Определение по дело №67/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 38/30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 56/2015 г., А.районен съд е предоставил упражняването на родителските права спрямо роденото от съвместното съжителство между С.А.Т. с ЕГН *, от с.Б.и., общ.А., ул."П." № *, и Г.А.Т. с ЕГН *, от с.С., общ.А., ул."В." № *, малолетно дете Ю.Г.Т. с ЕГН *, на майката С.А.Т. , от с.Б.и., общ.А., ул."П." № *, като е определил местоживеенето на дететоЮ. при майката. Съдът е определил режим на лични отношения между бащата Г.А.Т. и малолетно дете Ю.Г.Т., който да се осъществява всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца, за времето от 10.00 часа в събота до 17.00 часа в неделя, изключая периодите, когато детето пребивава в чужбина, както и в продължение на 1 месец от годината- през лятото, който не съвпада с платеният годишен отпуск на майката, като вземането и връщането на детето да става в дома на майката. Съдът е изменил размера на ежемесечната издръжка на малолетното дете, която бащата е бил осъден да заплаща по силата на решение № 37/ 30.09.2008г. , постановено по гр.д. № 43/ 2008г. на РС, гр. А., като е увеличил размера й от 60 лв. на 160 лв., платими чрез майката и законна представителка, считано от датата на предявяване на иска в съда- 16.04.2015г. до настъпване на изменяваща или прекратяваща издръжката причина, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, като съдът е отхвърлил иска до пълния му предявен размер от 200 лв. А.районен съд е осъдил ответника да заплати държавна такса в размер на 144 лв. по сметка на съда, а на ищцата С.Т. сумата в размер на 220 лв., съставляваща разноски в производството.

Настоящото производство е образувано по повод частична въззивна жалба, депозирана от недоволния от решението баща-ответник в първоинстанционното производство, Г.А.Т.. Въззивната жалба е насочена срещу така постановеното решение в частта му, с която искът за издръжка е уважен над нормативно установения минимум; в частта му, относно определения режим на лични отношения между бащата и детето и в частта му, с която е определено местоживеенето на детето при майката, без същото да е конкретизирано. В тези му части, решението се атакува като постановено в нарушение на материалния закон, необосновано и като такова, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбодателят излага съображения, че при отсъствие на посочен конкретен адрес на майката, който да се приема и като местоживеене на детето, можело само да се предполага, че майката „където и да се намира тя", там е и местоживеенето на детето, което пък поставяло бащата в невъзможност да поддържа лични контакти с детето, защото вземането и връщането на детето става от дома на майката. Твърди се също, че определеният и силно ограничен режим за контакти на бащата с детето, бил и допълнително ограничен и не можел да се осъществява в периодите, когато детето пребивавало в чужбина. В този смисъл жалбодателят твърди, че извеждането на детето в чужбина следвало да се съобразява с режима на лични отношения с бащата, а не обратно. Необоснован и в противоречие с ангажираните по делото доказателства, бил и направеният от решаващия съд извод, че детето се нуждаело от месечна издръжка в общ размер от 320 лева. Твърди се, че издръжката била определена в силно завишен размер, който не съответствал нито на нуждите на детето, нито на реалните възможности на бащата, както и че не се установявали условия за определяне на издръжка в размер по-висок от минималния. Жалбодателят моли да бъде отменено решението в обжалваните части, като се постанови друго такова, с което да се определи конкретното местоживеене на детето в Република България, да се определи режим на лични отношения на бащата с детето, който да включва право бащата да вижда и взема детето всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца за времето от 10 ч. в събота до 17 ч. в неделя, един месец през лятото всяка година, който не съвпада с платения годишен отпуск на майката и всяка година за първия ден от празниците Байрям, като вземането и връщането на детето да става от дома на майката, както и да се отхвърли предявеният иск за увеличение на издръжката за разликата над нормативно установения минимум. Претендират се разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК, отговор на въззивната жалба от ответницата по същата, ищца в първоинстанционното производство С.Т., по делото не е постъпил.

В съдебно заседание, жалбодателят, чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната си жалба по изложените в нея съображения. Уточнява, че определеният режим за осъществяване на лични отношения на бащата с детето се атакува в частта- "изключва периодите, когато детето пребивава в чужбина". Уточнява и че в допълнение желае режимът да бъда по-разширен, съгласно посоченото в отговора на исковата молба, а именно - да има определяне на режим за контакти и всяка година за първия ден от празниците Байрям.

В съдебно заседание, ответницата по жалбата, редовно призована не се явява и не взема становище по въззивната жалба.

По делото е приобщен и представеният от Дирекция „Социално подпомагане”, гр. А., социален доклад.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон /т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС/. В този смисъл съдът намери първоинстанционното решение в атакуваните му части за валидно и допустимо, както и че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Действително съдът установи, че в производството по разглеждане на обективно съединения иск с правно основание чл.127, ал.2 от СК, съдът не е разпитал лично в съдебно заседание родителите, страни в производството, но съдът съобрази и че освен в обжалваната част, касаеща само посочването на адрес на местоживеене, в останалата си част решението е влязло в сила, поради което не може да бъде предмет на проверка, дори и на служебна такава. Освен изложеното, съдът съобрази и постановената по реда на чл.290 от ГПК, задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 789/13.01.2011 г. постановено по гр.д. №45/ 2010 г. на ІІІ ГО, ГК на ВКС, съгласно която за да се счете, че е спазено това изискване, определящо е не личното явяване на всеки от родителите /съдът няма как да принуди родителя да се яви лично, ако той не желае/, а осигуряването и гарантирането от съда на всеки родител като страна в процеса да изразява становище, да ангажира доказателства и да организира защита си. Тези процесуални възможности първоинстанционният съд е осигурил, поради което следва да се приеме, че в производството не е допуснато нарушение на съдопроизводствено правило.

Не е спорно в производството, че като необжалвано, постановеното по делото решение № 38/30.07.2015 г. в частта му, с която съдът е предоставил упражняването на родителските права спрямо роденото от съвместното съжителство между С.А.Т., с ЕГН *, от с.Б.и., общ.А., ул."П." № *, и Г.А.Т., с ЕГН *, от с.С., общ.А., ул."В." № *, малолетно дете Ю.Г.Т., с ЕГН *, на майката, е влязло в сила.

Изхождайки от обема на депозираната частична жалба, настоящата инстанция констатира, че предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта му, с която съдът е определил местоживеенето на малолетното дете да е при майката, без да определи това конкретно местоживеене на майката, което да бъде и местоживеене на детето. В този смисъл съдът съобрази, че за да постанови решението си в тази му част, решаващият съд първоначално е приел, че местоживеенето на детето следва да е по местоживеенето на майката, където и да се намира тя. Въпреки, че са налице свидетелски показания и социален доклад установяващи, че ищцата последните две години преимуществено живее извън границите на Р. България, в друга страна -членка на ЕС, доколкото обаче не е посочен изричният й настоящ адрес, следва в производството да се приеме, че местоживеенето на детето е при майката на установения й постоянен адрес в с.Б.и., общ.А., ул."П." № *. Не че с оглед интереса на детето не може да бъде посочен и друг адрес, но по делото такъв няма установен, а хипотезата, приета от решаващият съд „където и да се намира” майката, прави решението неправилно. Прочие, неправилността на решението в тази му част се обуславя и от обстоятелството, че макар местоживеенето в мотивите да е хипотетично посочено, такова изобщо липсва в диспозитива на съдебния акт, т.е налице е и противоречие между мотиви и диспозитив. В смисъла на изложеното, въззивна жалба в тази й част се явява основателна. Следва, съгласно разпоредбата на чл.127, ал.2 от СК, при формиралия се спор между родителите –майката С.А.Т. и бащата – Г.А.Т., за точното местоживеенето на роденото от съвместното им съжителство дете Г.А.Т., да бъде отменено първоинстанционното решение в тази му обжалвана част, като бъде определено местоживеенето на малолетно дете Ю.Г.Т., с ЕГН *, да бъде при майката С.А.Т., с ЕГН *, по установения й постоянен адрес в с.Б.и., общ.А., ул."П." № *.

Депозираната въззивна жалба се явява основателна и в частта й, с която се атакува първоинстÓнционното решение в частта му, с която решаващият съд е определил ограничение в осъществяването на режима на личните отношения между бащата и детето, а именно те да се осъществяват всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца, за времето от 10,00 часа в събота до 17,00 часа в неделя, "изключва периодите, когато детето пребивава в чужбина". Съставът на съда счита, че така постановеното решение в атакуваната част не е съобразено с интереса на детето. Първоинстанционният съд като е постановил част от режима на лични отношения на детето с бащата да бъде изначално и безсрочно ограничен, е определил един ограничителен режим за виждане на детето с бащата, който не е в интерес на детето. По въпроса за мерките относно личните отношения между децата и родителя, на когото не се предоставя упражняването на родителските права, е налице задължително тълкуване в ППВС № 1/1974 г., съгласно което определените в решението мерки на личните отношения между детето и родителя, не следва да стават допълнителен източник за недоразумения и спорове между родителите. Наложилата се в този смисъл практика, постановена и по реда на чл.290 от ГПК, предписва, че евентуалните ограничения в режима на лични отношения между детето и родителя, комуто не е предоставено упражняването на родителските права, следва да се определи в съответствие с интересите на детето, но във всеки случай ограничаването на мерките може да бъде постановено само в разумен срок /решение № 452/03.06.2010 г. по гр. д.№ 101/2010 г. на ІV ГО,ГК на ВКС/. Такъв срок в първоинстанционното решение не е постановен, поради което генералното ограничаване на осъществяването на личните отношения между детето и бащата в казуса, определено не е в интерес на детето. Последното води до неправилност на така постановения първоинстанционен акт и в тази му част.

Съдът констатира, че в исковата си молба ищцата е поискала, поддържала е в производството, а и решаващият съд в изготвения по реда на чл.146 от ГПК доклад, е приел, че следва да определи режим на лични отношения между бащата и детето, съгласно практиката си. В законовия за това срок, с отговора на исковата молба ответникът-баща Гюнай Талиб е поискал личните отношения да се осъществяват всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца, за времето от 10,00 часа в събота до 17,00 часа в неделя, един месец през лятото всяка година, който не съвпада с платеният годишен отпуск на майката, както и всяка година за първия ден от празниците Байрям. Последното искане първоинстанционният съд не е уважил. В този смисъл, настоящата инстанция, водима от интереса на детето, и в частност от необходимостта детето да може да споделя празниците и с двамата родители, намира искането за допустимо и основателно.

Предмет на настоящата въззивна проверка е и постановеното първоинстанционно решение в частта му, с която първоинстанционният съд е изменил размера на ежемесечната издръжка на малолетното дете, която бащата е бил осъден да заплаща по силата на решение № 37/ 30.09.2008г. , постановено по гр.д. № 43/ 2008г. на РС, гр. А., като е увеличил размера й от 60 лв. на 160 лв., платими чрез майката и законна представителка, считано от датата на предявяване на иска в съда- 16.04.2015г. до настъпване на изменяваща или прекратяваща издръжката причина, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска, за разликата от законово предвидения минимум до присъдената сума. В този смисъл във възивната жалба се поддържат доводи, че необоснован и в противоречие с ангажираните по делото доказателства е направеният от решаващия съд извод, че детето се нуждаело от месечна издръжка в общ размер от 320 лв., и че издръжката била определена в силно завишен размер, който не съответствал нито на нуждите на детето, нито на реалните възможности на бащата, както и че не се установявали условия за определяне на издръжка в размер по-висок от минималния.

Правната норма на поставения пред въззивния съд казус, е очертана от разпоредбите на чл.127, ал.2, във вр. с чл.142 и чл.143 от СК. Основният критерий гласи, че всеки родител е длъжен, съобразно своите възможности и материално състояние да осигурява условия на живот, необходими за развитието на детето си, като размерът на минималната издръжка на едно дете е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата или в момента в размер на 95 лв. В този смисъл безспорно е в производството, че бащата дължи издръжка на ненавършилото пълнолетие свое дете. Спорът се свежда само до размера на същата. Не е спорно в производството, че с влязло в сила решение № 37/ 30.09.2008г. , постановено по гр.д. № 43/ 2008г. по описа на РС, гр. А., бащата е бил осъден да заплаща на малолетното си, тогава на 2 години дете, месечна издръжка в размера на 60 лв., считано от 04.07.2007 г. Не е спорно в производството и че са настъпили промени в потребностите на детето, същото вече е ученик, като през учебната 2015-2016 г. следва да бъде в трети клас. И сега въпросът следва да се постави какви са възможностите на бащата да дава по-висок размер от първоначално постановения. В този смисъл е установено по делото, че така определената издръжка се изплаща редовно на детето. От показанията на св. Р.Д., майка на ответника, може да се направи извод, че ответникът-баща нямал постоянна работа в страната, но че вече няколко пъти пътувал в чужбина, работил, но тъй като не можел да си намери „хубава” работа се връщал. Съдът отчита и това, че ответникът е в трудоспособна възраст и може да реализира доходи и в страната и в чужбина, като понятието „хубава работа” е субективна категория, която не трябва да влияе на възможностите му да дава издръжка на малолетното си дете. Съдът отчита и това, че и ищцата е в трудоспособна възраст и също може да реализира доходи и в страната и в чужбина, където понастоящем си търсела работа. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че за общата месечна издръжка на дететоЮ. са необходими 260 лв. месечно, от които бащата следва да поеме 130 лв., а останалите майката, както и неоценяемите грижи по отглеждането и възпитанието на детето. Първоинстанционният съд като е направил друг извод, е постановил неправилно решение и в тази му част, което следва да се отмени за разликата от 130 лв. до присъдените 160 лв. Този извод съдът прави и като съобразява и възрастта на детето, същото е все още на 9 години, а от това следва, че теП. ще се увеличават неговите потребности, които ще следва да бъдат задоволявани във все по-висока степен от неговите родители.

При този изход на делото се следват разноски на поискалия ги жалбодател, разбира се, съобразно уважената част на депозираната въззивна жалба, а именно в размер на 48.23 лв./ 15 лв.+ 33.23 лв./. Така определеният нов размер на дължимата се издръжка рефлектира и върху размера на присъдената в първоинстанционното производство държавна такса.

Водим от изложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 38/ 30.07.2015 г. , постановено по гр.д. № 56/2015 г. по описа на А. районен съд, в частта му, с която съдът е определил местоживеенето на дететоЮ. при майката, както и в частта му, с която съдът е определил режимът на лични отношения между бащата Г.А.Т. и малолетно дете Ю.Г.Т. да се осъществява, изключая периодите, когато детето пребивава в чужбина, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОПРЕДЕЛЯ местоживеенето на малолетно дете Ю.Г.Т. с ЕГН *, при майката С.А.Т., с ЕГН *, по постоянния й адрес в с.Б.и., общ.А., ул."П." № *.

ОПРЕДЕЛЯ режимът на лични отношения между бащата Г.А.Т. и малолетно дете Ю.Г.Т. да се осъществява и всяка година през първия ден на празниците Байрям.

ОТМЕНЯ решение № 38/ 30.07.2015 г., постановено по гр.д. № 56/2015 г. по описа на А. районен съд, в частта му, с която съдът е увеличиÙ размера на ежемесечната издръжка на малолетното дете, която бащата е бил осъден да заплаща по силата на решение № 37/ 30.09.2008г. , постановено по гр.д. № 43/ 2008г. на РС, гр. А., ЗА РАЗЛИКАТА от 130 лв. до 160 лв., както и в частта за присъдената в полза на АРС държавна такса за разликата над 100.80 лв., ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения иск за увеличение на ежемесечната издръжка на малолетното дете Ю.Г.Т., която бащата Г.А.Т. е бил осъден да заплаща, за РАЗЛИКАТА от 130 до 160 лв.

ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА С.А.Т., с ЕГН *, от с.Б.и., общ.А., ул."П." № *, да заплати на Г.А.Т., с ЕГН *, с.С., общ.А., ул."В." № *, сумата в размер на 48.23 лв., съставляваща разноски във възивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1. 2.