РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 14.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г
въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи юли през две
хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета П.,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 13256 по описа за
2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 164009 от 11.07.2019 г.,
постановено по гр.д. № 42288 по описа за 2015 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав, първоинстанционният
съд е уважил исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и е признал за установено,
че ответницата Г.К.Б. дължи на ищеца – „О.б.б.” АД, главница в размер на
6536,26 лева по Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение
от 30.05.2013 г., за периода от 20.06.2013 г. – 20.03.2019 г., ведно със
законната лихва от 24.01.2015 г. до изплащане на вземането, за договорната
лихва в размер на 285,11 лева за периода от 20.06.2013 г. - 23.01.2015 г. и за
наказателна лихва в размер на 978,89 лева за периода 20.06.2013 г. – 23.01.2015
г., удостоверени в Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 3913/2015 г. по описа на СРС, като е отхвърлил иска за
главницата над уважения размер до пълно предявения размер от 6723,00 лева
поради неизискуемост на вземането. С постановеното решение ответницата е
осъдена на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на ищеца сторените
съдебно-деловодни разноски в размер на 2129,82 лева.
Така постановеното първоинстанционно решение
е обжалвано от ответницата в частта, с която съдът е признал за установено, че
същата дължи претендираните от ищеца суми. Във въззивната жалба се излагат
съображения, че актът на първата инстанция е необоснован, неправилен,
постановен в несъответствие с материалния и процесуалния закон, и събрания по
делото доказателствен материал. Твърди се, че уведомленията на ищеца за
обявената предсрочна изискуемост не са достигнали до ответницата, поради което
не може да се приеме, че предсрочната изискуемост е настъпила и процесните
вземания са възникнали към датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК
или към датата на приключване на устните състезания. Поддържа се, че неправилно
съдът е осъдил ответницата да заплати и акцесорните вземания за договорна и
наказателна лихва предвид това, че клаузата на чл. 3 от договора за
потребителски кредит е неравноправна, а вземанията се явяват акцесорни спрямо
недължащата се като предсрочно изискуема главница. Моли се за отмяна на акта на
СРС и отхвърляне на предявените искови претенции. Търсят се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство,
в който се поддържа, че решението на СРС е основателно и законосъобразно. Посочва
се, че съдът правилно е взел предвид всички факти и доказателства по делото и
вследствие на изслушаната експертиза е установил, че процесният кредит е усвоен
от ответницата в пълен размер. Поддържа се, че съдът правилно е признал за
дължими падежираните към 15.04.2019 г. вноски за периода от 20.06.2013 г. –
20.03.2019 г. Моли се за отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна и
потвърждаване на първоинстанционното решение. Търсят се разноски.
Софийски градски съд, като прецени
доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване дължимостта
на вземания за непогасена главница и дължимите договорна и наказателна лихва по
Договор за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 30.05.2013
г., сключен между ищцовото дружество „О.б.б.” АД и ответницата Г.К.Б., по
силата на който е отпуснат кредит в размер на 6723,00 лева с краен срок за
погасяване 20.05.2019 г., чрез заплащане на 72 месечни вноски, включващи
главница,
лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, всяка в
размер на 117,62 лева и платима считано от 20.06.2013 г. на всяко 20-то число
от месеца. В исковата молба е посочено, че кредитът е бил отпуснат при лихвен
процент в размер на 7,5 % годишно и уговорена наказателна лихва в размер на
12,5 %. Ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на задълженията
по договора, считано от 20.07.2013 г. поради неплащане на месечните вноски за
месеците юни и юли 2013 г., като посочва, че в договора е уговорено при пълно
или частично неплащане на две погасителни вноски, кредитът да стане автоматично
предсрочно изискуем, без да е необходимо кредитополучателят да бъде уведомен.
Ищцовото дружество сочи, че е изпратило чрез две куриерски фирми уведомления за
настъпилата предсрочна изискуемост до ответницата на адреса ѝ, посочен в
договора.
В срока за отговор на исковата молба претендираните
вземания са оспорени от ответницата по основание и размер. Същата е възразила,
че не е била уведомена за обявената предсрочна изискуемост на кредита, че не е
била наясно с договорените последици при неизпълнение на задълженията ѝ и
какъв ще е размерът на дължимите суми, като в
договора била посочена само общата дължима сума към момента на
сключването му и към него липсвал приложен погасителен план. Поддържа се, че
уговорките в чл. 4, чл. 6, ал. 2 и ал. 3 от договора са неравноправни. Прави се
възражение, че не се дължи разликата между първоначално уговорените и
впоследствие начислените суми при установено нарастване на уговорените в
договора размери на годишния лихвен процент и наказателната лихва върху
главницата.
За процесните вземания на 30.01.2015 г.
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 от ГПК по образуваното ч.гер.д. № 3913 по описа за 2015 г.
на СРС, I ГО,
50-ти състав, срещу което ответницата възразила в законоустановения срок.
Видно от приложения по делото договор от
30.05.2013 г. страните са уговорили ищецът да предостави на ответницата, в
качеството ѝ на кредитополучател, кредит в размер на 6723,00 лева с краен
срок на погасяване – 20.05.2019 г. Било уговорено погасяването му да се
осъществи чрез заплащането на 72 месечни вноски, всяка от които включваща
главница,
лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, и всяка
от които възлизаща в размер от 117,62 лева. Ответницата следвало да започне
погасяването на задълженията по договора, считано от 20.06.2013 г., чрез
заплащане на всяка месечна вноска на 20-то число от месеца. От съдържанието на
договора става ясно, че между страните е била уговорена годишна лихва в размер
на 7,5 %, чийто размер ищецът можел едностранно да променя при определени
обстоятелства съгласно чл. 6, ал. 2, вр. чл. 4 от договора, годишен процент на
разходите в размер на 8,5 % и наказателна лихва, начислявана при забава на
плащане на главницата или при предсрочна изискуемост и включваща лихвения
процент за редовна главница и наказателна надбавка в размер на 5 пункта, но не
повече от размера на законната лихва. Към момента на сключване на договора наказателната лихва била в размер на 12,5 %. Съгласно
чл. 21 от договора при пълно или частично изплащане на две погасителни вноски,
кредитът става автоматично предсрочно изискуем, без да е необходимо
кредитополучателят да бъде уведомяван.
По делото са представени Уведомление за
предсрочна изискуемост с изх. № 301-БД-246/17.10.2014 г., адресирано до
ответницата на адреса ѝ, посочен в договора за кредит, както и 2 броя
обратни разписки (л. 23 и 24 от
преписката по гр. д. № 42288/2015 по описа на СРС), от чието съдържание става
ясно, че уведомлението е било изпратено с две отделни пратки чрез куриерите на „Стар
пост” и „Булпост”, но пратките са останала непотърсен от ответницата.
От назначените по делото
съдебно-счетоводни експертизи се установява, че на 31.05.2013 г. сумата по
кредита е била усвоена от ответницата в пълен размер по посочената в договора б.
сметка, че за срока на договора не са постъпвали плащания за погасяване на
дължимите суми по кредита и че наказателната лихва и годишният лихвен процент
не са били променяни до 24.01.2015 г. (датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед по чл. 417 от ГПК). И на двете вещи лица е бил поставен
въпросът как са били формирани размерите на наказателната лихва, претендирана
от ищеца, като и двете вещи лица стигат до едни и същи числови разбивки на
сумите за главницата в просрочие и
съответната наказателна лихва. Видно от обясненията на вещото лице Л.Б.,
претендираната наказателната лихва за процесния период е формирана при лихвен
процесен 13,0 %, равен на сбор от 8,0 % и наказателна надбавка от 5 пункта. И
двата експерта са посочили, че освен възнаградителна лихва, уговорена в
договора в размер на 7,5 %, банката е начислявала и такса за покриване на
разходите по управление и обслужване на кредита в размер на 0,5 %. Съдът
кредитира експертните заключения, тъй като същите са изготвени от специалисти в
съответната област, след запознаване с наличните по делото материали и счетоводството,
водено от ищеца.
С оглед на така събраните по делото
доказателства и установените фактически обстоятелства, от правна страна съдът
намира следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Решението
обаче е частично неправилно.
Предявените положителни установителни искове
имат за предмет установяване на съществуването, фактическата и материалната
дължимост на сумите, за които е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417
от ГПК. По тези искове ищецът, твърдящ съществуване на вземанията си, следва с
пълно и главно доказване да установи по безспорен начин тяхното възникване,
съществуване и дължимост спрямо ответника – длъжник. Ищецът носи тежестта да
докаже съществуването на фактите, които са породили неговите вземания.
Ответникът, при съответно твърдение, следва да докаже фактите, които изключват,
унищожават или погасяват вземанията.
В случая предмет на предявените искове са
вземания, произтичащи от сключен между страните по производството Договор
за предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 30.05.2013 г., за подписването
на който не се спори.
Със същия договор ищцовото дружество е
предоставило на ответницата потребителски кредит в размер на 6723,00
лева с краен срок на погасяване – 20.05.2019 г., чрез заплащане на 72 месечни
вноски, включващи главница,
лихва и съответната част от годишната такса за управление и обслужване, като
всяка вноска е уговорена в размер от 117,62 лева, при първоначално определена в
договора възнаградителна лихва в размер на 7,5 %, като банката е начислявала и
такса за покриване на разходите по управление и обслужване на кредита в размер
на 0,5 %. Към договора не е приложен
погасителен план. Такъв не е представен и по делото.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания
досежно уведомяването от ответницата за обявената предсрочна изискуемост,
неравноправността на част от клаузите в договора и недължимостта на акцесорните
спрямо главницата вземания. В отговора на исковата молба ответницата обаче е
възразила, че към договора липсва погасителен план, а от самите уговорки между
страните не става ясно какъв е размерът на дължимите задължения. Съдът намира именно
това възражение за основателно.
Установената съдебна практика приема
категорично, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи
и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение 1/9.12.2013
г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Ответницата по делото има
качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на
ЗЗП, тъй като става въпрос за вземания въз основа на договор за потребителски
кредит, по който на ответницата е била предоставена финансова услуга по смисъла
на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен, когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и т.
20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, т. 11 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа „условията
за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването”, а
съгласно т. 12 – „погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и
условията за извършването на тези плащания; планът съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на
базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи;
когато лихвеният процент не е фиксиран или когато допълнителните разходи могат
да бъдат променени съгласно договора за кредит, в погасителния план се посочва ясно, че информацията,
съдържаща се в плана, е валидна само до последваща промяна на лихвения процент
или на допълнителните разходи съгласно договора за кредит“.
От съдържащата се в договора информация не
става ясно какво точно се включва в размера на месечната вноска като части от
главницата, лихвата и други такси/разноски. В случая не става
ясно как е формирана месечната погасителна вноска, каква част от нея
представлява главница и лихва. От представените по делото доказателства не може
да се установи, че е изпълнено задължението на кредитора да информира
кредитополучателя каква част от определената месечна
погасителна вноска е предназначена за погасяване на главницата, каква
част – за погасяване на задължението за лихва, и каква част – за погасяването
на други разходи или такси. Дори и да се приеме, че за кредитополучателя е изначално
ясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождава
кредитора от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да
информира кредитополучателя за условията за заплащане на месечната
погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена
с всяка месечна вноска и каква част
представлява дължимата лихва. В чл. 5, ал. 2 от
договора е посочено, че общата дължима сума по договора, изчислената към
момента на сключването му, възлиза на 8468,25 лева. Между страните е уговорен и
размерът на месечната вноска, а именно 117,62 лева, като изрично е записано, че
тази сума включва главницата, лихва и съответната част от таксата за управление
и обслужване, но никъде не е посочено разпределението им по отделни суми или
това, че всяка една от тези суми-компоненти на месечната погасителна вноска, ще
бъде в един и същи размер всеки месец. Макар годишният лихвен процент да е бил
първоначално уговорен в размер на 7,5 % (при възможност за промяната му при
определени обстоятелства), ежемесечно начисляваната такса за покриване на
разходите по управление и обслужване на кредита в размер на 0,5 % е имала винаги
променлив характер, тъй като същата е изчислявана върху остатъка от главницата,
чийто размер намалява всеки месец. При изменение на таксата всеки месец следва,
че се изменят и размерите на другите два компонента от фиксираната месечната
вноска (главницата и лихвата), за да се запази погасителната вноска винаги в размер
от 117,62 лева. Видно от заключенията и на двете експертизи при посочване на
начина на изчисляване на наказателната лихва от ищеца вещите лица са посочили променлив
размер на месечните главници за периода от м. 06.2013 до м. 11.2013 г.
Променливите размер на компонентите на месечната погасителна вноска е онагледен
и в табличен вид на стр. 5-7 от заключението на вещото лице Л.Б.. Следователно
не може да се приеме, че в посочената обща ежемесечна сума от 117,62 лева всеки
месец се включва такса за управление и обслужване, главница или лихва в едни и
същи размери.
Процесният договор за кредит не съдържа
погасителен план, съдържащ последователността на разпределение между различните
неизплатени суми, разбивка на всяка вноска, показваща погасяване на главница,
лихва и допълнителни разходи, съответно каква част от кредита остава непогасена
след всяка вноска. От представените по делото доказателства е видно, че
кредитът се погасява на равни вноски, но размерът на компонентите, включени във
всяка вноска, варира. Предвид това и обстоятелството, че договорът предвижда
възможни промени в лихвения процент за срока на отпускане на кредита, е
следвало да се предостави информация за последователността на разпределяне на
вноските между различните неизплатени суми.
За пълнота на изложението, въззивният
съд посочва, че принципно се съгласява с посочената от първоинстанционния съд
практиката на СЕС (Решение от 09.11.2016 г. по дело № С-42/15), с оглед
тълкуването на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
23.04.2008 г. В решението се казва, че „в договора за кредит не е необходимо да
се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига
условията по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със
сигурност падежите на тези вноски”, както и че „в срочния договор за кредит,
предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни вноски, не трябва да
се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница”. Падежите в процесния договор
са фиксирани за всяка вноска - на всяко 20-то число на месеца. В случая обаче
не става въпрос само за точното упоменаване на падежите за ежемесечните
плащания, а за липса на информация относно размера на компонентите, включени
във всяка вноска, и каква част от задълженията се погасява с всяко направено
плащане. Тази липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на
задълженията си, включително и в хипотезата на предсрочна изискуемост, каквато
е налице в процесния случай.
С оглед на изложеното, в настоящия случай
е приложима разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, посочваща, че при неспазването на изискванията
на конкретни разпоредби от закона, договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са и тези по чл. 11, ал.
1, т. 11 и т. 12 от ЗПК. Предвид това, процесният договор за
предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 30.05.2013 г. се явява недействителен. Редакцията на нормата, доколкото не
предвижда специално недействителността да се отнася до отделни разпоредби на
договора, следва да се разбира, че предвижда нищожност за целия договор. Съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Законодателят е счел, че в тази
хипотеза на недействителност на договора отговорността на кредитополучателя не следва
да отпадне изцяло, като доколкото разпоредбата на закона не предвижда нищо в
противния смисъл, тази отговорност може да бъде ангажирана в настоящото
производство.
В настоящия случай чистата сума, подлежаща
на връщане съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, възлиза в размер на 6723,00
лева. С оглед на това, че ответницата не е плащала нито една вноска за
погасяването на кредита, че въззивната жалба е подадена срещу решението на СРС само
в уважителната част и правилото за неутежняване положението на жалбоподателя, закрепен
в чл. 271, ал. 1, изр. 1 от ГПК, основателна се явява претенцията за сумата от
6536,26 лева.
Поради частичното съвпадение на крайните
изводи на настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд относно
изхода на спора, решението на СРС следва да бъде
потвърдено в частта, в която е признато за установено, че ответницата
дължи на ищцовото дружество вземането за главница
в размер на 6536,26 лева по Договор за предоставяне на потребителски кредит без
обезпечение от 30.05.2013 г., за периода от 20.06.2013 г. – 20.03.2019 г.,
ведно със законната лихва от 24.01.2015 г. до изплащане на вземането, а в останалата част първоинстанционното решение следва
да бъде отменено. Предвид изложеното, въззивният съд счита за безпредметно да
обсъжда останалите оплаквания, направени във въззивната жалба.
С оглед изхода по делото, на основание
чл. 78 от ГПК и с оглед на уважената част от въззивната жалба на въззивницата
следва да се присъдят сторени във въззивното производство разноски в размер на
45,49 лева за внесена държавна такса и депозит за назначена експертиза, а на
въззиваемата страна – в размер на 251,39 лева, за внесен депозит за назначена
експертиза. С оглед изхода от делото в полза на ищеца следва да се присъди при
компенсация сумата в размер на 1642,09 лева, представляваща разноски в
първоинстанционното и заповедното производство, поради което решението на СРС
следва да се отмени в частта за разноските от този размер до присъдената от СРС
сума от 2129,82 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 164009 от
11.07.2019 г., постановено по гр.д. № 42288 по описа за 2015 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав в частта, с която
е признато за установено, че Г.К.Б., ЕГН ********** дължи на „О.б.б.” АД, ЕИК ******договорна
лихва в размер на 285,11 лева за периода от 20.06.2013 г. - 23.01.2015 г. и
наказателна лихва в размер на 978,89 лева за периода 20.06.2013 г. – 23.01.2015
г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК по ч.гр.д. № 3913/2015 г. по описа на СРС, I ГО, 50-ти състав, и в частта, с
която Г.К.Б., ЕГН ********** е осъдена да заплати на „О.б.б.” АД, ЕИК ******сумата
от 1642,09 лева до 2129,82 лева, представляваща съдебни разноски по компенсация
по ч.гр.д. № 3913/2015 г. и гр.д. № 42288 /2015 г. и двете по описа на СРС, I ГО, 50-ти състав,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „О.б.б.” АД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, искове с правно основание
чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 92, ал.
1 от ЗЗД срещу Г.К.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване за
установено, че Г.К.Б. дължи на „О.б.б.” АД договорна лихва в размер на 285,11
лева за периода от 20.06.2013 г. - 23.01.2015 г. и наказателна лихва в размер
на 978,89 лева за периода 20.06.2013 г. – 23.01.2015 г. по Договор за
предоставяне на потребителски кредит без обезпечение от 30.05.2013 г., за които
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по
ч.гр.д. № 3913/2015 г. по описа на СРС,
I ГО, 50-ти състав,
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 164009 от
11.07.2019 г., постановено по гр.д. № 42288 по описа за 2015 г. на СРС, I ГО, 50-ти състав в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА „О.б.б.” АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Г.К.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 45,49 лева,
представляваща сторени във въззивното производство разноски.
ОСЪЖДА Г.К.Б., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на „О.б.б.” АД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, сумата от 251,39 лева, представляващи
сторени във въззивното производство разноски.
Останалата част от първоинстанционното
решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Настоящото решение подлежи на обжалване
пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките
по чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.