Р
Е Ш Е Н И Е
град София, . 01. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, IV - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на първи октомври две хиляди и двадесета година в състав:
Председател: Елена Иванова
Членове: 1. Златка Чолева
2. младши съдия Любомир Игнатов
с участието на
съдебния секретар Цветеслава Гулийкова, като разгледа докладваното от младши
съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 7671 по
описа на Софийския градски съд за 2020
г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от Агенцията “П.и.”,
адрес град София, бул. “*****(въззивник) чрез процесуалния представител
юрисконсулт Н.срещу решение № 72547, постановено на 14. 04. 2020 г. от
Софийския районен съд,
44-ти състав, по гр. д. № 49264 по описа за 2018 г. (обжалвано
решение). С обжалваното решение са уважени изцяло следните два иска срещу
въззивника (в качеството му на ответник в първоинстанционното производство):
- иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 от Кодекса за
застраховането (КЗ) във връзка с чл. 49 във връзка с чл. 45 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) за заплащане на регресно вземане на
удовлетворилия увреденото лице застраховател в размер на 730 лева и 8 стотинки;
- иск с правно основание чл. 86 от ЗЗД за обезщетение за забава в размер
на законната лихва върху главницата от 730 лева и 8 стотинки в размер на 15
лева и 44 стотинки.
Въззивникът твърди, че обжалваното решение е неправилно (констатациите и
изводите на районния съд са неправилни), незаконосъобразно (постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон) и необосновано (постановено при
неизяснена фактическа обстановка и без да са налице безспорни доказателства и
конкретни факти, свързани с настъпването на пътнотранспортно произшествие).
Намира, че не са представени годни доказателства за наличието на валидно
застрахователно отношение между застрахователя и увреденото лице с твърдяното
съдържание, както и за настъпването на твърдяното пътнотранспортно
произшествие, причинна връзка между него
и вредите, а също така и за заплащането на застрахователното обезщетение. Прави
възражение за съпричиняване, както и за наличие на изключени застрахователни
рискове. Твърди, че липсват данни и за осъществяването на фактическия състав по
чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД, като в частност оспорва мястото на
настъпване на твърдяното пътнотранспортно произшествие и наличието на
задължение за него (въззивника) да поддържа съответния път.
Иска от въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно и
незаконосъобразно и да постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло
предявения иск. Претендира всички сторени по делото разноски,
включително за юрисконсултско възнаграждение.
Прави евентуално възражение за прекомерност на възнаграждението
на процесуалния представител на насрещната страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от “ЗАСТРАХОВАТЕЛНО АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО "Б.В.И.Г."” АД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление ***, пл. “******, съдебен адрес *** (въззиваемо
дружество) чрез процесуалния представител адвокат Р.И.. Твърди, че с
приложените към исковата молба писмени доказателства и допълнително събраните в
хода на първоинстанционното производство безспорно е била установена цялата
фактическа обстановка. Привежда подробни аргументи по отношение на отделните
материалноправни предпоставки. Намира, че ответникът не е доказал
съпричиняване. Иска от въззивния съд да потвърди обжалваното решение.
Претендира разноските за въззивното производство, включително за
адвокатско възнаграждение.
След като разгледа твърденията на страните и като съобрази събраните от
първоинстанционния съд доказателства и правото, въззивният съд направи следните
фактически и правни изводи.
Въз основа на служебна проверка въззивният съд намира обжалваното
решение за валидно и допустимо. То е също така и правилно по следните
съображения.
Районният съд правилно е определил елементите на фактическия състав,
които пораждат правото на регресно вземане на застрахователя за причинените
вреди: наличие на валидно застрахователно правоотношение с увредения;
настъпване на съответно застрахователно събитие в периода на застрахователното
покритие; вреди и техния размер; причинна връзка между настъпилото
застрахователно събитие и вредите; виновно поведение (в случая: бездействие) на
лице, на което въззивникът (ответникът) е възложил фактическото изпълнение на
поддръжката и стопанисването на пътя; заплащане на застрахователното
обезщетение. Също така от значение за иска по чл. 86. от ЗЗД е отправянето на
покана от застрахователя към въззивника (ответника).
При така определения предмет на делото първата инстанция е установила
следната фактическа обстановка.
На 28. 09. 2017 г. е бил сключен застрахователен договор между
въззиваемото дружество (ищеца) и “ЕКОФРУТ” ООД. На 21. 11. 2017 г., през
тъмната част от денонощието, свидетелят А.Е.Т.е управлявал товарния автомобил
марка и модел “Волво ФХ” с регистрационен номер *****по пътя от град София до
град Ботевград. Докато се е движел района на язовир Бебреш в колона от камиони
със скорост от около 40 - 50 км/ч е възприел необозначена и необезопасена
неравност на пътя, която не е успял да избегне, понеже е имало и насрещно
движение. Вследствие на преминаването през неравността е била увредена предната
дясна джанта на товарния автомобил. На 22. 11. 2017 г. щетата е била заведена
пред въззиваемото дружество (ищеца). То я е оценило на 730 лева и 8 стотинки и
е платило сумата на 09. 01. 2018 г. Отправило е регресна покана спрямо
въззивника (ответника) на 08. 05. 2018 г.
Възражението на въззивника за липса на изготвен протокол за установяване
на пътнотранспортно произшествие е неоснователно. Понятието за
“пътнотранспортно произшествие” е широко и чл. 125 от Закона за движението по
пътищата (ЗДвП) изисква само в изброените от него случаи на произшествия
мястото на пътнотранспортното произшествие да бъде посетено от службите за
контрол на Министерството на вътрешните работи. В настоящия случай няма данни
твърдяното процесно пътнотранспортно произшествие да попада в която и да е от
хипотезите на чл. 125 от ЗДвП. Тогава посещаването на мястото на
пътнотранспортното произшествие от съответно длъжносно лице не е било
необходимо, следователно не е било необходимо и да бъде съставен протокол за
установяване на пътнотранспортното произшествие. От друга страна, по делото са
били представени други доказателства, които водят до фактическия извод за
осъществяването на твърдяното от ищеца пътнотранспортно произшествие -
декаларация на П.Д.С.(пътувал в товарния автомобил по време на произшествието)
и показанията на свидетеля А.Е.Т.. Районният съд правилно е дал доверие на
показанията на свидетеля Тодоров като възпроизвеждащи непосредствени
възприятия, дадени от незаинтересовано от изхода на делото лице и конкретни,
ясни и последователни. След като службите за контрол на Министерството на
вътрешните работи не е трябвало и не са посетили мястото на пътнотранспортното
произшествие, то не е трябвало и не са били изготвени документи по чл. 2 от
Наредба № Iз-41 от 12 януари 2009 г. за документите и реда за съставянето им
при пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между Министерството на
вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Гаранционния фонд. По същата
причина не е трябвало и не е било заснето разположението на моторното превозно
средство в електронен формат от органите на “Пътна полиция” към Министерството
на вътрешните работи. Претенцията на застрахования е подписана, отговаря на изискванията на
чл. 380 от КЗ и е предявена в изискуемия според общите условия тридневен срок
от настъпването на застрахователното събитие.
На следващо място въззивникът намира, че е налице противоречие между
някои от доказателствата, а именно частните документи Заявление за изплащане на
застрахователно обезщетение и Декларация за настъпване на застрахователно
събитие (л. 7, съответно л. 9 от делото на районния съд) и свидетелските
показания на А.Е.Т.. Въззивният съд е на мнение, че твърдяното противоречие
липсва. Всъщност показанията допълват и конкретизират заявлението и
декларацията, без да навлизат в противоречие с тях. Щом като в свидетелските показания е било дадено
относителното описание на размера на неравността, не би могло да се говори за
противоречие между тях (показанията) и писмените доказателства. Освен това конкретното и детайлно описание на размерите на
неравността на пътното платно е правноирелевантно и не попада в предмета на
доказване. Пропускането му в заявлението и декларацията не
изкючва годността им на писмени доказателства. Правнорелевантният
факт е наличието на неравност на пътното платно, като той е доказан по делото.
Конкретните размери на неравността са правноирелевантни. Районният съд правилно е дал доверие на експертното
заключение по автотехническата експертиза, с което се установяват пряка
причинна връзка между настъпилото пътнотранспортно произшествие и увреждането
на предната дясна джанта на товарния автомобил, както и стойността на увреждането
към деня на произшествието. Възражението на въззивника спрямо експертното заключение е неоснователно, тъй като
заключението е обосновано и констатациите на вещото лице съответстват на
установеното по делото.
Неоснователно също така е и възражението на въззивника, че
застрахователят не е извършил проверка за установяването на обстоятелствата във
връзка с настъпването на застрахователното събитие. Нормата на чл. 403, ал. 4
от КЗ всъщност установява право, а не задължение за застрахователя. Дори и да
се приеме, че застрахователят е задължен да осъществи въпросната проверка, в
настоящия случай има данни, че той го е направил. Съгласно Доклад по щета (л.
19 от делото на районния съд) обстоятелствата, свързани с настъпването на
пътнотранспортното произшествие, са били проверени от лице, заемащо експертна
длъжност при въззиваемото дружество (ищеца). То е направило извод за
настъпването на застрахователно събитие въз основа на: свидетелството за
регистрация на товарния автомобил, документ, доказващ настъпилото събитие
(който, както вече беше изяснено, не е нужно да е протокол за настъпване на
пътнотранспортно произшествие), свидетелство за управление на моторно превозно
средство, застрахователна полица, талон за годишен технически преглед,
претенция за обезщетение и експертна справка от специалист (“описание от вещо
лице” и “експертиза”).
На следващо място въззивникът възразява, че настъпилите вреди не попадат
в обхвата на застрахователните рискове. Конкретното му твърдение е, че в
представеният от въззиваемото дружество (ищеца) застрахователен договор не е
отбелязан допълнителният риск “гуми”, поради което товарният автомобил не е бил
застрахован за вредите, настъпили от пътнотранспортното произшествие.
Въззивният съд намира, че застрахователният договор наистина не обхваща допънителния
застрахователен риск за увреждане на гумите на товарния автомобил (л. 14. и л.
33. от делото на районния съд). От друга страна, всяко моторно превозно
средство представлява сложна вещ, съставена от редица отделни елементи. Между
елементите “джанта” и “гума” в частност има разлика, което личи и от глава III,
раздел 6, т. 3 от общите условия на застрахователния договор. Според посочената
уговорка частична повреда на застрахованото моторно превозно средство са както
щетите по гумите, така и щетите по джантите. “Гума” означава изделие от
вулканизиран каучук, състоящо се от вътрешен балонен обръч със сгъстен въздух и
външна плътна предпазна обвивка, което се поставя на колело на превозно средство, а “джанта” е
външният метален кръг на автомобилно, мотоциклетно или велосипедно колело, на
който е закрепена гумата. Следователно джантата е онзи елемент от товарния
автомобил, на който е била поставена гумата, а не самата гума. В настоящия
случай са представени доказателства за увреждането на джанта, а не на гума,
както и за заплащането на застрахователно обезщетение за отстраняване на щетите
по джантата.
Въззивникът твърди, че застрахователят не е проверил дали е било налице
изключение от покритите застрахователни рискове съобразно общите условия на
застрахователния договор. Както обаче вече беше посочено, застрахователят е
осъществил проверка на обстоятелствата, свързани с настъпването на
застрахователното събитие, преди да изпълни задължението си. Освен това по
делото липсват данни за проявата на каквото и да е изключение по смисъла на
общите условия на застрахователния договор.
По изложените съображения въззивният съд
приема, че първата инстанция правилно е установила наличието на предпоставките
по чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД предвид
принадлежността на пътя, на който е било осъществено пътнотранспортното
произшествие, към републиканската пътна мрежа, и с оглед законоустановеното
задължение на Агенцията “П.и.” да го поддържа: чл. 19, ал. 1, т. 1 във връзка с
ал. 2, т. 1 във връзка с пар. 1, т. 14 от Допълнителните разпоредби от Закона
за пътищата.
Въззивникът е направил своевременно пред първата инстанция възражение за
съпричиняване, което продължава да поддържа и пред въззивния съд. Той е заявил множество конкретни твърдения: че водачът на товарния
автомобил не е спазвал необходимата дистанция, че е управлявал превозното
средство с превишена скорост, че е бил под въздействието на алкохол или
наркотични вещества. Въззивникът обаче неправилно възприема правилата за разпределянето на доказателствената тежест. Всъщност
е в негова (на въззивника/ответника) тежест да докаже факта на съпричиняването,
а не е в тежест на въззиваемото дружество (ищеца) да докаже липсата на
съпричиняване: чл. 154, ал. 1 от ГПК. По делото не са представени доказателства от ответника за наличието на съпричиняване, поради което районният
съд правилно е приел възражението за съпричиняване за неоснователно.
В обобщение, обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Разноски. С оглед изхода
на делото и направената претенция от въззиваемото дружество, въззивникът трябва
да бъде осъден да заплати разноски. Претендираните разноски са за адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция в
размер на 300 лева. Представено е доказателство за заплащането му по банков
път. Въззивникът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, но въззивният съд намира, че то съответства на нормативно
установения минимум предвид приложимата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следователно
възражението за прекомерност е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 72547, постановено на 14. 04. 2020 г. от Софийския районен съд,
44-ти състав, по гр.
д. № 49264 по описа за 2018 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78, ал. 3 от Гражданския
процесуален кодекс Агенцията
“П.и.”, адрес град София, бул. “****, да
заплати на “ЗАСТРАХОВАТЕЛНО
АКЦИОНЕРНО ДРУЖЕСТВО "Б.В.И.Г."” АД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление ***, пл. “******, съдебен адрес ***,
сумата от 300 (триста) лева –
разноски във въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: