№ 299
гр. София, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20211001000893 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството
„ВИДЖИЕМ“ ЕООД, ЕИК: ********* срещу първоинстанционно решение №
260997 от 20. 06. 2021 г., постановено от Софийски градски съд, Търговско
отделение, VI-12 състав по т.д. № 157 по описа на съда за 2020 г., с което е
отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „ИМОКРИСТАЛ“ ЕООД,
ЕИК: *********, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от Закона за
задълженията и договорите /ЗЗД/ за осъждането на ответника да заплати на
жалбоподателя – ищец сумата 31293.28 лв., предявен като частичен от общо
125173.12 лв., претендирана като дадена на ответника от праводателя на
ищеца по договор за цесия от 03. 08. 2020 г. „КРИСТАЛ ГРИЛ ХАУС“ ООД,
по споразумение от 30. 11. 2016 г. за прекратяване на договор за наем от 30.
11. 2015 г., със законните последици.
1
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на
обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и
постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявеният
от жалбоподателя иск да бъде уважен, претендират се разноски.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно по
същество, по следните съображения:
Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата
се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни
правомощия на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му
молба относно обстоятелствата, на които се основава искането, и търсената от
съда защита, е валидно и допустимо.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
2
му, първоинстанционното решение се явява и правилно.
Неоснователно е оплакването в жалбата, базирано на твърдения, че
разглеждана като неустойка, процесната клауза в споразумението за
прекратяване на договора за наем между страните, е явно нищожна, тъй като
липсвало главно задължение, което да обезпечава, както и това, че в случай,
че се разглежда като самостоятелно задължение за обезщетяване на
наемодателя, би била също нищожна, по подробно изложените в жалбата
съображения.
За да стигне до такъв краен извод въззивният състав приема следното:
Процесното споразумение за прекратяване на действащия между
ответника и праводателя на ищеца договор за наем, след изтичането само на
1/3 и с оставащи 2/3 от първоначално уговорения му срок, безспорно отменя
иначе безспорно и ясно уговорените първоначално между страните договорни
условия за ползването срещу заплащане от страна на наемателя, на отдадения
му за това недвижим имот, и съответните последици от прекратяването на
договора преди изтичането на срока му, уредени в самия договор.
При сключването на договорите страните, особено търговците разчитат
на точното им изпълнение и планират търговската си дейност, съобразно
оправданите – от сключването на договора, и гарантиращите изпълнението
му, правила на действащия обективен правов ред, търговската практика и
добросъвестността, свои очаквания, включително и относно срока на същите
договори.
От страна на наемодателя това включва и очакването да реализира
уговорения в договора наем за целия договорен период, а при прекратяването
на договора преди изтичането на срока му по вина на наемателя – да получи
също и изначално уговорената в договора между страните неустойка, която в
конкретните условия би била, както това е отбелязал и първоинстанционния
съд в мотивите си към обжалваното решение, в двоен размер /240000 евро/ на
уговорената със споразумението за прекратяването на договора, и процесна
такава от 120000 евро.
Преуреждайки отношенията си по повод ползването на недвижимия имот
– предмет на първоначалния договор за наем между страните по него,
наемодателят и наемателят са на първо място постигнали съгласие за
прекратяване на договора, преди изтичането на срока му, при изтекла една
3
трета и оставащи две трети от същия.
Със същото споразумение размерът на дължащата се по силата на
договора неустойка за в случай, че договорът бъде прекратен от наемодателя
по вина на наемателя, е редуциран наполовина и заплащането на сумата по
същата /била, както това жалбоподателя поддържа неустойка или друго
обезщетение/, е разсрочено във времето, при условие, че уговорка за Т.а
разсрочване в първоначалния договор няма, т.е. съобразно първоначалните
условия, ясно уговорени от страните, целият /двоен на този по
споразумението/ размер на неустойката би се дължал веднага – към момента
на осъществяване на фактическия състав, даващ основание за наемодателя да
прекрати договора по вина на наемателя, и да я претендира вследствие
осъществяването на този, правопораждащ я факт.
Останалите уговорки, включващи поръчителство от трето лице са
ирелевантни за конкретния правен спор, пренесен пред въззивната инстанция,
съобразно съдържанието и на въззивната жалба – чл. 269 от ГПК.
Съобразно изложеното видно е, че споразумението от 30. 11. 2016 г., в
отношенията му между страните по прекратения с него договор за наем
разкрива белезите на с обективна новация /последващото сключване на
договор/и/ за наем за същия обект от наемодателя с друго лице, доколкото
същите договори са самостоятелни и независими от прекратения със
споразумението наемен такъв договор, и със самото споразумение, е
неотносимо към предмета и не я определя като субективна, макар и да
обяснява житейската и търговска мотивация на това лице да встъпи в
споразумението като поръчител на наемателя.
Самото споразумение има и някои от елементите на договор за спогодба,
доколкото цели да предотврати и предотвратява евентуален бъдещ спор
между страните по повод неспазването от страна на наемателя на уговорения
в договора негов срок – инициативата за предсрочното прекратяване
действието на договора е негова, това е ясно обективирано в съдържанието на
самото споразумение – б. „Г“ от преамбюла, което съдържание, както и
автентичността му не са оспорвани по делото, а твърденията на
жалбоподателя за противното в жалбата му са изцяло голословни, но за да
бъде спогодба, му липсва елементът „взаимни отстъпки“, който според
въззивния състав е главен такъв на спогодбата – отстъпки в случая прави само
4
наемодателят, който се отказва от уговорения и в негова полза тригодишен
срок на договора и се съгласява на редукция на уговорената за неспазването
му в самия договор неустойка за в случай прекратяване на договора по вина
на наемателя наполовина, и на разсрочването и, каквито уговорки в полза на
наемателя в първоначалния договор няма.
Цел и предмет на споразумението и това е също ясно видно от
неоспореното по делото негово съдържание – б. „Ж“ от преамбюла, са
прекратяването на договора за наем и нарочно уреждане на последиците от
това предсрочно негово прекратяване му /сключването на последващ/и/
договор/и/ с третото за делото лице – поръчител по споразумението и
учредяването на самото това поръчителство, както вече се посочи, са извън
конкретните рамки на настоящия спор, както същият е дефиниран във
въззивната жалба/.
Все по силата на същото споразумение, страните по договора за наем са
прекратили съществуващото правоотношение между тях, с което са
отпаднали /погасени са/, и то – занапред, главните задължения на страните по
него - на наемодателя - да осигури ползването от наемателя на имота –
предмет на договора, и до края на договорния срок, съобразно уговорките в
договора, и на наемателя – да го ползва при тези условия, да го ползва до края
на договора, и да заплаща уговорените цена, консумативи и др.п.
Отпаднали са /погасени са/ занапред и насрещните права на страните – на
наемодателя – да претендира наем и другите плащания по договора, на
наемателя – да го ползва до края на срока.
Отново по силата на споразумението са погасени, отпаднали са с
действие отново занапред /докато самото споразумение е в сила и обвързва и
страните по първоначалния договор за наем/, и първоначално уговореното в
договора задължение на наемателя за заплащането на неустойка в случай на
прекратяване на договора по негова вина, и насрещното му право на
наемодателя да претендира заплащането на такава.
На мястото на прекратеното правоотношение по договора за наем и по
безспорно постигнато между странните по силата на самото споразумение за
прекратяването му, е възникнало ново Т.а, основано на самото споразумение,
съобразно което страните не са обвързани от договора за наем, наемодателят
се е съгласил да получи, включително като компенсация /обезщетение, според
5
именуването му от ответника/ за изгубването на предимствата на уговорения
и в негова полза тригодишен срок на прекратения договор, а наемателят се е
задължил да заплати именуваната в споразумението „неустойка“ в размер на
половината от тази, която би дължал по силата на договора за наем при
прекратяването му по негова вина, заплащането на същата е разсрочено на 30
вноски, и задължението му за това заплащане обезпечено с поръчителство на
трето за договора и за делото лице – поръчителят – трета страна в
споразумението от 20. 11. 2016 г.
При така изложеното видно е за въззивния състав, че основанието за
поемането от страна на наемателя, на процесното му задължение да обезщети
наемодателя за предсрочното прекратяване на договора, се корени в самото
споразумение, с което с погасителен по отношение на правата и задълженията
по договора за наем, като негови елементи, същият е прекратен, и е
възникнало ново правоотношение – с цел и предмет, както се посочи, освен
прекратяването на договора за наем при новоуговорените между страните със
самото споразумение, а не с тези по договора за наем последици, същият бива
прекратен, при възникването едновременно с това и по силата пак на самото
споразумение, на ново правоотношение между старите страни /и трета такава,
която няма отношение към настоящото дело/, със също нови права и
задължения на страните по споразумението, негови, като на ново
правоотношение елементи, права и задължения на страните.
При всичко изложено твърдението за липса на основание на процесното
задължение, схващано като негов източник, въззивният състав намира за
необосновано.
Що става въпрос за основанието /каузата/ му в тесен смисъл – като
типична причина за поемането му, то тя би могла да бъде схващана във
връзка с едновременното уреждане в споразумението и на последиците от
прекратяването на съществуващия наемен договор между страните по него,
респ. – освобождаването по силата на споразумението и именно чрез
поемането на по-лекото за наемателя задължението по него да заплати на
наемодателя именно процесното задължение, в намален наполовина и
облекчен, чрез разсрочване спрямо това, което би дължал на наемодателя при
прекратяването по негова вина на наемния договор и съобразно самия
договор, като кауза „солвенди“ – задължаване с намерение да се погаси един
6
дълг, да се плати едно задължение.
При изложеното и с оглед приетият от въззивния състав характер на
процесното задължение, въззивният съд не намира за необходимо нарочно да
обсъжда евентуалната нищожност на уговорката, като противоречаща на
добрите нрави, доколкото същата не е типична неустоечна клауза, уговорена
за неизпълнение на конкретно договорно задължение по прекратения
едновременно с уговарянето и по споразумението за прекратяването му,
договор за наем, а нововъзникнало задължение, базирано на самото
споразумение, както вече се посочи.
Дори и да се приеме обратното, в тази им част съдът споделя решаващите
изводи в мотивите на първоинстанционния съд, към които препраща в насока
на това, че клаузата също не би била нищожна – както поради размера и,
определен като половината, а не целия месечен наем до края на периода, така
и при зачитане и на третата, присъща на неустойката по принцип, нейна
функция, извън обезщетителната и обезпечителната, а именно – санкционната
такава /отново във връзка с неспазения от наемателя срок на договора/, и в
които си изводи първоинстанционният съд изцяло се е съобразил с
цитираната в жалбата, задължителна за съдилищата тълкувателна практика на
касационната съдебна инстанция относно неустойката.
Все с оглед изложеното, както всички други, макар и обективирани по
делото, но неотносими към конкретния спор, с разрешаването на който съдът
е сезиран, отношения между страните по процесното споразумение от 30. 11.
2016 г., в това число и последващо сключените между ответника и
поръчителя по споразумението – трето за делото лице, договори за наем на
имота – предмет на първоначалния договор за наем между ответника и
праводателя на ищеца, така и валидността на първоначалната неустоечна
клауза, уговорена в чл. 14.2. от също първоначалния договор за наем между
наемодателя – ответник и праводателя на ищеца, която по силата именно на
процесното споразумение е отпаднала в отношенията между страните по
договора, като източник на право за наемодателя, респ. – задължение за
наемателя, са извън предмета на настоящия спор, съответно – и извън
задължителния, и възможен въобще предмет и на обсъждане в настоящите
мотиви.
При всичко така установеното и изложено, за въззивния състав се налага
7
извод за неоснователност на жалбата, с която е сезиран, поради което и
обжалваното с нея първоинстанционно решение, като валидно, допустимо и
правилно по същество, следва да бъде потвърдено, със законните последици.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция и на основание чл.
272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите и на обжалваното
първоинстанционно решение.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски, а
ответникът по жалбата има Т.а право, претендира, но не установява
извършени разноски във въззивното производство.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260997 от 20. 06. 2021 г., постановено от
Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-12 състав по т.д. № 157 по
описа на съда за 2020 г.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8