Решение по дело №2321/2019 на Районен съд - Ловеч

                                   Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   №                        

                                             гр. Ловеч, 18.03.2020 г.

 

                                             В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ЛОВЕШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, седми състав, в публично заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА ЙОРДАНОВА

 

при секретаря……...Петя Маринова...............................и в присъствието на прокурора...................................................., като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 2321 по описа за 2019 г., за да се произнесе, съобрази:

 

          Производство с правно основание чл. 422 ал. 1 във връзка с чл. 415 от ГПК във връзка с чл. 240 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД/.

 

          Постъпила е искова молба от М.П.М. ***, чрез пълномощник адвокат М.В., против В.Т.З. ***, по реда на чл. 422 във вр. с чл. 415 ал. 1 от ГПК, за установяване на вземане в размер на сумата 2677.80 лева – неизплатена част от дадена в заем сума в размер на 7000.00 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че за вземането си ищецът е предявил заявление срещу ответника по чл. 410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.№ 1220/2019 г. по описа на Ловешкия районен съд, като след връчване на книжата ответникът подал възражение. С оглед на това, ищецът предявява в указания срок настоящият установителен иск за вземането си, за което твърди, че произтича от следните обстоятелства:

С ответника се познавали от деца, като през 2016 година същият помолил ищеца да му изтегли и даде в заем сума от 7000 лева, понеже имал намерение да закупи имот - къща и парите, с които разполагало семейството му не били достатъчни. Ищецът посочва, че нямал налични такива средства, поради което отишли в „Сибанк“ ЕАД-Ловеч, за да видят при какви условия и в какъв размер банката би могла да му отпусне потребителски кредит, който да обслужват заедно. Ищецът твърди, че на 31.08.2016 година подписал договор за потребителски кредит, с който банката му отпуснала кредит в размер на 10000 лева, при договорени условия. Неразделна част от договора бил и погасителен план, като за кредита, лихвата, която се дължала, била в размер на 2 935.34 лева, с дата на усвояването му - 07.09.2016 година и дата на издължаване - 07.09.2020 година. Към договора задължително било и сключването на застраховка „живот“ за сумата от 1000 лева, която следвало да заплаща в размер на 20 лева месечно.

Ищецът посочва, че веднага след усвояването на кредита погасил свой предходен заем от 3000 лева, а останалата част от 7000 лева били приведени на 10.09.2016 година по сметка, посочена от ответника в негова полза с основание - заем. Ответникът бил добре запознат с всички условия на отпуснатия на ищеца потребителски кредит и следвало да погасява вноските ежемесечно така, както е договорено с банката до напълно издължаване на сумата, дадена му в заем от ищеца. Наред с това следвало да заплаща и пропорционалната сума на лихвата и застраховките, които се следват ежемесечно, но за последните ищецът посочва, че на този етап не е предявил претенция спрямо ответника.

Уговорката им била да прави вноски по сметката по кредита до пълно издължаване на сумата, която е получил, което той правел от месец ноември 2016 година - 1 вноска от 269.48 лева и от месец декември 2016 година до месец януари 2018 година - 14 вноски по 289.48 лева, след което вноските му спрели, като ищецът бил принуден да продължи да заплаща кредита, за да не стане предсрочно изискуем.

Ищецът посочва, че към датата на предявяване на вземането си по подаденото заявление ответникът му дължи сумата от 2677.80 лева - остатък от дадената му сума в заем в размер на 7000 лева.

С оглед на изложеното, ищецът моли да се приеме за установено по отношение на ответника, че същият му дължи сумата от 2677.80 лева - неизплатена част от дадената му сума в заем в размер на 7000 лева, с банков превод от 10.09.2016 година, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане на сумата.

Претендира присъждане и на разноските по двете производства.

          В законоустановения едномесечен срок е постъпил писмен отговор с вх.№ 14126/20.12.2019 г., подаден от ответника, чрез пълномощник адвокат Г.Г., с който изразява становище, че искът е допустим, но частично основателен. Признава, че през 2016 г. е получил от ищеца сумата 7000.00 лева в заем, чрез банков превод, като уговорката им била ищецът да му даде посочената сума в заем без лихва, която сума ответникът следвало да му изплаща на вноски по изтеглен от ищеца заем към банка, както и да му изплаща дължимите от него вноски по застраховка „Живот“, докато общо му изплати 7000.00 лева. Посочва, че за погасяване на дадената в заем сума е извършвал парични преводи по сметка на ищеца общо в размер на сумата 730.00 лева, която следва да се извади от претендираната от ищеца сума в размер на 2677.80 лева. В този смисъл ответникът заявява, че признава иска до размер на 1947.80 лева.

В допълнение вх.№ 14247/23.12.2019 г. към първия отговор, ответникът заявява, че е пропуснал да посочи още един паричен превод, който е направил в полза на ищеца – на 08.10.2018 г. – сума в размер на 270.00 лева, при което, заедно с посочените в първия отговор парични преводи, се получава общо преведена сума в размер на 1000.00 лева, която сума следва да се извади от претендираната от ищеца. С оглед на това, ответникът заявява, че признава иска до размер на 1677.80 лева.

В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, а се представлява от пълномощника си адвокат М.В., която направи отказ от предявения иск в частта за сумата 1000.00 лева, ведно със законната лихва върху цялата сума /2677.80 лева/, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК /27.06.2019 г./ до изплащане на вземането, а в останалата част – за сумата 1677.80 лева, моли за произнасяне на решение при признание на иска. Поддържа искането и за присъждане на направените разноски от доверителя й в настоящото производството, съгласно представен списък по чл. 80 от ГПК. Относно заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение, направи възражение за прекомерност. 

Ответникът, редовно призован, също не се явява, а се представлява от адвокат Г.Г., който поддържа становището по двата отговора за признание на иска до размер на сумата от 1677.80 лева. Моли, разноските на страните да се присъдят съобразно частичното уважаване на иска, като при определяне на разноските за доверителя му да се съобрази заплатения адвокатски хонорар в пълния му размер, по отношение на който излага съображения, че не е прекомерен.

          Установява се, че по повод подадено Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, вх.№ 7134/27.06.2019 г., от ищеца М.П.М. е било образувано ч.гр.дело № 1220/2019 г. по описа на Ловешкия районен съд, който е издал Заповед № 615/28.06.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника – ответник В.Т.З., за сумата от 2677.80 лева - главница, ведно със законната лихва от 27.06.2019 г. до изплащане на вземането и сторените разноски в размер на 54.00 лева – платена държавна такса.

          В заповедта е посочено, че вземането произтича от договор за заем от 10.09.2016 г., по силата на който кредиторът е предоставил на длъжника сума в размер на 7000.00 лева, преведена по сметка на длъжника, а той е предложил изпълнение за сумата от 4322.30 лева.

          Тъй като длъжникът е възразил в срока по чл. 414 ал. 2 от ГПК срещу издадената заповед за изпълнение, заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за установяване на вземанията си, в едномесечен срок от получаване на съобщението.

          С оглед на това и в указания срок е предявен настоящият установителен иск, на основание чл. 422 ал. 1 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 240 от ЗЗД.     

          С протоколно определение от 18.02.2020 г., на основание чл. 233 от ГПК, след като съобрази, че процесуалният представител на ищеца разполага с изрично пълномощно от него да прави отказ от иска, съдът прие направения отказ от предявения иск в частта за сумата 1000.00 лева, ведно със законната лихва върху цялата сума /2677.80 лева/, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК /27.06.2019 г./ до изплащане на вземането, и прекрати производството по делото в тази част. Като последица от прекратяване на производството в тази част, съдът е обезсилил издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 615/28.06.2019 г. по ч. гр. дело № 1220/2019 г. по описа на Ловешкия районен съд в частта за сумата 1000.00 /хиляда/ лева – главница, ведно със законната лихва върху цялата сума /2677.80 лева/, считано от 27.06.2019 г. до изплащане на вземането. Посоченото протоколно определение е влязло в сила.

          В останалата част на претенцията – до размер на сумата 1677.80 лева, съдът намира, че са налице предпоставките за произнасяне на решение при признание на иска по реда на чл. 237 ал. 1 от ГПК, тъй като в отговорите си ответникът, чрез пълномощника си, легитимиращ се с изрично пълномощно да признава исканията на другата страна, е признал иска до горепосочения размер, а ищецът, чрез пълномощника си, изрично е поискал съдът да се произнесе с решение при признание на иска в тази част.

          Спазени са и изискванията на чл. 237 ал. 3 от ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда.

          В съответствие с разпоредбата на чл. 237 ал. 2 от ГПК, е достатъчно съдът да укаже в мотивите на решението си, че то се основава на признание на иска, като по аргумент от тази разпоредба, не е необходимо да излага допълнителни мотиви по въпроса съществува ли спорното право по същество.

          Разноските по делото, направени от страните следва да се присъдят съразмерно с уважената част от иска и частично прекратената претенция /чл. 78 ал. 1 и ал. 4 от ГПК/.

                                               С представения списък ищецът е претендирал следните разноски по настоящото исково производство, а именно: 54.00 лева – внесена държавна такса и 300.00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 29.11.2019 г. 

При съобразяване уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски по делото в общ размер на сумата 221.80 лева.

В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца е заявил, че претендира разноски само за настоящата инстанция, поради което такива не следва да се присъждат на ищеца за заповедното производство.

                                                                                                                                    Ответникът е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева, съгласно представения списък и договор за правна защита и съдействие от 20.12.2019 г. Относно заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение в посочения размер е направено възражение за прекомерност от страна на ищеца. Съобразно материалния интерес по предявения иск и предвидения размер в чл. 7 ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото в случая адвокатско възнаграждение се определя в размер на 417.45 лева. Следователно, заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение съответства на нормативно установения размер и не е прекомерно, съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, поради което в този му размер следва да бъде съобразено при изчисляване на разноските на ответника, като не се налага намаляването му по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК.

          С оглед на изложеното, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника разноски в размер на сумата 149.38 лева, съобразно прекратената част на делото.  

Водим от горното, съдът

 

                                            Р    Е    Ш    И:

 

          ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ал. 1 във връзка с чл. 415 от ГПК във връзка с чл. 240 от ЗЗД, по отношение на В.Т.З., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на М.П.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1677.80 лв. /хиляда шестстотин седемдесет и седем лева и осемдесет стотинки/, представляваща останала неизплатена част от дадена му в заем с банков превод от 10.09.2016 г. сума в размер на 7000.00 лв. /седем хиляди лева/.

          ОСЪЖДА В.Т.З., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на М.П.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 221.80 лв. /двеста двадесет и един лева и осемдесет стотинки/, представляваща разноски по делото, съразмерно с уважената част от иска.

          ОСЪЖДА М.П.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на В.Т.З., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 149.38 лв. /сто четиридесет и девет лева и тридесет и осем стотинки/, представляваща разноски по делото, съобразно прекратената част на делото.

          Решението подлежи на обжалване пред Ловешкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

     След влизане на решението в сила, препис от същото да се приложи по ч.гр.дело № 1220/2019 г. по описа на РС-Ловеч, за съобразяване.

 

                                                     РАЙОНЕН СЪДИЯ: