ОПРЕДЕЛЕНИЕ
02.06.2020 г.
КЮСТЕНДИЛСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на втори юни през две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Савова
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Костадинова
Симона Навущанова
като разгледа докладваното от
мл.съдия С. Навущанова в. ч. гр. д. № 200 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279
във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано е по
частна жалба от "**************************" ЕАД против
Разпореждане № 759
от 17.02.2020
г. по ч.гр. д. № 325
по описа на РС Кюстендил за 2020 г., с което е отхвърлено изцяло заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с
вх. № 3712/14.02.2020 г.
В жалбата са развити подробни съображения във
връзка с направените оплаквания, че разпореждането е необосновано и постановено
в нарушение на съдопроизводствените правила. Сочи се на първо място, че заповедният съд не е съобразил обстоятелството,
че към заявлението за издаване на заповед за
изпълнение е приложен договорът за потребителски кредит, от който произтича
процесното вземане, предвид което следва да се приеме, че заявлението отговоря
на изискванията на чл. 410, ал. 3 от ГПК. Производството по горепосоченото гражданско дело е по реда на чл. 410 от ГПК -заповедно производство, което
означава, че не е исково, не е състезателно, не е двустранно. . Целта на
заповедното производство е само да се провери дали длъжникът ще оспори
вземането, предмет на заповедното производство, и при липса на постъпило
възражение от страна на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение, да се
избегне исковият процес, целящ установяване съществуване на вземането, както и
събирането на доказателствата за съществуването и размера на вземането, за
което страните спорят. В подаденото заявление за издаване на заповед за
изпълнение не следва да се доказва нито съществуването на вземането, нито
обстоятелствата, на които се основава претенцията. Достатъчно е да са описани
обстоятелствата, от които произтича взмането, за да се провери дали същото е
спорно. На самостоятелно
основание се смята за неправилно заключението на първоинстанционния съд, че
претендираните суми се основават на неравноправни клаузи. Не са налице
нарушения на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т.12 от ЗПК. Твърди се, че договорът съдуржа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащанията, с което
изискването за на т. 11 от сочената разпоредба е изпълнено. В договора за
кредит са посочени фиксиран лихвен процент и годишен процент на разходите,
поради което изискванията на закона, касаещи референти стойности, индекси и
методики, съответно допускания по променливи във формулата за изчисляването им,
са неприложими, доколкото към договора е приложен ясен погасителен план, без
уговорки за промяна. За неправилен се намира и извода на заповедния съд, че
клаузата за договорената между страните възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната такава. Излагат
се подробни съображения в тази насока. Алтернативно се твърди, че дори и
договорът да съдържа неравноправни клаузи, то следва да се приложи правилото на
чл. 23 от ЗПК и да бъде присъдена чистата стойност по кредита. Иска се отмяна на
разпореждането и да се издаде заповед за изпълнение в цялост за претендираните
със заявлението суми.
В съответствие с чл. 413, ал. 2 от ГПК
не е осъществявана от районния съд процедура по връчване на препис от частната
жалба.
Окръжен съд Кюстендил, след като прецени
доказателствата по делото, доводите на жалбоподателя, както и служебно всички
правно релевантни факти, съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС, приема
следното:
Частната жалба като подадена в срока по
чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от
обжалване против подлежащ на обжалване акт, е допустима и следва да се разгледа
по същество.
Ч.гр. д. № 325 по
описа на РС Кюстендил за
2020 г., е образувано по заявление от "**************************"
ЕАД за издаване заповед
за изпълнение по чл. 410 от
ГПК срещу ХР.ВЛ.П. за парично вземане в размер на 347, 32 лв. - главница, договорна лихва в размер на 31, 53 лева за периода от 22.03.2017 г. до 11.10.2017 г., законна лихва за забава в
размер на 47, 18 лева за периода от 22.03.2017 г. до датата на подаване на заявлението, произтичащи от
договор за потребителски кредит № *********/28.11.2016 г., сключен между ХР.П.и „**********ЕООД, с предишно наименование „***********************“
ООД, които вземания са прехвърлени на „*******************“
АД по силата на договор за цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г. По силата
на рамков договор
за прехвърляне на парични задължение
(цесия) от 30.01.2017
г. и приложение № 1 към същия от 01.10.2018 г., „*******************“
АД е прехвърлил
тези вземания в
полза на "***************************************"
ЕООД, която от своя страна с договор за цесия от 03.05.2019 г. е прехвърлила
последните в полза на заявителя „**************************“ ЕАД. Със
завлението по чл. 410 ГПК се претендира и законната лихва, считано от
постъпване на заявлението в съда — 12.02.2020 г. до изплащане на вземането,
както и сторените деловодни разноски — 25.00 лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално представителство
на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 100.00 лв.
Заявлението по
чл. 410 от ГПК е отхвърлено изцяло, тъй като КнРС е констатирал вероятна неравноправност на Договора за кредит, поради неспазване на
императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК, т.к. договорът не съдържа
изискуемото по закон съдържание- липсва погасителен план и не е изпълнено
задължението на кредитора да посочи разбивка на всяка погасителна вноска.
Отделно от това кредиторът се е задоволил единствено с посочването като
абсолютни стойности на лихвения процент по заема, без да разпише ясно
методиката, по която се формира годишното оскъпяване и е налице нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Разпореждането е неправилно.
При въззивния контрол за правилност
на обжалваното разпореждане, настоящият състав съобразява следното:
За да
бъде уважено искането за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва
да е редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и
3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими данни, с оглед
индивидуализиране на претендираното в заповедното производство парично вземане,
както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2
и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да извърши проверка дали искането не
противоречи на закона или на добрите нрави или дали не се основава на
нервноправна клауза.
При анализа на изложеното в заявлението
заемно правоотношение се установява, че с оглед качеството на
кредитополучателя-физическо лице по своята правна характеристика отговаря на
договор за потребителски кредит, при което освен нормите на Закона за
потребителския кредит и ЗЗД и с оглед качеството на кредитополучателя на
"потребител" приложимите норми са и тези на Закона за защита на
потребителите - съгласно чл. 24 ЗПК, във вр. чл. 143 - 148 ЗЗП, като чл. 146,
ал. 1 ЗЗП прогласява неравноправните клаузи за нищожни, поради пряко
противоречие с императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба в икономическо
отношение страна.
При посочените в заявлението
обстоятелства, на които заявителя основава вземането си за главница и договорна
(възнаградителна) лихва необосновано районният съд е приел, че претенцията за сумите,
следва да се отхвърли поради констатирана от КнРС вероятна неравноправност на
договора, поради неспазване на императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9,
т. 10, т. 11 и т.12 от ЗПК.
На първо място, с депозираното заявление
по чл. 410 от ГПК жалбоподателят е претендирал сума в размер на 347, 32 лв. - главница,
договорна лихва в размер на 31, 53 лева за периода от 22.03.2017 г. до
11.10.2017 г., законна лихва за забава в размер на 47, 18 лева за периода от
22.03.2017 г. до датата на подаване на заявлението, произтичащи
от договор за потребителски кредит № *********/28.11.2016 г., сключен между ХР.П.и
„**********ЕООД, с предишно наименование „***********************“ ООД, които
вземания са в последстие прехвърлени на жалбоподателя в настоящото
производство.
По отношение на породеното между
страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите
на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение
представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно
от тези императивни
изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски
заем, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване.
При
недействителност на договора на основание сочената разпоредба, съобразно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят следва да върне чистата стойност по
договора за кредит, но не дължи лихва или други разходи по договора, т.е.
следва да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение за дължимата главница
по кредита.
От
представените пред заповедния съд доказателства и от обстоятелствената част –
т.12 на депозираното заявление се установява, че между „***********************“
ООД – праводател на ответника „***************“
ЕООД и М.ЦВ.АНГ.е сключен договор за
потребителски кредит от 04.04.2016 г., по силата на който заявителят е
предоставил на длъжника сумата от 500 лв. срещу насрещното задължение на ищцата
– кредитополучател, да върне сумата от общо 914, 70 лв. на 45 седмични вноски с
размер от 20, 33 лв. и размер на последната погасителна вноска от 20, 18 лв. -
с дата на първото седмично плащане на 07.12.2016 г. Установено е, че вноските
са дължими на ден от седмицата – четвъртък. В договора е уговорено, че
установената за връщане сума се формира, както следва: сумата от 500 лв. –
главница, сумата от 25, 00 лв. – такса за оценка на досие, сумата от 68, 30 лв.
– договорна лихва и сумата от 321, 40 лв. такса услуга „************“.
Установен е годишен лихвен процент от 29, 73 % и годишен процент на разходите
от 49, 1 %. Пред заповедния съд претенцията включва- неиздължена главница,
договорна лихва и лихва за забава в посочените в заявлението размери.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 от
ЗПК погасителният план
към договора трябва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските между различните неизплатени суми - само в случай
че са дължими
при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В настоящия случай договорът съдържа погасителен план, в който са
посочени погасителните вноски по брой,
размер и падеж, а тъй като договорът
е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
срок на договора
и за всички вземания по него
изискването за посочване последователността на разпределението на вноските е неприложимо. С оглед на изложеното, настоящата инстанция приема, че не налице
нарушение на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т.11 и т.12 от ЗПК.
На следващо място, договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с
възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на
сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11,
т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл.
19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията
на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като
в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно
ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира се,
че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс,
предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод
(възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се
включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С клаузата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит
следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че годишният процент на разходите по
кредита е в размер на 49, 1 %, като последният се формира от посочените в
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Въпреки, че в клаузите на
договора не е посочено какви компоненти кредитодателят е включил при формиране
размера на годишния процент на разходите при сключване на договора, последните
са изводими от разпоредбите на закона. В случая съдът установи съдържанието на
включените разходи посредством тълкуване на клаузите на договора за
потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на
пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното съотношение на годишния
разход по кредита към размера на главното вземане следва от разпоредбата на §
1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по кредита за потребителя са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за
потребителя не включва нотариалните такси.
По така изложените правни съображения съдът намира, че при сключване на
кредита не е било допуснато соченото нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Годишният размер на законната лихва
за просрочени парични задължения е определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС
и е в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от
1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът,
съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент към момента на
възникване на правоотношението по договора за кредит (0,02), увеличен с 10
процентни пункта, намира че максималният процент на годишния процент на
разходите не следва да превиша 50, 1 %. Следователно и определения размер на
годишния процент на разходите от 49, 01 % е съобразен с изискването на чл. 19,
ал. 4 ЗПК.
КнОС намира също така, че клаузата,
установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в посочените
размери, при фиксиран годишен лихвен процент от 29, 73 %, не е установена в
противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към
задължението на кредитоплолучателя за заплащане на главница, и представляващ
цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с
изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на
жалбоподателя по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
Настоящата инстанция не възприема съдебна практика, съгласно която
недействителна, поради противоречие с добрите нрави, е уговорка за лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва по необезпечени кредити. В договора е посочен общият размер на дължимата за срока
на договора възнаградителната лихва и съотношението й с главницата по кредита,
поради което може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Преценен от гледна точка на справедливостта и
добросъвестността в гражданските и търговски правоотношения, размерът на
уговорената възнаградителна лихва е в съответствие с присъщите й функции – а
именно да представлява възнаграждение за предоставения за ползване финансов
ресурс, от който кредитиращата институция се лишава за срока на действие на
договора. Поради това, КнОС намира, че за тези суми, ведно с претендираната
лихва за забава следва да бъде издадена заповед за изпълнение.
С оглед на всичко изложено, разпореждането,
с което е отхвърлено изцяло заявлението за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК следва да бъде отменено като
неправилно и да бъдат дадени указания за издаване на заповед за ипълнение за
претендираните суми.
Със заявление с
вх. № 3712/14.02.2020 г., заявителят е претендирал и сторените деловодни
разноски - 25.00 лв. внесена държавна такса и възнаграждение процесуално
представителство на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК в общ размер на 100.00 лв. по чл. 26
от НЗПП за защита по заповедно производство. Тези разноски също следва да бъдат
присъдени.
Предвид изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ изцяло Разпореждане № 759 от
17.02.2020
г. по ч. гр. д. № 325/2020
г. по описа на КнРС, с което е оставено
без уважение заявление с
вх. № 3712/14.02.2020 г.
на "**************************" ЕАД за
издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК срещу ХР.ВЛ.П. и вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ
ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ в полза на „**************************” ЕАД, ЕИК*********, със седалище и адрес на управление
гр. ******************************, ХР.ВЛ.П.,
ЕГН **********, с адрес: *** за парично вземане в размер на 347, 32 лв. - главница, договорна лихва в размер на 31, 53 лева за периода от 22.03.2017 г. до 11.10.2017 г., законна лихва за забава в
размер на 47, 18 лева за периода от 22.03.2017 г. до датата на подаване на заявлението, произтичащи от
договор за потребителски кредит № *********/28.11.2016 г., сключен между ХР.ВЛ.П. и „**********ЕООД, с предишно наименование „***********************“
ООД, които вземания са прехвърлени на „*******************“
АД по силата на договор за цесия и заместване в дълг от 01.07.2017 г. По силата
на рамков договор
за прехвърляне на парични задължение
(цесия) от 30.01.2017
г. и приложение № 1 към същия от 01.10.2018 г., „*******************“
АД е прехвърлил
тези вземания в
полза на "***************************************"
ЕООД, която от своя страна с договор за цесия от 03.05.2019 г. е прехвърлила
последните в полза на заявителя „**************************“ ЕАД, както и законната лихва, считано от постъпване на заявлението в съда - 12.02.2020 г. до изплащане на
вземането, както и сторените деловодни разноски- 25.00 лв.
внесена държавна такса и възнаграждение процесуално представителство на осн. чл.
78, ал. 8 ГПК в общ размер на 100.00 лв.
ВРЪЩА делото на КнРС
за издаване на заповед по чл. 410 от ГПК, съобразно дадените указания.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.