Р
Е Ш Е
Н И Е № 2869
гр. Пловдив, 07.08.2020 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД – ХІХ гр. с., в публично съдебно
заседание на седми юли през две хиляди и двадесета година
Председател:
Димитрина Тенева
при секретаря Марияна Михайлова, като разгледа докладваното от съдията гр.
дело № 6440 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 422 от ГПК вр. С чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД и чл. 99 от ЗЗД от „Агенция за контрол
на просрочени задължения" ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София , бул.
„Васил Левски" 114, етаж Мецанин, представлявано
от Т.Я.К.чрез ****А., срещу З.С.С., ЕГН: **********,***, за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 599.50 лева -главница;
сумата от 67.01 лева - договорна лихва за периода 08.11.2017 г. - 04.07.2018
г.; 238.03 лева – неустойка за неизпълнени на договорно задължение; 237.48 лева
– такса за експресно разглеждане на документи, 245 лева - разходи за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение; 10.96 лева – лихва за периода
05.07.2018 г. - 11.02.2019 г., както и законната лихва от подавана на
заявлението до окончателното плащане. Претендира разноски.
В исковата молба се твърди, че ищецът е цесионер
по договор от 01.12.2016 г. с „Вива Кредит" ООД
на вземане, предоставено от цедента на ответника по
договор за кредит от 25.10.2017 г. Същият е сключен след
предоставяне на стандартен европейски формуляр. Заемната сума е 800 лева.
Сумата е получена чрез „Изипей“ АД. Сумата за връщане
е в размер на 922.86 лева на 18 двуседмичени
погасителни вноски от по 69.85 лева. В тях се включва главница, договорна лихва
и такса за експресно разглеждане. Платени са 440 лева. Дължи се : главница от
599.50 лева, начислената договорна лихва е 67.01 лева за периода 08.11.2017 г.
(първа вноска) – 04.07.2018 г. (падеж). Дължи се такса за експресно разглеждане
на искането - 237.48 лева. Поето е задължение от заемателя
в тридневен срок да представи обезпечение-поръчител физическо лице, което да
отговаря на определени условия или валидна банкова гаранция, което не е
изпълнени, поради което е начислена неустойка - 329.58 лева, като същата се
включва в погасителните вноски. Неизплатеният остатък е 238.03 лева. За
събиране на вземането са начислени разходи - 245 лева. За периода от падежа
04.07.2018 г. се дължи лихва за забава. За претендираното
вземане е подадено заявление по чл. 410 от ГПК.
В предоставения срок за отговор ответникът оспорва иска. Заявява
противоречие на клаузите с ЗПК досежно размера на ГПР, лихвен процент и
неустойка и противоречие с добрите нрави. Претендира нищожност на клаузи.
Оспорва качеството на кредитор на заявителя, поради липса на цена на
прехвърлянето. Дължи се само главницата, поради неравноправието на клаузите.
Таксите за експресно разглеждане и неустойка са неправомерно събрани, поради
което се отправя възражение за прихващането им с дължимата главница.
По делото е конституирано трето лице помагач на страната на ищеца –
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. В предоставения срок за отговор не е
постъпил такъв от него.
Съдът, като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, както и доводите на страните, намира за установено
от фактическа страна следното:
От приложението писмени доказателства-договор за кредит от 25.10.2017 г. е
видно, че между „Вива кредит“ ООД и ответника е
постигнато споразумение за предоставяне на заем от 800 лв. за срок е 36 седмици.
Заема се връща на 18 вноски по 69,58 лв. от 08.11.2017 г. до 04.07.2018 г. ГЛП
е 40,28 %, а ГПР-49,30 %. Последният ни включва лихви за забава, неустойки и
разходи. Дължи се такса за експресно разглеждане-329,58 лв. и неустойка за
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в размер о 329,58 лв.
От приложените РКО от 25.10.2017 г. е видно, че на 25.10.2017 г. ответинка е получил заемната сума.
От представения рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016
г.; приложение от 01.12.2018 г. е видно, че между кредитора и ищеца е
постигнато съгласие за продажба на вземания, определени с премо-предавателен
протокол. На 01.12.2018 г. е предадено вземането на „Вива
кредит“ ООД към ответника в размер от 1387,02 лв.
От приложеното уведомление (лист 19 от делото) е видно, че до ответника е
изготвено уведомление от ищеца за извършената цесия.
От изготвеното заключение от 09.06.2020 г. по извършената ССЕ е видно, че размера
на ГПР при прилагане на формулата в ЗПК е 40,28%; същият съответства на
договорната лихва. Оскъпяването на договора става от начислената такса за
експресно разглеждане и неустойка. При тяхното съобразяване ГПР е 256,39%. По
договора са извършвани плащания на такса за експресно разглеждане -92,10 лв.;
неустойка-91,55 лв. и възнаградителна лихва-55,85 лв.
От приложеното ч. г. д. 2958/19 г. на ПРС е видно, че ищеца е подал заявление по чл.
410 ГПК за притендираното вземане, въз основа на което
е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение. Срещу нея в срок е постъпило възражение от длъжника,
поради което са дадени указания на заявителя за предявяване на установителен
иск.
Предвид така установените факти съдът намира от правна страна следното:
Поради депозираното възражение от длъжника срещу издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. дело № 6440/19 г. на ПРС е налице правен интерес от
предявяване на настоящия положителен установителен иск чл. 422, ал. 1 ГПК от
страна на заявителя –ищец „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ"
ООД.
Доколкото ищеца обляга притенцията си в
заповедното и настоящето производство, за притежание на вземане от К.А.на
сключен договор за цесия между него и кредитора на „Вива
кредит“ ООД, то той следва да установи наличието на всички факти от хипотезата
на чл. 99 от ЗЗД пораждащи действие на прехвърлянето спрямо третото лице.
Тъй като договорът за цесия е неформален, консенсуален и каузален и с него едно лице /цедент/ прехвърля на друго /цесионер/ свое вземане безвъзмездно или срещу насрещна престация, за да е налице валидно сключен договор е достатъчно постигане на съгласие между цедента и цесионера, доколкото не се предвижда форма за действителност или извършване на плащане като елемент от фактическия състав. Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
предишният кредитор е задължен да съобщи на длъжника за прехвърлянето. Макар съобщаването да не е елемент от фактическия състав, който поражда действие на договора за цесия между страните, /същото има значение за третите за договора лица, какъвто е и длъжникът. По тази причина по аргумент на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника от деня на уведомяването му за това. Следователно за всички трети лица до момента на съобщаването носител на вземането спрямо длъжника е цедента. Поради това и съобщаването се явява юридическият факт, от който възниква качеството на кредитор на цесионера спрямо всички трети лица за договора. Тъй като в закона няма изрична регламентация за начина, по който следва да бъде уведомен длъжника, като се сочи единствено, че това следва да се извърши от цедента, в практиката на ВКС се приема, че е допустимо цедента да упълномощи цесионера да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник.При съвкупната преценка
на доказателствата по делото, съд
намира за доказано възникването на валидно правоотношение
по Договор за потребителски паричен кредит между „Вива кредит“
ООД и ответника, по който последния е усвоил заетата сума. Предвид изготвеното
заключение по ССЕ което съдът кредитара
изцяло като компетентно изготвено, се доказва, че
е налице непогасено задължение по договора
за главница, договорна лихва, такса за експресно разглеждане и неустойка. Тъй като се
касае за правоотношение произтичащо от договор за
потребителски кредит следва да се
извърши преценка за съответствието му с предписаното от закона съдържание-посочено
от ЗПК. В случая, при преценка съдържанието,
съдът установи несъответствие с разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, в която е поставено изискването за посочване на
лихвения процент по кредита и условията
за прилагането му. В договора е посочен ГЛП от 40,28 % без обаче да
са посочени условията за прилагането
му, тъй като
липсва уточнение на базата, въз
основа на която се начислява
лихвеният процент–дали върху целия
размер на кредита или върху
остатъчната главница. По този начин
не е ясно как е разпределен лихвеният процент във времето-върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното й намаляване, а оттук не става ясно
как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на
претендирания размер. В договора липсва отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за
да може да
се установи при какви начини
е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от
кредитодателя фиксиран размер от 40.28 %.
Съгласно разпоредбата на чл.
22 ЗПК, когато не
са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко
едно от тези
императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл.
22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване.
Ето защо и предвид констатираното от съда нарушение
на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, следва да се приеме
договорът за потребителски кредит за недействителен на основание на чл.
22 от ЗПК. Предвид установената
недействителност на договора не се
налага произнасяне от съда по
останалите възражения на ответника за
недействителност.
Съгласно разпоредбата на чл.
23 ЗПК, последица от
недействителността е връщане
само на чистата
стойност по кредита от потребителя,
без лихви или други разходи.
В случая е недопустимо присъждането на неплатената главница, тъй като главницата
се претендира като дължима на
действително договорно основание, а не на основание чл.
23 ЗПК като дадена
по недействително правоотношение. Разпоредбата на чл.
23 ЗПК е аналогична на тази по чл.
34 ЗЗД и се базира на института
на неоснователното обогатяване – при липсата на основание,
всеки дължи да върне това,
което е получил. Настоящото производство е по реда на чл.
422 от ГПК, което е обусловено
от издадената заповед за изпълнение
и отклоняването от предмета на делото
би съставлявало процесуално нарушение, а е недопустимо произнасянето от съда по
непредявен иск.