Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Плевен, 22.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, III-ти граждански състав, в публично заседание на 19.09.2019година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ДИЯНА НИКОЛОВА
при секретаря Даниела Маринова, като разгледа докладваното от съдията НИКОЛОВА гр.дело № 8746 по
описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Делото е образувано въз основа на депозирана искова
молба от „А.З.К.Н.П.З.” ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от Т.Я.К., чрез процесуален представител юрк. Д.В.А.,
съдебен адрес:*** против В.А.И., ЕГН **********, постоянен адрес: ***, в която
се твърди следното : ищецът е подал Заявление на основание чл.410 ГПК, въз основа
на което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение. Същата е
връчена на В.А.И. при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, в резултат на което и
съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК, е предявен установителен иск за вземанията
на дружеството срещу ответната страна, обосноваващ се със следното : подписан е
Договор за кредит № 255535 от 19 май 2015 г. между „Ф.Б.“ ЕООД, като Кредитор,
и В.А.И., като Кредитополучател, сключен чрез средствата за комуникация от
разстояние (електронна поща, уеб-сайт) във формата на електронен документ и
отношението е реализирано при спазване на изискванията на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и
платежните системи, Закона за задълженията и договорите и Закона за електронния
документ и електронния подпис, както и Закона за електронната търговия.
Конкретните действия по отпускане на заема са описани в Общите условия,
уреждащи отношенията между „Ф.Б.” ЕООД и неговите клиенти, по повод
предоставяните от дружеството потребителски кредити.
Съгласно сключения от страните договор,
Кредитополучателят е декларирал, че приема всички условия посочени в
преддоговорната информация за предоставяне на финансова услуга от разстояние по
смисъла на чл. 8 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
/ЗПФУР/, както и тези посочени в Общите условия.
Със сключване на договора за кредит,
Кредитополучателят удостоверява, че е получил, запознат е и се е съгласил
предварително с всички условия на индивидуалния договор и Тарифа на Ф.Б. ЕООД в
случаите, в които същата е приложима, както и с Общите условия, неразделна част
от същия.
По силата на сключения Договор за кредит
№ 255535 от 19 май 2015г. на Кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на
700 лева, който е следвало да бъде върнат ведно с лихва, представляваща печалба
на кредитора в размер на 83.93 лева, за срок от 180 дни.
Поради наложената законова необходимост
в чл.16 от ЗПК, Кредиторът следва да оцени кредитоспособността на
Кредитополучателя. От своя страна, последният, с цел да повиши
кредитоспособността си и с това да повиши вероятността да бъде одобрен кредитът
от „Ф.Б.“ ЕООД, е предложил обезпечение, предоставено от Гарант - „Ф.Б.“ ЕООД,
което дружество е одобрено от Кредитора и същото фигурира под № 237 в Списък на
кредитни институции, лицензирани в страни от ЕИП с уведомление за свободно
предоставяне на услуги на територията на Република България, съгласно взаимното
признаване на единния европейски паспорт, към Регистрите на БНБ. В тази връзка,
на 19 май 2015 г. между В.А.И. /Кредитополучател/ и „Ф.Б.“ ЕООД /Гарант/ е
сключен Договор за гаранция с № 255535, по силата на който Гарантът се
задължава в полза на Кредитора да гарантира изпълнението на задълженията на
Кредитополучателя, като се задължава солидарно с последния. Съгласно чл. 5.8 от
Общите условия, при неизпълнение на Задълженията на Кредитополучателя,
Дружеството - Кредитор има право да предяви претенциите си директно към
Гаранта, без да е необходимо предварително да е поискал удовлетворяването им от
Кредитополучателя.
Съгласно чл.5 от Общи условия, които се
прилагат към Договор за гаранция № 255535, сключен между В.А.И. и „Ф.Б.“ ЕООД,
Кредитополучателят се е задължил да плати на Гаранта такса за предоставяне на
гаранцията, в размер, определен в Договора за гаранция, като в настоящия случай
таксата за гаранция е 406.07 лв.
В.А.И. не е изпълнил
договорното си задължение да върне отпуснатия кредит в уговорения срок, поради
което Кредиторът е поискал изпълнение от солидарно задълженото дружество-гарант
„Ф.Б.“ ЕООД. Вследствие на това, Дружеството-гарант „Ф.Б.“ ЕООД, е погасило
дължимата сума в пълен размер към „Ф.Б.“ ЕООД, с което е встъпило в правата на
Кредитор и от този момент за него възниква правен интерес за предявяване на
претенции по съдебен ред срещу Кредитополучателя.
Следва да се има предвид, че датата на
последна вноска по кредита е била на 15 ноември 2015г., респективно вземането е
изискуемо в пълен размер след тази дата.
В изпълнение разпоредбата на чл. 10 (т.1
- т.8) от Общите условия, в случай, че Кредитополучателят изпадне в забава и не
върне която и да е от дължимите вноски на кредита до 20 дни след съответната
падежна дата, на същия се начислява такса, в зависимост от просрочието, която
за конкретния случай към настоящия момент е в размер на 140 лв. и представлява
административна такса за събиране на вземането.
На 1.12.2017г. е сключен Договор за
Покупко-продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити (цесия) и
Приложение Г от 01.12.2017 г. между „А.з.к.н.п.з.“ ООД, ЕИК *********
(цесионер) и „Ф.Б.“ ЕООД (цедент) с регистрационен № С 56251, по силата на
който вземането е прехвърлено в полза н. „А.з.к.н.п.з.” ЕООД изцяло с всички
привилегии, обезпечения и принадлежности.
По договора за кредит, ответникът е
извършвал плащания в размер на 0лв., поради което към настоящия момент дългът е
в общ размер на 1362.43лв., от които главница: 700 лв., договорна лихва: 83.93
лв. за периода от датата на първа вноска 18 юни 2015 г. до 15 ноември 2015 г. -
датата на последната вноска, административна такса за събиране на вземането:
140 лв., такса за гаранция: 406.07 лв., мораторна лихва върху непогасената
главница 32.43 лв., за периода от датата на настъпване на забавата, а именно 16
ноември 2015 п до 17 май 2018 г. - дата на подаване на заявлението, както и
законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на дължимите суми.
Съдът е сезиран с искане да постанови
решение, с което да признае за установено, че „А.з.к.н.п.з.” ЕООД има следните
вземания срещу В.А.И. по Договор за кредит №255535 от 19 май 2015 г. във връзка
с Договор за гаранция от 19 май 2015г.: 700 лв. главница; 83.93 лв. договорна
лихва за периода от датата на първа вноска 18 юни 2015 г. до 15 ноември 2015 г.
- датата на последната вноска; 140 лв. административна такса за събиране на
вземането; 406.07 лв. такса за гаранция; както и законната лихва върху
главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
дължимите суми. Претенцията за сумата 32.43лв. мораторна лихва върху
непогасената главница за периода от датата на настъпване на забавата, а именно
16 ноември 2015 г. до 17 май 2018 г. е
оттеглена и производството по делото в тази част е прекратено.
Претендират се разноски.
Направено е искане за връчване
уведомлението за цесията заедно с преписа от исковата молба и доказателствата.
В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от особения
представител на ответника – адв.К.Я., с който искът се оспорва и се твърди
следното :
Оспорва
се наличието на валидна облигационна връзка между ответника и заемодателя „Ф.Б.”
ЕООД; суброгацията на „Ф.Б.” ЕООД /гарант/, т.е. валидно възникване на
материалното право в полза на това лице; настъпване на транслативния ефект на
цесията както и че цесията, с която ищеца се легитимира е произвела действие
спрямо ответника-длъжник; постигнато съгласие за гаранция между ответника и „Ф.Б.”
(чл.147а ЗЗП; чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД), така и нищожността на отделни клаузи от ОУ
към Договор за гаранция (поръчителство), с оглед дължимост на такси - поради
противоречието им с добрите нрави на основание чл. 26, ал.1 предл. трето ЗЗД и
поради неспазване изискванията на ЗПК, както и с оглед включването им в ОУ;
действителността на цесията предвид липса на предмет (чл.26 ал.2 ЗЗД) и
действителност на Общите условия, предвид нищожността им - чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД (липса на съгласие).
Твърди
се, че ответникът не е сключил процесния договор за кредит и че ответникът не е
получил реално сумата от 700,00 лв., че "Ф.Б." ЕООД не е заплатило на
"Ф.Б." ООД се твърдината сума, като затова няма какъвто и да е
документ, доказващ плащането, че няма валидно сключен договор за
поръчителство/гаранция и че не се дължи такса по такъв договор, че вземането не
е прехвърлено на ищеца, чрез се твърдината цесия, в т.ч. и за липса на предмет
на цесията, а в условията на евентуалност се твърди, че същото няма действие
спрямо ответника, с оглед на това, че не му е съобщена.
Оспорват се представените от ищеца с исковата
молба документи, а именно: Информация за заявка за кредит /неподписан документ
и без данни кой го е съставил/; Общи условия на „Ф.Б. ЕООД към договор за
гаранция (поръчителство); Договор за придобиване покупко-продажба на отписвания
на необслужвани потребителски кредит от 01.12.2017г.; Документ без наименование
и дата на изготвяне, съответно без посочено лице-съставител на същия /означен
от ищеца като Приложение Г от 01.12.2017г. /; Уведомлението за цесия - без
доказателства за дата на изготвянето му и без доказателства за изпращането му
до ответника; Потвърждение за сключената цесия /без дата на съставянето му/;
като се отрича материалната доказателствена сила на тези документи с
твърдението, че удостовереното в тях не отговаря на действителното фактическо
положение, и освен това - релевантността им, съдържанието и доказателствената
им стойност.
Оспорването в цялост размера на
претендираното вземане е с оглед въведените доводи за нищожност на договора в
цялост и на отделни негови клаузи и съобразно валидността на цесията, а и
поради непротивопоставимостта на цесията спрямо ответника, с оглед неуведомяването
му или при евентуалност - оспорване и частично иска в размера, надвишаващ
главницата, с оглед разпоредбите на ЗПК за недействителност на договора по
чл.23 ЗПК.
Оспорват се наличието на валидна
облигационна връзка между ответника и заемодателя - „Ф.Б.” ЕООД, която да го
обвърже като потребител по твърдения с ИМ договор за кредит №255535 от
19.05.2015г. С ИМ е приложена информация за заявка от 19.05.2015г. за кредит от
страна на ответника за сума в размер на 700лв., който е следвало да бъде за
срок от 180 дни при уговорена лихва от 83.93 лв.
Ищецът не е представил договор за заем,
сключен с ответника, а единствено е представил т.нар. разпечатка от информация
за заявка за кредит, съдържаща лични данни на заявителя и параметри за кредит,
която не е подписан документ и не може да се направи извод, кой е автор на
заявката и съдържащата се в нея информация, както и дали същата материализира
надлежни волеизявления за възникване на правоотношение. С ИМ не са представени
електронни записи, от които да се установява по безспорен и категоричен начин,
че волеизявленията на страните: заемодател и заемател, са насочени към
сключване на договор, чието изпълнение се претендира от ищеца. Съгласно чл.2 и
чл.3 от Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
/ЗЕДЕУУ/, електронно изявление е словесно изявление, представено в цифрова
форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално
представяне на информацията. Електронен документ е електронен документ по
смисъла на чл.3, т.35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и
на Съвета от 23 юли 2014 г. относно електронната идентификация и
удостоверителните услуги при електронни трансакции на вътрешния пазар и за
отмяна на Директива 1999/93/ЕО (ОВ, L 257/73 от 28 август 2014 г.), наричан
по-нататък Регламент (ЕС) № 910/2014. Посочения регламент определя електронният
документ като всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално
текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Писмената форма се
смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно
изявление. Съгласно Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г.,
IV г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, електронното изявление, се счита
за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - електронен подпис е
електронен подпис по смисъла на чл.3, т.10 от Регламент (ЕС) № 910/2014г.
Според посочената разпоредба "електронен подпис" означава данни в
електронна форма, които се добавят към други данни в електронна форма или са
логически свързани с тях, и които титулярът на електронния подпис използва, за
да се подписва. Когато посочените предпоставки са налице, тогава е създаден
подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато
законът признава на подписания писмен документ, ако се касае за частен
документ, той се ползва с такава сила само за авторството на изявлението чл.
180 ГПК. В тази насока е безспорна съобразителната практиката на ВКС по този
въпрос, че в случая не е налице валидно сключен договор за заем.
В действителност представената
информация за заявка за кредит №255535 от 19.05.2015г. не носи подписа на
ответника, но доколкото се твърди същият да е сключен от разстояние и в този
случай изявленията на страните са разменени чрез средства за комуникация от
разстояние, като същите са записани на технически носител, позволяващ
възпроизвеждането им, то макар и неподписани тези електронни документи
съставляват доказателства по смисъла на чл.184, ал. 1 ГПК. Същите обаче, не са
достатъчни, за да се приеме възникването на облигационна връзка между страните,
тъй като трябва да се установи и получаване на съгласието на потребителя за
сключване на договора. Предвид изложеното не се доказва, че между "Ф.Б."
и ответника е сключен договор с посоченото в исковата молба съдържание, както и
че ответникът е получил заемната сума.
Сочената от ищеца и ангажирана от него
разпечатка на т.нар. заявка е относима към договора за гаранция, а не към
договора за предоставяне на потребителски кредит. Страните по двете
правоотношения са различни, различен е и предмета им. И това защото в същата е
отразена: „дата на трансфер към Ф.Б. -31.12.2016”, то затова и не може да се
счете че същата се явява заявка за кредита, защото тя не отразява състоянието
на факт към датата на заявката - 19.05.2015г. Затова, ако и тя да представлява
разпечатка на хартиен носител на електронен документ, тя не установява
същественото съдържание на договорната връзка - страни /потребител и кредитор/
и предмет /поето задължение от страна на кредитора да предостави финансов
ресурс, който той да възстанови разсрочено и условията, при които да стори
това/.
Не се установява, че
кредиторът/заемодателят е изпълнил задълженията си по Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние за предоставяне на информация на потребителя; че
е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора и. ако е необходимо, за неговото
изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от
сключения договор, както и че между страните са разменени електронните
съобщения, отговарящи на изискванията на ЗЕДЕУУ. Не се установява и
получаването на заемната сума от заемополучателя-ответник.
Съгласно чл.6 от ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съгласно чл.7 от ЗПФУР
страни по договора са доставчикът и потребителят, а в ал.2 на същия член е
разписано, че потребител е всяко физическо лице, което като страна по договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние действа извън рамките на
своята търговска или професионална дейност. С оглед изложеното,
правоотношението между страните попада изцяло в обхвата на ЗПФУР.
Разпоредбата на чл.18 от ЗПФУР
предвижда, че при договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне
на информацията по чл.8 от същия закон на потребителя, както и че е получил
неговото съгласие за сключване на договора. За доказване на посочените
обстоятелства се прилага разпоредбата на чл. 293 от Търговския закон, а в
случаите с електронни изявления се прилага Законът за електронния документ и
електронен подпис (сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги). В тази връзка, не се и доказва от материалите, че на
ответника е предоставена необходимата преддоговорна информация от заемодателя
за предоставяната услуга и че той (потребителят) е приел предложението на
заемодателя. Преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез
телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или
електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена
сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях (чл. 18, ал. 3). За
сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
потребителят следва да изрази по ясен и недвусмислен начин волеизявлението си,
че приема направеното от доставчика предложение, което при спор следва да се
докаже от доставчика.
От представените с ИМ документи остава
неизяснено в какво качество Ф.Б. ЕООД е придобило вземането, за да се твърди,
че това дружество е встъпило в правата на кредитодателя/заемодателя. В случая,
представените ОУ предполагат наличие на договор за гаранция/поръчителство между
ответника и Ф.Б. ЕООД, какъвто липсва, но и следва да се отбележи, че ако такъв
договор съществува, не е ясно дали това е договор за гаранция, било и банкова
гаранция или договор за поръчителство. Ако се приеме, че намерението на Ф.Б.
ЕООД е било поръчителство, то липсва най-важният елемент на такова обезпечение
уреден в чл. 138 и сл. от ЗЗД - договор между Ф.Б. ЕООД и Ф.Б. ЕООД, т. к.
според ЗЗД договорът за поръчителство е договор между кредитора и поръчителя, а
не между длъжника и поръчителя. Единствено при такъв договор, а и при
доказателства за плащане от страна на поръчителя, той би имал обратен иск за
платеното по чл. 143 от ЗЗД и би встъпил в правата на кредитора по чл. 146 от ЗЗД. При липсата на представен договор за поръчителство/между кредитор и
поръчител/, не може да се приеме, че Ф.Б. ЕООД, който се сочи за праводател на
ищеца, е имал правото да претендира вземания от ответника. Дори и да би могло
да се приеме, че евентуално съществуващия, но непредставен по делото договор за
гаранция/ поръчителство, съгласно ОУ представлява банкова гаранция, то за
гаранта липсва правна уредба, позволяваща му да придобие вземането, която да е
аналогична на разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗД. Още повече, че Ф.Б.
ЕООД не е регистрирана банкова институция в Република България, поради което не
би могла да издава уредената в чл. 442 от ТЗ банкова гаранция. Още един важен
елемент на едно евентуално придобиване спрямо ответника на вземането срещу
него, и то само в частта относно главницата, е дължимото уведомяване за цесия
на евентуално съществуващо за Ф.Б. ЕООД вземане - такова надлежно липсва.
От приложените с ИМ документи не се
установява да са възникнали облигациони правоотношения по Договор за гаранция с
се твърдиното съдържание между ответника и гаранта - „Ф.Б.“ ЕООД. В тази връзка
са представени единствено Общи условия към договор за гаранция, в началото на
които е посочено, че същите се прилагат към Договор за гаранция, какъвто обаче
не е представен по делото. В цитираните Общи условия не е индивидуализиран кой
е клиента по Договора за гаранция, респ. не се съдържа името на ответника, като
тези Общи условия не са и подписани от страните. Същите ОУ изрично сочат че се
сключва отделен договор за гаранция с клиента, а такъв няма приложен. Също така
в чл.5 на Общите условия е предвидено, че размерът на таксата за гаранция се
съдържа в Индивидуалния договор за предоставяне на гаранция, какъвто обаче не е
представен по делото.
В исковата молба се заявява, че се претендира установяване на дължима
административна такса за събиране на вземането, съгласно чл. 10 (т.1-т.8) от
Общите условия. Самото понятие "такса" се тълкува като парична
стойност на извършена услуга. Тази такса би се дължала само и единствено при
доказване на извършване на услугата. По делото не са ангажирани доказателства
за извършени услуги нито от заемодателя, нито от цедента, нито от цесионера в
името на ответника. Освен това по делото не са представени като отделен акт
общите условия на заемодателя. Както се визира в ИМ - то в чл. 10 (т.1-т.8) е
уговорена дължимостта на тази такса, но сравнимо от целия чл.10 в него липсват
уговорки за такси. Таксата за извършена услуга, т.нар. гаранция и
"таксата" при неизпълнение по характера си се различават. Първата има
характер на възмездност според извършени услуги, а при неизпълнение може да се
уговорят предварителни суми с обезщетителен и наказателен характер, които
неправилно се именуват такси, тъй като по характера си представляват или
неустойка или наказателна лихва.
Освен вземанията за главница и договорна лихва, от ответника се
претендират и вземания за дължима такса за учредена гаранция /поръчителство/-
чл. 5 от договора и такса при неизпълнение, съгласно чл. 10 от ОУ към договора
за предоставяне на финансови услуги от разстояние. По отношение на тях правим и
възражение за нищожност. Именно поради тяхната нищожност, с оглед
противоречието им с добрите нрави, то за ответника няма валидно възникнало
задължение за тяхното заплащане. Съдът следи служебно за нищожност, когато е
нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране
на доказателства, когато е налице противоречие с добрите нрави и когато е
налице неравноправна клауза, както и при някои особени хипотези, при които
охраняването на блага от специфичен обществен порядък преодолява поради
изключителната си значимост диспозитивното начало в гражданския процес. В
подобен смисъл са ТР № 1/15.06.20Юг. на ОСТК на ВКС, Решение № 198/10.08.2015г.
по гр.д. № 5252/2014г. на IV г.о., Решение № 229/21.01.2013г/ по т.д. №
1050/2011г. на II т.о.,ВКС и др. С предвиждането на тези плащания очевидно се
цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и въвеждането на допълнителни
плащания, чиято дължимост изцяло е свързана със забава на длъжника. Съгласно
чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или
резултат заобикаляне на изискванията на този закон, е нищожна. Освен това
задължение за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и
неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за
връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин
относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му,
че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да
се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена клаузата за предоставяне на
обезпечение създава единствено предпоставки за начисляването на тази сума.
Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че таксата
за предоставяне на поръчителство излиза извън присъщите й по закон функции, тъй
като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя. По тези съображения и
съгласно разпоредбата на чл.21. ал.1 и чл.22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10 ал. 1, чл.11 ал.1 т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 -
9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съобразно чл.23 от ЗПК,
когато същият е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно ответникът не дължи начислените от кредитора суми за такса за
неизпълнение по чл. 10 от ОУ по договора за гаранция/поръчителство (ако е
уговорена в други ОУ) и такса за предоставяне на гаранция по чл. 5 от ОУ по
договора за гаранция (поръчителство). Дори да се приемат за валидни клаузите на
чл. 5 и чл. 10 от ОУ към договора за гаранция, с който се въвежда отговорността
за разходи, по делото не се доказа извършването на същите.
Със записаното в т.нар. „информация
за заявка за кредит” е посочена като лихва по кредита сумата от 83.93 лв.,
което предвид нейната неуговореност по съображения за липса на доказателства за
преддоговорна информация и липса на договор за кредит, изключва дължимостта й.
Ала освен това - то предвид нищожността на клаузите за разходи се налага и
отричане на т.нар. договорна лихва, защото, когато един договор за
потребителски кредит е нищожен то ищецът може да претендира само главницата,
което съображение въвеждаме в алтернативност. Извод за това е ако приемем, че
ответника има въведената с чл.5 и чл. 10 от ОУ отговорност за разноски и такса
за обезпечение с поръчителство предоставено в полза на дружеството заемодател "Ф.Б."
ЕООД, то тези клаузи се явяват по същество си неустойки, дължима при забава в
изпълнението за заплащане на текущите задължения по кредита, а не са плащане за
покриване на разходи по събиране на вземането, респ. за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение и като такива опредпоставят
нействителност на потребителски договор за кредит. С предвиждането на тези
плащания очевидно се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 ЗПК и
въвеждането на допълнителни плащания, чиято дължимост изцяло е свързана със
забава на длъжника. Съгласно чл. 21. ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
този закон, е нищожна. Освен това задължение за предоставяне на обезпечение има
вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до
степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена клаузата
за предоставяне на обезпечение създава единствено предпоставки за начисляването
на тази сума. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към
извод, че таксата за предоставяне на поръчителство излиза извън присъщите й по
закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя. По тези
съображения и съгласно разпоредбата на чл,21, ал.1 и чл.22 от ЗПК. когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и чл.12, ал.1,
т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен - чл.22 ЗПК.
Съобразно чл. 23 от ЗПК. когато същият е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Следователно ответникът не дължи начислените от кредитора суми за
такса за неизпълнение по чл.10 (невизираща такова условие) и по чл.5 от ОУ
(невизираща конкретност на таксата за разход) за обезпечение на заема с
поръчителство предоставено от и в полза на Дружеството заемодател. Тъй като
ЗПФУР е специален закон само по отношение на начина и средствата за сключване
на договора за кредит, по отношение на всички останали въпроси се прилагат
Закона за потребителския кредит. Поради това клаузата, с която е уговорена
такса/неустойка в размер 140 лв. е нищожна, тъй като противоречи на чл. 33, ал.
1 и 2 ЗПК, според които при забава на потребителя, кредиторът има право само на
законната лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
От ангажираните общи условия към договор за
гаранция се установява, че те се прилагат към договори за гаранция, сключвани
между Ф.Б. Л.и клиенти, като по силата на тях, Ф.Б. Л.се задължава, под формата
на гаранция (поръчителство), да изпълнява задълженията по договори за
потребителски кредити между клиента и "Ф.Б." ЕООД, като те са
неразделна част от договора за гаранция, /както пояснихме такъв отделен договор
за гаранция, няма сключен с ответника/. По ОУ, Гарантът /партньорски офис или
търговски агент/, който действа от името на банката, се задължава да предостави
преддоговорна информация по ЗПФУР и ЗЗП на своята електронна страница, на
посочен от клиента електронен адрес, писмено - на хартиен или друг траен
носител,като получаването им се удостовери постановения начин на комуникация.
По договора гарантът се задължава да предостави гаранция под формата на
поръчителство, като обезпечи изпълнението по договор за потребителски кредит
при същите условия, при които се е задължил той, вкл. лихви, в това число
мораторни, такси и разходи по събирането на кредита. Гаранцията се предоставя
при подадено искане за гаранция-чл.4.2. Няма доказателство за инициирано от
ответника искане за гаранция по чл.4.2 от ОУ.Разписано с ОУ е че искането може
да се подаде на електронната страница на кредитор /***/, в партньорски офис или
чрез посредничеството на търговски представител. За да се пристъпи към
сключването на договор гарантът трябва да е одобрил предоставянето на гаранция
на клиента и да го е информирал за това по един от следните начини: чрез
изпращане на SMS на идентификационен номер на потенциалния клиент с информация
за начина, по които клиентът може да заяви съгласие за конкретните условия на
гаранцията и Общите условия; чрез изпращане на електронния адрес на клиента на
общите условия на договори и индивидуалния код за потвърждение; чрез
партньорски офис, търговския представител, които предоставят хартиен или друг
траен носител на конкретните условия на договора и общите условия към договора.
След одобрение от страна на гаранта клиентът изразява съгласие за сключване на
договор за гаранция и съгласие с общите условия по едни от следните начини:
чрез изплащане на SMS със съдържание "***"; чрез попълване на код да
потвърждение на интернет страница ***; чрез подписване на всяка страница на два
екземпляра от договора и общите условия към него, предадени в партньорски офис
или на търговски представител. Съгласно чл.5 от тези ОУ клиентът трябва да
заплати такса за предоставената му гаранция, чиито размер се определя в
индивидуалния договор. Тя се заплаща на равни месечни вноски, дължима на падежа
на всяка вноска, посочена в погасителния план, предоставен по договора за
гаранция. При предложено изпълнение по договора за кредит от гаранта той има
право на регрес срещу клиента, но не и преди да е настъпила изискуемостта на
главното вземане. Гарантът има право да прехвърли правата си в полза на трети
лица без съгласието или съдействието на клиента, като се приема, че клиентът
дава съгласие за това със сключването на договора.
С ИМ не са приложени доказателства,
че гарантът е предложил изпълнение по договора за кредит/паричен заем, за да се
счете, че същият се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор -„Ф.Б.”
ЕООД. Излагаме и съображение, че не са представени платежни документи за
осъществено плащане и погасяване на дълга от страна на гаранта. При липса на
доказателства в тази насока, след като не се доказва, че гарантът е встъпил в
правата на кредитора по кредитното правоотношение, с договора за цесия, сключен
в полза ищеца, той не е могъл и да му ги прехвърли, т.е. липсва транслативния
ефект на цесията. С оглед това не е налице и правен интерес легитимиращ ищеца
като носител на материално право, а оттам- и процесуално такова по претенцията
му.
Цесията трябва да отговаря на
всички условия за действителност на договорите. Не се спори в теорията и
практиката, че договорът за цесия е неформален договор, което обаче не
означава, че в същия не следва да бъде индивидуализирано вземането, което се
прехвърля. В допълнение към казаното, следва да се отбележи, че предмет на
договора за цесия са кредитни портфейли /вземания по продукт "Кредит на
вноски" и "Заем до заплата", сключени между "Ф.Б."
ЕООД и български клиенти, живеещи в България/, но не и вземания по договори за
гаранция.
От приложените Общи условия за
гаранция /поръчителство от 01.06.2015г.. че те са издадени от т.нар. гарант Ф.Б.
ООД, както е посочено в тях (Л.), а пълномощното за уведомлението за
прехвърляне по чл.99 ЗЗД на вземането и Потвърждението за цесия са направени от
Ф.Б. АД (***- АД), без данни кое е лицето, подписало и пълномощното и
потвърждението. Затова считам, че Ф.Б. АД няма качеството на цедент. Лице,
което не е цедент не може да отправя съобщение за извършване на цесия. Отделно,
и според извода че т.нар. Цедент не е придобил права по вземането, с оглед
липсата на доказателства за неговото суброгиране по гаранцията/
поръчителството, то отново няма как и да настъпи прехвърлянето по цесията в
полза на ищеца „Агенция за контрол на просрочени вземания”.
Друг довод е че, за да произведе
действие цесията е необходимо уведомлението за цесията да е достигнало до
длъжника. По делото няма доказателства уведомлението да е връчено на длъжника.
В практиката си по реда на чл. 290 от ГПК ВКС приема, че прехвърлянето на
вземането поражда действие спрямо длъжника, ако последния е уведомен за цесията
с изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера
уведомление, достигнало до него. / Решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. №
12/09 г. на II т.о., Решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/13 г. на I т.
о. / В настоящето производство, обаче, длъжникът не се представлява от
упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието на ответника
всички относими към спорното право факти, включително знанието за извършената
цесия. На ответника е назначен особен представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК, на който са връчени съдебните книжа. С настоящия отговор по чл.131 от ГПК
оспорват се иска основано на липсата на надлежно уведомяване за цесията чрез
връчването й на особения представител, тъй като връчването й на особен
представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника /поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага. След като не е налице надлежно
връчване на уведомлението за извършената цесия, тя все още не е произвела действието
си спрямо ответника.
Към исковата молба е приложено уведомление от
юриск. на ищеца за извършено прехвърляне на вземанията по процесния договор, но
въпреки това материалният състав остава незавършен, защото връчването на
първоначалните съдебни книжа по делото е по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, чрез
назначения особен представител.
Прави се възражение, че
съобщението за цесията не може да се извърши чрез назначения на лицето особен
представител. В случая, длъжникът не е открит, поради което му е бил назначен
особен представител по реда на чл. 47 от ГПК. Особеният представител обаче има
ограничен кръг права за целите на процеса и той не може да приема
материалноправни изявления, каквото е съобщаването на цесията. Това следва от
разпоредбата на чл.34. ал.З от ГПК. който изисква за действия, представляващи
разпореждане с предмета на делото, представителят да разполага с изрично
пълномощно. Договорът за цесия е разпореждане с едно право и получаването на
съобщение за цесията е част от възникването на това право и изисква изрично
упълномощаване, за да може това съобщаване да бъде получено. Според чл.29 ал.5
от ГПК особеният представител може да извършва действия, за които се изисква
изрично пълномощно само с одобрението на съда, пред който се води делото, но е
необходимо и изрично съгласие за това на особения представител. В този смисъл,
за да бъде съобщена цесията на особен представител, е необходимо изрично
съгласие на особения представител да приеме това съобщаване (което ще е с оглед
възможността на особения представител да доведе реално до знанието на длъжника
извършената цесия), и одобрение на съда. В настоящия случай нито едно от тези
изисквания не е спазено. Приложимостта на правилата на чл.29 от ГПК към
процесуалното представителство по чл.47. ал.6 от ГПК е приета в т.6 на ТР № 6
от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г., ОСГТК. В случая ответника се
представлява в процеса от назначения особен представител, комуто е връчен
препис от исковата молба и доказателствата към нея, включая всички книжа,
свидетелстващи за сключения Договор за цесия, имащ действие и спрямо
задължението на ответника. Законът не е предвидил уведомяването на длъжника да
става по конкретен и специален начин, поради което същото следва да се счита
надлежно извършено, дори да е получено за пръв път с исковата молба. В
практиката си по реда на чл. 290 от ГПК ВКС приема, че прехвърлянето на
вземането поражда действие спрямо длъжника, ако последния е уведомен за цесията
с изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера
уведомление, е достигнало до него. В това производство обаче длъжникът не се
представлява от упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието
на ответника всички относими към спорното право факти, включително знанието за
извършената цесия. В случая, на ответника е назначен особен представител по
реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК. на когото са връчени съдебните книжа. В отговора
си по чл. 131 от ГПК особения представител заявявам оспорване на иска основано
и на липсата на надлежно уведомяване за цесията. Връчването на особен
представител не би могло да се приравни нито на връчване на ответника /поради
невъзможност за извършване на фактически действия от страна на особения
представител, които да доведат до знанието на длъжника за цесията/, нито на
упълномощен адвокат, който би могъл да извърши тези фактически действия,
доколкото връзката с клиента му се предполага. След като не е налице надлежно
връчване на уведомлението за извършената цесия, тя все още не е произвела
действието си спрямо ответника. Процесуалното представителство може да
произтича от закона /в случаите на изрично уредено законно представителство/
или от договор, а представителството чрез особен представител, макар и
регламентирано от специална правна норма /чл. 47, ал. 6 от ГПК/, не е законово,
тъй като произтича от акт на съда, при осъществяване на определените за това
предпоставки - в т. см. т. 6 от ТР №/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на
ВКС, ОСГТК/. Назначеният от съда особен представител не упражнява свои процесуални
права, а тези на страната, която представлява / т. см. т. 7 от ТР6/06.11.2013г.
по тълк. д. № 6/2012г. на ВКС, ОСГТК/, от което следва, че особеният
представител не е нито законов, нито договорен представител и не може да приема
адресирани до представляваното лице /в случая ответника/ материално-правни
изявления на трети лица, каквото безспорно е уведомяването на длъжника от
стария кредитор по чл.99 ал.3 от ЗЗД за сключения договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2017г., а и след като особеният
представител не е осъществил контакти с ответника, то последният като длъжник
не може да се счита за уведомен за цесията чрез особения представител. Или
оттук следва и извод, че към този момент процесиите задължения могат да се
събират само от първоначалния кредитор.
Фигурата на особения представител по
чл. 47, ал. 6 от ГПК се припокрива с тази на упълномощения процесуален
представител само относно получаване на книжа по делото, както и връчване на
препис от решението и т. н. И в двата случая, представителят има право да
извършва всички съдопроизводствени действия, с изключения на тези, свързани с
разпореждане с предмета на делото, за който се изисква изрично упълномощаване-
чл. 34. ал. 3 от ГПК, респ. чл. 29. ал. 5 от ГПК за особения представител.
Затова и не може да се приема
извод, че връчването на уведомлението за цесия на особения представител по
делото, представлява приемане на материално правно изявление, равняващо се на
разпореждане с предмета на делото. Съображения в такава насока се визират в
Определение № 567/18.09.2018 г. по дело № 3153/2017 г. на ВКС, т. к., II т. о.,
а именно, че не е осъществено и връчване на уведомленията до ответниците за
прехвърляне на вземанията в хода на производството с материално правния ефект
по чл. 99, ал.4 от ЗЗД, същите като част от приложенията към исковата молба са
получени от назначените особени представителни и предаването им не може да се
приравни на нотифициране на длъжниците предвид особения характер на
представителството от назначен от съда по чл.47, ал.6 от ГПК процесуален
представител и обема на неговите правомощия.
Отделно, договорът за цесия е
нищожен поради липса на предмет и липса на основание. Не са посочени
вземанията, които са прехвърлени. С ИМ не се ангажирани доказателства и не се
установяват обстоятелства от които да е видно че е извършено прехвърляне
конкретното вземането на „Ф.Б.” в полза на ищеца „А.з.к.н.п.з." ЕАД, както
и да е уведомен длъжника за това, поради което следва да се приеме, че
притежанието на вземането от страна на ищеца не се доказва, а това отрежда и
последицата- иска да се отхвърли поради липса на основание за дължимост на
претенцията.
Представената от
ищеца справка/без наименование и дата на изготвяне, съответно без посочено
лице-съставител на същата/, в която е описан с № 4267 процесния договор №
255535 от дата 19.05.2015г. с длъжник В.А.И., с посочени в нея табличен вид
данни, както следва: остатък от главница по този договор към 01.12.2017г - 700
лв.; остатък от договорна лихва към 01.12.2017 г. - 83.93 лв.; остатък договор
гаранция- 405.07лв.; такса за забава към 01.12.2017 г. - 140.00 лв.; общо
дължима сума към датата на продажба - 1330.00 лв., не може да се приеме за цитираното
в исковата молба на л. 4 "ПРИЛОЖЕНИЕ Г"/част от договора за цесия, в
което се съдържат данни за прехвърлените кредити/, предвид липсата на каквото и
да е удостоверяване в него наименованието му, както и предвид липсата на
доказателства тази справка да е част от цитирания договор за цесия, а дори и
същото не носи подпис на която и да е от страните по т.нар. цесия.
Отделно от това, договорът за цесия
е сключен не със страната, явяваща се кредитодател по процесния договор за
кредит № 255535 от 19.05.2015 г. - "Ф.Б."ЕООД, а с "Ф.Б."ЕООД,
като цедент, без да са налице каквито и да е представени доказателства, че
"Ф.Б."ЕООД, е изплатило задълженията на ответника по процесния
договор за кредит на основание било ОУ или на отделен индивидуален договор за
гаранция и по този начин да е встъпило в правата на кредитора „Ф.Б." ЕООД
на основание чл. 146 от ЗЗД.
Излага се, че от ангажираните от
ищеца писмени доказателства не се установява между ответника и дружеството
"Ф.Б." ЕООД да е постигнато съгласие и сключен договор за
потребителски кредит при заявените параметри в исковата молба. Закона за
потребителските кредити, под режима на който попада и договорната връзка /арг.
от противното от чл. 4 ЗПК/, по която се търси изпълнение, предписва форма за
действителност на договорите за потребителски кредити - обикновена писмена /чл.
10, ал. 1 ЗПК/. Формата се счита спазена, когато комуникацията между страните е
водена от разстояние /по телефон, през интернет или чрез други технически
средства/, а съгласието им е обективирано в електронен документ. Препис от
същия, на хартиен носител, удостоверява договорната връзка между страните, ако
съдържа индивидуализиращи белези и данни, установяващи категорично кой е
техният автор, какво е тяхното съдържание, както и каква е била целта да бъдат
отправени.
Дори и да се приеме
за установено, че има сключен договор за кредит между ответника и "Ф.Б."
ЕООД, по който "Ф.Б." се явява поръчител-гарант, съответно и да се
приеме, че гарантът е изпълнил вместо длъжника и е встъпил в правата на
кредитора и че като носител на вземането го е прехвърлил на ищеца, то всъщност
искът се явява неоснователен на друго основание: Ответникът не е открит на
адреса (който е постоянен и настоящ такъв) нито в хода на заповедното, нито в
хода на исковото производство. В хода на исковото производство не е установена
и месторабота на ответника, където да му бъдат връчени съдебните книжа, като
видно от изисканата справка от НАП за регистрирани трудови договори на лицето,
такива няма. И книжата в заповедното производство и тези в исковото такова са
връчени на ответника по реда на чл.47, ал.1—ал.3 от ГПК. поради което на същия
и за да бъдат защитени правата му, е назначен особен представител-адвокат.
Особеният представител, макар и назначен с акт на съда по реда на чл.47, ал.6 ГПК, не упражнява свои процесуални права, а тези на страната, която
представлява - в този смисъл т.7 от Тълкувателно решение №6 от 6.11.2013 г. на
ВКС по тълк. д. №6/2012г., ОСГТК. Принципно процесуалното представителство може
да произтича от закона (в случаите на изрично уредено законно представителство)
или от договор. Представителството чрез особен представител, макар и
регламентирано от специална правна норма, не е законово, тъй като произтича от
акт на съда, при осъществяване на определените за това предпоставки - в този
смисъл т. 6 от цитираното вече Тълкувателно решение на ВКС. От това следва, че
особеният представител защитава процесуални права на страната, но не е нито
законов, нито договорен представител и не може да приема адресирани до
представляваното лице (в случая ответник) материално-правни изявления на трети
лица, каквото безспорно е уведомяването на длъжника от стария кредитор за
сключен договор за цесия - чл. 99. ал. 3 от ЗЗД.
В заключение се обобщава, че
ответникът не е сключил сочения в исковата молба договор № 255535 за
предоставяне на финансови услуги от разстояние от 19.05.2015г., съответно не е
получил сумата 700лв, че няма валиден договор за предоставяне на финансови
услуги /заем/ от разстояние от 19.05.2015г. и валиден договор за гаранция
/поръчителство от 19.5.2015г., че Ф.Б. ООД не е заплатило на Ф.Б. ЕООД се
твърдината сума. Не е налице съгласие на ответника за сключване на договор №255535/
19.05.2015г. Не е доказано изпълнението на разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР за
предоставяне на информация на потребителя от доставчика на услугата, за
спазване на сроковете за право на отказ на потребителя от сключване на договора
и че доставчикът е получил съгласието на потребителя за сключване на договора.
И потвърждението и пълномощното са подписани за Ф.Б. от лице, сочено като
процесуален представител без данни кой е положил подпис и дали има представителна
власт. Аналогично важи и за другото лице подписало Договора за цесия - също
посочено като процесуален представител и отново- без данни кой е положил подпис
и дали има представителна власт. Не се доказва твърдения от ищеца механизъм за
сключване на договора за заем, за подписване на същия от ответника и за
изпълнение на същия от заемодателя, за встъпване на гаранта в правата на
заемодателя. Ищецът не доказва качеството на кредитори на своите праводатели по
заемното правоотношение и по договора за гаранция. В обобщение на всичко
гореизложено се налага извода, че поради невъзникване на регресно право за
"Ф.Б." ЕООД, последното не е носител на вземанията за главница,
договорна лихва и административна такса за събиране на вземането срещу
ответника по Договора за кредит, поради което и не е настъпил транслативният
ефект на договора за цесия с ищцовото дружество. Съвсем обосновано е да се
приеме и по отношение на Договора за гаранция, че не се установява такъв да е
сключен, поради което не е възникнало и задължението за заплащане на такса
гаранция по него, респ. цедентът "Ф.Б." ЕООД не е носител и на това
вземане, поради което по отношение на последното също не е настъпил
транслативният ефект на договора за цесия с ищцовото дружество.
В о.с.з. ищецът не се представлява.
Производството по делото е прекратено поради оттегляне на иска за сумата 32,43лв.
В о.с.з. ответникът се представлява
от особения представител адв.К.Я. от ПлАК, който оспорва иска и навежда доводи
в о.с.з.Поддържа подробния писмен отговор.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено следното от фактическа страна и правна страна :
От приложеното по делото ч.гр.д.№ 3861/2018
г. по описа на ПлРС е видно, че същото е образувано на 29.05.2018год. въз основа на депозирано
заявление на основание чл.410
от ГПК от ищеца
срещу ответника и е издадена заповед за
сумите, както следва : сума в р-р на 700.00лв. – главница; сума в р-р на
83.93лв.- договорна лихва, за периода от 18.06.2015г. – 15.11.2015г.;сума в р-р
на 140.00лв. – такси; сума в р-р на 406.07лв. – гаранция по кредитната сделка;
сума в р-р на 32.43 лв. – мораторна лихва, за периода от 16.11.2015г. –
17.05.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението – 29.05.2018г. до окончателното изплащане на вземането,
както и направени деловодни разноски в размер на 27.25лв. държавна такса и
50.00 лв. юрисконсултско възнаграждение.
В заповедта е отразено, че вземането на заявителя произтича от задължение по
Договор за гаранция, сключен между Ф.Б. ЕООД и длъжника на дата 19.05.2015г.,
във вр. с Договор за кредит №255535/19.05.2015г., като в последствие на дата
01.12.2017г. е сключен Договор за цесия и Приложение Г от същия, между А.з.к.н.п.з.
ООД и Ф.Б. ЕООД, по силата на който вземането е било прехвърлено, за което
длъжникът е бил уведомен.
В заповедното производство длъжникът е уведомен по реда на чл.47, ал.5 ГПК за депозираното от кредитора заявление, поради което и ищецът, съобразно
указанията на заповедния съд е депозирал искова молба за установяване на
съществуващото си право, предмет на разглеждане в настоящето производство.
Установява се от приложената по делото Информация за
заявка на кредит от разстояние, че ответникът е
отправил искане да му бъде отпуснат кредит в размер на 700 лева за срок от 180 дни. Видно е, че същият е
потвърден на 19.05.2015 г. и е с падежна дата 18.06.2015 г.
Видно е от депозирания по делото Договор за кредит № 255535 от 19.05.2015год., сключен между "Ф.Б." ЕООД и
ответника по делото, че на ответника е предоставен кредит в размер на 700 лева. Договорено е, че лихвата по кредита е 83,93; гаранция по кредита – 406,07. Договорено е и, че кредитът се обезпечава
с поръчителство, предоставено от "Ф.Б." ЕООД в полза на Дружеството.
Установява се от приложения по делото Договор за
гаранция /поръчителство/, сключен между ответника и "Ф.Б.", че същият
е сключен във връзка с процесния потребителски
кредит. Уговорено е, че таксата за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е в
размер на 406,07лв. От приложените по делото ОУ към
Договора за гаранция се установява и какви са ОУ действали между гаранта и
ответника по делото.
Установява се от приложения препис на Договор за
покупко - продажба на отписвания на необслужвани потребителски кредити, че
гарантът "Ф.Б." ЕООД е прехвърлил на ищеца „А.з.к.н.п.з.” ООД
вземанията, произтичащи от процесния договор за заем, включващо и процесното
вземане.
От представения препис на пълномощно, изходящо от „Ф.Б.“
ООД, чрез управителя се установява, че дружеството е упълномощило цесионера „А.з.к.н.п.з.
ООД” да уведоми от името на цедента всички длъжници по всички вземания, които
са били цедирани по силата на сключения
договор за цесия.
По делото е представено и потвърждение от "Ф.Б."
ЕООД, че поръчителят е изплатил всички дължими от кредитополучателя – длъжник
суми, поради което на основание чл.146 ЗЗД е встъпил в правата на кредитора.
За успешното провеждане на предявените искове, в
тежест на ищеца е да докаже учреденото по негова инициатива заповедно производство
по реда на чл.410 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за изпълнение;
връчването на Заповедта на длъжника по реда на чл.47 ал.5 от ГПК; качеството си
на кредитор спрямо ответника; наличието на валидно облигационно отношение между
ответника и „Ф.Б.“ ООД, предоставяне на дължимите по договора услуги, валиден
Договор за гаранция /поръчителство/ между ответника и "Ф.Б." ЕООД,
изплащането на процесните суми от гаранта на кредитора, както и валиден договор
за прехвърляне на вземането на ищеца, надлежно уведомяване на ответника за
настъпилото прехвърляне, както и че задължението по договора е станало
изискуемо, както и размерът на задължението - главница и лихви.
Не се спори по делото, че в полза на ищеца е издадена
по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение за претендираните суми. Установява
се от приетите по делото доказателства, че
длъжникът е уведомен по реда на чл.47 ал.5 ГПК и в
изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения преклузивен срок е
предявил иск за установяване на вземането, което поражда правния интерес за
ищеца от водене на настоящото производство и неговата допустимост.
Ищецът основава
претенцията си въз основа вземане на
праводателя си по силата на сключения между ответника и "Ф.Б." ЕООД
договор за гаранция /поръчителство/ по
силата, на който е платил на кредитора на ответника "Ф.Б." ЕООД
процесните суми.
По делото не е спорно, че ответникът е подал заявката
за сключването на договор за кредит, както и, че на същата дата, между Ф.Б.
ЕООД и ответника е сключен договор за гаранция/поръчителство, с който гарантът
се е задължил да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от договора
за потребителски кредит.
Спорно по делото е дали договорът за цесия е част от
цедираното вземане, както и дали договорът за цесия е произвел действие по
отношение на длъжника.
Съдът с оглед представените по делото доказателства, а
именно договор за цесия и приложение към него счита,
че може да се направи обоснован извод, че вземането на ищеца спрямо ответника е
част от цедираното вземане.
По отношение на възражението за ненадлежно уведомяване на ответника за
настъпилата цесия съдът счита следното:
Безспорно по делото е, че заемателят е прехвърлил вземането си към
ответника на ищеца; че уведомлението за цесията е връчено на
особения представител на ответника, заедно
с преписа от исковата молба и доказателствата.
С договора за цесия кредиторът
прехвърля вземанията си на трето лице, като за това не е необходимо
съгласие на длъжника, нужно е само постигнато съгласие между кредитора и
третото лице. За да произведе действието си спрямо длъжника, цесионният договор
следва да му бъде съобщен от предишния
кредитор съгласно разпоредбите на чл.99 ал.3 и 4 от ЗЗД. Уведомяването на длъжника е
предвидено с цел същият да узнае за договора за
цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го
защити срещу ненадлежно изпълнение на
неговото задължение на лице, което вече не е носител на правата по
съответния договор. В случая е налице валиден договор за цесия, потвърден от цедента, с който вземането на цедента
спрямо длъжника е прехвърлено възмездно на цесионера, ищец по настоящото
производство. Законът изисква уведомяването на длъжника да се извърши от стария
кредитор, но няма пречка уведомяването да се извърши от новия кредитор, ако е
налице представителна власт за това. Видно от съдържанието на приложените пълномощни
цедентът е упълномощил цесионера да извърши уведомяване от негово име на всички
длъжници за цедираните вземания, което не противоречи на чл.99 ал.3 и 4 от ЗЗД, доколкото изпълнява
целите на посочените разпоредби. За да
произведе действие цесията е необходимо
уведомлението за цесията да е достигнало до длъжника. По делото няма
доказателства уведомлението да е връчено на длъжника. По ч.гр.д.№ 3861/ 2018 г.
заповедта за изпълнение не е достигнала до длъжника, връчена е на основание
чл.47 ал.5 от ГПК, чрез залепване на уведомление по чл.47,ал.1 от ГПК и след
като не е намерен работодател, чрез който да стане връчването на заповедта за
изпълнение, съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск по чл.422 от ГПК. В исковото производство
ответникът, въпреки положените усилия, също не е открит на регистрираните
постоянен и настоящ адрес, съответно по месторабота,
което е наложило да
му бъде назначен особен представител, комуто е връчен препис от исковата молба
и доказателствата към нея, включая всички книжа, свидетелстващи за сключения
договор за цесия, имащ действие и спрямо задължението на ответника. Законът не
е предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен и специален начин,
поради което същото следва да се счита надлежно извършено, дори да е получено
за пръв път с исковата молба . В практиката си по реда на чл.290 от ГПК ВКС
приема, че прехвърлянето на вземането поражда действие спрямо длъжника, ако
последния е уведомен за цесията с изходящо от цедента, но приложено към
исковата молба на цесионера уведомление, достигнало до него. / Решение №123 от
24.06.2009 г. по т.д.№12/09 г. на ІІ т.о., Решение №3 от 16.04.2014г. по
т.д.№1711/13 г. на І т.о./ В това производство обаче длъжникът не се
представлява от упълномощен представител, който би могъл да доведе до знанието
на ответника всички относими към спорното право факти, включително знанието за
извършената цесия. На ответника е назначен особен представител по реда на чл.47 ал.6 от ГПК, на който са връчени съдебните
книжа. В отговора си по чл.131 от ГПК особеният
представител е направил оспорване на иска основано на липсата на надлежно
уведомяване за цесията. Връчването на особен представител не би могло да се
приравни нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване на
фактически действия от страна на особения представител, които да доведат до
знанието на длъжника за цесията/, нито на упълномощен адвокат, който би могъл
да извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се
предполага.След като не е налице надлежно връчване на уведомлението за
извършената цесия, тя все още не е произвела действието си спрямо ответника.
Дори да се приеме обратното, че цесията е произвела
действие по отношение на ответника, то съдът счита, че иска следва отново да се
отхвърли като неоснователен, тъй като въпреки указаната доказателствена тежест
по делото не се установи както получаването на сумата, така и връщането на
същата от заемополучателя. Не се установи също и твърдяното от ищеца заплащане
на сумата от гаранта „Ф.Б.“ ЕООД на кредитора „Ф.Б.“ ЕООД. Съдът счита, че
направеното изявление от страна на „Ф.Б.“ ЕООД, че е получил сумата от „Ф.Б.“
ЕООД не може да обоснове извод, че е налице такова плащане, доколкото не е
подкрепено с каквито и доказателства.
Ищецът дори и не е изложил твърдения кога е приел, че по договора е
налице неизпълнение и на кои дати е поискал и получил изпълнение от "Ф.Б."
ЕООД. Неизяснено остана по делото и в какво качество "Ф.Б." ЕООД е
придобило вземането, за да се твърди, че той е встъпил в правата на кредитора.
В случая, представеният договор за
гаранция/поръчителство между ответника и "Ф.Б." ЕООД, не внася яснота
дали страните са имали предвид сключване на договор за банкова гаранция или
договор за поръчителство. Ако се приеме, че намерението на "Ф.Б."
ЕООД е било поръчителство, то липсва най-важният елемент на такова обезпечение, уреден в чл.138 и сл. от ЗЗД - договор между "Ф.Б."
ЕООД и "Ф.Б." ЕООД, т.к. според ЗЗД договорът за поръчителство е
договор между кредитора и поръчителя, а не, както в случая – между длъжника и
поръчителя. Единствено при такъв договор, а и при доказателства за плащане от
страна на поръчителя, той би имал обратен иск за платеното по чл.143 от ЗЗД и
би встъпил в правата на кредитора по чл.146 от ЗЗД. При липсата на представен
валиден договор за поръчителство/между кредитор и поръчител/, не може да се
приеме, че "Ф.Б." ЕООД, който се сочи за праводател на ищеца, е имал
правото да претендира вземания от ответника. Дори и да би могло да се приеме,
че представеният договор за гаранция/поръчителство
представлява банкова гаранция, то за гаранта липсва правна уредба, позволяваща
му да придобие вземането, която да е аналогична на разпоредбите на чл.143 и чл.146
от ЗЗД. Още повече, че "Ф.Б." ЕООД не е регистрирана банкова
институция в Република България, поради което не би могла да издава уредената в
чл.442 от ТЗ банкова гаранция. При липсата на събрани доказателства по делото,
че "Ф.Б." ЕООД е имал налице валидно вземане спрямо ответника, което
евентуално да е прехвърлено на ищеца по настоящото дело, съдът не може да
направи извод, че ищецът е придобил вземането и е активно легитимиран да
предяви исковете в настоящето производство.
Предвид изложеното, съдът счита че предявените
установителни искове следва да се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
При този изход на делото на ищеца не следва да се присъждат разноски.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от "А.З.К.Н.П.З.”
ООД, ЕИК *********,
съдебен адрес ***, ***против В.А.И., ЕГН **********, постоянен
адрес: ***, представляван по делото от особен представител адв.к.Я. от ПлАК кумулативно обективно съединени искове с
правно основание чл.422 ал.1 вр. с чл.415 ал.1 ГПК, вр. чл.79 ал.1 вр. чл.86 ал.1 ЗЗД да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите : 700лв. главница; 83.93 лв. договорна лихва за периода от датата на първа
вноска 18 юни 2015г. до 15 ноември 2015г. - датата на последната вноска; 140
лв. административна такса за събиране на вземането; 406.07 лв. такса за
гаранция, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №3861/2018год.
по описа на Плевенски районен съд, като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
Решението може
да се обжалва с въззивна жалба чрез
Плевенски районен съд пред Плевенски
окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: