№ 1357
гр. Русе, 28.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Т. Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Т. Т. Илиева Гражданско дело №
20254520102134 по описа за 2025 година
Ищцата Т. С. Ц. твърди, че на 29.04.20241 г. сключила Договор за паричен заем
Standard 30 plus № 6033968 с ответното дружество - „Вива Кредит" АД, по силата на
който последното поело задължение да й предостави парична сума в размер на 650 лв.,
а тя от своя страна се задължила да върне заемната сума, както и възнаградителна
лихва и други такси и разходи, както следва: Общ размер на кредита - 650 лв.; ГПР -
49,51 %; Фиксиран годишен лихвен процент на заема - 40,32 %; Лихвен процент на
ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден - 0,11 %; Брой погасителни вноски
– 3, всяка в размер на 276.37 лв.; Такса за услуга по експресно разглеждане на
документи за отпускане на заема – 134.94 лв.; Обща дължима сума по кредита – 829.11
лв. /с вкл.такса за експресно разглеждане на документи\. Към месечната вноска била
включена и още една такса, юридически оформена в договора като „неустойка за
непредоставено обезпечение“ в общ размер 89.97 лв., като към всяка месечна вноска се
начислявали допълнителни 29.99 лв. Общото задължение по кредита, което е следвало
да бъде заплатено от ищцата, възлизало на 919.08 лв.
Счита договора изцяло недействителен по смисъла на ЗПК и ЗЗП. Същият не
отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК – не било спазено изискването за
форма. Договорът не бил съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. Същият
не отговарял на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕП, тъй като не бил подписан по
предвидения в тях начин от ищцата, което на самостоятелно основание водело до
пълната нищожност на договора. В него бил посочен ГПР, но като абсолютна
стойност – 49.51 %, без да са посочени взетите предвид допускания, използвани при
1
изчисляване на ГПР по определенияв Приложения № 1 към ЗПК начин. В него не била
включена и окончателната дължима сума по кредита, която де факто била 919.08 лв.,
при отпусната чиста стойност на заема от 650 лв. Оставал неясен действителният
процент на ГПР, в който следвало да бъде включена неустойката за непродставено
обезпечение, както и всякакви други евентуални разходи, свързани с кредита. Ако не
бъде включена, това означавало, че ГПР е посочен в по-нисък от реалния размер, което
се приравнявало от СЕС на пълна липса на ГПР и водело до недействителност на
кредитното правоотношение.
Нарушена била и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като при
изчисляване на ГПР не били посочени взетите предвид допускания по определения в
Приложение 1 към ЗПК начин.
В процесния договор липсвал и конкретно записан лихвен процент на ден, което било
още едно неизпълнение на задължителните изисквания на материалния закон, водещо
до пълна недействителност на контракта.
Общите условия, представляващи част от цялостното споразумение, не били
подписани от ищцата на всяка страница, което също било задължително изискване към
договорите за потребителски кредити. Договорът бил сключен и при нарушение на
добрите нрави, тъй като в него едностранно била включена такса за експресно
разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 134.94 лв., която
клауза сама по себе си била нищожна. С нея се целяло заобикаляне на материалния
закон, тя представлявала скрита лихва или такса по усвояване и управление на
кредита, с която се заобикалял законът – фиксирания таван на ГПР.
Нищожна била и клаузата, регламентираща договорна лихва в размер на 40.32
%, поради противоречие с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер на
законната лихва, а при обезпечените кредити, какъвто бил настоящият, поради
начислената неустойка – двукратния размер. Ищцата счита, че кредиторът не би
предложил и не би сключил договор за паричен заем без включването в него на
нищожните клаузи за начисляване на такса за експресно разглеждане на документи и
за договорна лихва от 40.32 %. Същото се отнасяло и до неустоечната клауза.
Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прогласена
недействителността на Договор за паричен заем Standard 30 plus № 6033968/29.04.2024
r., сключен между страните, поради противоречие с разпоредбите на материалния
закон, а в условие на евентуалност - за прогласяване нищожността на отделни клаузи
от него, предвиждащи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем в размер на 134.94 лв., регламентиращи фиксиран годишен лихвен
процент по заема в размер на 40.32 % и заплащане на неустойка в размер на 89.97 лв.
при непредставяне на обезпечения, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП
и ЗЗД.
2
В срока по чл.131 ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД, гр.София, депозира
отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск като неоснователен и
неодказан. Оспорва наличието на неравноправни клаузи в процесния договор.
Процесното облигационно правоотношение било сключено по указания в чл.1, ал.1 и
ал.2 от договора начин, при спазване законовите изисквания за това, като съдържало
изчерпателно и в цялост всички законоустановени реквизити относно изискванията на
чл.10 и чл.11 3ПК. Договорът бил сключен в писмена форма и отговарял на
императивните изисквания на ЗПК, разпечатан в един формат и шрифт, с размер не
по-малък от изискуемия - pt12. Разпоредбите му били ясни, подробни и достатъчно
разбираеми, за да бъдат възприети от страните по него. Посочени били размера на
получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишен
процент на разходите, лихвен процент, фиксиран годишен лихвен процент. Договорът
съдържал погасителен план, в който били отразени размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погаситепните вноски. В чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК нямало
изискване да се посочи математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР,
защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България, имало нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение № 1 към 3ПК/, които единствено можело да се прилагат за изчислението
на ГПР. Страните нито можели да прилагат друга математическа формула за
изчислението на ГПР, нито били длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните
две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвиждала в договора за
потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи,
включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляване на ГПР. Думата „допускания“ тук се използвала в смисъл на
предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания
или предвиждания били изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48
на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити,
така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1
към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Тези допускания се деляли на 2 групи – базови (чл. 19, т. 3 и т.
4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и б от приложение № 1 към ЗПК) и
допълнителни (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, п, м
към ЗПК). В настоящия случай било приложимо единствено първото базово допускане
по т. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е
валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват
своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Смисълът на
закона бил кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата,
която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая било
изпълнено.
От съдържанието на договора било видно, че същият не е сключен при
3
прилагане на ОУ, поради което и възраженията на ищцата в тази насока били
несъстоятелни. Разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвиждала, че при
изчисляване на ГПР по кредита не се прибавят разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.
Неустойката за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение имала
точно такъв характер и категорично не следвало да участва при формирането на ГПР.
Включването й в ГПР би представлявало недопустимо нарушение на императивна
разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция и би довело до заблуждаване
на потребителя относно размера на действителните разходи по кредита и размера на
неговите задължения.
Съгласно чл. 4, § 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябвало да се
изготви в писмена форма и в него да се посочи ГПР, както и условията, при които
последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се определяли
условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, б. а) от нея се уточнявало, че ГПР трябва да
се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, имало съществено
значение. В случая към момента, в който договорът е сключен, не се установявало да
се дължи предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост
настъпвала при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от
сключването на договора. Затова неоснователно се явявало схващането на ищцата, че
неустойката е следвало да включи ГПР.
Таксата по експресно разглеждане на документи била за допълнителна услуга и
клиентът доброволно избрал дали да се възползва от нея. Оспорваната клауза
фигурирала в договора по изрична заявка на ищцата. Клаузата не била яедностранно
наложена от Дружеството, без ищцата да има възможност да избегне ползването на
съответната услуга, респективно начисляване на таксата за нея. Предоставянето на
финансови услуги от Дружеството не било обусловено от експресно разглеждане на
заявките, като тази услуга била предоставена единствено и само в интерес на
заемополучателите. Таксата за експресно разглеждане представлявала цената на
предоставяната от кредитора услуга по експресно разглеждане на документите, поради
което той бил свободен да определи какъв да е нейният размер, по аргумент на чл. 9 от
33Д. Предназначението на неустойка в договора било да обезщети евентуалните вреди
от неизпълнението му. Ако заемополучателят добросъвестно бил изпълнил поетото
договорно задължение и бил предоставил такава гаранция, то кредиторът щял да е
събрал вземането си и нямало да търпи вреди. Дори да се приеме, че неустойката е
прекомерна, то това не я правело нищожна поради накърняване на добрите нрави, а
следвало да се намали нейния размер.
4
Възнаградителната лихва представлявала цената на предоставяната от кредитора
услуга – ползването на парични средства и поради това той бил свободен да определи
какъв да е нейният размер. Размерът на лихвата бил договорен в съответствие с
принципа на свобода на договарянето, предвиден в чл. 9 ЗЗД. С оглед разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера
на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, се налагало заключение, че
договореният ГПР в конкретния случай не надвишавал 50 %, т. е. бил в рамките на
допустимата в закона граница.
По подробно изложените съображения моли съдът да приеме, че при
подписване на процесния договор не са допуснати предвидените в чл.22 от ЗПК
съществени пороци, при наличието на които потребителят да е бил в невъзможност да
разбере икономическите последици на договора. Съдържанието му отговаряло на
изискването за яснота, а евентуалната недействителноспа на отделни клаузи, които не
влияят върху основните елементи на договора и без които той можел да породи
действие, не следвало автоматично да води до недействителност на цялото
съглашение.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
Страните по делото са обвързани от облигационно правоотношение, основано
на Договор за паричен заем „Standard 30 plus“ № 6033968 от 29.04.2024 г., по силата на
който ответникът предоставил в заем на ищцата сумата от 650 лева при следните
условия: фиксиран ГЛП – 40.32 %; ГПР – 49.51 %; лихвен процент на ден, приложим
при отказ от договора до 14-тия ден – 0.11 %; размер на погасителната вноска,
формирана от главница, лихва и такса експресно разглеждане – 276.37 лева; срок на
заема – 3 месеца; брой вноски – 3; общ размер на всички плащания – 829.11 лева.
Според чл.4 от контракта, заемателката се задължила в 3-дневен срок от
усвояване на заемната сума да предостави обезпечения на задълженията си чрез
поръчителството на физическо лице, отговарящо на определени от кредитора условия
или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение, заемателката дължи
неустойка в размер на 89.97 лева, разсрочена на равни части към всяка погасителна
вноска, като общото задължение по договора в този случай възлиза на 919.08 лева, а
месечната вноска – 306.36 лева.
В чл.1, ал.3 е предвидена и дължима от заемополучателя такса за експресно
разглеждане на документите за отпускане на паричен заем – 134.94 лева, също
разсрочена на равни части и включена в размера на всяка погасителна вноска.
В приложения погасителен план към договора за заем размерът на общо
5
дължимата сума е посочен в два варианта: със и без включване на такса експресно
разглеждане и оскъпяване в случай на непредоставяне на обезпечение.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
С оглед изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум,
съдът квалифицира правно предявения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр.чл.22, вр.чл.11, ал.1
ЗПК за прогласяване нищожността на договор за паричен заем, а в условията на
евентуалност – прогласяване нищожността на отделни негови клаузи.
Изхождайки от предмета на договор за паричен заем, процесният Договор за
паричен заем „Standard 30 plus“ № 6033968/29.04.2024 г. и страните по него –
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че
процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени
в глава трета, чл.10 и чл.11.
Съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит нарушава
разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
В контракта е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност – 49.51 %. Не са посочени взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото
е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Не става ясно какво е включено в ГПР извън
ГЛП, който е 40.32 %.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишния процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1
ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на
договора, съгласно чл.22 ЗПК.
Кредиторът е начислил такса за експресно разглеждане (чл.1, ал.3 от Договора),
дължима при експресно разглеждане искането за отпускане на кредит. Възможността
за въвеждане такси извън стойността на договорения заем е регламентирана в чл.10а,
ал.2 ЗПК и е свързана с изрична забрана да се изискват такси и комисиони за действия,
6
свързани с усвояването и управлението на кредита. В случая така наречената
„допълнителна услуга“, за която е дължима такса е свързана с усвояването на кредита,
тъй като е платима за действия, свързани с отпускането му и като такава не може да
бъде претендирана от длъжника. Не би могло да се приеме, че при разглеждане на
документите за отпускане на кредит, кредиторът прави някакви допълнителни и
неприсъщи разходи, за които се следва отделна такса.
Фактът, че молбата за отпускане на кредит ще се разгледа бързо от служители
на ответното дружество не представлява допълнителна услуга, която потребителят
трябва да заплати. Ако тази услуга оскъпява продукта, то разходите могат да се
покрият посредством увеличаване възнаграждението, а не с начисляване такси по
чл.10а ЗПК. Изложеното обуславя извод, че възнаграждението за експресно
разглеждане на документи, без значение как е именувано от кредитора, представлява
възнаградителна лихва, приход за кредитора, следователно се явява разход, който
трябва да бъде включен в ГПР.
По отношение вземането за неустойка:
За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24
ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в
индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта
не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и
това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени
идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване
на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите
за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение
и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.4 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 89.97 лева при неизпълнение на
задължението за осигуряване в тридневен срок от датата на усвояване на заемната
сума на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на
определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна
7
уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства,
т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му
да се сключи договора за кредит.
Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение), е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на
ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По посочения по-горе начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 ЗПК, предвиждащ, че
при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в
срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора
се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от
длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33,
ал.1 от ЗПК. Кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и
води до неоснователно обогатяване на кредитора.
Отделно от това, непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя
последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна
изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с
периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала
реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора
по чл.71 ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи
обезпечение, е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика
при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се
дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение,
8
дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на
„задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от
договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът
продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-
висока цена, прикрита като неустойка.
В заключение следва извод, че ГПР е определен неясно, не включва
действителните разходи по кредита и предвид нарушения изискванията на чл.10, ал.1 и
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, договорът е недействителен (арг.чл.22 ЗПК.).
Предвид основателността на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало
процесуалното условие за разглеждане на иска, предявен в условията на евентуалност,
за прогласяване нищожността на отделни клаузи от Договора, поради което не дължи
произнасяне по него.
Предвид изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 ГПК в тежест на ответника са
направените от ищцата разноски по делото за заплатена държавна такса от 50 лв.
Пълномощникът на ищцата е поискал определяне и присъждане възнаграждение
при условията на чл.38, ал.2 от ЗА. Представил е договор за правна защита и
съдействие, в който е обективирано изявление, че на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА,
процесуалният представител е оказал безплатна правна услуга на материално
затруднено лице. Налице са предпоставките за присъждане възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие и основание за ангажиране отговорността
на насрещната страна относно разноските за процесуално представителство на ищеца.
Съдът счита, че на адв.К. Б. следва да присъди възнаграждение в минималния размер
по Наредба № 1/09.07.2004 г. от 400 лева, съобразено фактическата и правна сложност
на спора и извършените от пълномощника процесуални действия.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НЕДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА на Договор за паричен заем
„Standard 30 plus“ № 6033968/29.04.2024 г., сключен между Т. С. Ц., с ЕГН **********,
от гр.Русе и „Вива кредит“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район „Люлин“, ж.к.“Люлин 7“, бул.“Джавахарлал Неру“ 28, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА „Вива кредит“ АД, с ЕИК ********* да заплати на адвокат К. И. Б. от
АК-Русе, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, 400 лева - възнаграждение за процесуално
представителство.
9
ОСЪЖДА „Вива кредит“ АД, с ЕИК *********, да заплати на Т. С. Ц., с ЕГН
**********, 50 лева деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
10