 г. И. Г. Д. е получил паричен превод от 200 лева като плащане от „Ф.И К.“ ООД
по договор № 000-КZ-45008060/15062018. Към разписката е приложена имейл
кореспонденция между представители на „Ф.И К.“ ООД и Изипей“ АД от 03.12.2020 г.
досежно изпълнението на паричния превод.
Съгласно покана за доброволно плащане на дължими суми от 29.05.2020 г. „Ф.И К.“
ООД е предоставил на „Г.К.“ ООД едномесечен срок да заплати сумата в общ размер на
64 310,43 лева, представляваща сбор от дължими и неплатени към този момент главници и
договорни лихви по сключени договори за потребителски кредити, изброени в Приложение
№ 1 към поканата, сред които е посочено задължение на И. Г. Д. по Договор за
потребителски кредит № 000-КZ-45008060/15062018 в размер на 206,89 лева. Видно от
платежно нареждане от 24.06.2020 г. „Г.К.“ ООД е наредил сумата от 64 310,43 лева по
сметка на „Ф.И К.“ ООД – клон София, с основание на превода „съгласно Покана за
доброволно плащане на дължими суми от 29.05.2020 г.“.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна,
срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и процесуално допустимо. Не се констатират допуснати нарушения на императивни
материалноправни или процесуалноправни норми при неговото постановяване.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща
към мотивите, изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на
претенциите за установяване на вземания за суми, платени от ищеца в качеството му на
поръчител на ответника.
При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно чл. 154 ГПК и при
изпълнение на задълженията си, посочени в чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от
него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон,
поради което въззивният съд следва да разгледа доводите на жалбоподателите във връзка с
неговата правилност.
Правната уредба на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за
потребителския кредит (ЗПК) – съгласно нормата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при който потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК формата за действителност на договора за потребителски
кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; като
всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т.
5
10 от ДР на ЗПК „траен носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да
съхранява адресирана до него информация по начин, който позволява лесното използване
за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и
който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация.
Законът за потребителския кредит допуска възможността договорът за потребителски
кредит да бъде сключен от разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9 ЗПК
кредиторът трябва да предостави на потребителя т. нар. „стандартен европейски формуляр“
съгласно приложение № 2. Съгласно чл. 5, ал. 13 ЗПК, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез използването на
средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява предоставяне на преддоговорната
информация на хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 – при
използването на телефон като средство за комуникация или на друго средство за гласова
комуникация от разстояние, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 (стандартния европейски
формуляр съгласно приложение № 2) незабавно след сключването на договора за
потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл. 6
ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор,
сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително и само
средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Съгласно дефинитивната
разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко
средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е
налице едновременното физическо присъствие на доставчика и потребителя. В § 1, т. 1 от
ДР на ЗПФУР се съдържа дефиниция на понятието „финансова услуга“, съгласно която това
е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително
доброволно пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както
и предоставяне на платежни услуги.
Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, доставчикът е длъжен да докаже следните обстоятелства: изпълнил е
задълженията си предоставяне на информация на потребителя; спазил е сроковете по чл. 12,
ал. 1 или ал. 2; получил е съгласието на потребителя за сключването на договора и ако е
необходимо за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор. Съгласно чл. 18, ал. 2 и ал. 3 ЗПФУР за доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно
този закон, се прилага разпоредбата на чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – Законът за
електронния документ и електронния подпис (сега Закон за електронния документ и
електронните удостоверителни знаци – ЗЕДЕУУ); преддоговорната информация, както и
изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние,
видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ, в редакцията му към 31.10.2018 г., електронен
документ е електронен документ по смисъла на чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация
и удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за отмяна на
Директива 1999/93/ЕО (OB, L 257/73 от 28 август 2014 г.) – т. е. електронен документ е
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. С оглед разпоредбата на чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ следва
извод, че законът придава значение на подписан документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис. Съгласно чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ електронен подпис е електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 10 от Регламент
(ЕС) № 910/2014 – т. е. електронен подпис означава данни в електронна форма, които се
добавят към други данни в електронна форма или са логически свързани с тях, и които
титулярят на електронния подпис използва, за да се подписва. В разпоредбата на чл. 13, ал.
4 ЗЕДЕУУ изрично е регламентирано, че правната сила на електронния подпис и на
усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато
това е уговорено между страните, т. е. законодателят допуска по съгласие на страните на
6
обикновения електронен подпис да бъде придадена стойността на саморъчен такъв.
Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК
и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР. Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител
не променя характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е годно и достатъчно
доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание /в този смисъл Решение
№ 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.
В аспекта на така изложеното и оглед конкретиката на разглеждания казус,
настоящият въззивен състав приема, че по делото не е установено възникването на
облигационно правоотношение между ответника и „Ф.И К.“ ООД по действителен договор
за потребителски кредит, сключен от разстояние. Противно на поддържаното в жалбата,
процесуалното бездействие на ответника не освобождава ищеца от доказателствената
тежест по делото да установи, че процесният договор за потребителски кредит е сключен
съобразно изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. В процесната хипотеза ищецът не установи
по реда на пълното и главно доказване, че кредитодателят „Ф.И К.“ ООД е предоставил на
кредитополучателя необходимата преддоговорна информация, нито, че е получил неговото
съгласие за сключване на договора. Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР задължава
доставчика да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на
потребителя; че е спазил срокове по чл. 12 и че е получил съгласието на потребителя за
сключването на договора. Както се посочи, за доказване на електронни изявления се прилага
специалният закон – ЗЕДЕУУ, като изявленията, направени чрез електронна поща, се
записват със съгласието на другата страна и имат съгласно чл. 18, ал. 3 ЗПФУР
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Несъмнено
сключеният по описания в исковата молба начин договор за кредит представлява електронен
документ – предоставянето на интернет страницата на кредитора на договор за кредит и
потвърждаването му от кредитополучателя чрез натискането на определен бутон
представляват по естеството си електронни изявления /касае се до словесни изявления в
цифрова форма, обективирани чрез общоприет стандарт за преобразуване и представяне на
информацията по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ/, с възможност за тяхното
възпроизвеждане. Доколкото този документ безспорно не съдържа характеристиките на
усъвършенстван или на квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 2 и ал. 3
ЗЕДЕУУ, следва да се приеме, че той е подписан с обикновен електронен подпис – с оглед
на това, че съдържанието му включва посочване на страните по договора като автори на
документа с техните индивидуализиращи данни. Съгласно разпоредбата на чл. 13, ал. 4
ЗЕДЕУУ правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е
равностойна на тази на саморъчния подпис, но само когато това е уговорено между
страните, т. е. законът регламентира възможност по съгласие на страните на обикновения
електронен подпис да бъде придадена стойността на саморъчен. В конкретния случай по
делото не се установи страните да са постигнали подобно съгласие помежду си, поради
което като краен извод не може да се приеме, че кредитополучателят е изявил воля за
сключване на договора и е приел Общите условия на кредитора. Представен по делото е
единствено договор за кредит на хартиен носител, без саморъчно положени подписи на
страните. Не се ангажират каквито и да е изявления, изходящи от ответника,
удостоверяващи, че е запознат с условията по договора и с Общите условия, както и че ги
приема, не са представени и доказателства за потвърждение на договора и Общите условия,
а доказателствената тежест за това е на ищеца по делото. Знанието на същия за лични данни
на ответника /обективирани в приложената извадка от интернет страницата на кредитора –
т. нар. „клиентски профил“/ само по себе си не може да обоснове извод, че страните са
постигнали съгласие за сключване на договор за кредит в каквато насока са част от
изложените във въззивната жалба аргументи. Следва да се посочи, че потвърждението на
заявката чрез активиране на линк от сайта на дружеството-кредитодател съгласно чл. 4.8 от
Общите условия на същия не е равнозначно на сключване на договора. Такова съгласие от
страна на ответника съгласно изрично посоченото в чл. 4.10. от Общите условия се
обективира единствено чрез потвърждение на изпратения му договор – Стандартен
формуляр за предоставяне на информация по потребителски кредити. Доказателства за
такова потвърждаване от ответника не са ангажирани по делото, поради което въззивният
съд приема, че не е установено то да е направено. Представената в електронен вид разписка
за извършено плащане чрез системата на „Изипей“ АД също не е от естество да обоснове
7
извод за валидно сключен договор за потребителски кредит с индивидуализиращи белези,
посочени от ищеца. Това е така, тъй като получаването на парична сума от ответника не е
достатъчно, за да възникне между страните облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит. Последният за разлика от договора за заем е формален с изисквания
за конкретно минимално съдържание и форма, за постигане на съгласие за съществени
белези на правоотношението. Предвид изложеното и като съобрази разпоредбата на чл. 13,
ал. 4 ЗЕДЕУУ настоящият въззивен състав приема, че представеният по делото на хартиен
носител договор за потребителски кредит няма значението на саморъчно подписан
документ, поради което не се ползва с формална доказателствена сила по смисъла на чл. 180
ГПК, и преценен съвкупно с останалите писмени доказателства, не установява
правнорелевантните факти за възникване претендираното от ищеца спорно материално
право, както е приел и районният съд. По аналогични мотиви следва да се приеме, че не е
възникнало валидно правоотношение и по процесния договор за поръчителство, също
представен по делото на хартиен носител, без саморъчно положени подписи на страните.
Допълнително, с оглед вече формирания извод за липса на валиден договор за
потребителски кредит, то сключеният с оглед обезпечение на задължения по кредита
договор за предоставяне на поръчителство се явява лишен от кауза и поради това е нищожен
на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Въззивният съд намира за неоснователен доводът на въззивника, че СРС не е
изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК и не му е дал указания за кои от твърдените
в исковата молба факти не сочи доказателства. Съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 2
ГПК съдът не е длъжен да дава указания на страната за ангажиране на други доказателства,
когато представените от нея са непълни или чрез тях не може да се установи твърдения
факт. Такава е и разглежданата хипотеза, при която ищецът е ангажирал като доказателство
по делото още с исковата молба електронна разписка от системата на „Изипей“ АД за
установяване факта на предаване на сумата по кредита, която съдът не е кредитирал в
крайния си акт предвид липсата на саморъчно положен върху нея подпис от получателя.
При горните мотиви и с оглед липсата на други конкретни оплаквания, касаещи
правилността на обжалвания съдебен акт, с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК
въззивният съд намира, че първоинстанционното решение следва да се потвърди.
По въпроса за разноските във въззивното производство:
При този изход на делото право на разноски има въззиваемата страна, която обаче не
претендира присъждане на такива.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20000844/06.01.2022 г., постановено по гр. д. №
60748/2020 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 126 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9