Р Е Ш
Е Н И Е
№ 152/27.07.2020г. гр.Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Апелативен съд - Варна
търговско отделение
на двадесет и четвърти юни Година 2020
в открито заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:В.Аракелян
ЧЛЕНОВЕ:А.Братанова
М.Недева
при секретар : Д.Чипева
като разгледа докладваното от съдия Недева в.т.дело № 54 по описа за 2020 година, за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството по делото е по реда на
чл.258 ГПК.
Образувано
е по подадена въззивна жалба от М.С.В. – Р. с ЕГН **********, с адрес ***
против решение № 87/10.10.2019г. на Силистренския окръжен съд, постановено по т.д. № 175/2018г., с което е
признато за установено, че към
02.09.2018г. същата дължи на ОББ АД, ЕИК *********, на основание Договор за кредитна линия от
02.09.2013 г., Допълнително споразумение № 1 от 26.08.2014 г., Допълнително
споразумение № 2 от 20.08.2015 г. и Допълнително споразумение № 3 от 31.08.2016
г. към него сумата от 35 790.43 евро.
- главница, част от цялата просрочена главница в размер на 200 000.00 евро и законна лихва върху претендираната част от
главницата, считано от 03.09.2018 г. до окончателното изплащане на задължението,
за които е издадена заповед за незабавно изпълнение 2137/07.09.2018 г. на
Районен съд - Силистра, по ч.гр.д. № 1240/2018 г. за солидарното й осъждане с
посочени в заповедта лица и същата е осъдена да заплати на банката 2134лв. –
разноски за исковото производство и 1500 лв. – разноски по заповедното
производство. По съображения, подробно изложени в жалбата и свеждащи се до
необоснованост на обжалвания съдебен акт и постановяването му при допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила и при неправилно приложени правни
норми, въззивницата моли съда да отмени обжалваното решение и ако не намери
основание за прекратяване на производството по делото по отношение на нея,
поради предявяване на претенцията спрямо нея след срока по чл.147 от ЗЗД, да
постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу нея искове и да
прогласи като нищожни, на основание чл.146 от ЗЗП вр.чл.143 от с.з. текстовете
на чл.10 и чл.17 от раздел „Общи условия“ на договора за кредит.
Въззиваемата
страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания
съдебен акт като правилен и законосъобразен.
Съдът, за
да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :
Предявеният
иск е с правно основание чл.422 ал.1 ГПК.
Безспорно
установено от фактическа страна по спора е, че между ОББ, АД от една страна
като кредитор и ЕТ „КОМПАС ЕСОЕС - Лъчезар Ваников“ - кредитополучател и
длъжник, Л С В– съдлъжник, М.С.В. – Р. съдлъжник
и М ФВ. – съдлъжник от друга страна е възникнало валидно облигационно отношение
по силата на сключения между тях Договор
за кредитна линия от 02.09.2013 г., Допълнително споразумение № 1 от
26.08.2014г., Допълнително споразумение № 2 от 20.08.2015г. и Допълнително
споразумение № 3 от 31.08.2016г., въз основа на което банката е предоставила на
кредитополучателя ползването на кредитна линия
в размер до 300 000 евро с посочена в чл.1 ал.2 от договора цел : за
финансиране на фактуриран износ на селскостопанска продукция и друг вид стоки с
отсрочено плащане по предложение за сключване на застрахователни полици,
издадени от БАЕЗ за застраховане на
плащанията срещу краткосрочен пазарен и
непазарен риск и последващо финансиране към други контрагенти след представяне на добавъци към полиците в
рамките на разрешения лимит на кредита. С Допълнително споразумение № 3
страните се съгласили кредитът да се револвира за следващ едногодишен период ,
като ползваната сума от кредитополучателя е в размер на 200 000 евро, а
крайният срок за погасяване на дълга е до 31.08.2017г.
От заключението на ССчЕ, прието пред първата инстанция се установява, че в
периода от отпускането на кредита до месец октомври 2016г. средствата по
кредитната линия са усвоявани многократно в рамките на договорения лимит, като
последното усвояване и погасяване е станало на 06.10.2016г. до размера
на договорения в Допълнително споразумение № 3 кредитен лимит от 200 000евро.
Извършените погашения на кредита са установени от ССчЕ - договорни лихви в общ размер на
39 139,68 евро; просрочени лихви – 34 066,76 евро и просрочена
наказателна надбавка - 937,49 евро. Така към 03.09.2018г. /подаването на
заявление за издаване на ЗНИ/
задължението към банката е формирано от неплатена главница в размер на
200 000 евро, чийто краен срок на погасяване е бил 31.08.2017г. и задължение за лихви в общ размер от
24 759,82 евро.
Поради
необслужване на кредита на 04.09.2018г. банката е инициирала заповедно
производство. Със Заповед за незабавно изпълнение от 07.09.2018г., издадена по
ч.гр.д. № 1240/18г. на РС – Силистра, ГК е разпоредено кредитополучателят и
съдлъжниците Л С Ви М.С.В. – Р. да заплатят солидарно на банката сумата от 35 790,43 евро - главница,
част от цялата просрочена главница в размер на 200 000евро, законна лихва
върху претендираната част от главницата, считано от 03.09.2018 г. до
окончателното изплащане на задължението,
както и 1 646лв – разноски по делото.
Въз основа
на издадения изпълнителен лист е образувано изп.дело № 220187670401391 по описа
на ЧСИ Г.Георгиев с рег. № 767 на КЧСИ.
Предвид горната фактическа установеност се налага
извода за наличието на предпоставките за уважаване на предявената установителна
искова претенция. Към 04.09.2018г. както кредитополучателят по процесния
договор за банков кредит, така и солидарно задължените с него лица- съдлъжници
имат парично задължение към ищцовата банка в следните размери : неплатена главница в размер на 200 000 евро, от която се
претендират частично 35
790 евро, и задължение за лихви в общ размер
на 24 759,82 евро.
Неоснователно
е поддържаното в жалбата оплакване за произнасяне на първоинстанционния съд по
нередовна искова молба, тъй като сумата от 35 790,43евро се претендира
като част от сумата от 50 000евро с падеж 01.08.2017г. и от сумата от
150 000 евро, с падеж 31.08.2017г., а в заявлението за издаване на ЗНИ не е уточнено
сумата от 35 790,43 евро от коя от двете падежирали договорни суми се
претендира. По правното значение на това уточнение на частичния иск според
въззивницата, е дадено задължително
тълкуване с диспозитива и мотивите по т.т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 3 от
22.04.2019г. на ВКС, ОСГТК по тълк.дело № 3/2016г.
И в
заявлението за издаване на ЗНИ, и в исковата молба е възпроизведена една и съща
фактология, а именно, че по процесния кредит има неплатени на падежа общо две
погасителни вноски с общ размер от 200 000евро, от които неплатена вноска
от 50 000евро с падеж 01.08.2017г. и неплатена вноска с падеж 150 000
евро с падеж 31.08.2017г. Въз основа на това дългът е станал ИЗЦЯЛО ИЗИСКУЕМ,
като срокът за издължаване е изтекъл на 31.08.2017г. Претенцията по заявлението
за издаване на ЗНИ и исковата молба е заплащането на 35 790,43 евро
главница, като част от ЦЯЛАТА ПРОСРОЧЕНА ГЛАВНИЦА В РАЗМЕР НА 200 000 ЕВРО.
При това положение неоснователно се явява искането да се
уточни размерът на частичния иск част от коя падежирала
вноска е.
Неоснователно
е и оплакването в жалбата за допуснати съществени процесуални нарушения от
първоинстанционния съд при събирането на доказателствата, по-конкретно – при
приемането на заключението на ССчЕ, което е изготвено въз основа на непредставени
по делото документи и е в противоречие с
тълкуването, направено в цитираната от въззивницата съдебна практика на трето
г.о. и на четвърто г.о. на ВКС. Съдът, според твърденията в жалбата, е направил
правните си изводи въз основа на документи на ищеца, в обем от 1 026
листа, представени със Заключение втора част по ССчЕ, след второто съдебно
заседание и без копие за ответницата,
като на страната не е бил даден
срок за изразяване на становище по тяхното приемане. По това възражение
въззивният състав се е произнесъл с определението си по чл.267 ГПК, като е
приел, че се касае до документация, предоставена от банката за изготвяне на
заключението по ССчЕ, която в.лице е приложило по делото за нагледност.
Страната е имала достатъчно време да се запознае с тези документи и да изрази
несъгласие със съдържащите се в тях факти и обстоятелства. Освен това
процесуални искания във връзка с предприетото оспорване на достоверността на
датата на всеки един документ, предоставен от банката на в.лице, не са
направени. Друг е въпросът доколко може да се оспорва достоверността на датата
на документ, който не е приет като доказателство по делото. Искането
експертното заключение да бъде изготвено единствено и само въз основа на
писмените документи, приети като доказателства по делото, е оставено без уважение
от първоинстанционния съд по мотиви, които напълно се споделят. Съдебно-счетоводната
експертиза се назначава със задача да даде отговор на релевантен за спора
въпрос от област, в която съдът не разполага със специални знания. На експерта
се дава възможност да се запознае както с материалите по делото, така и да
извърши справка в счетоводството на двете спорещи страни. Отсъства процесуален
механизъм всички документи, обект на проверката в счетоводството на двете
страни да бъдат приети като доказателства по делото. Доколкото счетоводните
регистри са частни свидетелстващи документи и като такива се ползват с
формална, но не и с материална доказателствена сила, няма пречка съдържащите се
в тях факти и обстоятелства да бъдат както оспорвани, така и ценени с оглед на
всички останали доказателства по делото. В този смисъл защитата на ответницата
не е предпоставена от приемането като доказателства по делото на всички
счетоводни документи, които са били обект на проверка от страна на в.лице.
Не се
установява и твърдяното от въззивницата противоречие в двете заключения на ССчЕ
– основно и допълнително, относно усвояването на кредита. Съгласно основното
заключение усвояването на кредита е започнало на 04.09.2013г.. В периода от
отпускането на кредита до 06.10.2016г.
средствата от кредитната линия са усвоявани многократно в рамките на
съответния договорен кредитен лимит. Последното усвояване и погасяване е
станало на 06.10.2016г. до размера на договорения в Допълнително споразумение №
3 кредитен лимит от 200 000 евро. Според допълнителното заключение за
всяко едно усвояване е съставян пълен комплект от документи : фактури за
извършени доставки; договор за доставка; ЧМР, пейсинг лист, сертификати за
качество; сключени рамкови полици и заплатени застрахователни премии и
електронен вътрешнобанков документ.
Съгласно
заключението на ССчЕ банката редовно и коректно е осъществявала счетоводните си
записвания по отчитане предоставяния на средства и погашенията по кредитната
линия, в това число и по отношение на правилното прилагане на договорените
лихвени проценти при начисляване на лихвените задължения.
Едно от
основните възражения на ответницата, поддържано и пред настоящата инстанция,
касае качеството й на съдлъжник по процесния договор за банков кредит. Това
възражение се основава на няколко обстоятелства. Преди всичко липсват твърдения
и доказателства по делото, че каквато и част от процесната сума й е била
предоставена за ползване. Липсват данни за нейно задължение по кредита към БНБ.
Съгласно справка на ЦКР за периода до завеждане на иска ответницата не е била
длъжник по кредита за ищеца. От тези установени
по делото доказателства според нея следва да се приеме, че тя се явява
поръчител до процесния договор за банков
кредит и като така съдът е имал задължението да следи за спазване на
срока на заявлението съобразно регламентирания в чл.147 ал.1 ЗЗД шестмесечен
преклузивен срок, който с оглед твърдените падежи на 01.08.2017г. и
31.08.2017г. към 03.09.2018г. е изтекъл. /Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г.
на ВКС по тълк.дело № 4/13г. на ОСГТК –
т.4б, т.5в и т.13/. При това положение съдът е следвало да прекрати
производството по делото и да обезсили заповедта за изпълнение с оглед
служебното си задължение за следене на срока.
Възражението
е неоснователно. Преди всичко в самия договор, както и в трите споразумения към
него ответницата е посочена изрично като съдлъжник. Качеството й в материалното
правоотношение следва да бъде определено не само въз основа на този формален
критерий, но въз основа на вида, съдържанието и обема на поетите от нея права и
задължения. Съгласно чл.3 от Договора за кредитна линия от 02.09.2013г.
ответницата встъпва на основание чл.121
и сл. от ЗЗД вр.чл.101 ЗЗД в дълга на кредитополучателя към банката, като поема
задължението да отговаря солидарно с кредитополучателя за всички задължения,
произтичащи от договора за кредит, включващи главница, лихви, неустойки, вкл. и
за разноските по събиране на дълга и при всички други условия, уговорени в
договора за кредит, вкл.но не само съгласно условията на чл.17 и чл.18 от
Раздел трети „Общи условия“ от същия. В посочения чл.17 от Общите условия е разписано,
че съдлъжникът отговаря солидарно с
кредитополучателя за всички задължения, произтичащи от договора за кредит,
освен ако в индивидуалните условия не е
уговорено друго. Липсват каквито и да е препратки към фигурата на
поръчителя. Законът не изисква съдлъжникът да е получил част от отпусната като
кредит сума. Неподаването на съответните данни за кредитното правоотношение в
ЦКР и БНБ е административно нарушение, без каквато и да е рефлексия върху обема
и съдържанието на действителното материално правоотношение между страните. В
този смисъл всички специални норми и защити по отношение на поръчителя са
неприложими към ответницата.
По
оплакването, че първоинстанционният съд не е изследвал и не е установил факта
дали сумите по кредита са били предоставени в съответствие с договорените
условия не се дължи произнасяне, тъй като такова възражение настоящият въззивен
състав не открива в отговора на исковата молба.
Следва да
бъде споделен и извода на първоинстанционния съд, че ответницата няма право на
възражение относно разпределението на постъпилите по кредита погашения в
последователността, регламентирана в чл.76 ЗЗД и относно получаването на
плащане по кредита от БАЕЗ, ЕАД по застрахователните полици, по
които банката е трето ползващо се лице, както и наличието на валидни
полици в полза на ищеца като едно от условията за предоставяне на сума по
кредита, тъй като е обвързана с чл.17 от Общите условия на договора за кредит и
отговаря солидарно с кредитополучателя за всичките му задължения. Същността на
солидарната отговорност, в нейната функционална обвързаност от отговорността на
кредитополучателя, прави излишно и
безпредметно обсъждането на всички твърдения и възражения, свързани с
посочените от въззивницата факти.
Като
неоснователно се преценява и оплакването в жалбата, че при постановяване на
решението си първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбите на
чл.143 вр.чл.146 от ЗЗП. Неправилно според въззивницата клаузата на чл.10 от ОУ
на процесния договор за банков кредит, регламентираща поредността в
погасяването на вземанията на ищеца – разноски, лихви и на последно място –
главница, не е приета за неравноправна. Не е обсъдено и възражението, че тази
клауза не е индивидуално договорена с нея и не е изследвано нейното съдържание
спрямо критериите и в обема, регламентирани в чл.143 от ЗЗП. А съдържанието на
клаузата на чл.17 от ОУ е неясно и поради нейното неиндивидуално
договаряне с ответницата, следва да се
тълкува със съдържание в нейна полза. Ето защо във въззивната жалба се поддържа
възражението за нищожност на текстовете на чл.10 и чл.17 от ОУ на договора за
кредит. Според въззивницата същите представляват неравноправни клаузи по
смисъла на чл.143 от ЗЗП и при липсата на тяхното индивидуално договаряне с
нея, същите са нищожни, на осн.чл.146 от ЗЗП. Иска се от въззивния съд с
решението си да прогласи тяхната нищожност.
В случая
потребителската защита е неприложима. Съгласно пар.13 т.1 от ДР ЗЗП
„потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки и ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност
и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. За да е налице
качеството „потребител“ по смисъла на ЗЗП то следва кредитът да не бъде
използван за търговски нужди или във връзка с осъществяване на професионална
дейност. Видно от изрично формулираната цел на процесния договор за кредит,
това условие не е налице.
Неоснователно
е оплакването, че съдът неправилно е
отказал да събере данни за размера на паричната сума, получена от ищеца в
изпълнителното производство в противоречие на т.13 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.дело № 4/13г. на ОСГТК. Съгласно т.9 на
посоченото тълкувателно решение не следва да се съобразява факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите
по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно
изпълнение в образувания изпълнителен процес. Предвид на това установяването на
сумата, събрана по изпълнителното дело, се явява неотносимо към предмета на
доказване във въззивното производство.
Предвид
изцяло съвпадение на фактическите констатации и правни изводи на двете
инстанции, обжалваното решение си потвърждава като правилно и законосъобразно.
С оглед
изхода на спора пред настоящата инстанция на въззиваемата страна се присъжда
ю.к.възнаграждение в размер на 150лв.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 87/10.10.2019г. на Силистренския окръжен съд, постановено по т.д. № 175/2018г.
ОСЪЖДА М.С.В.
– Р. с ЕГН **********, с адрес *** да заплати на ОББ, АД с ЕИК *********
ю.к.възнаграждение в размер на 150лв.
Решението
може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при
условията на чл.280 ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: