Решение по дело №8984/2022 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1336
Дата: 16 март 2023 г. (в сила от 16 март 2023 г.)
Съдия: Виктория Марианова Станиславова
Дело: 20221100508984
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 25 август 2022 г.

Съдържание на акта Свали акта

РЕШЕНИЕ
№ 1336
гр. София, 16.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Любомир В.ев
Членове:Темислав М. Димитров

Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20221100508984 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 20041955/14.06.2022 г., постановено по гр. д. № 22596/2020 г. по описа
на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 170 състав, е признато за установено по
предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.Б.“ ЕАД против А. М. М. установителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 228 от Закона за електронните
съобщения, че А. М. М. дължи на „Т.Б.“ ЕАД сумата от 226,68 лева, представляваща
неплатени абонаментни такси и стойност на незаплатени далекосъобщителни услуги по
Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги от 23.09.2016 г. за мобилен
номер +359894854597, и Договор за мобилни услуги от 17.08.2017 г. за мобилен номер
+******* за периода 15.08.2017 г. – 14.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 28.10.2019 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 323/2019 г. по описа на РС
– Е., до окончателното плащане, както и сумата от 530,50 лева, представляваща
незаплатени лизингови вноски по Договори за лизинг от 23.09.2016 г. и от 17.08.2017 г., за
периода 15.08.2017 г. – 14.01.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
28.10.2019 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 323/2019 г. по описа на РС – Е., до
окончателното плащане.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата А. М. М. е осъдена да заплати в полза на
ищеца сумата в размер на 925 лева – разноски в исковото производство, както и сумата в
размер 385 лева – разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 323/2019 г. по описа
на РС – Е..
Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, е депозирана въззивна жалба от ответницата А. М. М., чрез особения представител
1
адвокат Р. Й.. Излагат се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост. Конкретно се
поддържа, че противно на приетото от СРС, по делото не се установява по несъмнен начин,
че твърдените далекосъобщителни услуги в претендираната им стойност от 226,68 лева са
били предоставени на ответницата. В тази насока се сочи, че ангажираните по делото 5 броя
фактури представляват частни документи, които съобразно чл. 180 ГПК се ползват само с
формална доказателствена сила относно обстоятелството, че изявленията, съдържащи се в
тях, изхождат от техния автор, но не удостоверяват факта на предоставяне на посочените
мобилни услуги. Счита се за необоснован изводът на решаващия съд за постигнато между
страните съгласие, обективирано в клаузата на чл. 19б от Общите условия към договора за
лизинг, за отклонение от диспозитивното начало, предвидено в разпоредбата на чл. 87, ал. 1
ЗЗД, и уговаряне на възможност за едностранно прекратяване на сключения договор без
уведомяване на длъжника за това, респ. за настъпване на автоматична предсрочна
изискуемост на непогасените лизингови вноски. Твърди се, че ищецът не е представил
доказателства за сключен договор за продажба на процесните устройства съгласно
предвиденото в чл. 7, ал. 1 от Общите му условия. При тези съображения се моли за отмяна
на обжалваното решение и постановяване на друго решение, с което предявените искове да
се отхвърлят.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна –
„Йеттел България“ ЕАД /с предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД/, чрез адвокат В. Н.. Излагат
се аргументи за неоснователност на наведените във въззивната жалба оплаквания и се моли
за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.
Претендират се разноски за въззивната инстанция.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира, че фактическата обстановка се установява така както е
изложена от първоинстанционния съд. Пред въззивната инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата за
установена от СРС фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които
са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от СРС фактическа обстановка, въззивният
съд достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от лице с правен
интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от ТР № 1 от
09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не се констатират допуснати от СРС нарушения на императивни
материалноправни норми при неговото постановяване.
Във връзка с оплакванията относно неговата правилност, въззивният съд намира
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени установителни иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1
2
ЗЗД, вр. чл. 228 ЗЕС, и чл. 345 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД.
На етапа на въззивното производство между страните не се спори, а и от
представените по делото писмени доказателства – допълнително споразумение към договор
за мобилни услуги от 23.09.2016 г., договор за лизинг от 23.09.2016 г., договор за мобилни
услуги от 17.08.2017 г. и договор за лизинг от 17.08.2017 г., саморъчно подписани от
страните /чиито подписи не се оспорват по делото/, се установява, че между тях са
възникнали и съществували облигационни правоотношения по договори за мобилни услуги
за отчетен период от 15.08.2017 г. до 14.11.2017 г., сключени при Общите условия на „Т.Б.“
ЕАД за взаимоотношения с потребителите на мобилни услуги, както и по договори за
лизинг, сключени при Общите условия на „Т.Б.“ ЕАД по договор за лизинг за предоставяне
на преносим компютър, 3G CONNECT CENTER, телефонен апарат или друго устройство,
по силата на които ищецът е предоставил на ответницата устройства LENOVO Vibe Sl Lite
Dual Blue и LENOVO Moto M Dual Grey, за ползването на които ответницата се е задължила
да плаща определена цена на месечни лизингови вноски.
По делото е прието като писмено доказателство Допълнително споразумение към
договор за мобилни услуги от 23.09.2016 г., сключено между страните, за предпочетен
мобилен номер +359894854597, със срок на валидност 24 месеца /от 23.09.2016 г. до
23.09.2018 г./ и абонаментен план „Нонстоп 30,99 promo 21,99“ с посочен стандартен
месечен абонамент 30,99 лева и промоционален месечен абонамент 21,99 лева. Договорът е
подписан от представител на мобилния оператор и от потребителя, чийто подпис не е
оспорен. Посочено е, че с подписването на договора е предоставен 1 брой устройство –
LENOVO Vibe Sl Lite Dual Blue.
По делото е приет като писмено доказателство договор за лизинг от 23.09.2016 г.,
сключен между страните, съгласно който ищецът – лизингодател, е поел задължение да
предостави за временно и възмездно ползване на ответницата – лизингополучател
устройство LENOVO Vibe Sl Lite Dual Blue с телефонен номер +359894854597, с уговорена
обща лизингова цена 92 лева, платима на 23 месечни равни вноски от по 4 лева съгласно
обективиран в договора погасителен план. Съгласно чл. 4 от договора с неговото подписване
лизингополучателят декларира и потвърждава, че лизингодателят му е предал устройството
във вид, годен за употреба. Договорът е подписан от представител на лизингодателя и от
потребителя, чийто подпис не е оспорен.
По делото е приет като писмено доказателство договор за мобилни услуги от
17.08.2017 г., сключен между страните, за предпочетен мобилен номер +******* със срок на
валидност 24 месеца /в сила от 17.08.2017 г. до 17.08.2019 г./ и абонаментен план „Тотал
24,99“ с посочен стандартен месечен абонамент 24,99 лева на месец. Договорът е подписан
от представител на мобилния оператор и от потребителя, чийто подпис не е оспорен.
Посочено е, че с подписването на договора е предоставен 1 брой устройство – LENOVO
Moto M Dual Grey.
По делото е приет като писмено доказателство договор за лизинг от 17.08.2017 г.,
сключен между страните, съгласно който ищецът – лизингодател, е поел задължение да
предостави за временно и възмездно ползване на ответницата – лизингополучател
устройство LENOVO Moto M Dual Grey с телефонен номер +******* с уговорена обща
лизингова цена 473,57 лева, платима на 23 месечни равни вноски от по 20,59 лева съгласно
обективиран в договора погасителен план. Съгласно чл. 4 от договора с негово подписване
лизингополучателят декларира и потвърждава, че лизингодателят му е предал устройството
във вид, годен за употреба. Договорът е подписан от представител на лизингодателя и от
потребителя, чийто подпис не е оспорен.
По делото не е спорно обстоятелството, че ищцовото дружество е издало следните
фактури: 1./ Фактура № **********/15.09.2017 г., за отчетен период 15.08.2017 г. –
14.09.2017 г., за сумата от 127,50 лева; 2/ Фактура № **********/15.10.2017 г., за отчетен
3
период 15.09.2017 г. – 14.10.2017 г., за сумата от 101,39 лева; 3./ Фактура №
**********/15.11.2017 г., за отчетен период 15.10.2017 г. - 14.11.2017 г., за сумата от 71,56
лева, 4./ Фактура № **********/15.12.2017 г., за отчетен период 15.11.2017 г. – 14.12.2017 г.,
за сумата от 8,93 лева, и 5./ Фактура № **********/15.01.2018 г., за отчетен период
15.12.2017 г. – 14.01.2018 г., за сумата от 447,80 лева.
Първият спорен по същество пред въззивната инстанция въпрос е предоставил ли е
ищецът далекосъобщителни услуги на претендираната стойност и дължат ли се начислените
абонаментни такси.
В конкретния случай ищецът претендира сумата в общ размер на 226,68 лева,
представляваща сбор от неплатени абонаментни такси и стойност на незаплатени
далекосъобщителни услуги по Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги
от 23.09.2016 г. и Договор за мобилни услуги от 17.08.2017 г. Ответната страна в срока по
чл. 131 ГПК не е оспорила, че е бил предоставен достъп до мобилната мрежа на ищеца.
Обстоятелството, че такъв е бил предоставен се установява по категоричен начин и от
изслушаното заключение на приетата пред СРС съдебно – техническа експертиза,
неоспорено по делото, което преценено по реда на чл. 202 ГПК въззивният съд кредитира
като обективно и компетентно изготвено. Възраженията на ответницата по делото се
свеждат до това, че ищецът не е предоставил реално мобилните услуги, за които са
сключени процесните договори. В конкретния случай следва да бъде направено
разграничение между задължението за абонаментна такса и задължението за заплащане на
предоставените услуги. Характерът на абонаментната такса е такъв, че предполага
заплащането й срещу предоставен достъп до мрежата. Този аргумент черпи своето
основание и от дефиницията на абонаментната такса, съдържаща се в приложените и
действащи между страните общи условия. Тя се дължи предварително от потребителя на
мобилни услуги и срещу цената на месечния абонамент той получава достъп до услугите, за
които е сключен индивидуалният договор, като самата цена включва разходите за
поддръжка на мрежата и се предплаща съгласно избрания абонаментен план. След
сключването на договора от волята на потребителя ще зависи дали да се възползва от
предоставения достъп и да използва услугите на мобилния оператор или не, при всички
случаи обаче той ще дължи уговорената абонаментна такса. Предвид така изложеното
претенцията за заплащане на абонаментни такси се явява несъмнено доказана по своето
основание. Размерът на последната се установява по категоричен начин от постигнатите
индивидуални уговорки между страните в процесните договори за мобилни услуги. Извън
пакетната цена на абонамента, потребителят е получил информация за единичните цени на
другите услуги, предлагани чрез мрежата на доставчика и начините за получаване на
информация за текущо отчитаното потребление – видно от приложената ценова листа на
ищеца, съдържаща саморъчно положен подпис на ответницата, неоспорен по делото.. За
доказване реалното предоставяне на претендираните допълнителни услуги в случая ищецът
е направил искане за изслушване на съдебно – техническа експертиза. Доколкото последната
е изготвена след обстоен и компетентен анализ на ангажираните по делото доказателства и
след извършване на проверка при ищеца относно записите в техническата система на „Т.Б.“
ЕАД относно мобилния номер на ответницата за разглеждания отчетен период, както и
обстоятелството, че експертното заключение не е оспорено от страните и не са ангажирани
доказателства, които да опровергаят изводите на вещото лице, съдът го възприема изцяло и
въз основа него формира извода си за доказаност реалното ползване на допълнителни услуги
в претендирания размер. По изложените съображения въззивният съд намира за
неоснователни възраженията на ответницата досежно предоставянето и ползването на
процесните мобилни услуги, респ. счита решението на СРС в частта, с която същите са
уважени, за правилно и обосновано.
Вторият спорен по делото въпрос касае дължимостта на претендираните лизингови
вноски.
4
Уважаването на претенцията по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
342 ТЗ е обусловена от установяването на следните обстоятелства: наличие на валидно
облигационно отношение между страните, възникнало по силата на договор за лизинг, по
което ищецът е предоставил на ответника мобилно устройство.
По делото не се спори, че между страните са възникнали и съществували
облигационни правоотношения по договори за лизинг от 23.09.2016 г. и от 17.08.2017 г.,
сключени при Общите условия на „Т.Б.“ ЕАД по договор за лизинг за предоставяне на
преносим компютър, 3G CONNECT CENTER, телефонен апарат или друго устройство, по
силата на които ищецът е предоставил на ответницата 2 броя устройства – LENOVO Vibe Sl
Lite Dual Blue и LENOVO Moto M Dual Grey, за ползването на които ответницата се е
задължила да плаща определена цена на месечни лизингови вноски. Изпълнението на
задължението на лизингодателя за предаване на лизинговите вещи – предмет на договорите
за лизинг, се установява по категоричен начин с оглед посоченото в чл. 4 от всеки от
договорите, саморъчно подписани от ответницата, че при подписването им лизингодателят е
предоставил лизинговата вещ на лизингополучателя във вид, годен за употреба,
функционираща изрядно и съответстваща напълно на уговорените технически
характеристики. В тази си част сключените договори имат характер на разписка за
получената вещ, носеща подписа на ответницата, чиято доказателствена сила не е
опровергана по делото.
Въззивният съд намира за ирелевантно в случая настъпването на предсрочна
изискуемост досежно вземанията по процесните договори за лизинг, доколкото несъмнено
по делото се установява, че към момента на сезиране на съда на 28.10.2019 г. е настъпил
крайният падеж и на двата договора, респ. към този момент всички лизингови вноски са
били дължими – на договора за лизинг от 23.09.2016 г. крайният падеж е 23.08.2018 г., а на
договора за лизинг от 17.08.2017 г. крайният падеж е настъпил на 17.07.2019 г. Устройствата
са получени, което се установява с представените и неоспорени договори, настъпил е
крайният падеж на договорите, поради което сумите по погасителен план са дължими.
Ответницата не твърди и не ангажира доказателства да е погасила задълженията си по
договорите за лизинг, за който факт същата носи доказателствена тежест съобразно
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Ето защо, предявеният иск с правно основание чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 342 ТЗ е основателен. В жалбата липсват оплаквания
касателно неговия размер, поради което с оглед правомощията си по чл. 269, ал. 2 ГПК,
въззивният съд не дължи произнасяне по този въпрос.
Тъй като изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено на основание чл. 272 ГПК, като правилно и
законосъобразно.
Относно разноските във въззивното производство
Предвид изхода на правния спор пред настоящата съдебна инстанция в полза на
въззиваемата страна следва, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, да бъдат
присъдени сторените от същата разноски. В случая се претендират такива в общ размер на
550 лева, от които 150 лева – внесен депозит за особен представител на въззивницата, и 300
лева – адвокатско възнаграждение съгласно представен договор за правна защита и
съдействие № 537/01.11.2022 г., който служи и за разписка за получаване на договорената в
него сума в брой, съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
Относно обжалваемостта на въззивното решение
С оглед цената на предявения иск и по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, въззивното
решение е окончателно.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Софийски градски съд, II Б въззивен
5
състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20041955/14.06.2022 г., постановено по гр. д. №
22596/2020 г. по описа на Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 170 състав.
ОСЪЖДА А. М. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*******, да заплати
на „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК ******* /с предишно наименование „Т.Б.“ ЕАД/, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж. к. „******* на основание чл. 273 ГПК, вр. чл.
78, ал. 3 ГПК, сумата от по 550 (петстотин и петдесет) лева – разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6