№ 1206
гр. Варна , 09.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на девети
юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен Ат. Атанасов
при участието на секретаря Албена Ив. Янакиева
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20213100500721 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид, следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на “БДЖ-Товарни превози“ ЕOOД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Иван Вазов“ №3,
представлявано от И.Г.Л., действащ чрез юрисконсулт Я.Л., против Решение
№261356/23.11.2020г. по гр.д.№9081/2020г. на РС Варна, в частта с която е отхвърлил
предявения от жалбоподателят, против М.Д. И., с ЕГН **********, с адрес: гр.Варна,
ж.к.“Младост“ №7, бл.142, ет.3, ап.98, иск с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с
чл.236, ал.2 oт ЗЗД за установяване на дължимостта на разликата над уважения размер от
99.13лв. до претендираната сума от 333.39лв., представляваща обезщетение за ползване без
основание на нает имот-дървена барака, с площ от 75кв.м., намираща се в гр.Варна,
ул.“Ивайло“ №64а, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по
чл.410 от ГПК-10.03.2020г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена Заповед №1441/12.03.2020г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч.гр.д.№3380/2020г. по описа на Районен съд Варна.
В жалбата се излага, че атакуваното решение на РС Варна е постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и че е неправилно и
незаконосъобразно. Поддържа се, че ищецът е претендирал обезщетение за ползване само за
м.декември 2019г., като неправилно съдът, се е заел да изяснява, какъв следва да е размерът
1
на обезщетението за по-голям период от претендирания и в хода на тази дейност е приел за
допустимо да извърши прихващане, въпреки, че не е своевременно сезиран с такова искане.
Поддържа се още, че в резултат от въпросните действия, районния съд извършил служебно
съдебно прихващане, без да е сезиран своевременно с възражение от ответника, като е
изчислил по своя инициатива, при това неправилно, сумите с които да извърши
прихващането. Развити са подробни съображения в смисъл, че действията на решаващия
съд, са в нарушение на съдопроизводствените правила и по-конкретно на диспозитивното
начало в процеса и преценка на становище на ответника и на ангажирани доказателства,
след настъпване на преклузията за това на основание чл.133 от ГПК. Сочи се, че изложеното
обуславя процесуална незаконосъобразност на решението и е достатъчно основание за
отмяната му. На следващо място се сочи, че при преценката на размера на обезщетението,
съдът напълно безкритично е приел заключението на вещото лице по допуснатата по делото
СОЕ, относно средния пазарен наем на наетия имот, без да обсъди нито един от изложените
от ищеца в съдебно заседание аргументи, с които е оспорена правилността на заключението.
Изложени са подробни доводи за неправилност на заключението, респективно че същото не
е следвало да се кредитира. На последно място се поддържа, че дори и без да е налице
оспорване от ищеца, съдът е следвало по своя инициатива на основание чл.202 от ГПК да
извърши анализ за обоснованост и правилност на заключението, респективно че с оглед
всички данни за необоснованост на становището на вещото лице за размера на пазарния
наем, е трябвало на основание чл.195, ал.1 във вр. с чл.201, пр.2 от ГПК, служебно да
назначи повторна експертиза за проверка на изводите по първата. Поддържа се, че липсата
на обсъждане по-същество на всички доводи на ищеца, касаещи експертното заключение и
излагане на мотиви кои обстоятелства съдът намира за установени и защо, представлява
съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е също е достатъчно
основание за отмяна на обжалваното решение, вследствие неизпълнение на процесуалните
изисквания за мотивиране на съдебното решение. Сочи се относима към казуса съдебна
практика и са направени доказателствени искания. Моли се въззивният съд да постанови
решение, с което да отмени атакуваната част от първоинстанционното решение и да
уважи предявеният иск.
В срока по чл.263 от ГПК от въззиваемата страна не е постъпил отговор на
въззивната жалба.
В съдебно заседание въззивника, чрез пълномощникът си, поддържа въззивната
жалба и моли за отмяна на обжалваното решение. Претендират се съдебно-деловодни
разноски направени пред двете инстанции.
Въззиваемата страна не се явява не изпраща представител.
За да се произнесе по спора съдът съобрази, следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание иск с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК
2
във вр. с чл.236, ал.2 от ЗЗД за установяване на дължимостта от М.Д. И. в полза на “БДЖ-
Товарни превози“ ЕOOД на сумата от 333.39лв., представляваща обезщетение за ползване
без основание на нает имот-дървена барака, с площ от 75кв.м., намираща се в гр.Варна,
ул.“Ивайло“ №64а, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по
чл.410 от ГПК-10.03.2020г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е
издадена Заповед №1441/12.03.2020г. за изпълнение на парично задължение в
производството по ч.гр.д.№3380/2020г. по описа на Районен съд Варна.
В исковата молби се твърди, че на 13.07.2007г. страните са сключили договор за
наем, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата за срок от 5 години
ползването на обект, представляващ дървена барака с площ от 75кв.м., намираща се в
гр.Варна, ул.“Ивайло“ №64, срещу задължение на наемателката да заплаща наемно
възнаграждение в размер на 110лв. с ДДС месечно. Твърди се, че след изтичане наемният
срок, наемателката продължила ползването на вещта, със знанието и без
противопоставянето на наемодателя, поради което наемното възнаграждение, следва да се
счита продължено за неопределен срок при условията на чл.236, ал.1 от ЗЗД. Сочи се, че с
Покана от 18.10.2019г., получена от адресата на 22.10.2019г., наемателката е поканена да
предприеме действия по нова тръжна процедура за отдаване под наем на обекта,
представляващ дървена барака с площ от 75кв.м., намираща се в гр.Варна, ул.“Ивайло“
№64а, или при неизпълнение да освободи обекта в срок до 31.12.2019г. С вросната покана
наемателят е поканен да върне обекта, както и да заплаща обезщетение до реалното му
предаване.
Ответницата не е подала отговор в срока по чл.131 от ГПК, като в проведеното първо
о.с.з. е подала молба, с която оспорва основанието и размера на претенцията. Поддържа, че
отношенията между страните, следва да се уредят при условията на чл.236, ал.1 от ЗЗД,
според която договорът се счита продължен за неопределен срок, когато след изтичане на
наемния срок ползването на имота продължи със знанието и без противопоставянето на
наемодателя, респективно, че в полза на ищецът се дължи наемна цена, а не обезщетение.
Поддържа се още, е размера на претендираните суми е неправилно определен от ищеца, като
излага доводи как следва да се изчисли задължението на наемодателката. Прави се
възражение за прихващане на задълженията на наемателката с внесеният от нея депозит при
сключване на договора за наем.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
3
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
и допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, на основание
чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания
за неправилно формираните изводи от съда. В разглеждания случай оплакванията на
въззивника-ищец в първоинстанционното производство, съставляват оспорване на изводите
на първоинстанционния съд формирани във връзка с определяне на размера на иска, с
твърдения за допуснати процесуални нарушения и неправилност на анализа на събраните
доказателства. Така направените оспорвания не съставляват новонаведени възражения или
фактически твърдения, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
Настоящото производството се развива след проведено заповедно такова ч.гр.д.
№3380/2020г. по описа на Районен съд Варна, където в полза на жалбоподателя-ищец
против ответницата-длъжник, е издадена Заповед №1441/12.03.2020г. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК за сумата от 333.39лв., представляваща дължим
остатък от обезщетение за ползване без основание на нает имот-дървена барака, с площ от
75кв.м., намираща се в гр.Варна, ул.“Ивайло“ №64а, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението-10.03.2020г. до окончателното изплащане на задължението.
Видно е от представените по делото заверени преписи от Договор за наем от
13.07.2007г., с нотариална заверка на подписите, с рег.№2868, извършена от Нотариус с рег.
№115 в РНК, ведно със и Споразумение от 28.09.2009г., че праводател на ищецът е
предоставил на ответницата временното-за срок от 5 години и възмездно ползване на
дървена барака с площ от 75кв.м., намираща се в гр.Варна, ул.“Ивайло“ № 64а, срещу
задължение на наемателят да заплаща месечно наемно възнаграждение в размер на 132лв. с
ДДС, която сума е индексирана на 134.71лв. без ДДС, считано от 01.09.2009г. Съгласно
чл.15 от договора, наемателката е предала на наемодателя гаранция в размер на
тримесечният наем, която сума подлежи на връщане в петдневен срок от окончателното
прекратяване на отношенията между страните. Според съставеният от страните Приемо-
предавателен протокол от същата дата, препис от който е приет по делото, наемният обект е
предаден на наемателката в деня на сключване на договора. Със споразумение от
22.05.2013г. наемната цена е увеличена на 139.33лв. без ДДС на месец.
По делото не е налице спор, че ответницата е ползвала обекта през целия срок на
договора, т.е. от 13.07.2007г. до 13.07.2012г., като е заплащала дължимият наем. Не е се
спори и че ползването на вещта е продължило след изтичане на срока на договора, като това
е станало със знанието и без противопоставянето на наемодателя, което поведение на
страните има трансформиращ ефект по смисъла на чл.236, ал.1 ЗЗД, т.е. от срочен към
договор за наемен без определен срок.
4
Установява се от приложеният препис от Писмо от 18.10.2019г., което според
приложеното известие за доставяне е получено на 22.10.2019г., че наемодателят е поканил
наемателката в 14-дневен срок от уведомяването да предприеме необходимите действия по
чл.14 от ПРУПДТДДУК, като подаде заявление за участие в нова тръжна процедура за
отдаване под наем на процесният обект или ако не желае да участва в тръжна процедура да
освободи обекта в срок до 31.12.2019г. Въпросното писмо съдържа и уведомление, че от
датата на получаването му до сключване на нов договор за наем или до предаване на обекта,
наемателката следва да заплаща обезщетение за ползването на обекта без правно основание,
съгласно чл.236, ал.2 от ЗЗД.
Установява се приетия по делото препис от Протокол от 30.12.20189г., че
ответницата не е заявила желание за сключване на нов договор за наем на процесния обект,
респективно че същия е предаден на наемодателя в добро състояние на посочената дата. В
цитираният протокол, се съдържа изявление на ответницата за несъгласие с отразените в
него задължения за наем за месеците октомври и ноември.
По делото е изслушано заключение на ССч.Е, според което пазарният наем на
процесния имот за периода 01-30.12.2019г. възлиза на 194лв. или около 6лв. на ден.
Въпросното заключение не е оспорено от страните, респективно е приетото от съдът.
Въз основа на горното, въззивният съд намира следното:
С оглед разпоредба на чл.236, ал.2 от ЗЗД, ако наемателят, след прекратяване на
договора, продължи да ползва вещта, въпреки противопоставянето на наемодателя, той
дължи обезщетение, т.е. предпоставките за възникване на отговорността на наемателя за
заплащане на обезщетение при условията на цитираната норма, са прекратен договор за
наем, изрично противопоставяне на наемодателя срещу ползването на имота и претърпени
вреди. Същевременно според специалната разпоредба на чл.238 от ЗЗД, когато договорът за
наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести
другата един месец по-рано.
В разглежданият казус, както вече се посочи процесния договор за наем се е
трансформирал в безсрочен, поради което за да настъпи прекратителен ефект по отношение
на облигационната връзка, е необходимо някоя от страните да отправи волеизявление при
условията на чл.238 от ЗЗД. Анализа на писмото на ищеца от 18.10.2019г., получено от
наемателката на 22.10.2019г., установява че такова изявление е направено от наемодателя,
но предвид горецитираната правна норма, то не може да породи незабавен ефект,
респективно задължение за насрещната страна да заплаща обезщетение, както е посочено в
него, а най-рано след изтичане на едномесечен срок. От друга страна в писмото е отправена
покана за продължаване на наемното правоотношение, чрез участие в тръжна процедура или
за освобождаване на имота в срок до 31.12.2019г. В този смисъл прекратителното изявление
на наемодателят, е породило ефект именно от последната дата, която е определена като
5
крайна за освобождаване на имота и към която е бил изтекъл едномесечният срок на
предизвестието за отказ от наемният договор. Ето защо за процесният период в полза на
наемодателят, се дължи уговорената наемна цена, а не обезщетение в размер на пазарния
наем, респективно претенцията на ищеца, се явява изначално неоснователна, но предвид
невъзможността да се влоши положението на жалбоподателя, този факт няма как да намери
отражение във въззивното решение.
На следващо място дори да се приеме, че ищецът има право на обезщетение за
процесният период, то доводите му за допуснато процесуално нарушение и неправилен
анализ на доказателствата от първоинстанционния съд, са неоснователни. Принципно вярно
е, че правото на ответникът да прави възражения и в частност възражение за прихващане, се
преклудират с изтичане на срока за отговор, но от това правило е налице изключение по
отношение на материалноправното изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми
и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са
били налице условията за компенсируемостта им, възражението за което може да се заяви за
първи път и пред въззивния съд. В този смисъл обективираното в молбата на ответницата,
подадена преди първото по делото о.с.з., възражение за прихващане със заплатения депозит,
който подлежи на връщане поради прекратяването на договора за наем, т.е. е изискуемо и
ликвидно вземане, с дължимото обезщетение не е просрочено, напротив породило е
целеният погасителен ефект. В контекста на изложеното правилни, са изводите на
районният съд за погасяване на задължението на ответницата до установеният от него
размер, към които настоящия въззивен състав препраща на основание чл.2712 от ГПК.
Оплакванията на жалбоподателя за нарушение на служебното начало и за
безкритичност при кредитиране на заключението на СОЕ, са напълно несъстоятелни.
Въпросното заключение е дало пълен, обоснован и изчерпателен отговор на въпроса за
пазарния наем на процесния имот, като в о.с.з. вещото лице е дало допълнителни пояснения
на поставените от страната въпроси, с което е изчистило всички възможни неясноти. Ето
защо и при липса на оспорване на заключението от страна на ищецът, е отсъствало каквото
и да е основание за служебно назначаване на повторна експертиза, доколкото изслушаната
такава не поражда съмнение за необоснованост, а напротив.
С оглед изложеното правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението
на вещото лице, респективно е съобразил решението си с неговите изводи.
За пълнота, следва да се отбележи, че развитите едва с въззивната жалба доводи за
неправилност на заключението, не кореспондират с данните по делото. Всички
характеристики на процесният имот и по конкретно неговият вид конструкция и площ, са
намерили коректно отражение в заключението на вещото лице. Като не трябва да се
пренебрегва и факта, че вещта малко или много е извадена търговският оборот, предвид
спецификата при наемането , респективно, че по отношение на нея не са приложими
обичайните условия.
6
По изложените съображения настоящият състав на въззивният съд, приема, че
първоинстанционния съд, е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва
да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №261356 от 23.11.2020г. постановено по гр.д.
№9081/2020г. по описа на Районен съд Варна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7