Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
22.07.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през
две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Марина Гюрова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 5513 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 23.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 3431/ 2018 г. на Софийски районен
съд, І ГО, 118 състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК *******/
срещу Г.Д.Ц. /ЕГН **********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79,
ал,1, пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на
следните вземания: сумата 878.07 лв.- за доставена от дружеството топлинна
енергия и такса дялово разпределение през периода 1.07.2012 г.- 30.04.2014 г.
за топлоснабден имот- апартамент № 57, находящ се в гр. София, жк „*******,
аб.№ 054235, и сумата 148.02 лв.- лихва за забавено плащане на цената за
топлоенергия и дялово разпределение за периода 31.08.2012 г.- 10.07.2015 г.,
ведно със законната лихва върху сумите за главници, считано от 4.08.2015 г. до
окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д.№ 46323/ 2015 г. на СРС, 118 състав. На основание
чл.78, ал.3 ГПК ищецът „Т.С.” ЕАД е осъден да заплати на ответницата Г.Ц.
сумата 500 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от „Т.С.” ЕАД- ***
/ищец по делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и
необоснованост на постановеното от СРС решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за признаване дължимостта на горепосочените
суми- главница, такса за услугата „дялово разпределение“ и лихви за забава, с
присъждане на разноски по делото.
Въззиваемата
страна Г.Д.Ц. /ответница по делото/ оспорва жалбата и моли да бъде постановено
решение за отхвърлянето й като неоснователна, като претендира разноски за
въззивното производство.
Третото
лице- помагач „Т.С.“ ЕООД- *** не изразява становище по жалбата.
Предявени
са установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски
градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
По същество обжалваното решение е правилно
като краен резултат и следва да бъде потвърдено, макар и не по изложените от
първо-инстанционния съд съображения.
Спорно
по делото- според доводите във въззивната жалба на ищеца и отговора на ответницата,
е обстоятелството дали през процесния период между страните е съществувало
валидно договорно отношение за продажба на топлинна енергия. Според действалата
през процесния период норма на чл.153,
ал.1 ЗЕ „потребител на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или
титулярът на вещното право на ползване на топло-снабдявания имот”. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е притежанието на вещно право върху
имота- собственост или вещно право на ползване. Цитираната норма легитимира
като потребител на топлинна енергия по силата на закона собственика на
топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в
който случай потребител се явява третото лице- ползвател, което разрешение
съответства и на общата уредба на задълженията на носителя на ограниченото
вещно право по чл.57 ЗС, възлагаща в негова тежест разноските, свързани с
ползването на вещта.
Горните
хипотези са приложими, доколкото относно доставката на топлинна енергия до
определен топлоснабден имот няма сключен писмен договор, явяващ се по правило
основен източник на облигационните право-отношения. Сключването на писмен договор при условията на
договорна автономия е приложимо и в областта на продажбата на топлинна енергия,
като чл.149, ал.1, т.6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия
се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между
доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда- етажна
собственост.
Установява
се въз основа на представения от ищеца като доказателство по делото Нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 26/ 1997 г. на софийски нотариус /л.22 от
делото на СРС/, че през 1997 г. в качеството на купувачи ответницата Г.Д.Ц. и
нейният баща Д.С.К.са придобили в съсобственост при равни права /по 1/2 идеална
част за всеки/ процесния топлоснабден имот: апартамент № 57, находящ се в гр.
София, жк „*******, като името на Д.К.- адресат на издадената по ч.гр.д.№
46323/ 2015 г. на СРС, 118 състав, заповед за изпълнение по чл.410 ГПК фигурира
и в списъка на етажните собственици в сградата /неподписан от него/, приложен
Л.2 на Реш. по гр.д.№
5513/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
към сключения с фирмата на топлинно
счетоводство договор от 2002 г. Следователно посочените двама собственици на
имота, включая ответницата Ц., имат качеството потребители на топлинна енергия
по смисъла на чл.153, ал.1 ЗЕ и в това си качество дължат плащане цената на
доставената в имота през процесния период топлинна енергия.
Ирелевантно
за основателността на иска по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД е обстоятелството
кое лице е фактически ползвател на процесния имот, както и дали е негов
владелец или държател. Не могат да бъдат споделени от въззивния съд изложените
от първоинстанционния съд съображения, обосновали отхвърляне на посочения иск,
че ответницата „никога не е живяла в топлофицирания имот и не била допускана от
своя баща в него, въпреки заявено от нея желание за това, че през исковия
период имотът е ползван изцяло от бащата на ответницата- Д.К., а също и че е
налице намерение за своене на идеалната част на ответницата, изразяващо се в
отблъскване на нейните опити да влезе във владение на имота, или най- малкото
обръщане на намерението от държане в своене на нейната част, което е ясно
манифестирано“, за които факти и обстоятелства са събрани гласни доказателства
по делото. Това е така, тъй като материално- правната легитимация на ответницата
да отговаря за реалното изпълнение на договорно задължение /чл.79, ал.1 ЗЗД/ в качеството
на съсобственик и потребител на топлинна енергия в процесния имот /чл.153, ал.1
ЗЕ/ не е оборена в процеса с допустими по ГПК доказателствени средства, като правото
й на собственост върху идеална част от същия не може да бъде отречено
инцидентно в съдебен процес за установяване дължимост на вземания, произтичащи
от договорно основание, какъвто е настоящият процес по чл.422 ГПК.
За
установяване доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на
претендираната от ищеца цена, обаче не са представени по делото никакви
доказателства, при принадлежаща на ищеца доказателствена тежест за установяване
релевантните за спорното материално право факти и обстоятелства. Посочено е от
подпомагащата ищеца страна /топлинен
счетоводител за имота/, че абонатът не е осигурил достъп за отчет на уредите в
процесния имот, но представеният по делото протокол за неосигурен достъп касае
имоти, различни от процесния /ап.59 и ап.55/, с титуляри на отчетните документи-
третите за спора лица Пламен Великов и Д.К., а не ответницата или
съсобственикът й Д.К..
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд за неоснователност на претенцията за признаване дължимостта на
претендираните от ищеца суми за цената на доставена в съсобствения между ответницата
и трето лице топлинна енергия, тъй като използваният от него способ за
определяне обема на тази енергия и на нейната цена в случая е неприложим,
поради обстоятелството, че не са представени от ищеца, чиято е
доказателствената тежест, протоколи за неосигурен от абоната достъп до имота за
отчитане на уредите за дялово разпределение, респ. доказателства за липсата на
отчети по вина на потребителя поради неосигурен или отказан достъп за отчитане.
Съгласно приложимите през процесния период норми на Наредба № 16-334 за топлоснабдяването
/2007 г./ и Приложение към чл.61, ал.1 от същата- Методика за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради- етажна собственост, при
неосигуряване на достъп за отчитане /липса на отчети по вина на потребителя-
отказ на достъп за отчитане, злоумишлена повреда или манипулация/ се прилага
екстраполация по специфичен разход на сградата съобразно установените в
наредбата правила. За обосноваването на тази екстраполация обаче, следва да
бъдат представени по делото посочените протоколи за неосигурен достъп до имота,
каквито доказателства от страна на ищеца в случая не са представени, което води
до отнасяне на неблагоприятните последици от дължимото и непроведено от него
пълно главно доказване на производящите спорното право факти в негова вреда и
като краен резултат- до отхвърляне на иска за признаване дължимостта на горепосочената
главница, представляваща начислена цена на топлинна енергия за отопление на
имота в размер на 878.07 лева, като недоказан и неоснователен.
От
страна на ответницата Ц. не е направено признание на иска нито по основание,
нито по размер. Твърденията й, че няма достъп до имота повече от 20 години, не
контактува с ползващия го съсобственик Д.К. /неин баща/ и не знае дали в имота
изобщо има топлоподаване, не са равнозначни нито на признание на иска, нито на признание
на факти, поради което и ищецът не е освободен от доказателствената тежест да
установява претенциите си по основание и по размер.
В
случая за обосноваването на приложения специфичен метод за определяне обема на
доставената топлинна енергия и начисляване на нейната стойност ищецът носи
процесуалното задължение да установи при условията на пълно и главно доказване
правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици. Не са
представени в тази връзка по делото констативни протоколи, установяващи
спазването на нормативно установеното в Наредбата за топлоснабдяването
изискване да са определени най- малко две дати, които лицето по чл.139б ЗЕ
/топлинен счетоводител/ да е обявило на потребителите за осигуряването на
достъп за отчет на уредите и на така обявените дати абонатът за процесния ап.№
57 в бл.34, вх.7 в жк „Свобода“- гр. София, да не е осигурил достъп за отчет на
уредите. Съгласно чл.70, ал.4 НТ на потребителите, неосигурили достъп за отчет,
за всички отоплителни тела в имота се начислява енергия по реда на т.6.5- от приложението по чл.61, ал.1 като отоплителни
тела без уреди. Съгласно т.6.7 от Приложението към чл.61, ал.1 НТ- Методика за дялово
разпределение на топлинната енергия в сгради- етажна собственост, разпоредбите
на т.6.5, предвиждащи прилагането на екстраполация по максимален специфичен
разход на сградата /МСРС/, се прилагат при неосигуряване на достъп за отчет на
уредите на определените от лицето по чл.139б ЗЕ дати. Следователно, за да се
приеме, че достъп от абоната не е осигурен, следва да са обявени най- малко две
дати за отчитане на уредите и на същите достъп до имота да не е осъществен. Тъй
като по делото такива доказателства от ищеца не са представени, не се установява
Л.3 на Реш. по гр.д.№
5513/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
наличието и на предпоставки за определяне
цената на доставената топлинна енергия по реда на т.6.5 от цитираната методика към НТ. На това основание, поради непроведено от ищеца пълно главно доказване
на твърденията за доставена топлинна енергия за отопление на имота в посочения
обем искът по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 878.07 лв. подлежи на
отхвърляне като недоказан и неоснователен.
Следва
да се отбележи наред с горното, че неизпълнението на задължението за
осигуряване на достъп до имота не води автоматично до възникването на
задължение за заплащането на енергия на база максимален отчет. За потребителя
съществува възможност да поиска допълнителен отчет за своя сметка. Разпоредбата
на чл.70, ал.5 от Наредба № 16-334/ 2007 г. установява право на потребителя,
който не е осигурил достъп до имота си, да поиска допълнителен отчет за своя
сметка и преработване на изравнителните сметки съобразно реалното потребление,
а не на база максимален отчет. С тази възможност потребителят разполага в 3-
месечен срок от връчване на изравнителните сметки. В случая по делото не е
установено на ответницата да са валидно връчени изравнителните сметки, нито
други съобщения за дължими суми и потребена енергия за процесния период, поради
което и не може да се приеме, че за нея срокът за оспорването им и за
отправянето на искане за допълнителен отчет е изтекъл. Няма твърдения, нито
данни по делото приложената по делото изравнителна сметка, чийто адресат е третото
за настоящия спор лице Д.К., а не ответницата Ц., да е била връчена, поради
което и за тях не е била изчерпана възможността да искат реално отчитане на
показанията на уредите.
Поради
изложеното искът по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за признаване дължимостта на
сумата 878.07 лв.- стойност на топлинна енергия, като неоснователен и недоказан
следва да бъде отхвърлен, а предвид акцесорния му характер, искът по чл.422 ГПК
вр. чл.86 ЗЗД също подлежи на отхвърляне като неоснователен.
Неоснователна е и
претенцията на ищеца за признаване дължимостта на сумата 8.16 лв.- такса за
услугата „дялово разпределение“, която не следва да бъде включвана в
главничното задължение на ответницата, тъй като не е обосновано, нито доказано
от ищеца да е титуляр на такова вземане срещу нея.
При
тези съображения, поради съвпадане крайните изводи на двете съдебни инстанции
по съществото на спора постановеното от СРС отхвърлително решение следва да
бъде потвърдено.
При
този изход на спора на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът дължи
да заплати на въззиваемата страна сумата 201.57 лв.- разноски за въззивното
производство за платено адв. възнаграждение, чийто размер е редуциран до
минималния дължим по Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения размер, при уважаване възражението за прекомерност
по чл.78, ал.5 ГПК, заявено с писмена молба на въззивника от 27.05.2020 г.
Водим от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 23.01.2019
г., постановено по гр.д.№ 3431/ 2018 г. на Софийски районен съд, І ГО, 118
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД- *** /ЕИК
*******/ да заплати на Г.Д.Ц. /ЕГН **********/
сумата 201.57 лв. /двеста и един лева
и 57 ст./- разноски за въззивното
производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД- ***- като трето лице- помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД в производството по
делото.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.