РЕШЕНИЕ
№ 182
гр. Тутракан, 29.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТУТРАКАН в публично заседание на седемнадесети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Огнян К. Маладжиков
при участието на секретаря Светлана Н. Генчева Гвоздейкова
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Гражданско дело №
20253430100035 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по редовна и допустима искова молба с вх.№
2672/06.06.2025 на „К. а.“ ЕООД с ЕИК *** срещу Е. Е. А. с ЕГН **********,
с която иска осъждането на ответника да плати по Договор за финансов
лизинг № 497 от 05.02.2021 г.:
- 134,43 лева, представляваща лизингов вноска № 17, законната лихва
върху тази сума от 10.07.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 42
лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 18, законната лихва
върху тази сума от 10.08.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 200
лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 19, законната лихва
върху тази сума от 10.09.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 190
лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 20, законната лихва
върху тази сума от 10.10.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 180
1
лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 21, законната лихва
върху тази сума от 10.11.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 170
лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 23, законната лихва
върху тази сума от 10.01.2022 г. до датата на исковата молба в размер на 160
лева;
- 560,71 лева, представляваща половината данък МПС за 2022 г.;
- 1233,57 лева, представляваща целият данък МПС за 2024 г.;
- 616,79 лева, представляваща половината данък МПС за 2025 г.;
- 16 151,04 лв., представляваща обезщетение за продължило ползване на
лизинговия актив, собственост на ищеца, за периода след изтичане на срока на
лизинговия договор – от 06.02.2023 г. до 06.01.2025 г.;
- законна лихва за забава върху от подаване на исковата молба на
15.01.2025 г. до изплащане на задължението по главниците, изчислени от
ищеца в общ размер на 22061,34 лева.
Платена е държавна такса за завеждане на делото в размер на 920,13
лева, явяваща се 4% върху цената на иска от 23003,34 лева.
Подсъдността на делото на Тутраканския районен съд се определя от
цената на иска и от адреса на ответника. Както от постоянния му – по чл. 105
от ГПК, така и от потребителското му качество, ако се допусне, че
правоотношението е потребителско, според настоящия адрес – чл. 113 от ГПК,
тъй като и двата адреса са служебно установени, че са в с. Търновци, общ.
Тутракан.
Ищцовото дружество „К. а.“ ЕООД твърди, че е лизингодател по
договора за финансов лизинг, а ответникът е лизингополучател, който не е
изпълнил задължението си да плати изцяло последните 5 и частично една
лизингова вноска, а след изтичането на срока на договора не е върнал
лизинговата вещ. Позовава се на чл. 9, ал. 4 от договора, според който
лизингополучателят дължи месечно обезщетение за ползването на вещта, след
като е възникнало задължение за връщането и, в размер на найвисоката
̀
месечна лизингова вноска, която е 672,96 лева. Настоява, че по чл. 2, ал. 6 от
договора лизингополучателят дължи заплащането на местния данък МПС.
2
Моли за уважаване на иска и присъждането на разноски за производството.
Ответникът Е. А. се представлява от назначен особен представител,
който оспорва иска като неоснователен. Намира за неясни и недоказани част
от съществените условия по договора. Счита за неравноправна клаузата за
размера на обезщетението при невръщане на лизинговата вещ. Моли за
отхвърляне на иска.
В съдебното заседание ищецът поддържа иска чрез писмено становище,
а особеният представител на ответник поддържа своя отговор.
След преценка на събраните по делото доказателства, становищата на
страните, направените искания и нормите на закона, съдът намира от
фактическа и правна страна следното.
Исковете са с правна квалификация:
по чл. 79, ал. 1, предл. първо (за реално изпълнение) от ЗЗД във връзка с
чл. 342, ал. 1 от Търговския закон за неплатеното възнаграждение на
лизингодателя и по чл. 86 от ЗЗД за законните лихви за забава до и след
подаване на исковата молба, като те са във връзка със Закона за
потребителския кредит;
по чл. 92 от ЗЗД във вр. чл. 345, ал. 1, предл. последно от ТЗ – за
неустойката, наречена в договора „обезщетение“ при неизпълнение на
задължението за връщане на лизиговата вещ; и
по чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 2, ал. 9 от договора за
лизинг – за възстановяване на платения местен данък МПС.
Допълнителната квалификация във връзка със Закона за потребителския
кредит се дължи на обстоятелството, че при решаване на делото съдът достига
до извода, че правоотношението, което е породено от процесния Договор за
финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 г. между страните, е потребителско, тъй
като е сключено между потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР към Закона
за защита на потребителите. Нормата гласи, че „Потребител“ е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и
всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа
извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Въпреки
3
дадените указания в тази насока, на осн. чл. 7, ал. 3 от ГПК, страните не
изложиха становища дали считат договора за потребителски. Видно е, че той е
сключен между търговеца ищец и физическото лице ответник, но за втория
няма доказателства, че договорът е насочен за задоволяване на негова
търговска или професионална цел.
С Договора за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 лизингодателят
ищец се е задължил и е придобил чрез покупко-продажба от 05.02.2021 между
„А.Е.Г.“ ЕООД, като продавач, и „К. а.“ ООД като купувач, движимата вещ
„П.“-К., която от своя страна в качеството си на лизингодател по договора за
лизинг е предал с приемо-предавателен протокол на ответника
лизингополучател. След изтичането на срока на договора от 24 месеца
лизинговата вещ нито е придобита от лизингополучателя въз основа на чл. 6
от договора, нито е върната на лизингодателя – изводът следва от липсата на
твърдения и доказателства за обратното.
Самият Договор за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 г. предвижда в
своя чл. 6 възможността за придобиване на лизинговата вещ – лек автомобил
„П.“ модел „К.“ д.к.№ ***, с рама № WP1ZZZ9PZ3LA82202, от страна на
лизингополучателя или от посочено от него трето лице. При това положение и
с оглед на потребителското правоотношение между страните, породено от
договора, съдът намира, че към него следва да се приложат изискванията на
Закона за потребителския кредит, на основание чл. 3, ал. 3 от същия закон.
Съдът приема, че страните също са били наясно към момента на сключване на
договора, че той трябва да е съобразен със ЗПК, защото в редица негови
разпоредби са включени клаузи за годишен лихвен процент, ГПР, обща
стойност на лизинговите плащания, общи разходи по договора, право на отказ
от него в 14-дневен срок от сключването му и др., които са все изисквания по
ЗПК към потребителските кредити.
Съдът констатира, че в договора и неговото „приложение А“ не е
посочен размерът на лихвения процент на ден, който се прилага при
упражнено право на отказ в 14-дневния срок от сключването му. Правото е
изрично предвидено в чл. 4, т. 14 и т. 15 от договора, а изискването в такива
случаи да се посочи размерът на лихвения процент на ден се намира в чл. 11,
ал. 1, т. 20 от ЗПК. Точният размер на лихвения процент на ден е необходим, за
да може кредитополучателят (лизингополучателят) да направи избор дали да
4
се възползва от правото да се откаже от договора или не, като сам изчисли
каква лихва би дължал, ако го стори. Липсата на конкретно посочен лихвен
процент на ден с цифрова величина, приложим за упражняване правото на
отказ от договора, препятства кредитополучателя да направи информиран
избор и по този начин бива лишен от правото да се ползва от този начин за
освобождаване от договорната обвързаност. Затова чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК
поставя изискване за посочване на „размера на лихвения процент на ден“ и
санкционира липсата му с последиците на чл. 22 от ЗПК – недействителност
на договора, без значение дали кредитополучателят действително е
възнамерявал да се ползва от правото да се откаже от договора или не; и без
значение дали ответникът потребител е направил нарочно възражение в този
смисъл.
Така е прието и в Решение № 59/20.05.2024 на ВКС по търг.д.№
2695/2022 на 2-ро т.о., в което върховните съдии, най-напред, се позовават на
Тълкувателно решение № 1/2020г. от 27.04.2022г. по тълк. д. № 1/2020г. на
ОСГТК на ВКС, според което „съдът се произнася в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение за
правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, независимо от
вида на договора и страните по него. В разяснителната част на тълкувателния
акт е посочено, че когато нищожността е видима от представените с исковата
молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният
съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по
нищожността и да изпълни задължението си по чл. 146 т.2 и 5 ГПК. При
пропуск или при представяне на доказателства в хода на производството, от
които за пръв път се открива нищожността, съдът е длъжен да уведоми
страните с нарочно определение като им даде възможност да изразят
становище и посочат доказателства. Налице е и позоваване на новелата на
чл.7, ал.3 ГПК (ДВ, бр.100/2019г.), в която изрично е предвидено задължение
на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от Закона за защита
на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.“
Тутраканският районен съд напомня, че с доклада по делото е уведомил
страните, че ще следи служебно за интересите на ответника, ако се установи,
че е потребител, като е дал възможност да изразят становище включително по
5
въпросите за съответствие на договора със ЗПК.
И още от цитираното решение на ВКС по чл. 290 от ГПК: „Посочването
в съдържанието на договора на лихвата по кредита (годишния лихвен процент
– пар.1 т.4 ДР на ЗПК), което е изискване по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, обаче не
съставлява изпълнение на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК за посочване на лихвен
процент на ден, чиято цел е обезпечаване на реална възможност за
упражняване на потестативното право на отказ от договора.“
Също така, съдът констатира след собствени изчисления по формулата
за ГПР в Приложение 2 към чл. 19 от ЗПК, че годишният процент на разходите
47,59%, който е посочен в договора е по-нисък от действителния. Цената на
лизинговата вещ, на която се придобива активът, е 11500 лева и това е
главницата по смисъла на ЗПК. Годишният лихвен процент е фиксиран на
35%. Срокът на договора е 24 месеца. Договорена е такса за одобрение от 200
лева и такса за управление от 115 лева. Тези такси противоречат на чл. 10а, ал.
2 от ЗПК, който гласи, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В
погасителния план се съдържа и друга „такса без ДДС“ в размер на 161,06
лева, която не е ясно на какво основание е начислена, а чл. 10а, ал. 4 от ЗПК
изисква видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, да бъдат ясно и точно определени в договора за потребителски
кредит. След като това изискване не е спазено, то и тази такса е недължима.
Независимо от недължимостта на трите такси, те все пак са включени като
нефинансирани разходи (начислени в началото на договора) в общите разходи
по заема, оттам и в ГПР от 47,59% – по договор, или 47,77% – според
изчислението на съда.
Към общите разходи по лизинга е следвало да се включат разходите за
застрахователната премия по застраховка „Автокаско“, тъй като чл. 5, ал. 4 от
договора е предвиждало такова задължение за лизингодателя, но за сметка на
„Клиента“, като застраховката е покривала пълната действителна стойност на
лизинговата вещ. От приетите по делото застрахователни полици за
застраховки „Каско“, с периоди на застрахователно покритие 05.02.2021-
04.02.2022 и 05.02.2022-04.02.2023, се установява, че застраховащ и
застрахован е лизингодателят ищец, като собственик на лизинговата вещ.
Оттук следва изводът, че застраховката служи за обезпечение на
6
лизингодателя ищец, като го обезщетява за вредите, в случай на
застрахователно събитие с неговия актив. Този извод директно следва от чл. 1,
ал. 3, изр. последно и чл. 5, ал. 9 на договора за лизинг. Обезпечението обаче е
за сметка на потребителя лизингополучател, който е ответник по делото.
Следователно, трябвало е застрахователните премии по застраховка
„Автокаско“ да се включат в общите разходи по заема (лизинга), оттам и в
ГПР. За база на изчислението, което съдът прави, вземе застрахователната
премия по първия застрахователен договор, който предвижда 4 премии по
307,05 лева, платими авансово в началото на всеки 3-месечен период. С тях
действителният ГПР съдът изчислява на 74,28%.
Като не е посочен действителният ГПР в договора за лизинг, поради
неправилно изключване на застрахователните премии по застраховка „Каско“
от общите разходи по заема, които са били известни на кредитора
лизингодател още при сключването на лизинговия договор, същият е нарушил
чл. 11, ал. 1, т. 10 то ЗПК, тъй като неточно посоченият, заблуждаващо нисък
ГПР, следва да се приравни на липсващ ГПР.
Съдът отчита, че договорът за лизинг е специфичен по своя предмет. Той
съчетава характеристиките на мандатен договор, на продажба, на наем, а в
настоящия случай и на потребителски кредит. Именно с оглед на
характеристките му като потребителски заем, съдът приема, че нарушенията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 20 от ЗПК водят до недействителност на договора за
лизинг, на основание чл. 22 от ЗПК, но недействителността се простира само
върху онези клаузи, които характеризират лизинговия договор като
потребителски заем, не и върху останалите.
При недействителен договор по чл. 22 от ЗПК, кредитополучателят
(лизингополучателят) дължи да върне само „чистата“ стойност на кредита, от
която се е възползвал, на основание чл. 23 от ЗПК, без да дължи лихва и други
разходи по заема.
Чистата стойност на кредита е цената на лизинговия актив – 11500 лева.
Това е сумата, която лизингодателят доказано е превел на продавача на МПС-
то, за да придобие актива.
Според приетата като доказателство справка на ищеца, ответникът е
направил плащания общо за 15453,52 лева. От тях съдът не отчита като
погасителни плащания по договора за лизинг сумите, които лизингодателят е
7
прихващал за погасяване на застрахователните премии по застраховка
„Гражданска отговорност“ – общо 659,08 лева, тъй като приема, че
независимо на какво основание ответникът ползва моторното превозно
средство, употребата му изисква сключването на такава застраховка, която
покрива неговата (като презумиран водач на МПС-то) гражданска отговорност
към трети лица. Тоест, тази застраховка е изцяло в полза на ответника и няма
отношение към общите разходи по заема (договора за лизинг), независимо че в
договора за лизинг е предвидено сключването на застраховката и заплащането
на застрахователните премии да става чрез лизингодателя. В този смисъл е и
клаузата на чл. 4, ал. 7, изр. 2 от договора, която гласи, че „Клиентът“ се
задължа да плаща за своя сметка всички разходи, такси и разноски за
използването и поддържането на лизинговата вещ, които не са пряко свързани
с договора за лизинг. Такъв непряко свързан разход, според съда, е за
задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. Тази клауза не е част
от потребителско-кредитната характеристика на договора за лизинг и затова
не е засегната от недействителността по чл. 22 от ЗПК.
Ето защо, плащанията, които съдът изчислява, че са направени по
договора за лизинг, в потребителско-кредитната му част, са (15453,52 –
659,08) = 14794,44 лева. С тях изцяло се покрива задължението по чл. 23 от
ЗПК в размер на 11500 лева, което води до неоснователност на предявените
искове за лизинговите вноски и лихвите за забава върху тях, квалифицирани
от съда по чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 342, ал. 1 от
Търговския закон, и по чл. 86 от ЗЗД във връзка със Закона за потребителския
кредит.
Разликата между платените 14794,44 лева и дължимите по чл. 23 от ЗПК
11500 лева е 3294,44 лева.
В чл. 2, ал. 7 от договора е уговорен ред за прихващане на изпълнението;
точка 2 – „други разходи, дължими от Клиента“ следва да се обвърже със
задължението на лизингополучателя по чл. 2, ал. 9 от договора за
възстановяване на всички данъци, възникнали по време на действие на
договора. Това задължение не се обхваща от недействителността по чл. 22 от
ЗПК, тъй като то няма нищо общо с кредитното правоотношение. От
справката за извършените погасителни плащания става ясно, че ищецът е
прихванал за погасяване на задълженията за „данъци за МПС“ общо 1537,33
8
лева. Макар да не е посочено в справката, за кои точно периоди са погасени
задълженията за местния данък МПС, съдът приема, че претендираните суми
за възстановяване, а именно: 560,71 лева, представляваща половината данък
МПС за 2022 г.; 1233,57 лева, представляваща целият данък МПС за 2024 г.; и
616,79 лева, представляваща половината данък МПС за 2025 г., не съвпадат по
основание с вече погасените задължения. Така от 3294,44 лева, които
включват погасените 1537,33 лева за „данъци за МПС“, остатъкът е 1757,11
лева. С него, на основание чл. 2, ал. 7, т. 2 от договора следва да погасят
претендираните задължения за възстановяване на платения местен данък
МПС, както следва: 560,71 лева, представляваща половината данък МПС за
2022 г. – изцяло; а задължението от 1233,57 лева, представляваща целият
данък МПС за 2024 г. – частично до размера от 1196,40 лева, с оставащ
непогасен остатък от 37,17 лева. Така искът по чл. 345, ал. 2 от ТЗ – за
възстановяване на платения местен данък МПС, следва да се уважи частично
за 37,17 лева за местен данък МПС за 2024 г. и за 616,79 лева, представляваща
половината данък МПС за 2025 г., ведно със законната лихва за забава от
подаване на исковата молба на 15.01.2025 г. до изплащане на задължението,
като бъде отхвърлен в погасените части.
Претенцията за 16 151,04 лв., представляваща обезщетение за
продължило ползване на лизинговия актив, собственост на ищеца, за периода
след изтичане на срока на лизинговия договор – от 06.02.2023 г. до 06.01.2025
г. е неоснователна. Неустоечната клауза, на която се позовава ищецът, в чл. 9,
ал. 5 от договора е нищожна. Тя е такава, защото неустойката, която е
уговорена с нея, е зачетна, имаща обезщетителна функция, изводима от
съдържанието на разпоредбата. Уговорката за неустойка, в т.ч. зачетната
такава, има за цел да облекчи доказването на размера на вредите при
неизпълнение. И все пак, за да е валидна клаузата, вредите трябва да са налице
от самото неизпълнение. Съдът приема, че в първата си част, която гласи, че
ако „Клиентът“ не върне лизинговата вещ в срок, дължи обезщетение в
размер на месечните вноски, неусточената клауза не е нищожна. Тази част
обаче се отнася до задължение за връщане на вещта, преди да е изтекъл срокът
по погасителния план. Изводът следва от съпоставка и по аргумент от
противното спрямо следващото условие, че ако срокът на погасителния план е
изтекъл, размерът на обезщетението е най-високата вноска съгласно същия
план. В първата си част неустоечната клауза има за цел да обезщети вредите
9
от неизпълнението. В случая, заради недействителността на договора в
кредитната му част, на осн. чл. 22 от ЗПК, задължението на
лизингополучателя по чл. 23 от ЗПК е погасено изцяло. Във втората си част,
която касае периода на „неизпълнение“ след срока по погасителния план,
неустоечната клауза надхвърля своята обезщетителна функция и се явява
ново, допълнително възнаграждение за ползването на вещта. Такова
възнаграждение, което по съществото си е наемна цена, може да е дължимо
само ако беше уговорено изрично.
Съдът взема предвид, като съществена особеност на договора за лизинг,
а и конкретно в настоящия случай, че цялата стойност на лизинговия актив е
платена от лизингополучателя и на практика са изпълнени условията по чл. 6
от договора, при отчитане на неговата недействителност по отношение на
потребителско-кредитните елементи. Липсата на волеизявление от страна на
лизингополучателя за придобиване собствеността на вещта, при положение че
предпоставките за това право са възникнали, не води до пряко причиняване
на вреди за лизингодателя, които да подлежат на обезщетяване.
Опцията за излизане от ситуацията, при която формален собственик на
лизинговата вещ е лизингодателят, но лизингополучателят не връща вещта, се
намира в упражненото вече право по чл. 9, ал. 5 от договора, за което е
представено и прието доказателството – че ищцовото дружество е сезирало
органите на МВР и е образувано досъдебно производство за престъпление по
чл. 206, ал. 1 от НК. При неговото развитие би могло да се стигне до връщане
на автомобила на формалния собственик, но само ако лизингополучателят не
направи възражение, че иска да му се прехвърли собствеността. Това е така,
защото в наказателния процес правата на пострадалия от престъпление от общ
характер, в т.ч. на ощетеното юридическо лице, възникват ако има
съставомерна вреда от престъплението, която в случая следва да се изразява в
остатъчната стойност на лизинговия актив. Само че, както съдът вече прие,
тази остатъчна стойност, според „определенията“ в самия лизингов договор, е
част от „лизинговата цена“ от 11500 лева, която от своя страна вече е платена
на лизингодателя. Тоест, липсва остатъчна стойност, която да се приеме за
актив в патримониума на ищеца лизингодател.
Нещо друго, което е от съществено значение – в договора липсва срок за
упражняване на правото по чл. 6 за придобиване на собствеността и за
10
връщане на вещта, ако не бъде упражненото това право. Уговорен е тридневен
срок за връщане само в хипотезата на чл. 9, ал. 1 от договора – при
предсрочното му прекратяване. Условия за предсрочно прекратяване на
договора за лизинг, извън потребителско-кредитната му част, липсват, тъй
като изрядният в кредитното правоотношение е ответникът лизингополучател.
След като няма срок, в който той да предяви правото си за придобиване на
вещта, както няма и срок да върне същата, липсват основания да се счита, че
лизингополучателят не държи вещта на годно правно основание.
В обобщение на изложените съображения искът за обезщетение от
невръщането на вещта следва да се отхвърли – тъй като неусточената клауза в
частта, на която се позовава ищецът, е нищожна, а не може и да се
трансформира ползването на вещта в наемно правоотношение, първо, поради
липсата на изрична уговорка в тази насока, и второ – поради държането на
вещта от страна на лизингополучателя на годно правно основание, каквото се
явява договорът за лизинг в частта, която не е засегната от недействителността
по чл. 22 от ЗПК.
По разноските
Ищецът е направил разноски за държавна такса 920,13 лева, за
адвокатски хонорар 1800 лева и за депозит за възнаграждение на особения
представител на ответника 1500 лева, общо 4220,13 лева. Исковата молба е
уважена за 653,96 лева от претендираните 23003,34 лева. На основание чл. 78,
ал. 1 от ГПК на ищеца следва да се присъдят 119,97 лева.
Водим от гореизложеното, Тутраканският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Е. Е. А. с ЕГН ********** да плати на „К. а.“ ЕООД с ЕИК
***, на основание по чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 2, ал. 9
от Договор за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021, сумата от 37,17 лева за
местен данък МПС за 2024 г. и 616,79 лева, представляваща половината
данък МПС за 2025 г., начислени за лизинговата вещ лек автомобил „П.“
модел „К.. д.к.№ ***, рама № WP1ZZZ9PZ3LA82202, ведно със законната
лихва за забава от подаване на исковата молба на 15.01.2025 г. до изплащане
11
на дължимите суми.
ОТХВЪРЛЯ осъдителния иск на „К. а.“ ЕООД с ЕИК *** срещу Е. Е. А.
с ЕГН ********** за:
- 134,43 лева, представляваща лизингов вноска № 17, и за законната
лихва върху тази сума от 10.07.2022 г. до датата на исковата молба в размер на
42 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 18, и за законната
лихва върху тази сума от 10.08.2022 г. до датата на исковата молба в размер на
200 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 19, и за законната
лихва върху тази сума от 10.09.2022 г. до датата на исковата молба в размер на
190 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 20, и за законната
лихва върху тази сума от 10.10.2022 г. до датата на исковата молба в размер на
180 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 21, и за законната
лихва върху тази сума от 10.11.2022 г. до датата на исковата молба в размер на
170 лева;
- 672,96 лева, представляваща лизингов вноска № 23, и за законната
лихва върху тази сума от 10.01.2022 г. до датата на исковата молба в размер на
160 лева;
- 560,71 лева, представляваща половината данък МПС за 2022 г.;
- 1196,40 лева, представляваща разликата над уважените 37,17 лева за
местен данък МПС за 2024 г., до претендираните 1233,57 лева;
- 16 151,04 лева, представляваща обезщетение за продължило ползване
на лизинговия актив, собственост на ищеца, за периода след изтичане на срока
на лизинговия договор – от 06.02.2023 г. до 06.01.2025 г., претендирани като
дължими по Договор за финансов лизинг № 497 от 05.02.2021 за лизинговата
вещ лек автомобил „П.“ модел „К.“ д.к.№ ***, рама № WP1ZZZ9PZ3LA82202.
ОСЪЖДА Е. Е. А. с ЕГН ********** да плати на „К. а.“ ЕООД с ЕИК
*** разноските по гр.д.№ 35/2025 на ТнРС в размер на 119,97 лева.
12
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Окръжен съд
– Силистра.
Съдия при Районен съд – Тутракан: _______________________
13