№ 5040
гр. С., 20.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. БАРАКОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20231110120328 по описа за 2023 година
Предявени са искове от Н. И. И., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ж.к. „Л. 7“, бл.
711, вх. А, ет. 9, ап. 56, срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, както следва:
По чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за
предоставяне на поръчителство № ******** от 03.09.2019 г., сключен между
страните по делото във връзка с договор за паричен заем № ******** от
03.09.2019 г., сключен между ищеца и „И. А. М.“ АД;
По чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца
сумата от 133,52 лв. (след допуснато увеличение на иска на основание чл. 214
ГПК с протоколно определение от 26.02.2024 г.), представляващо недължимо
платена сума по процесния договор за предоставяне на поръчителство, ведно със
законната лихва върху първоначално предявената главница от 10 лв., считано от
19.04.2023 г. до изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че на 03.09.2019 г. между него и „И. А. М.“ АД бил сключен
договор за паричен заем, по силата на който последният предоставил на ищеца заем в
размер на 1 000 лв. Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем, следвало да осигури
обезпечение под формата на: две физически лица – поръчители, които да отговарят на
различни условия; банкова гаранция или одобрено от заемодателя дружество – гарант,
което предоставяло гаранционни сделки. Сочи, че във вр. с чл. 4 от договора за
паричен заем, на същата дата сключил с „Ф. Б.“ ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на което ответното дружество поело задължение да обезпечи
1
пред „И. А. М.“ АД задълженията на заемателя, а последният – да заплати на ответника
възнаграждение, чието плащане било разсрочено заедно с месечната вноска по
договора за заем, а „И. А. М.“ АД било овластено да приеме плащането на
възнаграждението за ответника. Ищецът твърди, че е платил изцяло възнаграждението
по този договор. Излага, че договорът за паричен заем представлява договор за
потребителски кредит и попада в обхвата на ЗПК, а договорът за предоставяне на
поръчителство е акцесорен на него, поради което действието му е предпоставено от
валидността на договора за кредит или отделни негови клаузи, още повече че
договорът за кредит и договорът за поръчителство са подписани от едно и също лице в
качеството му на представляващ заемодателя и гарантиращото дружество, а
кредиторът и ответникът са свързани лица, защото собственик на капитала на „Ф. Б.“
ООД е дружествотокредитор, поради което двете правоотношения следва да се
разглеждат съвместно. Развива подробни съображения за нищожност на договора за
паричен заем. Счита, че изискванията на чл. 4 от договора за кредит са неотменими
изисквания за получаване на кредита, като на практика потребителят е бил лишен от
избор дали да предостави обезпечение и какво да бъде то, а към него са поставени
изначално неизпълними изисквания. С оглед предвидените възможности единствената
достъпна за заемателя опция е било сключването на договор за поръчителство с
избрано от заемодателя юридическо лице, което е свързано с него и на чийто капитал е
едноличен собственик, а именно – „Ф. Б.“ ЕООД. Поради това изтъква, че разходът за
потребителя по договора за предоставяне на поръчителство е сигурен за него и с
невключването му в размера на ГПР са нарушени чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и изискването
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като уговореното възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство впоследствие подлежи на разпределяне като печалба на „И. А. М.“ АД.
Излага, че от съдържанието на договора е неясно кои точно разходи са включени в
посочения ГПР и по какъв начин е формиран ГПР. Изтъква, че договорът за
предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като срещу
заплащане на възнаграждението по него ищецът не е получил насрещна престация,
защото в случай на изпълнение на ответното дружество, то има право на регрес срещу
него за пълния размер на платеното, поради което просто задължението му ще бъде
прехвърлено от едното на другото дружество, като се касае за свързани дружества.
Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради
противоречие с добрите нрави, защото с него не се цели реално обезпечаване на
договора за заем, а единствено допълнително оскъпяване на договора за заем, което
обаче е уговорено по друго правоотношение, за да се избегнат ограниченията на чл. 19,
ал. 4 ЗПК. Изтъква, че възнаграждението по договора за предоставяне на
поръчителство надвишава половината от сумата по отпуснатия заем, с което са
нарушени принципите на добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите
нрави. Поради изложеното счита, че договорът за предоставяне на поръчителство е
2
недействителен, а платеното възнаграждение по него е недължимо. Поради тези и
останалите подробно изложени съображения моли съда да признае за установено в
отношенията му с ответника нищожността на процесния договор за поръчителство,
както и да осъди ответника да му заплати сумата от 10 лв. – частично от 110 лв.,
представляващ недължимо платена сума по процесния договор за предоставяне на
поръчителсто, ведно със законни последици. Претендира разноски.
В срока за отговор ответникът „Ф. Б.“ ЕООД оспорва основателността на
предявените искове. Счита, че договорът за предоставяне на поръчителство се регулира
не от ЗПК, а от ТЗ. Оспорва твърденията на ищеца, че той е нищожен като лишен от
основание, като изтъква, че за длъжника сключването му е с цел избягване на
неблагоприятни последици от неизпълнение на задълженията му по договора за
паричен заем, а за ответника – с цел получаване на възнаграждение. Оспорва договорът
за предоставяне на поръчителство да накърнява добрите нрави, като се позовава на
принципа на свободно договаряне, и изтъква, че не е налице нееквивалентност на
престациите, тъй като с процесния договор ответното дружество е поело задължение
да отговаря с цялото си имущество солидарно със заемателя, като при неизпълнение от
последния ще бъде ангажирана отговорността на поръчителя, а уговореното
възнаграждение е по-малко от сумата на всички последици от неизпълнението на
главното задължение по договора за паричен заем. Изтъква, че процесният договор е
сключен доброволно от ищеца, като същият е възмезден предвид предмета на дейност
на ответното дружество – сключването на гаранционни сделки. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, че между Н. И. И. и „И. А. М.“ АД е бил сключен
договор за паричен заем № ******** от 03.09.2019 г., във връзка с който между ищеца
и ответника е бил сключен договор за предоставяне на поръчителство № ******** от
03.09.2019 г., както и че ищецът е погасил задълженията си по кредита. Посочените
обстоятелства са отделени с проекта за доклад по делото като безспорни и ненуждаещи
се от доказване. Проектът за доклад е обявен за окончателен доклад по делото в
проведеното открито съдебно заседание от 26.02.2024 г. Ето защо и на основание чл.
153 ГПК съдът приема осъществяването на отделените за безспорни факти за доказано.
Отделно от това, посочените обстоятелства се установяват и от събраните по делото
писмени доказателства и от заключението на вещото лице по ССчЕ.
Видно от приложения по делото договор за паричен заем № ******** от
03.09.2019 г., сключен между „И. А. М.“ АД като заемодател и ищеца Н. И. И. като
заемател, „И. А. М.“ АД е предоставило на ищеца заем в размер на 1 000 лв. (чл. 2 от
договора), за което обстоятелство договорът има силата на разписка (чл. 3, ал. 2 от
3
договора), тъй като в него заемателят изрично е декларирал, че е получил от
заемодателя изцяло и в брой заемната сума. Договорът е подписан от страните по него,
като автентичността на подписите не е оспорена по делото, поради което съдът
приема, че от същия се установява, че ищецът е получил сумата от 1 000 лв.
В чл. 2, т. 7 от договора е посочено, че общата сума, която заемателят се
задължава да върне е в размер на 1 050,72 лв., която се състои от заемната сума и
възнаградителна лихва, при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) по заема от
40,00 % (чл. 2, т. 6 от договора) и годишен процент на разходите (ГПР) от 47,84 % (чл.
2, т. 8). Заемателят се задължил да върне заетата сума, заедно с договора
възнаградителна лихва, на 12 седмични вноски, всяка от по 87,56 лв., в срок до
27.11.2019 г., на посочения в договора падеж на всяка вноска.
От представения по делото договор за заем (чл. 4 от същия) е видно, че в
тридневен срок от сключването му, ищецът е длъжен да предостави на заемателя едно
от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, всяко от които да
отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за
размер на трудово възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в
размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или
поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „И. А. М.“ АД, да няма
неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължение към други
банкови и финансови институции или ако има – кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“, поръчителят подписва
договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя, за сумата
от 2979,60 лв. със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на
задълженията по договора за заем; 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант,
което предоставя гаранционни сделки.
Видно от приложения по делото договор за предоставяне на поръчителство №
******** от 03.09.2019 г., ответникът, в качеството му на гарант, поел задължението
да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парично задължение) в полза на „И.
А. М.“ АД с наредител – потребителят, с цел гарантиране за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на потребителя по договора за заем (чл. 1, ал. 1
от договора). Посочено е в чл. 1, ал. 2 от договора, че гаранцията се издава от гаранта и
влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на договора, в случай че потребителят не
изпълни задължението си по чл. 4, т. 1 и чл. 4, т. 2 от договора за паричен заем в
указания срок да предостави обезпечение – поръчителство от две физически лица или
банкова гаранция. За поемане на задължението по договора в полза на гаранта „Ф. Б.“
ЕООД е уговорено възнаграждение в размер на сумата от 317,28 лв., платимо от
потребителя разсрочено, на вноски от по 26,44 лв., на уговорените в договора падежни
дати (чл. 3, ал. 1 от договора). „И. А. М.“ АД било овластено да приема плащания и за
гаранта – ответник по делото, като дори е уговорено, че в случай че заплатената от
потребителя сума е недостатъчна да покрие както вноската по договора за заем, така и
тази към гаранта, с приоритет се погасяват задълженията към гаранта (чл. 2, ал. 3 от
4
договора).
От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна
експертиза, неоспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и
компетентно, се установява, че действителният размер на годишния процент на
разходите (ГПР) по процесния договор за кредит, като се отчете и предвидения в
договора за предоставяне на поръчителство разход за поръчителство, е в размер на 1
210,76 %. От заключението се установява също така, че по процесния договор за
предоставяне на поръчителство на 09.09.2019 г. в полза на ответника е платена сумата
от 133,52 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
По исковете по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесните договори със соченото в исковата молба съдържание и
твърдените им пороци, а в тежест на ответника е да докаже наличие на валидни клаузи
на процесните договори.
По иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е
предоставил на ответника, респ. че последният е получил, твърдяната парична сума,
представляваща заплащане на възнаграждение за поръчител по процесния договор за
предоставяне на поръчителство. В тежест на ответника е при установяване на горните
обстоятелства да докаже, че е налице основание за получаване и задържане на
процесната сума, поради което не се дължи нейното връщане, поради което да
установи следното: наличието на валидно облигационно правоотношение между
ищеца и ответника, възникнало по силата на процесния договор за предоставяне на
поръчителство и неговото съдържание; изпълнение на задълженията му по договора,
както и своите искания и възражения по двата иска.
Сключеният между ищеца и „И. А. М.“ АД договор е потребителски, поради
което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК),
като според легалната дефиниция, дадена в чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане или всяка друга форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването
на периодични вноски през целия период на тяхното доставяне.
Договорът за кредит и договорът за поръчителство са сключени при действието
на ЗПК, като по делото няма доказателства, нито твърдение, физическото лице да е
получило заемната сума за търговска или професионална дейност, поради което и
ищецът има качеството "потребител" по смисъла на закона, на основание § 13, т. 1 ДР
на ЗЗП.
За да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите е
необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със
свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните
договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като
една обща икономическа дейност. Следователно при множество правоотношения,
когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения
5
да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната
защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните
правила на закона и добрите нрави.
В конкретния случай, от служебно извършената справка в Агенция по вписвания
– Търговски регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Ф. Б.“
ЕООД е заемодателят „И. А. М.“ АД. Следователно се касае за хипотеза на свързани
лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Въз основа на изложените от ищеца
фактически обстоятелства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, съдът
приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство
представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите (индикатор за общото оскъпяване на
договора за кредит) – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от разпоредбата
на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която общ разход по кредита за потребителя са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Отделно от това, въпреки, че всеки един от представените договори – този за
кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално представляват
самостоятелни договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло, тъй
като тази обвързаност се установява от сключването на договора за поръчителство в
същия ден, в който е сключен договорът за кредит, както и с изричната уговорка за
приоритетно изплащане на възнаграждението по поръчителството пред това по
основното задължение по кредита, изрично посочено в чл. 3, ал. 3 от договор за
предоставяне на поръчителство.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която има императивен характер,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), която към момента на сключване на договора е в размер на 10,00 %, който
след това за срока на действието му не е отбелязал повишение. Следователно лихвите
и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5
ЗПК. В настоящия случай от заключението по ССчЕ се установи по безспорен начин,
че действителният размер на годишния процент на разходите (ГПР) по процесния
договор за кредит, като се отчете предвидения в договора за предоставяне на
поръчителство разход за поръчителство, е в размер на 1 210,76 %, т.е. многократно
надвишава предвидения в закона максимален размер. Така уговореното
възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е
включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя
нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и
липса на основание за дължимост на това вземане. С оглед изложеното съдът намира,
6
че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване вземанията на „И. А. М.“ АД
по процесния договор за потребителски заем, отговаря на поставените от ЗПК
изисквания, за да се включи в общия разход по кредита (Решение № 24 от 10.01.2022 г.
на СГС по в. гр. д. № 7108/2021 г., Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д. №
9991/2020 г. по описа на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. на СГС по в. гр. д. №
2806/2021 г. и др.).
Макар формално договорът за паричен заем да покрива изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 – годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по
кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите
от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22
ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит
на основание чл. 22 ЗПК поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 ЗПК
(Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. на СГС, ІІ-А въззив.
състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. на СГС, III-Б въззив.
състав и др.). Същевременно, договорът, сключен между потребителя и „И. А. М.“ АД,
и договорът, сключен между потребителя и „Ф. Б.“ ЕООД, се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните, поради
което последиците от недействителността на договора за потребителски кредит
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на гаранция,
поради естеството на правоотношенията (Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в.гр.д.
№ 9991/2020 г. на СГС, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г.
на СГС и др.)
Предвид изложеното, предявените искове за прогласяване нищожността на
процесния договор за предоставяне на гаранция следва да бъдат уважени като
основателни, имайки предвид и че по гореизложените съображения процесния договор
за предоставяне на гаранция се явява сключен в нарушение на изискванията за
добросъвестност и справедливост, водейки до неравновесие в правата на страните по
него, както основателно твърди ищецът.
На основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, даденото въз основа нищожен договор за
предоставяне на поръчителство № ******** от 03.09.2019 г., следва да се върне изцяло
на ищеца, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 133,52 лв.
Като законна последица от уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
следва да се присъди законна лихва върху първоначалния размер на предявения иск, а
именно върху сумата от 10 лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 19.04.2023 г. до изплащане на вземането, доколкото с молбата от 22.02.2024 г. по чл.
214 ГПК за изменение на иска чрез увеличаване на неговия размер, ищецът не прави
искане за присъждане на законна лихва върху увеличения размер на главницата.
7
По разноските
С оглед изхода на делото право на разноски има единствено ищецът. В
конкретния случай ищецът не е сторил разноски, тъй като е бил освободен от внасяне
на държавна такса и разноски. На процесуалния представител на ищеца следва да бъде
присъдено адвокатско възнаграждение за осъществяваното безплатно процесуално
представителство на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., като възражението на
ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно. Съдът, като взе предвид липсата на
фактическа и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални
действия, броя на проведените открити съдебни заседания, както и материалния
интерес по делото, намира, че на пълномощника на ищеца следва да се присъдят
разноски в размер на 400,00 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ). Следва да се посочи, че
върху така определената сума не може да се начислява ДДС, както е прието и в
Определение № 917/2.5.2023 г. по ч.гр.д. № 1323/2023 на ВКС.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати в
полза и по сметка на СРС дължимата държавна такса по делото в размер на 100 лв. и
платеното от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице в размер на 300 лв., или
общо сумата от 400 лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. И. И., ЕГН: **********,
адрес: гр. С., ж.к. „Л. 7“, бл. 711, вх. А, ет. 9, ап. 56, срещу „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
иск по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, че договор за предоставяне на поръчителство №
******** от 03.09.2019 г., сключен между страните по делото във връзка с договор за
паричен заем № ******** от 03.09.2019 г., сключен между ищеца и „И. А. М.“ АД, е
нищожен поради противоречие със закона, липса на основание като обезпечаващ
нищожна сделка и като противоречащ на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр.
С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на Н. И. И., ЕГН: **********, адрес:
гр. С., ж.к. „Л. 7“, бл. 711, вх. А, ет. 9, ап. 56, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
сумата от 133,52 лв., представляваща заплатено от ищеца Н. И. И. на ответника „Ф. Б.“
ЕООД възнаграждение по сключен между тях нищожен договор за предоставяне на
поръчителство № ******** от 03.09.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата от
10 лв., считано от 19.04.2023 г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ: ********, представлявано от
адв. Д. М., сумата от 400,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
в настоящото производство безплатна правна помощ и съдействие на ищеца Н. И. И..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Ф. Б.“ ЕООД, ЕИК: *********,
8
седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Д. Н.“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да заплати по
сметка на Софийски районен съд дължимите по делото държавни такси и платени от
бюджета на съда разноски в общ размер на 400 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9