РЕШЕНИЕ
гр. София, 17.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесет и пети февруари две хиляди двадесет и вторагодина,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗЛАТКА
ЧОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 4060/2021 г по описа на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
-
С Решение № 20043648 от 16.02.2021 г.,
постановено по гр. дело № 43359/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 76 състав, е
признато за установено по предявените от
„Т.С." ЕАД срещу М. Б. Г. и С.Д.Г., пасивно субективно при условията на
разделност и кумулативно обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД,
че М. Б. Г. и С.Д.Г. дължат дължат на „Т.С.” ЕАД по ½ всеки един от тях сумата от 3 206,49 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия за периода от 27.02.2017г. до м.04.2019г., ведно
със законната лихва, считано от 27.02.2020г. до окончателното й изплащане и сумата от 274,41 лева - мораторна лихва за периода от 15.09.2017г. до 18.02.2020г., като са главният иск е отхвърлен като
неоснователен и частично погасен по давност за разликата над сумата от 3 206,49 лева до пълния
предявен размер от 3 974,13 лева и за периода от м.07.2016г. до
28.02.2017г., а акцесорният е
отхвърлен за разликата над сумата от 274,41 до пълния предявен размер от 456,51
лева.
Със същото решение ответнице М. Б. Г. и С.Д.Г. са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 108,09 лв., представляващи разноски в заповедното производство и
сумата от 1385,66 лв., представляваща разноски в исковата производство
съразмерно на уважената част от исковете.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която са частично уважени предявените пасивно субективно съединени
акцесорни установителни искове, е постъпила въззивна жалба от ответниците, чрез
назначения им особен представител, с оплаквания за неправилност на обжалваното
решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон
и необоснованост. Изтъква, че по делото ищецът не е установил наличието на
облигационно правооотношние, доколкото не било установено, че ответниците са
собственици на процесния недвижим имот, до който е доставяна топлинна енергия.
Изтъква, че не били представени и ОУ на ищцовото дружество, което било
изискване на чл. 150, ал. 1 ЗЕ за възникване на правоотношение. Не били
представени и доказателства за договор между ЕС и топлинния счетоводител - „М.Е.“
ООД, както и такъв да е сключен с ищеца. Молят съда да отмени решението в
обжалваната част и отхвърли изцяло предявените искове.
Въззиваемите по жалбата на ответника -
„Т.С.” ЕАД и „М.Е.“ ООД - третото лице помагач на ищеца –не са подали отговор
на въззивната жалба, не се явява техен процесуален представител и не вземат
становище по въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица - страни в процеса, като особения представител не дължи
държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивните жалби за неоснователни по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение
той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните
изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към
мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в
настоящия съдебен акт.
По отношение на
наведеното във възивната жалба оплакване следва да се отбележи, процесният договор за търговска продажба
на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150, ал.
1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително
публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в §1,
т. 2а от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ и касаеща процесния имот/ „потребител на
енергия или природен газ за битови нужди” , респективно „битов клиент“ е
физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения
с ищцовото дружество. В тази връзка по делото е представено писмо
адресирано от СО до „Т.С." ЕАД, с
което СО е уведомила ищцовото дружество, че процесният апартамент, находящ се в
гр. София, ж.к. *******, до който ищецът твърди че е доставил топлинна енергия
е бил продаден на М. Б. Г. и С.Д.Г. с договор за покупко-продажба от 21.01.1991
г., въз основа на Заповед № ДИ-03-117/18.01.1991 г.
По делото е
представен и от ОС на ЕС на ж.к.*******, от който се установява , че С.Д.Г. се
е подписал като собственик и абонат с аб.№ 183086 при проведеното ОС за избор
на топлинен счетоводител с „М.Е.“ ООД. В този смисъл, ответникът Г. чрез
полагане на своя подпис, е удостоверил, че е собственик на процесния недвижим имот, което по своята правна същно
представлява признание на твърдения от ищеца факт. Ето защо при съвкупна преценка
на събраните по делото писмени доказателства се установя при условията на пълно
и главно доказаванне, че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение, като на лист 33 по делото на СРС е представени и ОУ на дружеството,
публикувани във вестник Мовнитор на 11.07.2016 г.
Следователно,
противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото е установено, че през
процесния период, че именно между страните по делото е възникнало правоотношение
по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна ен и доколкото не се
установява друго по правилото на чл. 30,
ал. 3 ЗС ответниците отговорят поравно.
По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване дали е
доставяна топлинна енергия от ищцовото дружество следва да се отбележи, че от
кредитираното от настоящия състав на съда заключение на вещото лице по
изслушаната и приета по делото СТЕ се установява, че реално доставената
топлинна енергия за процесния период до
имот, находящ се в София, ж.к. ******* е доставяна топлинна енергия.
По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване следва да се
отбележи, че по делото /лист 24/ е представе договор № 116 от 17.05.2002 г.,
сключен между ищцовото дружество и „М.Е.“ ООД, страните са договорили заплащане от страна „Т.С.“ ЕАД на извършваните
услуги.
Предвид ангажираните по делото доказателства,
ищецът се легитимира като носител на право да получи стойността на извършваната
услуга дялово разпределение и предявените искове за установяване на дължимостта
й са установени по основание.
Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания,
включително и относно формирания размер на уважените главен и акцесорен искове,
и поради съвпадане правните изводи на двете съдебни инстанции, решението следва
да се потвърди изцяло.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по
правилата на 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20043648 от 16.02.2021 г.,
постановено по гр. дело № 43359/2020 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 76 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.”
ЕАД –- „М.Е.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: