№ 1256
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Ваня Н. Иванова
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Ваня Н. Иванова Въззивно гражданско дело
№ 20211100514682 по описа за 2021 година
С решение от 03.10.2021 г., постановено по гр.д. № 14693/2020 г. на Софийски
районен съд, 31 състав, ЗД „Е.” АД е осъдено на основание чл. 432, ал.1 от КЗ да заплати на
Д. Д. А. сумата 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от смъртта на нейния дядо – Ч. С.А., настъпила вследствие на ПТП от 11.10.2019 г.,
около 11,00 ч. на международен път № 6264, км. 2+525, свързващ с. Самораново и гр.
Дупница, причинено от застрахован при ответника по застраховка „Гражданска
отговорност” водач, ведно със законната лихва от 301.2020 г. до окончателното изплащане
на сумата, като е отхвърлен предявения иск за разликата над уважения размер до пълния му
предявен размер, заявен като частичен от 50 000 лева. Всяка от страните е осъдена за
разноски съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска.
Решението е обжалвано от ищцата в отхвърлителната му част - за разликата над
присъдения размер от 10 000 лева до размера от 20 000 лева. В жалбата се поддържа, че
определеният от съда размер на застрахователното обезщетение за причинените на ищцата
неимуществени вреди от 20 000 лева съответства на принципа на чл. 52 от ЗЗД, но
необосновано съдът е приел наличие на съпричиняване от пострадалото лице, определяйки
приноса му за настъпването на вредоносното събитие в размер на 50%. Излага се аргумент,
че с оглед установените обстоятелства, при които е настъпило ПТП, не е налице
съпричиняване от пешеходеца, тъй като той не е могъл обективно да изпълни задължението
си по чл. 113, ал. 1 от ЗДвП да прекоси пътното платно на пешеходна пътека, а не е и имал
правно задължение за това, тъй като предприетите от него действия са били извън рамките
на населеното място, където пресичането на пешеходци е разрешено, по арг. от чл. 113, ал. 2
от ЗДвП. Релевира довод, че независимо от това, че пострадалият не е извършил пресичане
на обособена с хоризонтална и вертикална пътна маркировка пешеходна пътека, то същият
законосъобразно е предприел своя ход в унисон с разписаното в пар. 6, т. 54 от ДР на ЗДвП,
във връзка с чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, когато предимството му е следвало да бъде спазено от
1
страна на виновния водач. Сочи, че не са налице доказателства по делото, които да
обосновават категоричен извод, че с поведението си пешеходецът не е изпълнил
задълженията си по ЗДвП. Въззивникът излага и възражение за завишен размер на приетия
от съда процент на съпричиняване. Сочи се в тази връзка, че допуснатите от водача
закононарушения са в пъти по-многобройни и значителни, и се намират в причинна връзка с
настъпването на процесния инцидент. Счита, че ако се приеме за доказано наличието на
съпричиняване, то с оглед конкретните обстоятелства, при които е настъпил този инцидент,
и поведението на водача, отговорността на пострадалия пешеходец следва да бъде
определена в размер на не повече от 25%. Иска се обжалваното решение в частта, която е
отхвърлен иска за разликата над 10 000 лева до размера от 20 000 лева, да бъде отменено, и
вместо него постановено друго, с което предявения иск се уважи в този размер.
Срещу решението е подадена въззивна жалба и от ответника в осъдителната му част.
Излага се възражение, че съдът неправилно е презумирал наличието на действително
претърпени неимуществени вреди от смъртта на Ч. А. на базата на съществуващата
родствена връзка между него и ищцата. По делото не били събрани категорични
доказателства за особено близка връзка между ищцата и нейния дядо по смисъла на ТР №
1/2016 г. Жалбоподателят счита за неправилна преценката на съда досежно направеното от
ответника възражение съгласно разпоредбата на §96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и чл. 493а
от КЗ, с която е определен максимален размер от 5000 лева за обезщетяване на разширения
кръг лица, между които попада ищцата. Счита, че цитираната разпоредба намира
приложение в настоящия случай. Поддържа и възражение за прекомерно завишен размер на
определеното от съда като справедливо застрахователно обезщетение от 20 000 лева, като
неотговарящо на критерия по чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика.
Страните не са представили писмени отговори на подадените въззивни жалби. Пред
съда въззивницата – ищца, чрез пълномощника си адв. К., подържа възивната си жалба и
оспорва жалбата на насрещната страна. В писмена молба въззивникът – ответник, чрез юрк.
К., поддържа въззивната си жалба и оспорва жалбата на ищцата.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от Д. Д. А. срещу
„Застрахователно дружество Е.” АД Т.В.К. иск за заплащане на сумата 25 000 лева /след
допуснато увеличение на размера на иска по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК/, предявен като
частичен от 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта
на нейния дядо Ч. С.А., настъпила при ПТП от 11.10.2019 г., ведно със законната лихва от
31.01.2020 г. /датата на отказа на ответника да заплати обезщетение/ до окончателното
изплащане на сумата.
В исковата молба ищцата твърди, че е внучка на Ч. С.А., който починал при ПТП,
настъпило на 11.10.2019 г. на път, свързващ с. Самораново и гр. Дупница, по вина на водача
на лек автомобил „Мерцедес” с рег. № *******, по отношение на който е имало сключена с
ответника действаща застраховка „Гражданска отговорност”. Ищцата твърди, че е изживяла
изключително тежко новината за внезапната смърт на дядо й, който въпреки напредналата
си възраст се намирал в много добро физическо състояние. Отношенията им били
изключително близки и силни, основани на привързаност, обич и уважение. Прекарвали
заедно всеки празник и почивни дни, чували се всяка седмица, а доскоро ищцата прекарвала
всяка своя ваканция при него. Ищцата винаги се чувствала щастлива и силна в компанията
на дядо си, изпитвала възхищение към него. Винаги си допитвала до дядо си за съвет, той
бил пример за нея в живота. След смъртта му и понастоящем ищцата се чувствала
безпомощна, тъй като шокът от внезапната смърт на дядо й бил голям, мъката от загубата
продължавала да е силна. Новината за настъпилото събитие причинило на ищцата силен
стрес и отключило дълбоко емоционално разстройство, потиснатост и страх, многократно я
връхлитали спомени за дядо й и не можела да се отърси от случилото се. От смъртта на дядо
2
й насам тя не искала да ходи в дома му, тъй като е много чувствителна и е наясно, че
липсата му ще бъде много по-осезаема там.
Ищцата твърди, че е подала до ответното дружество на 30.10.2019 г. молба за
изплащане на застрахователно обезщетение за претърпените неимуществени вреди
вследствие на процесния инцидент, но ответникът отказал да изплати поисканото
обезщетение.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор, с който ответникът оспорва
исковете по основание и размер. Оспорва описания в исковата молба механизъм на
настъпване на ПТП, наличието на противоправно и виновно поведение от страна на
застрахования водач К.В.Г., както и настъпването на описаните неимуществени вреди и
причинната им връзка с настъпилото ПТП. Излага възражение за липса на представени с
исковата молба доказателства за наличието на съществувала трайна и непрекъсната духовна
връзка между ищцата и пострадалото лице, както и действително претърпени от смъртта на
дядо й неимуществени вреди, позовавайки се на ТР № 1/2016 г. на ВКС. В условията на
евентуалност е направено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна
на пострадалото лице Ч. С.А.. Сочи се, че не са установени точните причини за настъпване
на смъртта, не е ясен механизмът на удара. Твърди, че пострадалият е предприел пресичане
на пътното платно на необозначено място и при липса на пешеходна пътека, като не е
съобразил дистанцията и скоростта на приближаващите автомобили, като по този начин той
сам се е поставил в опасност, създавайки предпоставки за настъпване на вредите. Предвид
поведението на пострадалия, ответникът счита, че неговият принос в настъпването на
вредоносния резултат е не по-малко от 80%. Ответникът излага и възражение за
прекомерност на размера на претендираното обезщетение с оглед принципа на
справедливостта, икономическите условия в страната и съдебната практика по аналогични
казуси. Поддържа и становище за неоснователност на иска за разликата над сумата от 5000
лева, с оглед предвиденото в чл. 493а от КЗ във вр. с § 95 от ПЗР на КЗ ограничение.
Въззивният съд намира, че фактическата страна по делото е детайлно и коректно
установена в обжалваното решение - чрез подробно посочване на относимите към спора
факти и доказателствата, които ги установяват, поради което не е необходимо фактическата
обстановка да се приповтаря в настоящото решение, като препраща към нея на основание
чл. 272 от ГПК.
При така установеното от фактическа страна, правните изводи са следните:
Предявени са искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. чл. 45 от ЗЗД, и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД – за заплащане на застрахователно обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди от смъртта на нейния дядо, настъпила в резултат на ПТП, причинено
от застрахован при ответника водач на МПС.
Съгласно чл. 429, ал. 1 от КЗ с договора за застраховка „Гражданска отговорност”
застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора
застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица
имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от
застрахователното събитие. Съгласно чл. 432, ал. 1 от КЗ, увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя, при
спазване на изискването на чл. 380. Задължението на застрахователя е вторично,
функционално обусловено от задължението на застрахования да обезщети вредите на
третото лице. Застрахователят дължи обезщетение само доколкото застрахованият има
задължение към третото лице за обезщетяване на причинените вреди.
Обект на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите е
гражданската отговорност на застрахованите лица за причините от тях на трети лица
неимуществени и имуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на
МПС, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
3
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата /чл. 477, ал. 1 от КЗ/.
Разпоредбата на чл. 498, ал.3 от КЗ предвижда като условие за допустимост на
съдебната претенция на увреденото лице срещу застрахователя за заплащане на
застрахователно обезщетение провеждането на уредената в чл. 380 от КЗ процедура,
предвиждаща задължение на лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение,
да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Правото на иск
възниква само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 от КЗ, откаже да плати
обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или
изплатеното обезщетение. В случая по делото е установено, че преди подаване на исковата
молба ищцата е отправила до застрахователя писмена застрахователна претенция за
заплащане на застрахователно обезщетение, но застрахователят е отказал да плати такова
обезщетение. С оглед изложеното, предявеният иск е допустим.
За да се ангажира отговорността на ответника- застраховател по сключената за
процесното МПС задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите,
в тежест на ищеца е да докаже, че водачът на МПС е осъществил спрямо него деяние,
съставляващо деликт чл. 45 от ЗЗД, а именно - противоправно поведение, настъпване на
твърдените от ищцата вреди, причинна връзка между противоправното поведение и
настъпилите вреди, като вината се презумира.
По делото е обявено за безспорно наличието на валидна застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите” към момента на твърдяното ПТП за лек автомобил
„Мерцедес” с рег. № *******, сключена с ответника ЗД „Е.” АД.
Извършването на противоправно деяние от застрахования при ответното дружество по
застраховка „Гражданска отговорност” водач, изразяващо се причиняване на ПТП, довело
до смъртта на дядото на ищцата, е установено от влязлата в сила присъда от 14.05.2021 г. по
НОХД № 108/2021 г. на Кюстендилски окръжен съд. С посочената присъда К.В.Г. е признат
за виновен в това, че на 11.10.2019 г. на път № 6204, в участъка между с. Самораново и гр.
Дупница, към 2+525, при управление на МПС- л.а. „Мерцедес 250Д” с ДК № *******, е
нарушил правилата за движение по чл. 20, ал.1 от ЗДвП /като водач не е контролирал
непрекъснато пътното превозно средство, което е управлявал/ и по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП
/като водач на пътно превозно средство не е намалил скоростта и в случай на необходимост
не е спрял, когато е възникнала опасност за движението – пресичане на пътното платно от
пешеходеца Ч. С.А. от гр. Дупница/ и по непредпазливост е причинил смъртта на Ч. С.А.,
като след деянието е направил всичко зависещо от него за оказване на помощ на
пострадалия – престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „б”, във вр. с чл. 343, ал. 1, б. „в”, пр. 1, вр.
чл. 342, ал.1 от НК, като е оправдан за нарушаване на разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл.
5, ал. 2, т.1 и чл. 116 от ЗДвП.
Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд
е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието,
относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Относно тези обстоятелства присъдата се ползва със силата на присъдено нещо, като
задължителната й сила се отнася до всички елементи на престъпния състав. Установяването
на претърпени неимуществени вреди, тяхното естество и интензитет на преживяванията,
както и причинната им връзка с извършеното деяние, подлежат на доказване от ищеца при
условията на пълно и главно доказване. В тежест на ответника е да докаже възражението си
за съпричиняване на вредите от поведението на пострадалото лице.
С ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК е определен кръгът на лицата, които имат право на
обезщетение за смърт при ПТП /извън посочените в ППВС № 4/61 г. и № 5/69 г./, като е
прието, че освен деца, родители и съпруг, по изключение съдът може да присъди
обезщетение и на друго лице, ако това лице докаже, че е имало по-силна връзка с починалия
от обичайната такава при роднински отношения, както и че това вследствие на смъртта на
4
своя близък е преживяло значителни като интензитет и времетраене морални болки и
страдания.
Ищцата е внучка на починалия в резултат на ПТП Ч. С.А.. Връзката между внук и
баба/дядо обичайно в традиционните семейни отношения е близка по съдържание и
интензитет с тази между дете и родител. Установява се от показанията на св. Д. А., че
ищцата е изградила с дядо си трайна и дълбока емоционална връзка, основана на взаимна
обич, привързаност и подкрепа, като загубата му е довела до негативни емоционални
преживявания. Свидетелят сочи в показанията си, че още от малка ищцата и дядо й били
много привързани един към друг, тя била неговата любимка. По времето, когато дядото бил
в Гърция, ищцата ходела при него всяко лято и стояла по един месец, а впоследствие през
седмица-две тя ходела по Дупница при дядо си. След като се случил инцидента, ищцата
започнала да прави планове да се премести да живее при дядо си в Дупница, за да се грижи
за него. Когато научила, че дядо й е починал, ищцата много се разстроила, а впоследствие
той много й липсвал. Оттогава тя не искала да ходи в Дупница, тъй като свързвала това
място с дядо си.
С оглед на показанията на св.Д. А., които не са опровергани от други доказателства
по делото, следва да се приеме за доказано наличието на изградена между ищцата и нейния
дядо силна емоционална връзка от най-ранната й детска възраст до момента на смъртта му,
която обуславя материална легитимация на ищцата да претендира обезщетение за
претърпените от нея неимуществени вреди от смъртта на дядо си. Подробни съображения
за това, основани на анализ на изложените от свидетеля логични и непротиворечиви
твърдения, е изложил първоинстанционият съд, които се споделят от настоящия състав.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищцата
неимуществени вреди в резултат на смъртта на дядо й, въз основа на критерия по чл. 52 от
ЗДД, съдът отчита възрастта на всеки от тях към този момент, установеният им начин на
живот и обстоятелството, че те не са живели в общо домакинство /ищцата е имала свое
семейство/, липсата на данни за взаимна социална обвързаност, както и липсата на
доказателства за тежки психични и емоционални последици за ищцата, надхвърлящи
обичайните такива при поддържани близки роднински отношения. С оглед на това съдът
намира, че адекватен на претърпените от ищцата неимуществени вреди и при отчитане на
икономическите стандарти в съответния период, е размер на обезщетение от 20 000 лева.
Основателно е направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите с
поведението на пострадалото лице, което е основание за намаляване на обезщетението по
чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
За да е налице съпричиняване по смисъла на посочената разпоредба, пострадалият
трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или
улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал виновно.
Следователно съпричиняването е обусловено от наличието на причинна връзка между
поведението на пострадалия, с което обективно е създал предпоставки или възможности за
настъпване на увреждането. При ПТП изводът дали е налице съпричиняване на вредите
следва да е основан на установения механизъм и обстоятелствата на настъпването му,
поведението на участниците в него /конкретни действия или бездействия в разрез със
законовите изисквания/ и причинната връзка на това поведение с настъпилите вреди.
Механизмът на настъпване на процесното ПТП и причините за настъпването му са
изяснени от приетото като неоспорено заключение на авто-техническата експертиза. Според
заключението, ПТП-то е настъпило на път 6204 /извън населено място/, на прав пътен
участък, през светлата част от денонощието и добра видимост, на пътното платно с две
ленти за движение, в района който няма светофари, в близост няма пешеходни пътеки, нито
знаци. Преди удара автомобилът се е движел със скорост 77,43 км./ч., която не надвишава
5
максимално разрешената скорост за движение извън населено място. Пострадалият
пешеходец е предприел пресичане на пътното платно от ляво надясно спрямо посоката на
движение на автомобила със скорост около 5 км./ч., под ъгъл 97-98 градуса. Към момента на
удара с пешеходеца скоростта на автомобила е била 36 км./ч. Според експерта, водачът на
автомобила е имал възможност да възприеме пешеходеца от момента на навлизането му на
платното за движение, същият е възприел опасността, когато се е намирал на разстояние
около 55 метра. Задействал спирачната система на автомобила, но предприетото от него
спиране е било със закъснение от 2,23 секунди. Настъпил е удар между предната дясна част
на автомобила и задно дясна странична част на пешеходеца. Вследствие на удара тялото на
пострадалия се е наклонило към автомобила и е последвал контакт между преден капак и
тазовата област, след което пешеходецът е бил отхвърлен напред и в дясно. От своя страна
пешеходецът е имал техническа възможност да предотврати произшествието, ако не е
предприемал пресичане на пътното платно на неопределено за целта място, както и, ако е
изчакал преминаването на лекия автомобил и чак след това е продължил пресичането на
пътното платно. При разпита му пред съда вещото лице разяснява, че пешеходецът е
пресичал в район, където в близост има друга асфалтирана улица.
При така установения механизъм на ПТП се налага извод, че пострадалият
пешеходец е допринесъл на настъпването й, като е нарушил правилото на чл. 113, ал. 1, т. 1
от ЗДвП, а именно – преди да навлезе на пътното платно за движение, да се съобрази с
приближаващите се пътни превозни средства. Същият е предприел пресичане на път извън
населено място, в близост до което няма пешеходна пътека, при което пресичането на
пътното платно е разрешено, но при спазване на правилата, установено в чл. 113, ал.2 от
ЗДвП. Посочената разпоредба изрично регламентира изискванията към пешеходеца при
пресичане на пътното платно чрез преминаване по пешеходни пътеки, но на по-силно
основание те са приложими при пресичане на пътя на място, което не е предназначено за
преминаване на пешеходци, макар и то да не е изрично забранено, както е в настоящия
случай. В този случай, когато пешеходецът пресича пътното платно на място, на което не е
обозначена пешеходна пътека или друго регулирано за преминаване от пешеходци място,
същият не се ползва с предимство, поради което следва да проявява по-засилено внимание,
като съобразява действията си с движещите се по пътя превозни средства. Пешеходецът е
участник в движението по силата на §6, т. 28 от ДР на ЗДвП, при което спрямо него е
приложимо и общото правило на чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, а именно - с поведението си да не
създава опасности и пречки за движението.
В случая пострадалият пешеходец, преди да предприеме пресичане на пътя, е имал
обективна възможност да възприеме движещия се по пътното платно и приближаващ се
автомобил, но не е съобразил поведението си конкретната обстановка и наличната опасност
при приближаването на автомобила. Този извод е направен от вещото лице въз основа на
обективни данни, съдържащи се в изготвения от контролните органи непосредствено след
инцидента протокол за оглед на местопроизшествие, относно конкретните обстоятелства,
при които същото е настъпило /състоянието на пътя и условията на пътното платно,
движението на автомобила преди и към момента на удара и предприетите от водача
действия, мястото на удара и пр./. С оглед на това неоснователен е въведеният от ищцата
във въззивната й жалба довод за вероятност на направения от вещото лице извод относно
възможността на пешеходеца да предотврати произшествието, ако е изчакал преминаването
на автомобила.
Отчитайки каузалния принос на поведението на пострадалия за настъпването на
ПТП, преценен в съотношение на конкретните факти и обстоятелства, при които то е
настъпило, съдът намира, че степента на допринасяне от страна на пострадалия за
вредоносното събитие е 50 %. Този размер на съпричиняването е обусловен от конкретното
поведение на пострадалия, изразяващо се в нарушаване на ясно въведената в чл. 113, ал. 1 от
ЗДвП забрана за предприемане от пешеходеца на навлизане в платното за движение при
6
приближаващи се пътни превозни средства. И двамата участници в ПТП са имали обективна
възможност да възприемат опасността и да предприемат адекватна реакция за
предотвратяването му – водачът на МПС да предприеме своевременно спиране на
движението, а пешеходецът – да изчака преминаването на приближаващия се автомобил.
С оглед на така приетия размер на приноса на пострадалото лице от 50%,
отговорността на ответника за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди в
размер на 20 000 лева следва да бъде намалена наполовина, при което искът за
неимуществени вреди се явява основателен за сумата 10 000 лева.
Неоснователно е направеното от ответника възражение за прилагане на § 96 от ПЗР
на КЗ относно размера на вредите. Законовите разпоредби на чл. 493а, ал.4 от КЗ и § 96 от
ПЗР на КЗ, с които са въведени лимити на обезщетенията за претърпените неимуществени
вреди от лицата извън посочените в ал. 3 на чл. 493а, противоречи на Директива
2009/103/ЕО, на практиката съда на ЕС, както и на чл. 52 от ЗЗД, поради което не следва да
се прилагат.
Върху сумата на обезщетението ответникът дължи законна лихва за забава от датата
на деликта /арг. от чл. 84, ал. 3 от ЗЗД/, но съобразно диспозитивното начало същата следва
да се присъди от претендирания от ищцата по-късен момент, а именно 31.01.2020 г.
Поради пълното съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. В решението са
изложени подробни и аргументирани съображения относно всички спорни по делото
въпроси, поради което на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към правните
изводи на първоинстанционния.
С оглед неоснователността и на двете въззивни жалби, разноски за въззивната
инстанция не се присъждат на страните.
Воден от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 03.10.2021 г. по гр.д. № 14693/2020 г. на Софийски
районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок
от връчването на препис.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7